Решения на Съда на ЕС по дела С‑359/09, С‑118/09 и С‑565/08
Миглена Пенева[1]
Въведение
С три нови свои решения, произнесени през 2011 година, Съдът на ЕС постави на разглеждане някои важни въпроси, свързани с упражняването на адвокатската професия извън пределите на държавата членка, в която е получена адвокатската правоспособност. Две от тях са постановени в отговор на преюдициални запитвания, повдигнати от унгарска и австрийска юрисдикции, и анализират въпроса за признаване на дипломите на адвокатите и за получаване на право да се упражнява професията адвокат в друга държава членка. Третото дава отговор на въпроса има ли неизпълнение на задълженията на държава членка, произтичащи от Договорите, ако тя наложи по силата на правна норма от законодателството си задължение за спазване на максимални тарифи за адвокатските възнаграждения. Решението е постановено по иск на Европейската комисия срещу Италианската република.
Надявам се с настоящия анализ на трите решения да убедя четящата аудитория в практическата важност на въпросите, разисквани от Съда. В тази връзка ще се спра съвсем накратко и върху един интересен случай от „адвокатската“ действителност в България — в контекста на младото ѝ членство в Европейския съюз. През 2009 г. станахме свидетели на първото производството, инициирано от най-големите български адвокатски дружества срещу търговски дружества и клон на чуждестранно юридическо лице, учредени в България от адвокатски дружества и адвокати, практикуващи в Европейския съюз, поставящо под въпрос правилата за упражняване на адвокатската професия в условията на отворени граници. Предмет на това производство беше въпросът за дейността на търговските дружества и клона, регистрирани в България от адвокатски дружества и адвокати, практикуващи в Европейския съюз; и по-специално дали правно-организационната форма, под която учредителите на тези дружества, респ. принципалът на клона, са решили да осъществяват адвокатска дейност в България, противоречи на правилата за лоялна конкуренция (чл. 30 от Закона за защита на конкуренцията). Първо Комисията за защита на конкуренцията, а след това и Върховният административен съд в петчленен състав, възприеха становището, че търговските дружества не могат да развиват адвокатска дейност и да предоставят адвокатски по съществото си услуги под формата на търговски дружества. Този извод се мотивира от КЗК и ВАС с правната природа на търговските дружества, които се създават с основната цел да извършват стопанска дейност и да профитират от нея. Няма основание тези правни субекти да бъдат задължавани на общо основание да се придържат към специфичните изисквания за упражняване на адвокатската професия. Затова и търговските дружества обективно не са обвързани от изискванията и ограниченията на специалния Закон за адвокатурата, като например — по отношение на тях не важи забраната за рекламна дейност, ограничаваща адвокатите относно начините на промотиране на услугите им, не са обвързани от задължението за опазване тайната между клиент и адвокат, към обикновения търговец няма изискване за поддържане на застраховка за професионална отговорност и т.н. Практикуването на адвокатската професия под формата на търговец, регистриран по Търговския закон, поставя „адвокатстващите“ търговци в привилегировано положение, защото ги „освобождава“ от тежестта на редица ограничения, обвързващи адвокатските дружества. Следвайки тази логика, Върховният административен съд прие, че „тези действия на търговските дружества, като заобикалят предвидения законов ред, представляват недобросъвестно търговско поведение по смисъла на пар. 1, т. 6 от ДР на ЗЗК (отм.). Заобикалянето на регистрацията по ЗА[2] им дава необосновано конкурентно предимство, тъй като ги поставя в по-благоприятно, облекчено правно положение, като едновременно с това уврежда или създава реална опасност от увреждане интересите на адвокатските дружества/съдружия, които са надлежно регистрирани и са длъжни да се съобразяват с изискванията на специалния закон“ (Решение № 7260/02.06.2010 по адм. д. 13271/2009 г. на ВАС).
В посоченото производство бе направено искане за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване от Съда на ЕС на нормите на чл. 43 и чл. 49 ДЕО и Директива 98/5/ЕО по въпроса за установяването на адвокати от една държава членка в друга с цел предоставяне на правни услуги. Върховният административен съд отхвърли това искане с мотив, че спорен въпрос на производството е дейността на регистрирани в България търговски дружества (притежаващи съответно самостоятелна правоспособност), и конкретно дали тази дейност съответства на правилата за лоялна конкуренция в България, без това да касае статута на учредителите — адвокатски дружества в Общността.
Посоченото производство, развило се пред националните юрисдикции, стана повод за отправяне на сигнал до Европейската комисия и поставяне под въпрос съответствието на българското законодателство с правото на Съюза относно нормите, уреждащи дейността на чуждестранните адвокати в България. След сезирането ѝ Европейската комисия отправи към България на основание чл. 226 от Договора за създаване на Европейската общност (ДЕО)[3] мотивирано становище С (2009) 8199 от 03.11.2009 г., изразяващо мнение за несъвместимост на някои разпоредби от българския Закон за адвокатурата с чл. 43 и чл. 49 от ДЕО, както и с Директива 98/5/ЕО на Европейския парламент от 16.02.1998 г. относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в друга държава членка, различна от държавата, където е придобита квалификацията. Европейската комисия приема, че сочените разпоредби от ЗА представляват ограничение на свободата за установяване (чл. 43 ДЕО) и ограничение на свободата за предоставяне на услуги, гарантирана от чл. 49 ДЕО.
В отговор на посоченото мотивирано становище България уведомява Комисията, че е предприела мерки за промяна на националното законодателство в посока отстраняване на твърдяната от комисията несъвместимост. Със Закон за изменение и допълнение на Закона за адвокатурата, обнародван в Държавен вестник, бр. 53 от 13 юли 2010 година, българският законодател приема норми, с които гарантира, че при осъществяване на професионалната си дейност в България чуждестранният адвокат, практикуващ под професионалното си звание в държавата членка, където е придобита адвокатската правоспособност, има правата и задълженията на българския адвокат (чл. 14, ал. 2 ЗА). Той може да упражнява в България адвокатската професия съвместно с други чуждестранни адвокати, вписани в Единния регистър на чуждестранните адвокати, както и с български адвокати. В самостоятелен раздел ІV в глава десета на ЗА, озаглавен „Съвместна практика на чуждестранните адвокати“, се уреждат възможностите за упражняване на адвокатската професия от чуждестранните адвокати, вписани в Единния регистър на чуждестранните адвокати — под формите на съвместно упражняване на адвокатската професия, уредени в раздели І—ІІІ от ЗА, а също и под формата на клон на група, учредена в друга държава — членка на Европейския съюз.
