(Решение на Съда на ЕС по дело C–681/13, Diageo Brands)
На 16 юли 2015 г. Съдът постанови дългоочаквано в юридическите среди в България решение.
В самото начало следва отново да се припомнят накратко корените на проблематиката и фактите в основата на делото.
С определение от 17 септември 2009 г. по дело Канон (C–181/09, ECLI:EU:C:2009:565) Съдът отхвърли като явно недопустимо преюдициално запитване, отправено от Софийски градски съд, по изключително актуален въпрос за българското правоприлагане относно изчерпването на правото на марка в случаите на паралелен внос на защитени с марка стоки, тъй като Софийският градски не представя мотиви към преюдициалното запитване, а изпраща на Съда единствено преписката по делото и текста на самия преюдициален въпрос.
По последващо преюдициално запитване, отправено отново от Софийски градски съд, в дело Канон (C–449/09, ECLI:EU:C:2010:651) Съдът на Европейския съюз разглежда по същество въпроса дали притежателят на марката има право да забрани на трето лице да въведе без негово съгласие в Европейското икономическо пространство оригинални стоки, носещи тази марка. Междувременно е прието Тълкувателно решение на ВКС №1/15.06.2009 г. по т.д. №1/2008 г., в което се приема, че с вноса на оригинални стоки от трета държава без съгласието на притежателя на марката, поставена върху тези стоки, не се нарушават изключителни права, предоставени от марката. С преюдициалното си запитване Софийски градски съд иска да установи по-специално дали член 5 от Директива 89/104 следва да се тълкува в смисъл, че правата на притежателя на дадена марка включват правото му да забрани ползване на марката без негово съгласие при внос на оригинални стоки, доколкото неговите права не са изчерпани по смисъла на член 7 от Директивата. В отговора си Съдът на ЕС подчертава, че в такива случаи член 5 от Директива 89/104 предоставя на притежателя на марката изключителното право да забрани на всяко трето лице да внася посочените стоки, да ги предлага, да ги пуска на пазара или да ги складира за тези цели. Поради това посочената разпоредба следва да се тълкува в смисъл, че притежателят на марката може да се противопоставя на първото пускане на пазара в Европейското икономическо пространство, без негово съгласие, на оригинални стоки, носещи тази марка.
За да се направи опит да се преодолее потенциалното напрежение и вероятното разминаване между националната съдебна практика и решението на Съда на ЕС, председателят на ВКС предлага Общото събрание на Търговската колегия на Върховният касационен съд да разгледа още веднъж проблематиката. С Тълкувателно решение №1/11.05.2012 г. по т.д. №1/2011 г. се потвърждава предходното тълкувателно решение, като ВКС приема, че липсва несъответствие между това тълкувателно решение и определението на Съда по дело C–449/09. Тълкувателното решение е подписано с особеното мнение на шестима върховни съдии, сред които е и самият председател на ВКС.
Впоследствие, с оглед на застъпваното от ВКС становище в двете посочени тълкувателни решения и във връзка с постъпила жалба, Европейската комисия предприема действия във връзка с възможното образуване на производство установяване на нарушение от България (№ NIF 2012/4038). В резултат на извършеното проучване Комисията стига до заключението, че тълкувателните решения са в съответствие с правото на Съюза. Този анализ ѝ позволява на 16 април 2014 г. да прекрати образуваната наказателна процедура.
Дело C–681/13, Diageo Brands, е логическо продължение на накратко представената полемика. По-конкретно фактите са следните: нидерландското дружество Diageo Brands притежава марката „Johnny Walker“ и разпространява в България уиски с тази марка. „Симирамида-04“ EOOД също търгува с алкохол и осъществява внос в България на уиски с посочената марка, без да има права върху марката и без съгласието на Diageo Brands. Последното иска пратка с внесено уиски да бъде иззета, тъй като смята, че са нарушени правата му върху притежаваната от него марка. Софийският градски съд постановява определение в този смисъл, но Софийският апелативен съд го отменя, а Върховният касационен съд отхвърля на формални основания касационната жалба на Diageo Brands.
