Решението на Съда на Европейския съюз по дело Ruiz Zambrano и последвалите го решения по дело McCarthy и по дело Dereci и др.

 

Деана Механджийска[1]

 

С Решение по дело Ruiz Zambrano[2] Съдът приема, че живеещите близо 10 години с неуреден статут в Белгия колумбийски граждани г‑н и г‑жа Zambrano, родители на две малки деца, които са с белгийско гражданство и никога не са напускали Белгия, имат право да пребивават и да работят в тази държава членка, тъй като в противен случай децата им биха били лишени от „възможността действително да се ползват от най-съществената част от правата, свързани със статута им на граждани на Съюза“[3].

След това решение на Съда с аналогично право на пребиваване и работа следва да се ползват и всички живеещи в България или в която и да е друга държава членка граждани на трети страни, които имат деца, граждани на съответната държава членка[4], и то независимо дали последните са упражнили правото си на свободно движение в друга държава членка. Но всъщност защо Съдът в свое решение определя условия за предоставяне на право на пребиваване и на работа, когато по принцип регламентирането на тези въпроси е от компетентността на държавите членки? И във всички случаи ли се предоставя такова право или само при условие, че отказът би лишил малки деца от възможността „действително да се ползват от най-съществената част от правата, свързани със статута им на граждани на Съюза“, а и какво по-точно означава този критерий? Може ли например въз основа на това решение на Съда гражданин на държава членка, който също като децата на г‑н и г‑жа Zambrano никога не е упражнявал правото си на свободно движение, да се позове на гражданството си на Съюза, за да поиска предоставяне на право на пребиваване на брачния си партньор, гражданин на трета страна, при положение че националното право не допуска това?

Решението на Съда по дело Ruiz Zambrano и породените от него въпроси, отчасти намерили отговор в Решение по дело McCarthy[5] и в Решение по дело Dereci и др.[6], предпазливо вещаят очертаването на контурите на реално гражданство на Съюза, което вече не е само неикономическа проява на добре познатите по рода си права на свободно движение, отдавна съществуващи в полза на икономически активните лица и на лицата със собствени средства за издръжка, а е гражданство в пълния смисъл на думата, което предоставя реални права.

1. Попада ли положението на г‑н и г‑жа Zambrano в приложното поле на правото на ЕС?

Действащото понастоящем право на Съюза регламентира правото на пребиваване на територията на държавите членки само на тези граждани на Съюза, „които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и на членовете на техните семейства“[7]. Следователно правото на гражданин на Съюза или на член на неговото семейство да пребивава на територията на държавите членки изрично попада в приложното поле на правото на Съюза само в случаите, когато този гражданин е упражнил правото си на свободно движение на територията на държава членка, различна от тази, на която е гражданин (т.е. когато е налице т.нар. „трансграничен елемент“).

В този смисъл правото на пребиваване на гражданин на държава членка, който никога не е упражнявал правото си на свободно движение, и на членовете на неговото семейство, по принцип би трябвало да се разглежда като чисто вътрешно положение, по което Съдът на ЕС не би следвало да има компетентност да се произнася.

Напоследък обаче се наблюдава известно смекчаване на този принцип[8]. Гражданството на Съюза постепенно започва да служи като основание за претендиране на права от граждани на Съюза в случаи, по които трансграничният елемент наистина съществува, но вече няма решаващо значение.

Така например в Решение по дело D’Hoop[9] Съдът разглежда случай с белгийска гражданка, която се мести от Белгия във Франция, където завършва образованието си, след което се завръща в Белгия и иска да получава там помощта „първи стъпки“, отпускана на млади хора при започване на първата им работа, при условие че са завършили обаче образованието си в Белгия. В Решение по дело Garcia Avello[10] Съдът разглежда случая на родители, испански граждани, които са се преместили да живеят в Белгия, но чиито деца (които имат двойно — испанско и белгийско — гражданство и оспорването на чието бащино име е предмет на производството) са родени в Белгия и, доколкото е възможно да се установи от преписката по делото, никога не са напускали тази страна. В случая по Решение по дело Zhu и Chen[11] Catherine Zhu е родена в една част на Обединеното кралство (Северна Ирландия) и се мести само в рамките на Обединеното кралство (като отива в Англия). Тогавашното законодателство, предоставящо ирландско гражданство на всеки, роден на остров Ирландия (включително в Северна Ирландия), ѝ дава възможност да се позове на гражданството на Съюза, за да претендира право на пребиваване в Обединеното кралство, както за себе си, така и за майки си, която е китайска гражданка, тъй като в противен случай поради невръстната си възраст за нея би било невъзможно ефективно да упражнява правата си като гражданин на Съюза. В Решение по дело Rottmann[12] Съдът разглежда случай с придобитото от д‑р Rottmann след преместването му от Австрия в Германия германско гражданство по натурализация, без да отчита в действителност съществуващия трансграничен елемент, а като разглежда само бъдещите последици, които в конкретния случай отнемането на германското гражданство би имало.