Следва да се обърне внимание на обстоятелството, че посочените законодателните изменения от 2010 г. запазват принципа, че чуждестранните адвокати не могат да извършват адвокатска по съществото си дейност под формата на търговски дружества; по отношение на тях се прилагат формите на сдружаване и правилата, приложими към дейността на българските адвокати. След приемане на посочения закон за изменение и допълнение на ЗА няма данни за продължаване на производството, образувано от Европейската комисия срещу България.
Въпросите за признаването на квалификацията и званията от държавите членки за свободното установяване и съобразяването с разрешенията на националните законодателства, струва ми се, придобиват все по-голямо практическо значение. Касае се за въпроси, които засягат не само отделни личностни проекти за реализация, но и интереси на големи професионални съсловия.
В обектива на настоящия материал са три решения на Съда на ЕС (наричан „Съдът“) относно свободата на установяване на адвокатите от една в друга държава членка.
Фактическа и правна обстановка
Дело С‑359/09, Ebert
Първото от разглежданите решения е постановено по преюдициално запитване от унгарски съд по дело С‑359/09[4] и разглежда въпроса за възможността професионално звание „адвокат“, придобитото в една държава членка, да бъде използвано в друга държава от Съюза без вписване в адвокатската колегия на приемащата държава.
Съдът в петчленен състав тълкува Директива 89/48/ЕИО на Съвета от 21 декември 1988 година относно обща система за признаване на дипломите за висше образование, издадени след завършване на професионално образование и обучение с минимална продължителност от три години, изменена с Директива 2001/19/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 14 май 2001 г. (Директива 89/48), и Директива 98/5/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 февруари 1998 година относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията(Директива 98/5).
Повод за запитването е производство, инициирано от германски гражданин — г‑н Ebert, получил правото да упражнява адвокатска дейност под званието „Rechtsanwalt“ в Германия. През 2004 г. г‑н Ebert сключва договор за сътрудничество с адвокатска кантора в Унгария и с решение на Budapesti Ügyvédi Kamara от 20 септември 2004 г. е включен в списъка на европейските юристи по смисъла на член 89/A от унгарския Закона за адвокатурата, така че да може да упражнява адвокатска дейност в тази държава членка под професионалното си звание по произход, а именно германското (т. 19).
През 2005 г. г‑н Ebert създава своя собствена кантора в Унгария, която Budapesti Ügyvédi Kamara регистрира с решение от 6 април 2005 г. След това г‑н Ebert иска да му бъде признато именно в Унгария правото да използва унгарското звание „ügyvéd“ — адвокат, без обаче да се вписва като член на местната адвокатската колегия (т. 21). Fővárosi Bíróság (Съд в Будапеща) отхвърля това искане на г‑н Ebert, като се позовава на член 1 и член 7, параграфи 1 и 3 от Директива 89/48, и приема, че г‑н Ebert би могъл да носи унгарското адвокатско звание „ügyvéd“ само ако притежава качеството член на адвокатската колегия.
Г‑н Ebert оспорва решението на Fővárosi Bíróság пред Fővárosi Ítélőtábla (също съд в Будапеща), който от своя страна спира образуваното производство и поставя на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Може ли Директиви 89/48[…] и 98/5[…] да се тълкуват в смисъл, че жалбоподателят, германски гражданин, преминал успешно изпита за достъп до упражняване на адвокатска професия в Германия, където е член на местна адвокатска колегия, и който разполага с разрешение за пребиваване и работи в Унгария, има право да използва официално установеното в приемащата държава Унгария звание „ügyvéd“ наред с германското си звание „Rechtsanwalt“ и унгарското си звание „európai közösségi jogász“ [европейски юрист] пред съдилищата и в административни производства, независимо че не е член на адвокатска колегия в Унгария, нито е получил каквото и да е разрешение?
2) Допълва ли Директива 98/5[…] разпоредбите на Директива 89/48[…] в смисъл, че що се отнася до упражняването на адвокатската дейност, Директива 98/5/ЕО представлява специален закон в тази област, докато Директива 89/48[…] само урежда по общ начин признаването на документите за завършено висше образование?
Дело С‑118/09, Koller
Въпросите по вписването в професионалното сдружение и достъпа до адвокатската професия в държава членка, различна от тази, където е получена дипломата, са предмет и на Решение по дело С‑118/09[5].
Решението на Съда[6] е постановено по повод на преюдициално запитване от Oberste Berufungs und Disziplinarkommission (Австрия), чийто предмет отново е тълкуването на Директива 89/48/ЕИО. Запитването е отправено в рамките на спор между г‑н Koller и Rechtsanwaltsprüfungskommission (Комисия за провеждане на изпита за достъп до адвокатската професия) по повод отказа на посочената комисия да допусне г‑н Koller до изпита за правоспособност за упражняване на адвокатска професия в Австрия. Основният въпрос, който се поставя, е дали държава членка е обвързана да признае в полза на едно лице предоставения му в друга държава членка достъп до адвокатска професия.
Главното производство е инициирано от австрийския гражданин г‑н Koller, завършил изцяло академичното си юридическо образование в своята страна по произход — Австрия. Получената в Австрия образователна степен — „Magister der Rechtswissenschaften“[7], била призната в Испания за равностойна на испанската степен „Licenciado en Derecho“ (по силата на изричен акт на испанското Министерство на образованието и науката), след като г‑н Koller преминал през учебни курсове и положил допълнителни изпити в Университета в Мадрид.
