Решение от 18 декември 2025 г., Лукойл България и Лукойл Нефтохим Бургас, C-245/24, EU:C:2025:987
В решението по делото „Лукойл“, постановено по преюдициално запитване на Административен съд София-област (АССО), Съдът на ЕС уточни условията за прилагане на член 102 от ДФЕС в случай на отказ на достъп до съществена инфраструктура от страна на предприятие с господствено положение, което е резултат от приватизационна сделка. Решението уточнява и развива юриспруденцията, основана на историческите решения Magill[1] и Bronner.[2]
Накратко фактите по делото са следните. Въз основа на приватизационен договор, сключен през 1999 г., групата „Лукойл“ става собственик на инфраструктура за пренос и съхранение на нефтопродукти, която преди това е била експлоатирана от държавно предприятие. В резултат на тази приватизация Лукойл Бургас, основният производител на нефтопродукти в България, експлоатира рафинерията в Бургас и разполага с концесия за експлоатация на пристанищния терминал в Росенец. Лукойл България, чиято дейност е дистрибуция на нефтопродукти, разполага с депа из цяла България, данъчни складове, както и национална мрежа от бензиностанции.
След като установява, че през март 2020 г. цената на дребно на горивата в България не е спаднала пропорционално на спада на цената на петрола на световните пазари, Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), осъществява разследване и установява, че между 2016 и 2021 г. Лукойл България и Лукойл Бургас са извършили нарушение чрез няколко различни форми на злоупотреба с господстващо положение с обща антиконкурентна цел, като са отказвали на други производители или вносители на горива достъп до експлоатираната от двете дружества инфраструктура. Те по-специално отказвали на трети предприятия достъп до управляваните от тях данъчни складове, до депата, разположени в пристанищните терминали в Росенец и Варна, както и до нефтопроводите.
В рамките на производството по оспорване на това решение на КЗК, АССО сезира Съда на ЕС по реда на чл. 267 ДФЕС. Отговорите на Съда на ЕС може да се обобщят както следва.
На първо място, Съдът уточнява, че квалифицирането като злоупотреба с господстващо положение по смисъла на член 102 ДФЕС на дадено поведение, не изисква от КЗК задължително доказването, че Лукойл е осъществил едновременно и двете проучвани от КЗК форми на нарушения, а именно отказ на достъп до съоръжения, а от друга, ограничения на търговията. Всъщност, спорът по главното производство се отнася до едностранно поведение на две дружества, принадлежащи към едно и също предприятие, които са били санкционирани индивидуално основно поради отказа им да предоставят достъп до съоръжения, които са под техния контрол и които заедно представляват съществена инфраструктура. Следователно, от гледна точка на прилагането на чл. 102 ДФЕС, Лукойл България и Лукойл Бургас се разследват заедно от КЗК за един и същ вид злоупотреба и било достатъчно КЗК да установи, че условията на тази разпоредба са изпълнени по отношение на поведението като цяло.
На второ място, АССО пита по същество дали член 102 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че условията в решението Bronner, които позволяват да се приеме, че отказът да се предостави достъп до инфраструктура може да съставлява злоупотреба с господстващо положение, са неприложими, когато тази инфраструктура е била създадена не от господстващото предприятие за нуждите на собствената му дейност, а от държавните власти и е предоставена на предприятието в рамките на концесия за услуги от държавата или е придобита от него в резултат на приватизационна сделка.
В точка 41 от решението Bronner Съдът е постановил по същество, че отказът да се предостави достъп до инфраструктура, създадена от предприятие с господствено положение за нуждите на собствената му дейност и притежавана от него, може да съставлява злоупотреба с господствено положение, при условие че този отказ е от такова естество, че да елиминира всякаква конкуренция на съответния пазар от страна на търсещото достъп предприятие и не може да бъде обективно оправдан, както и че инфраструктурата сама по себе си е незаменима за упражняването на дейността за въпросното предприятие – в смисъл че не съществува реална или потенциална алтернатива.
Във връзка с това Съдът подчертава, че именно необходимостта да се насърчават предприятията с господстващо положение да инвестират в разработването на качествени продукти или услуги в интерес на потребителите, оправдава прилагането на условията от Bronner, когато предприятие в господствено положение, от една страна, е създало инфраструктура за нуждите на собствената си дейност и, от друга страна, притежава тази инфраструктура.
По отношение на критерия, според който предприятието в господстващо положение трябва да притежава въпросната инфраструктура, Съдът уточнява, че когато предприятие в господствено положение не разполага с пълна автономност при вземането на решения относно достъпа до инфраструктурата, която експлоатира, това е достатъчно, за да се изключи възможността то да бъде считано за притежател на тази инфраструктура.
В такава ситуация е ирелевантен въпросът дали инфраструктурата е била създадена за нуждите на собствената дейност на това предприятия, тъй като двете условия от Bronner са кумулативни. Противно на твърденията на Лукойл България и Лукойл Бургас, същото важи и когато инфраструктура, върху която господстващото предприятие не разполага с пълна автономност при вземането на решения, е била създадена и развита от публичните власти с публични средства, след което е била придобита от това предприятие на пазарно определена цена и в която посоченото предприятие е направило инвестиции.
При все това, когато господстващото предприятие разполага с пълна автономност при вземането на решения, не може да се приеме, че е достатъчен фактът, че дадена инфраструктура е била създадена или развита от публичните власти или с публични средства, за да се изключи във всеки случай прилагането на условията от Bronner. Всъщност, когато господстващо предприятие е придобило такава инфраструктура или изключителни права в рамките на състезателна процедура, на пазарни цени и условия, които му дават автономност при вземането на решения, позволяваща му да контролира изцяло достъпа до такава инфраструктура, тя се счита за инфраструктура, създадена или развита от това предприятие. Обаче, в случай, че процедурата по приватизация не е била в състояние да гарантира конкурентния или пазарен характер на цената и условията на придобиване, аналогията е изключена.
С оглед на изложеното по-горе Съдът постановява, член 102 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че условията, посочени в точка 41 от решение Bronner, които позволяват да се приеме, че отказ за предоставяне на достъп до инфраструктура може да представлява злоупотреба с господстващо положение, са приложими за инфраструктура, която е била развита от публичните органи, преди да бъде придобита от предприятие с господстващо положение след приватизационна сделка или преди да бъде използвана от предприятието по силата на изключителни права, които са му били прехвърлени от публичните органи, стига, от една страна, приватизационната сделка да е протекла или изключителните права да са прехвърлени при условия, годни да гарантират конкурентния характер на цената и на другите условия на тази приватизация, и от друга страна, посоченото предприятие да разполага с пълна самостоятелност при вземането на решения относно достъпа до тази инфраструктура.
Пълният текст на решението може да бъде прочетен тук