За първи път в Решение по дело Ruiz Zambrano Съдът ясно приема, че положението на граждани на Съюза като децата на г‑н и г‑жа Zambrano, които никога не са напускали държавата членка, на която са граждани, попада в приложното поле на правото на Съюза и че те биха могли да се позоват пряко на правата си по членове 20 и 21 от ДФЕС, тъй като обратното би означавало те да бъдат лишени от възможността действително да се ползват от най-съществената част от правата, свързани със статута им на граждани на Съюза.

С това си решение Съдът безспорно разширява приложното поле на правото на Съюза, за да защити полезното действие на гражданството на Съюза и да го превърне по този начин в гражданство в пълния смисъл, от което могат да се черпят реални права.

2. Във всички случаи ли обаче граждани на Съюза, които не са упражнили правото си на движение на територията на държавите членки, могат вече да се позовават на правата си като граждани на Съюза?

Първите реакции в правната доктрина след постановяването на Решение по дело Ruiz Zambrano бяха, че с него Съдът за първи път ясно отстранява препятствието, свързано с изискването за наличие на трансграничен елемент, пред предоставяне на пълно действие на гражданството на Съюза[13], че така се преминава на нов етап от установяването на гражданство на Съюза, независещо от какъвто и да било трансграничен елемент[14] и че се предоставя непоклатима защита срещу всяко нарушение на свързаните с това гражданство основни права[15].

Според изразеното в заключението по делото мнение на генералния адвокат г‑жа E. Sharpston също би било изкуствено да не се приеме открито (въпреки че в много голяма част от случаите правото на пребиваване на практика вероятно се упражнява след упражняване на правото на движение), че членове 20 и 21 ДФЕС следва да се тълкуват в смисъл, че предоставят право на пребиваване на територията на държавите членки, основаващо се на гражданството на Съюза, което е отделно от правото на движение между държавите членки[16].

В Решение по дело McCarthy[17] и Решение по дело Dereci и др.[18] обаче Съдът се въздържа да следва тази логика[19] и ясно ограничава обхвата на Решението по дело Ruiz Zambrano, като изяснява важното значение и смисъла на установения от него критерий — лишаване от възможността за действително упражняване на най-съществената част от правата, свързани със статута на гражданин на Съюза.

3. Какво по-точно означава критерият за лишаване от възможността за действително упражняване на най-съществената част от правата, свързани със статута на гражданин на Съюза?

Единственото, което Съдът посочва в това отношение в Решение по дело Ruiz Zambrano, е че отказът да се предостави право на пребиваване на лице, гражданин на трета страна, в държавата членка, където пребивават неговите малки деца, които са граждани на посочената държава членка и на които то поема издръжката, както и отказът да се предостави на това лице разрешително за работа би довел до нарушаване на най-съществената част от правата, свързани със статута на граждани на Съюза на тези деца, тъй като вследствие на такъв отказ те би трябвало да последват родителите си и да напуснат територията на Съюза или биха били лишени от средства за живот, което също би ги принудило да напуснат територията на Съюза[20]. В действителност Съдът не дава никакви други указания за значението на основното за решението понятие „най-съществената част от правата, свързани със статута на граждани на Съюза“[21], нито посочва какво по-точно следва да се разбира под „малки деца“ — има ли възрастово ограничение в този смисъл[22] или решаващо е положението им на зависимост, дали става въпрос за финансова или за емоционална зависимост[23] и неограничено ли е производното право на пребиваване и на работа на родителите им.

Въздържането от по-голяма конкретност в това решение би могло да означава и че Съдът счита за необходимо във всеки конкретен случай да преценява дали дадено положение попада в приложното поле на гражданството на Съюза. За да могат обаче да се очертаят с повече или по-малко задоволителна предвидимост точните контури на тази нова област на приложение на гражданството на Съюза, безспорно ще са необходими значителен брой такива преюдициални запитвания[24]. Такива не закъсняха.