Мадридската адвокатска колегия, след като констатира, че г‑н Koller притежава степента „Licenciado en Derecho“, му разрешава да използва в Испания професионалното звание „abogado“, предоставящо му правото да упражнява адвокатската професията в Испания. Според действащото испанско законодателство за получаване на достъп до професията адвокат е достатъчно придобиването на посочената образователна степен „Licenciado en Derecho“, завършването на курс на университетско образование и вписване в адвокатската колегия.
След като получава правото да упражнява адвокатската професия в Испания, г‑н Koller иска Австрия да признае посочената испанска квалификация, за да може да упражнява професията „адвокат“ и в своята държава по произход.
Поради наличието на формално изискване в австрийския закон за полагане на изпит за правоспособност за адвокатската професия от лица, притежаващи „диплома“ по смисъла на Директива 89/48, г‑н Koller подава искане до компетентната австрийска комисия да бъде допуснат до този изпит, но едновременно с това моли и да бъде освободен от изпитите по всички предмети, включени в изпита за правоспособност[8]. Председателят на изпитната комисия отхвърля искането г‑н Koller. Според комисията искането за допускане до изпита за правоспособност, направено едновременно с искане за освобождаване от изпитите по всички предмети, включени в посочения изпит, в действителност цели умишлено да се заобиколи австрийското законодателство, предвид това че австрийското законодателство съдържа изискване за полагане на задължителен петгодишен практически стаж като условие за вписване в адвокатската колегия. Комисията приема и че очевидно молителят желае да избегне завишените изисквания на австрийското законодателство за придобиване на правото да упражнява адвокатска професия, след като е подал искане за признаване на придобитото в Испания звание „адвокат“ при условията на Директива 89/48 (т. 18.), вместо да премине през петгодишния практически стаж, който според австрийското законодателство е задължителен за придобиване на адвокатска правоспособност. Г‑н Koller обжалва решението на изпитната комисия пред Oberste Berufungs- und Disziplinarkommission (Висша адвокатска апелативна и дисциплинарна комисия — „OBDK“). По това време г‑н Koller упражнява адвокатска професия в Испания.
С решение от 31 януари 2006 г. OBDK отхвърля исканията на молителя със следните мотиви: първо, в Испания, за разлика от Австрия, не било необходимо да се полага практически стаж, за да се упражнява адвокатската професия. OBDK потвърждава и извода на изпитната комисия, че искането на г‑н Koller всъщност цели да се заобиколи изискването за пет годишен практически стаж, съдържащо се в австрийската правна уредба; и на второ място, степента „Licenciado en Derecho“ не била достатъчна за допускане до изпит за правоспособност съгласно австрийския закон. Доколкото изменената Директива 89/48 разграничавала успешното завършване на курс на образование след средното образование с минимална продължителност от три години, от професионалната квалификация, която се изисквала, освен този курс на образование, следвало да се приеме, че изискваният от EuRAG изпит за правоспособност е изпит, предназначен изключително за оценяване на професионалните познания на молителя.
По жалба на г‑н Koller с решение от 13 март 2008 г. Конституционният съд на Австрия Verfassungsgerichtshof отменя отхвърлителното решение на OBDK. Той приема, че липсват елементи, установяващи злоупотреба от страна на молителя и следователно OBDK има задължението да се произнесе по него.
При повторното разглеждане на искането на г‑н Koller OBDK решава да спре производството, образувано пред нея, и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Трябва ли Директива 89/48 […] да се прилага към австрийски гражданин, който
а) успешно е завършил университетско образование по право в Австрия, като с решение му е предоставена образователна степен „Magister der Rechtswissenschaften“,
б) след това с акт за признаване, издаден от испанското министерство на образованието и науката, след полагането на допълнителни изпити в испански университет, в който обаче курсът на обучение е бил с продължителност по-малко от три години, му е предоставена испанската степен „Licenciado en Derecho“, която е равностойна на посочената австрийска степен, и
в) чрез вписване в Мадридската адвокатска колегия е получил право да използва професионалното звание „abogado“ и ефективно е упражнявал адвокатската професия в Испания в продължение на три седмици преди подаването на искането, а спрямо датата на постановяването на първоинстанционното решение — в продължение на не повече от пет месеца?
2) При утвърдителен отговор на първия въпрос:
Съвместимо ли е с Директива 89/48 […] тълкуването на член 24[9] от EuRAG в смисъл, че получаването на австрийска диплома по право, както и предоставянето на право да се използва испанската степен „Licenciado en Derecho“ след полагането на допълнителни изпити в испански университет при курс на обучение с продължителност по-малко от три години не са достатъчни за допускането до изпита за правоспособност в Австрия съгласно член 24, параграф 1 от EuRAG, при липсата на доказателство за изисквания по националното право практически стаж (член 2, параграф 2 от RAO), дори ако молителят е бил допуснат да практикува като „abogado“ в Испания, без сравнимо изискване за практически стаж, и е упражнявал там тази професия в продължение на три седмици преди подаването на искането, а спрямо датата на постановяването на първоинстанционното решение — в продължение на не повече от пет месеца?“.
Дело С‑565/08, Комисия/Италия
Третото решение на Съда, засягащо упражняването на адвокатската професия в рамките на Европейския съюз, е Решение по дело С‑565/08[10]. Решението на Съда е постановено по иск за установяване на неизпълнение на задължения с правно основание член 226 ЕО, предявен от Европейската комисия срещу Италианската република. Съдът заседава в голям състав (13 члена), което е индикация за значимостта на въпроса за правото на ЕС.
Европейската комисия поставя под въпрос съвместимостта на установеното от държавата членка задължение за адвокатите да спазват максималните тарифи за съдебните и извънсъдебните дейности, със свободата на установяване (чл. 43 ЕО) и със свободното предоставяне на услуги (чл. 49 ЕО). От своя страна, Италианската република защитава вътрешния си правен ред с тезата, че предвид съществуващата в законодателството ѝ договорна свобода за определяне на адвокатското възнаграждение максималните тарифи не са задължителни в дейността на адвокатите. При условията на евентуалност поддържа, че предписването на максимални тарифни граници има за цел да гарантира достъпа до правосъдие, защитата на получателите на услуги, както и доброто правораздаване.
