Решение от 28 февруари 2018 г., ZPT, C‑518/16, EU:C:2018:126

 

 

Преюдициалното запитване е отправено от Софийски градски съд (СГС) в рамките на спор между „ЗПТ“ АД, от една страна, и Народното събрание на Република България, Върховния административен съд (ВАС) и Националната агенция за приходите (НАП), от друга, по повод на искане за обезщетение поради допуснато нарушение на разпоредбите на член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006[1]. Преюдициалното запитване се отнася до валидността, от гледна точка на член 35 ДФЕС, на член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006, както и до тълкуването на тази разпоредба.

Дружеството ЗПТ, учредено съгласно българското право, извършва три вида производствени дейности, технологично обособени в отделни производствени цехове, а именно производство на профилни и кръгли тръби, студено огънати профили и стоманено-предпазни огради за пътища, производство по горещо поцинковане на детайли и производство по електролитно или студено поцинковане на детайли. В данъчната си декларация за 2008 г. ЗПТ посочва, че иска да ползва предвиденото в член 184 от ЗКПО преотстъпване на корпоративен данък в размер на 140 677,51 BGN. С ревизионен акт от 5 март 2010 г. е отказано преотстъпване на данъка, по съображение че инвестициите, за които ЗПТ смята да ползва преотстъпения данък, са направени в цехове, които произвеждат продукция за износ, а съгласно член 182, алинея 2, точка 7 от ЗКПО не се допуска преотстъпване на данък за такива инвестиции. След подадена жалба, Административен съд Бургас отменя ревизионния акт, но след касационно обжалване ВАС отменя решението на Административен съд Бургас и отхвърля жалбата на ЗПТ срещу ревизионния акт. ВАС постановява, че условието по член 182, алинея 2, точка 7 от ЗКПО за инвестиране в активи, които не са свързани с износ в трети страни или държави членки, не е изпълнено, а при това положение преотстъпването на данък би трябвало да се разглежда като държавна помощ, водеща до нарушаване на конкуренцията във вътрешния пазар.

ЗПТ предявява иск пред Софийски градски съд срещу Народното събрание на Република България, Върховния административен съд и Националната агенция за приходите, като иска да ангажира отговорността на тези институции за вреди, произтичащи от нарушение на правото на ЕС. В този контекст СГС отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС, за да установи дали предвиденото от националния законодател ограничение по член 182, алинея 2, точка 7 от ЗКПО е съвместимо с член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006.

Поставените от СГС въпроси са следните:

1)    Имат ли директен ефект и непосредствено действие норми на правото на ЕС с прилагащ характер, какъвто е Регламент № 1998/2006 и ако това е така, нарушава ли тези принципи разпоредба на националното законодателство, която стеснява или ограничава приложното поле на общностната норма?

2)     Съвместима ли е с конкуренцията на общия пазар държавна помощ под формата на данъчно облекчение, която помощ се инвестира в активи, използвани за производство на продукция, част от която се изнася за трети страни или държави членки?

3)    Попада ли производството на изнесена продукция чрез използване на активи, придобити със средства от предоставена държавна помощ в обхвата на дейност, пряко свързана с изнасяните количества по смисъла на член 1, [параграф 1, буква] г) от Регламент № 1998/2006? Ако отговорът е отрицателен, то разполагат ли държавите членки с възможност да предвидят в националните законодателства допълнителни ограничения за износители на продукция, произведена чрез активи, резултат от инвестиция на данъчно облекчение? Ако отговорът е положителен, как се съотнася тази норма към разпоредбата на член 35 от ДФЕС относно забраната за количествените ограничения на износа между държавите членки, както и всички мерки с равностоен ефект и налице ли е дискриминация и нарушаване свободното движение на стоки?

4)     Допуска ли разпоредбата на член 1 от Регламент № 1998/2006 да бъде отказано на юридическо лице признаването на право на финансова помощ de minimis, произтичащо от правото на ЕС преди изтичането на предвидения в националния закон срок от четири години, в който трябва да бъде направена инвестицията само поради обстоятелството, че в същия период той е инвестирал средства и в други, самостоятелно обособени структури на предприятието му, от които е осъществен износ?“.