В Решение по дело McCarthy[25] Съдът прие, че положението на гражданка на Обединеното кралство — г‑жа McCarthy, която притежава и ирландско гражданство, родена е и винаги е пребивавала в Обединеното кралство и след като се омъжва за гражданин на Ямайка получава отказ на молбата на последния да бъде предоставено право на пребиваване в Обединеното кралство — е изцяло вътрешно за тази държава членка и не попада в обхвата на член 21 ДФЕС. Според Съда, за разлика от случая по дело Ruiz Zambrano, отказът на молбата няма да принуди г‑жа McCarthy да напусне територията на Съюза и не я лишава от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, предоставени ѝ въз основа на статута ѝ на гражданин на Съюза[26].

Безспорно възниква въпросът защо гражданин на трета страна като г‑н Zambrano, родител на малко дете — което е гражданин на съответната държава членка и не е упражнявало никога правото си на свободно движение — може въз основа на гражданството на Съюза на детето си да претендира за право на пребиваване в държавата членка, където живее детето му, а гражданин на трета страна като г‑н McCarthy, съпруг на гражданка на държава членка, която също не е упражнявала правото си на свободно движение, не може да претендира за такова право въз основа на нейното гражданството на Съюза? И означава ли това, че за разлика от правото на пребиваване правото на семеен живот не спада към най-съществената част от правата, свързани със статута на гражданин на Съюза?

Съдът дава известен отговор на тези въпроси в Решение по дело Dereci и др.[27] Жалбоподателите в главните производства по това дело са граждани на трети страни, които искат да им бъде предоставено право на пребиваване в Австрия, за да живеят заедно с членове на семействата си — граждани на Австрия, които никога не са упражнявали правото си на свободно движение на територията на държавите членки и които не са икономически зависими от издръжката на жалбоподателите.

В решението си по това дело Съдът уточнява, че установеният в Решение по дело Ruiz Zambrano критерий за лишаване от действително упражняване на най-съществената част от правата, свързани със статута на гражданин на Съюза, „се отнася до случаите, които се характеризират с обстоятелството, че гражданинът на Съюза е фактически принуден да напусне територията не само на държавата членка, на която е гражданин, но и на Съюза като цяло“[28].

Според Съда „този критерий е твърде особен, в смисъл че се отнася до положения, при които, въпреки че не се прилагат разпоредбите на вторичното право относно правото на пребиваване на гражданите на трети държави, по изключение е недопустимо да се откаже право на пребиваване на съответния гражданин на трета държава, член на семейството на гражданин на държава членка, тъй като в противен случай би било накърнено полезното действие на гражданството на Съюза, каквото притежава гражданинът на държавата членка“[29].

Следователно критерият за лишаване от най-съществената част от правата, свързани със статута на гражданин на Съюза, означава наличие на фактическа принуда за напускане на територията на Съюза, което би накърнило полезното действие на гражданството на Съюза. Това означава, че отсега нататък наличието на такава принуда по отношение на гражданин на Съюза следва да бъде обстоятелство от решаващо значение за държавите членки при разглеждането на молбите за предоставяне на право на пребиваване на граждани на трета страна — членове на семейството на този гражданин на Съюза, когато същият не е упражнил правото си на движение на територията на държавите членки[30].

4. Не води ли прилагането на този критерий до нарушаване на правото на семеен живот?

В Решение по дело Dereci и др. Съдът изрично посочва, че „за да се приеме, че гражданин на Съюза ще бъде принуден да напусне територията на Съюза, ако не се предостави право на пребиваване на членовете на неговото семейство, които не са граждани на държава членка, само по себе си не е достатъчно за гражданина на държавата членка просто да изглежда желателно посочените членове на семейството му да могат да пребивават с него на територията на Съюза по икономически съображения или с цел запазване на единството на семейството на територията на Съюза“[31].