В развилата се процедура по чл. 226 ДЕО Европейската комисия изпраща на Италианската република мотивирано становище, в което заявява, че италианските национални разпоредби, налагащи на адвокатите задължение да спазват максимални тарифи, са несъвместими с членове 43 ЕО и 49 ЕО. Неудовлетворена от отговора на Италианската република (и от междувременно извършените във вътрешното ѝ законодателство промени по дерогация на фиксираните и минималните тарифи за съдебните и извънсъдебните дейности на адвокатите),Комисията предявява иск, с който сезира Съда да постанови, че Италианската република не е изпълнила задълженията си по членове 43 ЕО и 49 ЕО, като задължава адвокатите да спазват максимални тарифи при упражняване на дейността си.
В съдебната фаза Комисията поддържа, че нормативното задължение за спазване на максимални тарифи ограничава свободата на договаряне на възнаграждението на адвокатите. Според Комисията италианската правна уредба изключва и възможността тези максимални ограничения да бъдат дерогирани от адвоката и неговия клиент чрез договор. Комисията твърди, че една задължителна максимална тарифа, която се прилага независимо от качеството на услугата, на необходимата за нейното извършване работа и на направените за нейното изпълнение разходи, може да лиши от привлекателност италианския пазар на правни услуги за установените в други държави членки лица, упражняващи тази професия.
Конкретните съображения, с които Комисията обосновава, че тези национални разпоредби, представляват ограничения, несъвместими с общностното право, са следните:
– първо, с това, че на адвокатите е наложено задължение да изчисляват възнагражденията си на базата на изключително сложна таблица, което води до допълнителни разходи, по-конкретно за установените извън Италия адвокати (т. 29);
– второ, поради това, че съществуването на максимални тарифи, приложими към адвокатските възнаграждения, е пречка за коректното заплащане на услугите на адвокатите, установени в държави членки, различни от Италианската република, което възпира адвокати, работещи срещу по-високи от фиксираните със спорните разпоредби възнаграждения, да предлагат временно услугите си в Италия или да се установят в тази държава членка (т. 30);
– трето, италианската система за определяне на тарифите нарушава свободата на договаряне на адвоката, като не му позволява да прави специални предложения ad hoc в определени ситуации и/или на конкретни клиенти. Спорните разпоредби следователно можело да доведат до загуба на конкурентоспособност за установените в други държави членки адвокати, тъй като те ги лишават от ефикасни техники за навлизане на италианския юридически пазар. Поради това спорните разпоредби съставляват пречка за достъпа до италианския пазар на правни услуги за установените в други държави членки адвокати (т. 31).
Италианската република обаче оспорва именно съществуването на такова задължение за адвокатите да спазват максимални тарифи в отношенията си със своите клиенти.
Решения на Съда на ЕС
Дело С‑359/09, Ebert
С първия поставен въпрос запитващата юрисдикция по същество иска да установи дали директиви 89/48 и 98/5 допускат националната правна уредба да установява като условие за упражняване на адвокатската дейност с използване на съответното звание за „адвокат“ в приемащата държава[11] задължение за членство в организация като адвокатска колегия (т. 36).
В решението си по делото Съдът тълкува член 3 от Директива 89/48, като приема, че ако едно лице притежава диплома, която се изисква от държава членка за достъп до дадена професия, то това лице има право на достъп до същата професия в приемаща държава членка при същите условия като нейните граждани (т. 37). Доколкото обаче се касае за професия, достъпът и правилата за която се регламентират от всяка отделна държава членка, именно държавата членка определя задължителните правила на професионалната етика при упражняване на професията (т. 38).
Съдът приема, че за адвоката, желаещ да практикува в друга държава членка (различна от държавата членка по произхода), важат всички правила, които тази „приемаща държава“ членка е установила за адвокатите, практикуващи под професионалното звание „адвокат“ в нея (т. 39). Що се касае до достъпа до адвокатската професия в държавите членки, следва да се прилагат националните законови, подзаконови или административни разпоредби, които са обосновани от обществен интерес, като правила за организацията, за професионалната етика, за контрола и за отговорността, и нито Директива 89/48, нито Директива 98/5 забраняват това (т. 40).
Обобщено, заключението на Съда по първия поставен въпрос е, че нито Директива 89/48, нито Директива 98/5 забраняват национална правна уредба, която установява като условие за упражняване на адвокатска професия с използване на съответното професионално звание за „адвокат“ в приемащата държава задължение за членство в организация като адвокатска колегия.
С втория си въпрос, запитващата юрисдикция желае да установи в какво съотношение се намират, съответно — прилагат, Директива 98/5 и Директива 89/48, доколкото двете директиви регламентират различен ред за достъп до адвокатската професия в приемаща държава членка; и по-конкретно дали предвидените в член 10, параграфи 1 и 3 от Директива 98/5 условия представляват единственият начин за достъп на адвокатите от една държава членка до званието „адвокат“ в друга приемаща държава членка, или пък двете директиви взаимно се допълват, като установяват за адвокатите от държавите членки два начина за достъп до адвокатската професия в приемаща държава членка със съответното професионално звание, установено в нея (т. 29).
Директива 98/5 и Директива 89/48 предвиждат два отделни реда (начина) за достъп до адвокатската професия в друга държава членка, съответно с правото да се ползва професионалното звание за адвокатската професия в приемащата държава членка, т.е. тази, в която адвокатът ще упражнява дейността си.
