Испанското дружество Schweppes не може да се противопостави на вноса на тоник с марка „Schweppes“, с произход от Обединеното кралство, ако самото то е създало впечатление у потребителите, че става дума за една-единствена марка
Решение на Съда от 20 декември 2017 г., Schweppes, С-291/16, EU:C:2017:990
Преюдициалното запитване е отправено от Juzgado de lo Mercantil n°8 de Barcelona (Търговски съд №8 Барселона, Испания) в рамките на спор между испанското дружество Schweppes SA, от една страна, и Red Paralela SL и Red Paralela BCN SL (наричани заедно „Red Paralela“), във връзка с вноса в Испания на бутилки тоник, носещи марката „Schweppes“ с произход от Обединеното кралство. Запитването се отнася до тълкуването на член 7, параграф 1 от Директива 2008/95/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 22 октомври 2008 година за сближаване на законодателствата на държавите членки относно марките (ОВ L 299, 2008 г., стр. 25) (Директивата), както и на член 36 ДФЕС.
Знакът „Schweppes“ е световноизвестен за напитката „тоник“, която има множество разновидности. Този знак не е предмет на една-единствена регистрация като марка на Европейския съюз, а е регистриран като национална словна и фигуративна марка във всяка от държавите членки на Европейския съюз и на Европейското икономическо пространство (EИП). Тези национални марки са по същество идентични.
Първоначално всички марки „Schweppes“, регистрирани в ЕИП („паралелните марки“), са собственост на Cadbury Schweppes. През 1999 г. Cadbury Schweppes прехвърля на Coca-Cola част от паралелните марки, сред които регистрираните в Обединеното кралство. Cadbury Schweppes остава притежател на останалата част от тези паралелни марки, сред които регистрираните в Испания.
На картата по-долу в тъмен цвят са показани държавите — членки на ЕИП, и съседните държави, в които Coca-Cola притежава марките „Schweppes“:
След редица придобивания и преструктурирания, паралелните марки, запазени от Cadbury Schweppes, към момента на развитието на спора по главното производство са собственост на Schweppes International. Това дружество е учредено съгласно правото на Обединеното кралство.
Schweppes International предоставя на испанското дружество Schweppes изключителна лицензия върху процесните по главното производство испански паралелни марки. Schweppes и Schweppes International са контролирани от Orangina Schweppes Holding BV, учредено по нидерландското право дружество, което оглавява групата Orangina Schweppes.
На 29 май 2014 г. Schweppes предявява срещу Red Paralela иск за нарушение на испанските паралелни марки, като твърди, че тези дружества са внесли и разпространявали в Испания бутилки тоник, носещи марката „Schweppes“ с произход от Обединеното кралство. Според Schweppes подобно търгуване в Испания е незаконосъобразно, защото тези бутилки тоник са произведени и пуснати на пазара не от него или с негово съгласие, а от дружеството Coca-Cola, което според Schweppes няма никаква икономическа или правна връзка с групата Orangina Schweppes. В този контекст Schweppes поддържа, че с оглед на идентичността на разглежданите знаци и стоки потребителят не е в състояние да различи търговския произход на тези бутилки.
В своя защита Red Paralela се позовава на изчерпването на правото на марка, което по отношение на продуктите „Schweppes“ с произход от държави членки на Съюза, където Coca-Cola е притежател на паралелните марки, произтичало от мълчаливо съгласие. Освен това Red Paralela твърди, че между Coca-Cola и Schweppes International безспорно съществуват правни и икономически връзки при съвместното използване на знака „Schweppes“ като универсална марка.
Според запитващата юрисдикция, въпреки че е притежател на паралелните марки само в една част от държавите членки на ЕИП, Schweppes International поддържа цялостен облик на марката „Schweppes“. Едновременно с това Coca-Cola, която е притежател на паралелните марки, регистрирани в останалите държави членки на ЕИП, допринася за поддържането на цялостния облик на тази марка. Това положение води до объркване на съответните испански потребители по отношение на търговския произход на продуктите „Schweppes“.
Запитващата юрисдикция смята, че фактите по главното производство се различават значително от тези по делата, които са в основата на практиката на Съда относно изчерпването на правото на марка, и че тези факти могат да наложат нов размисъл за баланса между защитата на това право и свободното движение на стоки в рамките на Съюза. Поради това тя поставя няколко въпроса, свързани с тълкуването на член 7, параграф 1 от Директивата и член 36 ДФЕС, както и във връзка с тълкуването на член 15, параграф 1 от Директива 2015/2436. По отношение на последната разпоредба Съдът приема, че е неприложима с оглед на периода на възникване на фактите по главния спор.