Явно е, че в това отношение според Съда е необходимо, също както е в случая с децата на г‑н и г‑жа Zambrano, да е налице фактическа и/или икономическа зависимост на гражданина на Съюза от члена на неговото семейство, гражданин на трета страна. В този смисъл гражданин на Съюза, който не е напускал територията на държавата членка, където е роден, и който не е фактически или икономически зависим от съпруга си, гражданин на трета страна, според Съда не може да се позове на гражданството си на Съюза, за да претендира право на пребиваване на съпруга си в тази държава членка. При това положение, ако националното законодателство на съответната държава членка не предвижда предоставяне на право на пребиваване на съпруга, гражданин на трета страна, но ако гражданинът на Съюза все пак иска да остане да живее в родината си, неминуемо би се стигнало до раздяла на семейството. Сред причините този гражданин на Съюза да не иска да напуска родината си би могло да е например обстоятелството, че децата му от брака с гражданин на трета страна са родени и израснали там (както е в част от случаите на жалбоподателите по дело Dereci), в която хипотеза с още по-голяма острота се поставя въпросът за защитата на правото на семеен живот.

Съгласно установената практика обаче Съдът би могъл да се произнесе относно евентуално нарушение в тази връзка на правото на семеен живот на гражданин на Съюза, гарантирано му с член 7 от Хартата на основните права на Европейския съюз, единствено ако положението на този гражданин попада в приложното поле на правото на ЕС[32]. Съдът предоставя преценката за това на националния съд, като посочва, че ако „с оглед на фактите в главните производства прецени, че положението на жалбоподателите в главните производства се урежда от правото на Съюза, запитващата юрисдикция ще трябва да провери дали отказът да им се предостави право на пребиваване накърнява предвиденото в член 7 от Хартата право на зачитане на личния и семейния живот“. Ако националният съд приеме, че положението на жалбоподателите не отговаря на установения критерий за включване в приложното поле на правото на Съюза, Съдът предлага тя „да провери същия въпрос от гледна точка на член 8, точка 1 от ЕКПЧ“[33].

Очевидно с този си подход Съдът следи внимателно за спазване на разделението на правомощията в рамките на Съюза и цели хармонично съчетаване на различните способи за защита на основните права, като в това отношение отдава съществено значение на националните съдилища[34].

Всъщност националните съдилища биха могли най-добре с оглед на всички факти по случая да преценят дали е налице установеният от Съда критерий за прилагането на правото на Съюза — отказът на право на пребиваване на територията на съответната държава членка на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на същата държава членка, който никога не е упражнявал правото си на свободно движение, да води до фактическа принуда за посочения гражданин на държавата членка да напусне територията на Съюза, лишавайки го по този начин от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, свързани със статута му на гражданин на Съюза. С оглед на отговора на този въпрос именно националният съд е най-подходящ да провери съответствието на даденото национално законодателство в областта на правото на пребиваване на чужденци (в която област държавите членки по принцип разполагат с регулаторна автономия) било с изискванията на член 7 от Хартата на основните права на Съюза, било с тези на член 8, точка 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека (ЕКПЧ). По този начин защитата на правото на семеен живот на гражданина на Съюза е гарантирана, още повече че ако не е удовлетворен от решението на националния съд, този гражданин във всички случаи би могъл, след изчерпването на всички вътрешноправни средства за защита, да сезира Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

В Решение по дело Dereci и др. Съдът следва, макар и само имплицитно, препоръчаното от генералния адвокат г‑жа E. Sharpston в заключението ѝ по дело Ruiz Zambrano правило за установяване на прозрачност и яснота при уточняване на значението на понятието „приложно поле на правото на Съюза“ за целите на защитата на основните права на ЕС — наличието на защита на основните права на ЕС да зависи само от съществуването и обхвата на материалната компетентност на ЕС[35].

5. Дискриминирани ли са гражданите на държава членка, които никога не са напускали страната си, спрямо пребиваващите в нея граждани на други държави членки?

Понастоящем гражданин на Съюза, който се движи или пребивава в държава членка, различна от тази, на която е гражданин, може да се позове на правото на Съюза, и по-специално на Директива 2004/38/ЕО, за да иска на съпруга му или на друг член на семейството му, гражданин на трета страна, да бъде предоставено право на пребиваване, докато гражданин на Съюза, който не е упражнил правото си на свободно движение, може да претендира за това единствено ако отказът съгласно националното право фактически би го принудил да напусне територията на Съюза и по този начин би го лишил от възможността действително да се ползва от най-съществената част от правата, свързани със статута му на гражданин на Съюза.

В това отношение в Решение по дело Dereci и др. Съдът само споменава становището на Комисията, че подобна обратна дискриминация е могла да бъде избегната, ако гражданите на Съюза, които не са упражнили правото си на свободно движение, са били включени в приложното поле на Директива 2003/86, каквото било първоначалното предложение, което обаче е отпаднало в хода на законодателния процес[36].

