Решение на Съда от 23 ноември 2017 г., ЧЕЗ Електро България, С-427/16 и С-428/16, EU:C:2017:890

 

 

Преюдициалните запитвания по двете съединени дела се отнасят до тълкуването на член 56, параграф 1 и член 101, параграф 1 ДФЕС, както и на Директива 77/249/ЕИО на Съвета от 22 март 1977 година относно улесняване на ефективното упражняване от адвокатите на свободата на предоставяне на услуги (ОВ L 78, 1977 г., стр. 17; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 1, стр. 46) и на Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност (ОВ L 347, 2006 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 9, том 3, стр. 7 и поправки в OB L 74, 2011 г., стр. 3, OB L 249, 2012 г., стр. 15 и OB L 323, 2015 г., стр. 31). Те са отправени в рамките на спор пред Софийския районен съд между (СРС) „ЧЕЗ Електро България“ АД и г-н Йордан Коцев (C‑427/16) и на спор между „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД и г-н Емил Янакиев (C‑428/16) относно заявления за издаване на заповеди за изпълнение на вземания за възнаграждения за адвокат и юрисконсулт.

По дело C-427/16 спорът по главното производство има за предмет искане на „ЧЕЗ Електро България“ АД за издаване на заповед за изпълнение срещу г-н Коцев за вземане от 60 лева за възнаграждение за адвокат. Запитващата юрисдикция отчита, че размерът на исканото адвокатско възнаграждение е по-нисък от предвидения в Наредба № 1 относно минималните адвокатски възнаграждения (Наредба № 1) минимален размер. Макар съдът в България да може, ако заплатеното от страната възнаграждение за адвокат е прекомерно с оглед на действителната правна и фактическа сложност на делото, да присъди по-нисък размер на разноските, този размер все пак не може да е под минимално определения. Според СРС, Висшият адвокатски съвет действа като сдружение на предприятия по смисъла на конкурентното право на Съюза, тъй като е налице законова делегация, даваща възможност на Висшия адвокатски съвет, чиито членове са само адвокати, избрани от други свои колеги адвокати, да приема минималните размери на адвокатските възнаграждения, без каквато и да било последваща санкция на държавен орган.

Според СРС, съгласно параграф 2а от допълнителните разпоредби на Наредба № 1, за нерегистрираните по Закона за ДДС адвокати размерът на възнагражденията е без включен в тях ДДС. За регистрираните адвокати дължимият ДДС се начислява върху възнагражденията и се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като го увеличава с 20 на сто, колкото е ставката на ДДС. В резултат на включването на ДДС във възнаграждението отново следва да се начисли нова ставка, тъй като данъчната основа се променя. Запитващата юрисдикция счита, че параграф 2a от допълнителните разпоредби на Наредба № 1 смесва понятията „цена“ на услугата и „данък“ по смисъла на член 1 от Директива 2006/112. Според нея посочените две понятия имат различно основание и визират различни субекти.

По дело C-428/16 спорът по главното производство има за предмет искане на „Фронтекс Интернешънъл“ ЕАД за издаване на заповед за изпълнение срещу г-н Янакиев за вземане от 200 лева за възнаграждение за юрисконсулт. Тази сума също е по-ниска от предвидения в Наредба № 1 минимален размер от 300 лева. Според СРС работодателите на юрисконсултите осъществяват конкурентна на адвокатската дейност. Поради това възниква въпросът дали разпоредбата от ГПК, която гарантира адвокатско възнаграждение за юрисконсултите, е в съответствие с Директива 77/249, както и с член 101, параграф 1 ДФЕС.

При тези обстоятелства Софийски районен съд решава да спре производствата и да сезира Съда на ЕС по реда на преюдициалното производство по чл. 267 ДФЕС.

 

По допустимостта на четвъртия въпрос

Съдът припомня, че доколкото поставеният въпрос се отнася до съвместимостта на разглежданото в главните производства законодателство с разпоредбите на правото на ЕС в областта на свободното предоставяне на услуги, следва да се отбележи, че те са неприложими към положение, което във всичките си аспекти е свързано само с една държава членка. Конкретните обстоятелства, въз основа на които може да се установи връзка между разпоредбите на ДФЕС в областта на свободното предоставяне на услуги и предмета или обстоятелствата на спор, който във всичките си аспекти е свързан само с една държава членка, трябва да са видни от акта за преюдициално запитване. Поради това запитващата юрисдикция трябва да укаже на Съда по какъв начин, въпреки изцяло вътрешния му характер, висящият пред нея спор е свързан с разпоредбите на правото на Съюза относно основните свободи, така че исканото преюдициално тълкуване да е нужно за решаването на този спор.

Актовете за преюдициално запитване не разкриват наличие на такива аспекти на споровете в главните производства, които да се отнасят до страните по тези спорове или до дейностите на тези страни и които да не са свързани само с България. Освен това Съдът установява, че запитващата юрисдикция не посочва по какъв начин, въпреки изцяло вътрешния им характер, висящите пред нея спорове са свързани с разпоредбите на правото на Съюза относно основните свободи, така че исканото преюдициално тълкуване да е нужно за решаването на тези спорове, поради което приема, че четвъртият въпрос е недопустим.