Според Съда по същество националната юрисдикция иска да се установи дали член 7, параграф 1 от Директива 2008/95, разглеждан във връзка с член 36 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че е пречка притежателят на национална марка да се противопостави на вноса на идентични стоки, обозначени със същата марка и с произход от друга държава членка, където тази марка, първоначално собственост на същия притежател, понастоящем е притежавана от трето лице, придобило правата върху нея чрез прехвърляне, когато са налице едно или повече от следните обстоятелства:
– притежателят поддържа цялостен облик на дадена марка, свързан с държавата членка на произход на стоките, чийто внос той иска да бъде забранен,
– притежателят и третото лице съгласуват марковата си стратегия, за да създадат умишлено, в цялото ЕИП, впечатление за или облик на една-единствена и цялостна марка,
– така създаденият облик на една-единствена и цялостна марка води до объркване у средния потребител относно търговския произход на стоките, обозначени с тази марка,
– притежателят и третото лице поддържат тесни търговски и икономически отношения, макар и, строго погледнато, да не зависят един от друг по отношение на съвместното използване на марката,
– притежателят изрично или мълчаливо търпи същите стоки като тези, чийто внос той иска да бъде забранен, да бъдат внасяни в една или повече други държави членки, в които той все още има права на марка.
Съгласно член 7, параграф 1 от Директивата марката не дава право на притежателя да забрани използването ѝ във връзка със стоки, които са пуснати на пазара в Съюза с тази марка от самия притежател или с негово съгласие.
Съдът припомня, че целта на принципа на изчерпване на правото върху марка е да съвмести основните интереси от защита на правата на марка с тези за свободно движение на стоки във вътрешния пазар. Съдът припомня също така, че правото на марка е основен елемент от системата на ненарушена конкуренция, която правото на Съюза трябва да създаде и поддържа. В такава система предприятията трябва да са в състояние да задържат клиентите чрез качеството на своите стоки или услуги, което е възможно само при наличието на отличителни знаци, позволяващи да се идентифицират тези стоки и тези услуги. За да може да изпълнява тази роля, марката трябва да бъде гаранция, че всички носещи я стоки са произведени под контрола на едно-единствено предприятие, от което може да се търси отговорност за тяхното качество. Поради това специфичната цел на правото на марка е да се осигури на притежателя правото да използва марката за първоначалното пускане на пазара на дадена стока и така той да бъде защитен от конкурентите, които искат да злоупотребят с позицията и репутацията на марката, като продават незаконно обозначени с нея стоки. За да се определи точният обхват на това изключително право, признато на притежателя на марката, следва да се вземе предвид основната функция на марката — да гарантира на потребителя или на крайния ползвател идентичността на произхода на обозначената с марката стока, като му позволи без вероятност от объркване да разграничи тази стока от такива с друг произход.
Основната функция на марката обаче би била застрашена, ако при липсата изобщо на съгласие от страна на притежателя той не би могъл да се противопостави на вноса на стока на идентична или сходна стока, която носи идентична или водеща до объркване марка и е произведена и пусната на пазара в друга държава членка от трето лице, което няма никаква икономическа връзка с притежателя. Този извод не може да бъде променен просто поради факта, че марката на притежателя и поставената марка върху стоката, чийто внос притежателят иска да бъде забранен, първоначално са имали един и същи притежател, независимо дали разделянето на тези марки се дължи на експроприация, т.е. на акт на публична власт, или на доброволно прехвърляне с договор, при условие обаче че въпреки общия им произход всяка от посочените марки изпълнява, считано от момента на експроприацията или на прехвърлянето, по независим начин в присъщата ѝ териториална рамка функцията си да гарантира, че обозначените с марката стоки са с произход от един-единствен източник.