В практиката си досега Съдът не е имал повод да разгледа изрично деликатния въпрос за възникването на обратна дискриминация при взаимодействието на разпоредбите относно гражданството на Съюза и националните законодателства[37], както и прилагането в този случай на член 18 ДФЕС (който в рамките на приложното поле на Договорите забранява „всякаква дискриминация на основание гражданство“).

Както обаче отбелязва в заключението си по дело Ruiz Zambrano генералният адвокат г‑жа E. Sharpston, нежеланата правна несигурност в специфичния контекст на произтичащите от гражданството права по член 21 ДФЕС следва да бъде премахната. Тя предлага, когато се определя дали е възможно самостоятелно позоваване на член 18 ДФЕС с цел противодействие на подобна дискриминация, да се прилагат следните три кумулативни условия: 1) жалбоподателят да е гражданин на Съюза, който пребивава в държавата членка, на която е гражданин, и да не е упражнявал правото си на свободно движение по ДФЕС, но положението му да е сравнимо в други съществени отношения с това на други граждани на Съюза в същата държава членка, които могат да се позовават на правата по член 21 ДФЕС; 2) обратната дискриминация, която е предмет на обжалване, да е свързана с нарушение на основно право, защитавано от правото на ЕС, като какво представлява „нарушение на основно право“ следва да се определя при възможност чрез позоваване на практиката на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, и 3) националното право да не предоставя достатъчна защита на основните права. Последното условие би следвало да служи за поддържането на подходящо равновесие между самостоятелността на държавата членка и „полезния ефект“ на правото на ЕС, като гарантира, че субсидиарната защита, предоставена от правото на ЕС, ще допълва националното право, а няма грубо да го измества.

В този смисъл според генералния адвокат г‑жа E. Sharpston член 18 ДФЕС следва да се тълкува като установяващ забрана за обратна дискриминация, предизвикана от взаимодействието на член 21 ДФЕС с националното право, водеща до нарушение на основно право, защитено от правото на ЕС, само ако по националното право липсва поне равностойна защита[38].

Смелите предложения на генералния адвокат г‑жа E. Sharpston в заключението ѝ по дело Ruiz Zambrano, предоставящо изключително интересен и обстоен анализ на широк кръг от проблеми, свързани с гражданството на Съюза, не са изрично възприети от Съда в решенията му по дело Ruiz Zambrano, по дело McCarthy и по дело Dereci и др., отличаващи се с пределна краткост и лаконичност.

Дали това не се дължи на стремежа на Съда да постигне баланс между защитата на правата, които произтичат от гражданството на Съюза, и регулаторната автономия в тази област на държавите членки? И не е ли именно това причината, поради която Съдът ограничава революционните последици на Решение по дело Ruiz Zambrano в смисъл, че не отменя напълно изискването за трансграничен елемент, нито предотвратява евентуалното възникване на обратна дискриминация? Възприетият от Съда подход в разглежданите решения неизбежно е последица от настоящия етап на развитие на правото на Съюза[39], но и безспорно е крачка напред към разширяване на приложното поле на това право в посока на установяване на същинско гражданство на Съюза.

 

***

Link to the summary in French language: LE „PRINTEMPS“ DE LA CITOYENNETÉ RÉELLE DE L’UNION EUROPÉENNE

***

 

[1]Авторът е юрист лингвист в Съда на ЕС. Изразените в статията мнения са на автора и не обвързват Съда на ЕС.

[2] Решение на Съда от 8 март 2011 г. по дело Ruiz Zambrano, C‑34/09, все още непубликувано в Сборника.

[3]Вж. диспозитива на Решение по дело Ruiz Zambrano, посочено по-горе в бележка под линия 1.

[4]Децата на граждани на трети страни биха могли да придобият българско гражданство на основание на член 10 от Закона за българското гражданство, съгласно който „ български гражданин по месторождение е всяко лице, родено на територията на Република България, ако не придобива друго гражданство по произход“. По същество този текст е аналогичен на белгийската правна уредба, въз основа на която родените в Белгия деца на г‑н Zambrano са придобили белгийско гражданство.

[5] Решение на Съда от 5 май 2011 г. по дело McCarthy, C‑434/09, все още непубликувано в Сборника.