В крайна сметка постановеното изземване е отменено като незаконосъобразно. Diageo Brands предявява иск срещу „Симирамида“ на основание на нарушение на правата му върху марката, но Софийският градски съд го отхвърля, като приема, че е приложимо Тълкувателното решение на Върховния касационен съд от 15 юни 2009 г. Diageo Brands не обжалва решението на Софийски градски и то влиза в законова сила.
В главното производство „Симирамида“ предявява иск пред компетентния нидерландски съд срещу Diageo Brands, като претендира обезщетение за вредите, които е претърпяло вследствие на изземването, което българският съд приел за незаконосъобразно. В своя защита Diageo Brands изтъква, че решението на българския съд не може да се признае в Нидерландия поради явното му противоречие с обществения ред на Нидерландия.
Hoge Raad der Nederlanden иска да бъдат разяснени възникналите във връзка с това проблеми и поставя три преюдициални въпроса, на които Съдът дава отговор с решението от 16 юли 2015 г.
Съдът припомня, че принципът на взаимно доверие между държавите членки изисква съдебните решения, постановени в дадена държава членка, да бъдат автоматично признавани в другите държави членки. Съдът на държавата, в която се иска признаването, не може да контролира точността на правната и фактическата преценка, извършена от съда на държавата по постановяване на съдебното решение. Позоваване на клаузата за обществен ред по член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 е допустимо само ако съдебното решение би засегнало по недопустим начин правния ред на държавата, в която се иска признаването — би се накърнил даден основен принцип или явно би била нарушена правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава. Макар и държавите членки по принцип да остават свободни да определят съдържанието на клаузата за обществен ред, пределите на това понятие се определят чрез тълкуване на посочения регламент.
В конкретния случай Съдът приема, че член 34, точка 1 от Регламент № 44/2001 следва да се тълкува в смисъл, че ако съдебно решение, постановено в дадена държава членка, противоречи на правото на Съюза, същото решение не следва при всички обстоятелства да се счита за явно противоречащо на обществения ред на държава членка, където се иска неговото признаване. Признаването на подобно решение следва да бъде отказано поради противоречие с обществения ред единствено ако страда от порок в резултат на допусната грешка при прилагането на правото. Тази грешка обаче следва да съставлява явно нарушение на съществена правна норма от правния ред на Съюза, а следователно и от правния ред на държавата членка, в която се иска признаването на решението, или на право, което е признато като основно в тези правопорядъци.
Съдът приема, че това не е така, ако е допусната грешка при прилагането на разпоредба като член 5, параграф 3 от първата Директива 89/104, тъй като тази разпоредба е част от директива, установяваща минимална хармонизация, чиято цел е частичното сближаване на разнородните законодателствата на държавите членки в областта на марките. Според Съда не може да се заключи, че допускането на грешка при прилагането на тази директива би засегнало по недопустим начин правния ред на Съюза, тъй като би накърнило негов основен принцип.
Съдът подчертава, че правните субекти трябва да използват всички налични способи за съдебна защита в държава членка, в която е постановено съдебното решение, за да възпрепятстват последващото нарушаване на обществения ред. Съдът припомня, че системата от националните способи за защита се допълва от механизма на производството за преюдициално запитване по член 267 ДФЕС. Следва да се държи сметка за обстоятелството, че единствено необоснованият отказ за отправяне на преюдициално запитване от страна на национална юрисдикция, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право, би могъл да има за последица ангажирането на отговорността на Република България в съответствие с установените в практиката на Съда правила в това отношение.
На последния преюдициален въпрос Съдът отговаря, че член 14 от Директива 2004/48/ЕО следва да се тълкува в смисъл, че той се прилага към съдебните разноски, направени от страните в конкретното производство.
С оглед, от една страна, на целта на тази директива, която е да се засили равнището на закрила на интелектуалната собственост, като се предотврати вероятността засегнатата страна да бъде разубедена да започне съдебно производство, за да защити своите права, а, от друга страна, с оглед на широката и обща формулировка на този член 14 (в който се посочва спечелилата делото страна и загубилата делото страна, без да добавя някакво уточнение и без да определя някакво ограничение по отношение на естеството на производството, към което трябва да се прилага установеното в този член правило) той следва да се прилага към съдебните разноски, направени в рамките на всяко производство, което попада в приложното поле на тази директива.