Решение по дело С-348/10 Norma-ASIA, DekomSIA/Latgalesplānošanasreģions,

правоприемник на Ludzasnovadadome[1]

Разглежданото решение е образувано по преюдициално запитване относно тълкуването на член 1, параграф 3, буква б) от Директива 2004/17/ЕО[2] и на член 2г, параграф 1, буква б) от Директива 92/13/ЕИО[3].

В главното производство Областният съвет на гр. Ludza възлага на Ludzas autotransporta uzņēmums SIA обществена поръчка с предмет предоставяне на обществените автобусни транспортни услуги, обслужващи града и областта Ludza. След оспорване на решението на възложителя, същият сключва с посоченото дружество договор за концесия на обществени транспортни услуги. Решението за сключване на договора за концесия се оспорва по съдебен ред. При тези условия запитващата юрисдикция отправя преюдициално запитване, с което по същество цели да установи дали сключеният по главното производство договор може да се квалифицира като договор за концесия, при положение че възложителят обезщетява доставчика на услугите за определени загуби и че свързаният с експлоатирането на същите услуги риск е ограничен.

В постановеното решение Съдът припомня, че разликата между обществената поръчка за услуги и концесията за услуги се състои в насрещната престация за предоставянето на услуги. Поръчката за услуги съдържа насрещна престация, която се изплаща пряко от възлагащия орган на доставчика на услуги, докато в при концесията насрещната престация за предоставянето на услуги се състои в правото да се експлоатира услугата — или само по себе си, или придружено с плащане [4]. Обстоятелството, че съдоговорителят не получава възнаграждение пряко от възлагащия орган, а има право да получава възнаграждение от трети лица, отговаря на изискването за насрещна престация при договора за концесия за услуги. Същевременно концесията за услуги предполага концесионерът да поеме риска[5], свързан с експлоатацията на съответните услуги. Ако не е прехвърлена най-малкото значителна част от този риск, следва да се приеме, че съответната операция представлява обществена поръчка за услуги, а не концесия за услуги. Това не е така в конкретния случай. Съдът взема предвид и обстоятелството, че съгласно различни разпоредби на националното законодателство на концесионера се предоставят различни обезщетения за понесени загуби. Ето защо Съдът заключава, че не може да се приеме, че спечелилият оферент поема значителна част от понасяния от възлагащия орган риск, поради което сключеният договор следва да се квалифицира като обществена поръчка за услуги.

***

[1] ОВ C 246, 11.9.2010 г.

[2] Директива 2004/17/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 година относно координирането на процедурите за възлагане на поръчки от възложители, извършващи дейност в секторите на водоснабдяването, енергетиката, транспорта и пощенските услуги (ОВ L 134, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 3, поправка в ОВ L 182, 10 юли 2008 г., стр. 169).

[3] 92/13/ЕИО на Съвета от 25 февруари 1992 година относно координирането на законовите, подзаконовите и административните разпоредби относно прилагането на правилата на Общността по възлагане на обществени поръчки на субекти, извършващи дейност във водния, енергийния, транспортния и телекомуникационния сектор (ОВ L 76, стр. 14; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 2, стр. 43), изменена с Директива 2007/66/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 декември 2007 г. (ОВ L 335, стр. 31).

[4] Вж. Решение от 10 септември 2009 г. по дело Eurawasser, (C–206/08, Сборник, стр. I 8377, точка 51).

[5]Вж. точка 44 във връзка с точки 48 и 49 от Решението, където Съдът дефинира понятието „риск“ в конкретния случай, като посочва, че „рискове като свързаните с лошо управление или грешки при преценката на икономическия оператор не са определящи за квалификацията“.