Последното условие очевидно няма да е изпълнено, ако след прехвърлянето на част от националните паралелни марки на трето лице притежателят — сам или координирайки марковата си стратегия с третото лице — е продължил активно и умишлено да създава впечатление за или облик на една-единствена и цялостна марка, като така е довел до объркване или е задълбочил объркването у съответните потребители относно търговския произход на стоките, обозначени с тази марка. С подобно поведение, вследствие от което марката на притежателя повече не изпълнява основната си функция по независим начин в присъщата ѝ териториална рамка, самият притежател е поставил под въпрос тази функция или дори я е нарушил. Ето защо той не може да се позовава на необходимостта тази функция да бъде запазена, за да се противопостави на вноса на идентични стоки, обозначени със същата марка, които са с произход от друга държава членка, където посочената марка понастоящем е собственост на споменатото трето лице.
Според Съда обаче сам по себе си фактът, че след прехвърлянето притежателят продължава да изтъква историческия географски произход на националните паралелни марки, дори ако вече не притежава правата за въпросната територия и иска да бъде забранен вносът на обозначените с тези марки стоки, които са с произход от тази територия, не е достатъчен, за да се установи нарушение на Директивата. Основната функция на марката по никакъв начин не е застрашена от свободата на внос, когато притежателят на марката в държавата на внос и притежателят на марката в държавата на износ са едни и същи или когато, дори да са различни лица, те са икономически свързани. Такава икономическа връзка е налице, когато съответните стоки са били пуснати на пазара от лицензополучател, от дружество майка или дъщерно дружество на същата група или пък от изключителен дистрибутор. Във всички тези случаи притежателят или субектът, от който той е част, има възможността да контролира качеството на стоките, върху които е поставена марката. В подобна ситуация от определящо значение е възможността за контрол върху качеството на стоките, а не реалното упражняване на такъв контрол.
Съдът подчертава, че понятието „икономическа връзка“ насочва към критерий, който е не формален, а същностен. Този критерий е изпълнен, когато след разделянето на национални паралелни марки вследствие от прехвърляне с териториално ограничен обхват притежателите на тези марки координират търговските си политики или се съгласуват с оглед упражняване на съвместен контрол върху използването на посочените марки, така че имат възможността пряко или косвено да определят стоките, върху които се поставя марката, и да контролират тяхното качество. Ако на такива притежатели се позволи да защитят съответната си територия срещу паралелния внос на тези стоки, това би довело до разделяне на националните пазари, което не е оправдано от целта на правото на марка и което по-специално не е необходимо, за да се запази основната функция на съответните марки.
Наред с това, за да се констатира, че след разделянето на национални паралелни марки вследствие от прехвърляне с териториално ограничен обхват между притежателите на тези марки съществуват икономически връзки, не се изисква нито тези притежатели формално да зависят един от друг за съвместното използване на посочените марки, нито те реално да използват възможността да контролират качеството на съответните стоки.
Съдът специално обръща внимание, че поначало операторът, който твърди изчерпване, е този, който трябва да докаже, че условията за прилагане на член 7, параграф 1 от Директива 2008/95 са изпълнени, но това правило трябва да бъде съответно адаптирано, когато може да позволи на притежателя да раздели националните пазари и така да спомогне за запазването на ценовите различия между държавите членки. В случай на умишлено разделяне на национални паралелни марки едно такова адаптиране на доказателствената тежест е необходимо, защото за оператора е трудно, дори невъзможно, да докаже наличието на икономически връзки между притежателите на тези марки, понеже споменатите връзки обикновено произтичат от търговски споразумения или неформални уговорки между притежателите, до които операторът няма достъп. При това положение операторът е длъжен да посочи съвкупност от конкретни и непротиворечиви индикации, които позволяват да се направи извод, че са налице такива икономически връзки.
По тези съображения Съдът приема че член 7, параграф 1 от Директива 2008/95, разглеждан в светлината на член 36 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че е пречка притежателят на национална марка да се противопостави на вноса на идентични стоки, обозначени със същата марка и с произход от друга държава членка, където тази марка, първоначално собственост на същия притежател, понастоящем е притежавана от трето лице, придобило правата върху нея чрез прехвърляне, когато след това прехвърляне
- притежателят – сам или координирайки марковата си стратегия с третото лице – е продължил активно и умишлено да създава впечатление за или облик на една -единствена и цялостна марка, като така е довел до объркване или е задълбочил объркването у съответните потребители относно търговския произход на стоките, обозначени с тази марка, или
- между притежателя и посоченото трето лице съществуват икономически връзки, в смисъл че те координират търговските си политики или се съгласуват с оглед упражняване на съвместен контрол върху използването на марката, така че имат възможността пряко или косвено да определят стоките, върху които се поставя посочената марка, и да контролират тяхното качество.