По първи, втори и трети въпрос

За целите на полезното тълкуване на разпоредбите на правото на ЕС Съдът преформулира първите три въпроса и дава общ отговор. Според него с тези въпроси запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер.

Съдът припомня установената си практика, според която, макар да е вярно, че член 101 ДФЕС засяга единствено поведението на предприятията и не се отнася до законови или подзаконови мерки на държавите членки, това не променя факта, че този член, разглеждан във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, който установява задължение за сътрудничество между Съюза и държавите членки, задължава последните да не приемат или запазват в сила мерки, дори от законов или подзаконов характер, които могат да премахнат полезното действие на правилата на конкуренцията, приложими за предприятията. Налице е нарушение на член 101 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС, когато държава членка налага или благоприятства сключването на споразумения, противоречащи на член 101 ДФЕС, или подпомага действието на такива споразумения, или лишава собствената си правна уредба от характера ѝ на държавни мерки, като предоставя на частни оператори отговорността по вземане на решения за намеса от икономически интерес. Това не е така в случаите, когато тарифите се определят при спазване на установени със закон критерии от обществен интерес и публичните органи не делегират правомощията си за одобряване или определяне на тарифите на частни икономически оператори, дори и представителите на икономическите оператори да не са малцинство в предлагащия тези тарифи комитет.

В случая българската правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. Освен това единствената форма на контрол, който се упражнява от публичен орган върху наредбите на Висшия адвокатски съвет за определяне на минимални размери на адвокатските възнаграждения, е контролът на Върховния административен съд, като този контрол е ограничен до това дали тези наредби са в съответствие с Конституцията и българските закони.

Поради това, след като липсват разпоредби, които биха могли да гарантират, че Висшият адвокатски съвет действа като носител на публична власт в общ интерес при наличие на ефективен контрол и на правомощия на държавата за вземане на решения като последна инстанция, той трябва да се счита за сдружение на предприятия по смисъла на член 101 ДФЕС, когато приема наредби за определяне на минималните размери на адвокатските възнаграждения.

За да бъдат правилата на Съюза в областта на конкуренцията приложими по отношение на разглежданата в главните производства уредба, същата би трябвало да може да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар. В това отношение Съдът установява, че определянето на минимални размери за адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална правна уредба, възпрепятствайки другите доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи. Поради това тази национална уредба би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС.

Според Съда обаче, българската правна уредба, която придава задължителен характер на решение на сдружение на предприятия, което има за цел или за резултат ограничаване на конкуренцията или на свободата на действие на страните или на една от тях, не попада непременно в обхвата на забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС. За целта на прилагането на тези разпоредби в конкретни случаи следва най-напред да се отчете общият контекст, в който е взето или проявява последиците си решението на разглежданото сдружение на предприятия, и по-конкретно да се отчетат неговите цели. По-нататък следва да се разгледа дали ограничаващите конкуренцията последици, които произтичат от разпоредбите, са присъщи на преследването на посочените цели. Важно е да се провери дали ограниченията, така наложени с националната правна уредба, се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на легитимни цели.

С оглед на текста на преюдициалното запитване Съдът не е в състояние да прецени дали българската правна уредба, съгласно която адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, може да се счита за необходима за осигуряване на изпълнението на легитимна цел.

Поради това Съдът приема, че на въпроси от първи до трети следва да се отговори, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката — да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба, приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с оглед на конкретните условия за прилагането ѝ такава правна уредба действително отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това, което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.

По пети и шести въпрос

С пети и шести въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и с Директива 77/249 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба съгласно която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт.

Според Съда, тази правна уредба не може да се счита за налагаща или благоприятстваща сключването на споразумения, противоречащи на член 101 ДФЕС, нито пък за подпомагаща действието на такива споразумения. Тъй като Директива 77/249 не съдържа каквато и да било разпоредба за присъждане на възнаграждение за доставчици на правни услуги, следва да се приеме, че националната правна уредба не попада и в приложното поле на Директива 77/249.

Поради това Съдът приема, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС и с Директива 77/249 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, съгласно която в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда адвокатско възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт.

По седми въпрос

С този въпрос СРС иска да се установи дали Директива 2006/112 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, по силата на която ДДС се счита за неразделна част от възнагражденията за регистрираните по този закон адвокати и в резултат на която тези възнаграждения подлежат на двойно облагане с ДДС.

Съдът отговаря, че по силата на принципа на данъчен неутралитет, присъщ на общата система на ДДС, не се допуска облагането на икономическата дейност на данъчнозадължено лице да води до двойно данъчно облагане. След като в акта за преюдициално запитване по дело C-427/16 запитващата юрисдикция констатира, че националната правна уредба води до двойно облагане с ДДС на адвокатските възнаграждения, правна уредба от такова естество не е в съответствие нито с член 78, първа алинея, буква а) от Директива 2006/112, нито с принципа на данъчен неутралитет, присъщ на общата система на ДДС.