 

Съдът разглежда на първо място третата част от третия въпрос, с който запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006 е невалиден от гледна точка на член 35 ДФЕС.

Съдържанието на разглежданите разпоредби е следното. С Регламент № 1998/2006 Комисията определя на 200 000 EUR за период от три години тавана, под който се приема, че държавните помощи не засягат значително търговията между държавите членки и съответно не трябва да ѝ бъдат съобщавани. Този регламент обаче изключва от този режим някои категории помощи, сред които — съгласно член 1, параграф 1, буква г) — „помощите за дейности, свързани с износ за трети страни или държави членки, по-конкретно — помощите, пряко свързани с изнасяните количества, със създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност“. Член 35 ДФЕС забранява количествените ограничения на износа между държавите членки, както и всички мерки с равностоен ефект.

Съдът на ЕС стига до извода, че предвидената в член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006 забрана на помощите, свързани с износа за държави членки, дори когато тези помощи не превишават прага de minimis, сама по себе си обаче няма ефект върху търговията, доколкото просто изисква от държавите членки да не отпускат определен вид помощи. Следователно тази разпоредба не може да представлява забранена от член 35 ДФЕС мярка с равностоен ефект на количествено ограничение на износа. Същевременно най-вече от основните правила на вътрешния пазар и от общия режим на помощите, който е част от тях, следва, че изключването на помощите за износа от приложното поле на Регламент № 1998/2006 е оправдано от самата цел на член 107 ДФЕС. Всъщност съгласно този член държавната помощ е несъвместима с вътрешния пазар, „доколкото засяга търговията между държавите членки“. Помощите за износа обаче, дори когато са в скромен размер, по дефиниция са сред помощите, които биха могли да засегнат търговията между държавите членки — както пряко, като осигурят конкурентно предимство на изнасяната продукция, така и непряко, като предизвикат симетрични контрамерки от страна на останалите държави членки за компенсиране на това конкурентно предимство.

Ето защо Съдът приема, че на третата част от третия въпрос следва да се отговори, че не се установяват обстоятелства, които да засягат валидността на член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006.

 

С първия и втория въпрос, с първите две части от третия въпрос и с четвъртия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска разпоредби на националното право като приложимите в главното производство, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ.

Съдът посочва, че членове 184 и 188 от ЗКПО разрешават преотстъпване на данък в размер под тавана, определен с Регламент № 1998/2006, в полза на предприятията, извършващи производствена дейност в община, в която безработицата е значително над средната за страната, при условие че инвестират преотстъпените средства там в срок от четири години от началото на годината, за която е преотстъпен данъкът. Съгласно член 182, алинея 2, точка 7 от ЗКПО данъчното облекчение не се прилага „по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ“. По този начин Република България е искала да се съобрази с член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006, който изключва от обхвата на правилото de minimis помощите, които биха облагодетелствали износа.

В същото време член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006 не изключва всички помощи, които биха могли да имат отражение върху износа, а единствено помощите, които по самата си форма имат за пряка цел да подпомогнат продажбите в друга държава. За такива се смятат единствено помощите, „пряко свързани с изнасяните количества“, със създаването и функционирането на дистрибуторски мрежи или с други текущи разходи по експортната дейност. Оттук следва, че дадена помощ за насърчаване на инвестициите не попада в обхвата на „помощите за дейности, свързани с износ“ по смисъла на член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006, ако не е обусловена по основание и размер от количеството изнасяна продукция, дори ако така подпомаганите инвестиции позволяват да се разработва предназначена за износ продукция.

В заключение Съдът приема, че член 1, параграф 1, буква г) от Регламент № 1998/2006 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредби на националното право като приложимите в главното производство, съгласно които данъчно облекчение, представляващо минимална помощ, не се предоставя по отношение на инвестирането в активи, използвани в дейности, свързани с износ.

[1] Регламент (ЕО) № 1998/2006 на Комисията от 15 декември 2006 година за прилагане на членове [107 ДФЕС и 108 ДФЕС] към минималната помощ (ОВ L 379, 2006 г., стр. 5; Специално издание на български език, 2007 г., глава 8, том 5, стр. 96)