[6]Решение от 15 ноември 2011 г. по дело Dereci и др., C‑256/11, все още непубликувано в Сборника.

[7]Вж. член 3, параграф 1 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (ОВ L 158, стр. 77, Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 7, стр. 56).

[8] HOUSER, M., Chronique „Droit fondamental et liberté publique“, AJDA, 30 май 2011 г., стр. 1082.

[9] Решение на Съда от 11 юли 2002 г., C‑224/98, Recueil, стр. I‑6191.

[10] Решение на Съда от 2 октомври 2003 г. по дело Garcia Avello, C‑148/02, Recueil, стр. I‑11613.

[11]Решение на Съда от 19 октомври 2004 г. по дело Zhu и Chen, C‑200/02, Recueil, стр. I‑9925.

[12]Решение на Съда от 2 март 2010 г. по дело Rottmann, C‑135/08, Сборник, стр. I‑01449.

[13] AUBERT, M., BROUSSY, E. и DONNAT, F., Chronique „Citoyenneté de l’union“, AJDA, 2011 г., стр. 1007.

[14] CAVALLINI, J., „Portée de la citoyenneté européenne“, La semaine juridique – спец. изд. № 16-17, 19 април 2011 г., стр. 25.

[15] BOMBOIS, T., „La citoyenneté européenne appliquée aux situations purement internes: portée et enjeux des arrêts Zambrano et McCarthy“, Jurisprudence de Liège, Mons et Bruxelles, 2011/26, т. 18.

[16] Заключение на генералния адвокат г‑жа E. Sharpston по дело С‑34/09, т. 122.

[17]Посочено по-горе в бележка под линия 4.

[18] Посочено по-горе в бележка под линия 5.

[19] По отношение само на Решение по дело McCarthy — HAILBRONNER, K. и THYM, D., Annotation on Case C 34/09, Ruiz Zambrano, C.M.L.Rev. 2011 г., стр. 1269.

[20]Вж. точки 42—44 от Решение по дело RuizZambrano, посочено по-горе в бележка под линия 1.

[21] NIC SHUIBNE, N., „Seven questions for seven paragraphs“, E.L.Rev., 2011 г., стр. 161.

[22] CORNELOUP, S., посочен по-горе в бележка под линия 24, стр. 1326.

[23] MORRIS, R., Case note on Case C-34/09 Gerardo Ruiz Zambrano, Maastricht Journal of European and Comparative Law, 2011 г., стр. 179.

[24]BOMBOIS, T., посочено по-горе в бележка под линия 14, т. 31.

[25]Посочено по-горе в бележка под линия 4.

[26]Вж. точки 50 и 54 от Решение по дело McCarthy, посочено по-горе в бележка под линия 4.

[27]Посочено по-горе в бележка под линия 5.

[28] Решение по дело Dereci и др., посочено по-горе в бележка под линия 5, точка 66.

[29] Решение по дело Dereci и др., посочено по-горе в бележка под линия 5, точка 67.

[30]Mihaela Nicola, „Clarification des conditions du regroupement familial d’un ressortissant d’un Etat tiers avec un citoyen de l’Union européenne“, Centre d’études juridiques européennes, Université de Genève.

[31] Решение по дело Dereci и др., посочено по-горе в бележка под линия 5, точка 68.

[32]Вж. точка 71 от Решение по дело Dereci и др., посочено по-горе в бележка под линия 5

[33] Решение по дело Dereci и др., посочено по-горе в бележка под линия 5, точка 72.

[34] Maria Gkegka, „Droit de sejour d’un ressortissant d’un Etat tiers member de la famille d’un citoyen de l’Union: limites et perspectives“, Lettre „Actualités Droits-Libertés“, CREDOF, 3 декември 2011 г.

[35]Заключениена генералния адвокат г‑жа E. Sharpston по дело С‑34/09, т. 163.

[36]т. 49 от Решение по дело Dereci и др., посочено по-горе в бележка под линия 5.

[37] Maria Gkegka, „Droit de sejour d’un ressortissant d’un Etat tiers member de la famille d’un citoyen de l’Union: limites et perspectives“, посочено по-горе в бележка под линия 26.

[38] Заключение на генералния адвокат г‑жа E. Sharpston по дело С‑34/09, т. 139.

[39] VAN ELSUWEGE, P., „Shifting the Boundaries? European Union Citizenship and the Scope of EU Law“, Legal Issues of Economic Integration, 2011 г., стр. 323.