Съвсем накратко, за целите на настоящия анализ механизмите за получаване на достъп до професията „адвокат“ съгласно двете директиви се изразяват в следното:
Директива 89/48 признава на всеки молител — титуляр на „диплома“ по смисъла на тази директива, правото да упражнява същата професия, за която е придобил „диплома“ в една държава членка, съответно във всяка друга държава членка при същите условия, които са приложими за гражданите на приемащата държава. Съгласно член 4, параграф 1 от Директива 89/48 обаче самият факт на притежаване на „диплома“ от едно лице не задължава държавата членка да приеме, че то отговаря на изискванията за упражняване на адвокатската професия на нейна територия. За да установи наличието на достатъчна квалификация за упражняване на професията по отношение на кандидатстващия адвокат, приемащата държава членка може да изисква от него, наред с притежаваната от него „диплома“, да извърши и допълнителни действия, а именно да докаже наличие на определен професионален стаж (член 4, параграф 1, б. А, или да премине „стаж за приспособяване“ до три години, или да положи изпит за правоспособност (член 4, параграф 1, б. Б. Доказването на професионален стаж се налага тогава, когато има разлика в продължителността на обучението за същата професия в двете държави, и по-конкретно когато продължителността на обучението, на което кандидатстващия се позовава чрез „дипломата“ си, е по-малка с една година от продължителността, която се изисква за същото обучение в приемащата държава членка (член 4, параграф 1, б. А). Съответно преминаване на „стаж за приспособяване“ до три години или полагане на изпит за правоспособност се налага тогава, когато полученото от адвоката обучение в държавата, издала „дипломата“ му, се различава от обучението за същата професия в приемащата държава членка по отношение на областите и дейностите, които обхваща като задължителни за издаване на „диплома“ (член 4, параграф 1, б. Б). Принципно, съгласно параграф 2 на цитираната разпоредба приемащата държава членка предоставя възможност на молителя да избира между стажа за приспособяване или изпита за правоспособност, но по отношение на адвокатската професия приемащата държава членка има правото да дерогира посочения принцип за избор на молителя и по своя преценка да определи дали молителят да премине през „стаж за приспособяване“, или да положи изпит за правоспособност, като му наложи една от двете опции. Посоченото изключение, разширяващо дискреционните правомощия на приемащата държава, следва от спецификата на адвокатската професия, изискваща точно познаване на вътрешното законодателство и даване на съвети или оказване на помощ по националното право.
Според Директива 98/5 (член 10, параграф 1) адвокат, който практикува под професионалното звание по произход и докаже, че има най-малко три години действителна непрекъсната практика в приемащата държава членка, съгласно правото на тази държава, включително в областта на правото на Съюза, се освобождава от спазването на посочените условия по член 4, параграф 1, буква Б от Директива 89/48 — „стаж за приспособяване“ до три години или изпит за правоспособност, при получаване на право да практикува професията на адвокат в приемащата държава членка. Ако адвокатът, който практикува под професионалното си звание, получено в държавата по произход, докаже, че има действителна непрекъсната практика в приемащата държава членка най-малко три години, но за по-кратък период в областта на правото на тази държава членка, той може да получи правото да я практикува със съответстващото на адвокатската професия професионално звание в приемащата държава членка, без да отговаря на посочените условия по член 4, параграф 1, буква б) от Директива 89/48 (т. 31) за преминаване на „стаж за приспособяване“ или полагане на изпит за правоспособност. Получаването на това право се подчинява на посочените в член 10, параграф 3 от Директива 98/5 условия, а решението за предоставянето му се взема от компетентния орган на приемащата държава.
Директива 98/5 не лишава адвоката от възможността да кандидатства за упражняване на адвокатската професия със съответстващото ѝ професионалното звание в приемащата държава членка също и по реда на Директива 89/48.(т. 32). Тази възможност има конкретно практическо приложение в случая, когато адвокатът не може да докаже, че има действителна непрекъсната практика в приемащата държава членка най-малко три години (т. 32). Като се позовава на съображения 2 и 3 от Директива 98/5 и на член 10, параграф 2 от същата, Съдът заключава, че адвокат, практикуващ в приемащата държава членка под професионалното си звание по произход[12], може по всяко време да подаде молба дипломата му да бъде призната в съответствие с Директива 89/48, за да получи достъп до адвокатската професия в приемащата държава членка и да я упражнява под установеното за тази професия в посочената държава членка професионално звание (т. 32).
В мотивите си Съдът анализира двата механизъма за получаване на правото на достъп до адвокатката професия в друга държава членка съгласно двете посочени директиви.
Конкретните изводи на Съда относно случая на г‑н Ebert са, че същият като титуляр на „диплома“ (по смисъла на член 1, буква А от Директива 89/48) има право на достъп до регламентираната адвокатска професия в приемащата държава членка — Унгария, в съответствие с член 3, първа алинея, буква а) от тази Директива. Същевременно, тъй като става въпрос за професия, чието упражняване изисква точно познаване на националното право и чийто съществен и постоянен елемент е даването на съвети и/или оказването на помощ по националното право, член 3 от Директива 89/48 не препятства (съгласно член 4, параграф 1, буква б) от нея) приемащата държава членка Унгария да изисква допълнително и полагането на изпит за правоспособност от г‑н Ebert, при условие че тази държава членка преди това провери дали знанията, придобити от този молител по време на неговия професионален опит, могат да покрият изцяло или отчасти съществена разлика, установена между професионалната квалификация на молителя и изискванията за професионален опит в приемащата държава членка.
В обобщение,изводът на Съда е, че адвокат от държава членка може да получи достъп до адвокатска професия в приемаща държава членка, където тази професия е регламентирана, и да я упражнява под установеното в същата държава членка професионално звание както по силата на Директива 89/48, така и по силата на Директива 98/5 (т. 34). Двете директиви взаимно се допълват, като установяват за адвокатите от държавите членки два начина за достъп до адвокатската професия в приемаща държава членка под професионалното звание на същата.
Дело С‑118/09, Koller
Според Съда понятието „диплома“, както е дефинирано в член 1, буква а) от изменената Директива 89/48, е основно понятие в общата система за признаване на дипломите за висше образование(т. 26). И тук съдът потвърждава изводите си от коментираното по-горе Решение по дело С‑359/09, а именно че Директива 89/48 признава на всеки молител — титуляр на „диплома“ по смисъла на тази директива, правото да упражнява същата професия, за която е придобил „диплома“ в една държава членка, във всяка друга държава членка, при същите условия като за нейните граждани(т. 27). Тук Съдът подчертава, че по смисъла на член 1, буква а) от Директива 89/48 „диплома[та]“ може да е и съвкупност от документи за официална квалификация (т. 28). След като анализира документите за квалификация на г‑н Koller, Съдът стига до извода, че това лице е титуляр на „диплома“ по смисъла на член 1, буква а) от Директива 89/48 (т. 35).
По изложените съображения Съдът решава, с оглед достъпа до адвокатската професия, че лице, притежаващо „диплома“ по смисъла на член 1, буква а) от изменената Директива 89/48, може да иска по отношение на него да бъдат приложени условията на тази Директива за достъп до адвокатската професия в приемащата държава.
По втория въпрос Съдът съобразява разпоредбите наДиректива 89/48/ЕИО[13] относно правомощието на приемащата държавада изисква от лице, което желае да упражнява адвокатската професия на нейна територия и което същевременно е получило правото да упражнява адвокатска професия в друга държава членка, да докаже, че по отношение на него са налице предпоставките по чл. 4 , параграф 1, б. А и Б от Директива 89/48/ЕИО. Както вече имах повод да спомена в анализа на предходното решение, Дело С‑359/09, Ebert, тези предпоставки се изразяват в следното: лицето, което притежава „диплома“ по смисъла на чл. 1 от Директива 89/48/ЕИО, издадена в една държава членка, но желае да упражнява адвокатската професия в друга държава членка, може да бъде задължено от органите на приемащата държава да докаже професионален стаж при условията на член 4, параграф 1, буква А от Директивата или да задължи това лице алтернативно да положи „стаж за приспособяване“ до три години, или да се яви на изпит по правоспособност (член 4, параграф 1, буква Б от Директивата). Органите на приемащата държава са тези, които определят кое от двете условия по член 4, параграф 1, буква Б от Директивата да приложат по отношение на кандидатстващия адвокат — преминаване през „стаж за приспособяване“ до три години или явяване на изпит за правоспособност. Тази засилена дискреция на приемащата държава членка при определяне достъпа до адвокатската професия произтича от спецификата ѝ, и по-специално от това, че съществен елемент на този вид професия е даването на съвети и/или оказване на помощ по въпроси на националното право. Въпреки това Директивата слага предели на това правомощие, като определя, че приемащата държава не може да изисква едновременно и преминаване на „стаж за приспособяване“, и полагане на изпит за правоспособност. Дори и да отнеме правото на молителя да избира между една от посочените две възможности, тя все пак трябва да се ограничи до едното от двете изисквания за компенсиране на съществуващите различия в обучението на двете държави.
Следователно, в контекста на конкретния казус, Съдът приема, че изменената Директива 89/48 не препятства приемащата държава членка да изисква от г‑н Koller полагането на изпит за правоспособност, при условие че преди това органите ѝ са извършили проверка дали знанията му покриват изцяло или отчасти съществената разлика между придобитата от него квалификация и изискванията на приемащата държава. Полагането на изпит за правоспособност цели да гарантира именно това, че молителят е способен да упражнява регламентираната професия в тази държава членка. Щом съгласно Директивата посоченият изпит е приет като средство за установяване способността на молителя да практикува професията „адвокат“ в приемащата държава, то няма основание органите ѝ да отказват на молителя, г‑н Koller, да бъде допуснат до този изпит, с мотива че не е преминал през практическия стаж, който съгласно вътрешното законодателство на тази държава е задължителен, за да му бъде предоставеното правото да я упражнява. Дори и лицето да не е положило практическия стаж, изискван от вътрешната правна уредба на тази държава членка, не може да му бъде отказано полагането на изпит за правоспособност, така както е предвидено това в Директива 89/48/ЕИО (т. 40). Правното основание за този извод се съдържа в член 4 от изменената Директива 89/48.
В резултат на горните разсъждения Съдът дава отговор на втория въпрос от запитването, че „Директива 89/48, изменена с Директива 2001/19, трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска възможността компетентните органи на приемащата държава членка да откажат на лице, намиращо се в положение като това на жалбоподателя по главното производство, да го допуснат до изпита за правоспособност за адвокатската професия при липсата на доказателство за полагането на практическия стаж, изискван от правната уредба на тази държава членка“.
Дело С‑565/08, Комисия/Италия
В заключението си по делото генералният адвокат г‑н J. Mazák („ЗГА“) приема, че:
– доколкото италианската правна уредба[14] изрично предвижда възможността договорът между даден адвокат и неговия клиент да има предимство пред тарифата, установена с Министерски декрет № 127/2004, Комисията не е успяла да докаже, че максималните тарифи са задължителни за адвокатите при упражняването на дейността им. Тарифата, установяваща максимални граници на възнагражденията, се прилага само при липсата на договор между клиента и адвоката (т. 37 от ЗГА);
– според трайната практика на Съда значението на националните законови, подзаконови или административни разпоредби трябва да се преценява с оглед на тълкуването им от националните юрисдикции и за да може искът на Комисията да бъде уважен, тя трябва да установи, че именно италианските юрисдикции разбират максималните тарифи като имащи задължителен характер (т. 40 от ЗГА). Заключава, че исковата молба на Комисията трябва да бъде отхвърлена като неоснователна.
Съдът отхвърля иска на Комисията като неоснователен, като възприема изводите от заключението на генералния адвокат. Позовава се и на постоянната си практика, съгласно която съществуването на ограниченията на свободата на установяване, както и на свободното предоставяне на услуги, посочени съответно в членове 43 ЕО и 49 ЕО, се състоят от мерки, които забраняват, затрудняват или правят по-малко привлекателно упражняването на тези свободи (т. 45).
Понятието за ограничения обхваща приетите от държава членка мерки, които, макар да се прилагат без разлика, засягат достъпа до пазара на стопанските субекти от други държави членки(в този смисъл Решение по дело CaixaBank France и Решение от 28 април 2009 г. по дело Комисия/Италия, C‑518/06). В конкретния случай е установено, че спорните разпоредби се прилагат без разлика към всички адвокати, които извършват услуги на италианска територия (т. 46 и 47).
Комисията не доказва, че спорните разпоредби нарушават достъпа при нормални и ефикасни условия на конкуренция до съответния италиански пазар на услуги. След като не се установява, че спорните разпоредби възпрепятстват достъпа на адвокатите от други държави членки до съответния италиански пазар, доводите ѝ за установяване на ограничение по смисъла на членове 43 ЕО и 49 ЕО не могат да бъдат уважени (т. 53 и 54).
По смисъла на Договора за ЕО правна уредба на държава членка не може да съставлява ограничение единствено поради обстоятелството, че други държави членки прилагат правила, които не са толкова строги или са икономически по-изгодни за установените на тяхна територия лица, предоставящи сходни услуги (т. 49). Съществуването на ограничение по смисъла на Договора не би могло да бъде изведено единствено от обстоятелството, че адвокатите, установени в държави членки, различни от Италианската република, трябва при определяне на своите възнаграждения за предоставяните в Италия услуги да се приспособят към приложимите в тази държава членка норми (т. 50). Такова ограничение би съществувало, ако посочените адвокати са лишени от възможността да навлизат на пазара на приемащата държава членка при нормални и ефикасни условия на конкуренция (в този смисъл Решение по дело CaixaBank France, Решение от 5 декември 2006 г. по дело Cipolla и др., C‑94/04 и C‑202/04 и Решение от 11 март 2010 г. по дело Attanasio Group, C‑384/08).
Въз основа на анализа на италианското законодателство в посочената област Съдът приема, че „италианският режим на възнагражденията се характеризира с гъвкавост, която изглежда позволява правилното определяне на възнаграждението за всеки тип извършвана от адвокатите услуга“. При определени условия е възможно установените нормативно възнаграждения да се увеличават до два или четири пъти спрямо максималните приложими тарифи по делата в случаите с особена значимост, сложност или трудност или дори над този размер в случаите на явна диспропорция, с оглед на обстоятелствата по делото, между адвокатските услуги и предвидените максимални тарифи. Съдът отчита и съдържащата се в италианското законодателство възможност в редица ситуации адвокатите да сключват договор със своя клиент, с който да определят размера на възнаграждението над определените максимални тарифи.
С посочените мотиви Съдът заключава за неоснователността на иска на Комисията за установяване на неизпълнение на задълженията на Италианската република, произтичащи от чл. 43 и 49 ДЕО.
Коментар
Дело С‑359/09, Ebert
Що се касае за регламентирана от държавата професия, нейната основна суверенна преценка относно правилата за достъпа до тази професия, не може да бъде „дерогирана“ от общностните правила на Директива 89/48, нито от тези на Директива 98/5. Ако приемащата държава членка установява като условие за упражняване на адвокатска дейност под званието „адвокат“ задължението за членство в организация като адвокатска колегия, общностните правила не се противопоставят на посоченото изискване.
Наред с това, в отговор на преюдициалното запитване, повдигнато от г‑н Ebert, Съдът за пръв път коментира съотношението между двете директиви, регламентиращи достъп до регламентираната адвокатска професия, като приема, че адвокат от държава членка може да получи достъп до адвокатската професия в друга държава членка и да я упражнява под установеното в същата държава членка професионално звание както по силата на Директива 89/48, така и по силата на Директива 98/5 (т. 34). Двете директиви взаимно се допълват, като установяват за адвокатите от държавите членки два начина за достъп до адвокатската професия в приемаща държава членка с професионалното звание на същата.
Дело С‑118/09, Koller
С дадените отговори в това преюдициално производство Съдът приема на първо място, че признаването на дадена диплома в приемащата държава членка изобщо не следва да се приема за „автоматично“. И тук, както в първото коментирано Решение по дело С‑359/09, Съдът признава на приемащатадържавата членка като част от суверенните ѝ правомощия да установява условия за достъп до регламентираната професия и да проверява равностойността на чуждестранната диплома със съответния документ за официална квалификация, издаван в приемащата държава членка, разбира се, съобразявайки и императивните ограничения, следващи от правото на ЕС. Както отбелязва и генералният адвокат по делото в заключението си, що се отнася до документите за официална юридическа квалификация, по принцип трябва да се изхожда от факта, че правните системи на държавите членки са различни, така че приемащата държава членка има право, в съответствие с общностното право, да изисква от титуляра на дипломата точно познаване на правото на приемащата държава членка.
Условията за получаване на достъп до професията „адвокат“ в България от чуждестранни адвокати, желаещи да практикуват тази професия с българското професионално звание „адвокат“, се съдържат в чл. 15—18 от Закона за адвокатурата. Съгласно чл. 15, ал. 1 от ЗА след вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати и тригодишно действително и непрекъснато упражняване на адвокатска професия[15] под професионалното звание в държавата, в която е придобита адвокатската правоспособност, или след успешно полагане на приравнителен изпит[16] чуждестранният адвокат може да поиска вписване в адвокатска колегия в Република България. Вписването в адвокатска колегия дава на чуждестранния адвокат права на български адвокат. Вписването в регистъра на адвокатите дава право на чуждестранния адвокат да практикува адвокатската професия под званието „адвокат“. Посочената уредба, на първо място, свидетелства за транспонирането на изискването на Директива 98/5 (член 10, параграф 1) адвокатът, който практикува професията под професионалното си звание, придобито в държавата, където е получил квалификацията си, и който докаже, че има най-малко три години действителна непрекъсната практика в приемащата държава членка, да може да се ползва от облекчения режим на Директива 98/5; практически това означава да се освободи от спазването на условията по член 4, параграф 1, б. Б от Директива 89/48[17]. На второ място, цитираната регламентация означава транспониране и на изискванията на член 4 от Директива 89/48, като България е упражнила суверенната си преценка относно това кое от двете алтернативно установени условия по чл. 4, § 1 — буква А или буква Б, да изисква от кандидатите за упражняване на адвокатската професия в България. Наред с това България е упражнила и правото си да установи еднозначно чрез кое от двете изисквания по чл. 4, § 1, б. Б[18] предпочита да установява знанията на кандидата в областта на българското право. Според мен тази уредба съответства на изискванията на двете директиви, като освен това е съобразена и с Решение на Съда по дело С‑359/09, Ebert, чийто основен извод е, че адвокат от държава членка може да получи достъп до адвокатска професия в приемаща държава членка и да я упражнява под установеното в същата държава членка професионално звание както по силата на Директива 89/48, така и по силата на Директива 98/5 (т. 34), като двете директививзаимно се допълват и установяват за адвокатите от държавите членки два начина за достъпдо адвокатската професия в другите държави членки с установените в тях професионални звания на професията.
Дело С‑565/08, Комисия/Италия
В контекста на коментираното решение е интересно да се спомене, че българският Закон за адвокатурата също съдържа регламентация относно размера на адвокатското възнаграждение. В чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата е залегнал принципът за свободното договаряне между адвоката и клиента относно хонорара за съответните юридически услуги. Съгласно четвъртата алинея на цитираната разпоредба възнаграждението може да се уговори в абсолютна сума и/или процент върху определен интерес с оглед изхода на делото (с изключение на възнаграждението за защита по наказателни дела и по граждански дела с нематериален интерес).
Нормативно установеното ограничение се отнася единствено до долната граница на адвокатското възнаграждение, като законът императивно разписва, че то не може да бъде по-ниско от предвидения в наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа. Правилото цели предотвратяване на нелоялна конкуренция на пазара на адвокатски услуги в България.
Размерът на възнагражденията, установени в наредбата на Висшия адвокатски съвет, се прилага и при липса на договор между адвоката и неговия клиент по изрично искане на едната от двете страни — чл. 36, ал. 3 от Закона за адвокатурата.
Съдът е имал повод да обсъди в практиката си, че Договорът за ЕО (чл. 10 и чл. 81 ЕО) допуска държава членка да приеме законова или подзаконова уредба, с която въз основа на проект на професионална организация на адвокатите се определят минималните и максималните размери на възнагражденията на практикуващите професията (Дело С‑35/99 Аrduino). Абсолютната забрана, съдържаща се във вътрешното законодателство, към страните по адвокатския договор да уговарят нещо различно от минималното възнаграждение, установено с тарифата на адвокатските възнаграждения, представлява ограничение на свободното предоставяне на услуги, залегнало в чл. 49 от Договора за ЕО (този извод на Съда се съдържа в решенията по дела C‑94//04 и C‑202/04 Cipolla, C‑386/07 Hospital Consulting).
В светлината на цитираната практика на Съда и предвид признатата от българския Закон за адвокатурата свобода на адвоката и неговия клиент да се договарят за възнаграждението на адвоката над установените минимални тарифи, може да се приеме, че нормите на българското законодателство за задължителни минимални прагове за адвокатските възнаграждения не са несъвместими с общностното право и не представляват пречка за ефективната конкуренция на пазара за адвокатски услуги в България.
***
Link to the summary in English language: THE LATEST CASE LAW OF THE EUROPEAN COURT OF JUSTICE ON THE RIGHT TO PRACTISE AS A LAWYER IN ANOTHER MEMBER STATE
***
[1] Aсоцииран адвокат в Адвокатско дружество „Георгиев, Тодоров и Ко“ от 2008 г.
[2] Закона за адвокатурата.
[3] Процедура за нарушение № 2008/4906.
[4] Публикувано в Официалния вестник на Европейския съюз, C 103, 02.04.2011 г., стр. 6
[5] Публикувано в Официалния вестник на Европейския съюз, C 63, 26.02.2011 г., стр. 3
[6] Съдът е заседавал в тричленен състав по изключение — изискващият се петчленен състав е намален до трима съдии поради възпрепятстване на един от съдиите да участва и намаляване на състава с още един член поради процедурното изискване за нечетен брой на съдиите в състава.
[7] Диплома, която удостоверявала курс на университетско обучение по право с продължителност от поне осем семестъра.
[8] Възможност за такова освобождаване е предвидена в член 29 от Австрийския Федерален закон за свободното движение на услуги и за установяването на европейски адвокати в Австрия („EuRAG“).
[9] Член 24 от EuRAG (Федерален закон за свободното движение на услуги и за установяването на европейски адвокати в Австрия (Bundesgesetz über den freien Dienstleistungsverkehr und die Niederlassung von europäischen Rechtsanwälten in Österreich, BGBl. I, 27/2000 г., в редакцията му, публикувана в BGBl. I, 59/2004 г., наричан по-нататък „EuRAG“), предвижда:
„1. Гражданите на държавите — членки на Европейския съюз, […] получили диплома, от която е видно, че титулярът отговаря на професионалните изисквания за пряк достъп до професия, посочена в приложението към този федерален закон, по тяхно искане се вписват в списъка на адвокатите […], ако успешно са положили изпит за правоспособност.
2. „Диплома“ по смисъла на параграф 1 е всяка диплома, удостоверение или други документи за официална квалификация по смисъла на Директива 89/48 […]“.
[10] Публикувано в Официалния вестник на Европейския съюз, C 152, 21.05.2011 г., стр. 3.
[11] Според чл. 1 („Предмет, приложно поле и определения“) на Директива 98/5 „приемаща държава членка“е държавата членка, в която адвокатът практикува съгласно настоящата директива; „държава членка по произход“ е държавата членка, в която адвокатът е придобил правото да носи едно от посочените в буква а) професионални звания, преди да упражнява адвокатската професия в друга държава членка.
[12] Съгласно чл.1, т. 2, б. г) от Директива 98/5 „професионално звание по произход“ е професионалното звание в държавата членка, в която адвокатът е придобил правото да носи това звание, преди да упражнява адвокатската професия в приемащата държава членка.
[13] Член 4, параграф 1, буква б) от изменената директива.
[14] Член 2233 от италианския граждански кодекс и член 61 от кралския декрет-закон.
[15] Тригодишно действително и непрекъснато упражняване на адвокатска професия се доказва по реда на чл. 17, ал. 1 ЗА.
[16] Условията за полагане на приравнителния изпит са разписани в чл. 18, ал. 1 ЗА, като съгласно чл. 18, ал. 2 ЗА целта на изпита е проверка на познанията на чуждестранния адвокат в областта на българското право.
[17] Двете условия по чл. 4, § 1, т. Б са стаж за приспособяване до три години или изпит за правоспособност.
[18] Двете условия по чл. 4, § 1, т. Б са стаж за приспособяване до три години или изпит за правоспособност.