Zdeněk Kühn
Произход и устойчивост на тълкувателните становища и указания на върховните съдилища в Централна и Източна Европа.
През 50-те години на миналия век един феномен, почти непознат в западния свят, се появява в тогавашните социалистически страни от Централна и Източна Европа. Следвайки съветския модел на т.нар. „разъяснения“, приемани от пленума на Върховния съд , на върховните съдилища на всички страни от Централна и Източна Европа също се предоставя компетентност да постановяват тълкувателни становища и указания по важни правни въпроси. Последните се постановяват in abstracto, без да са налице реални дела, висящи пред съда. В някои държави подобни директиви бяха задължителни за по-долните инстанции. Много от тях представляваха дълги трактати, изследващи правилното или неправилно правоприлагане на дадена норма от по-долните инстанции през определен период от време, без да вземат предвид специфичните особености на всяко от разглежданите дела.
Социалистическите върховни съдилища изготвяха тези документи като оценки на съдебната практика с цел да реагират своевременно на конгресите на комунистическата партия; в увода на тези свои оценки, те често подчертаваха политиката на Партията към съответния момент. В тези официални документи, анти-формализмът на социалистическата съдебна власт винаги надделяваше, поне в реторичен план, за сметка на „капиталистическия“ позитивизъм и догматизъм. Така например в „Доклада на председателя на Върховния съд на Чехословакия относно значението на идеологията в съдебната власт“ се указва на съдиите да бъдат надежден инструмент за укрепване на държавната власт и авторитета на държавните органи, както и ефективен „инструмент“ в прилагането на социалистическата идеология.
В Чешката република тези тълкувателни становища бяха въведени за първи път в правната й история през 1953 г. По това време те се наричаха „насоки за правилно тълкуване на законите и други нормативни актове“ (“směrnice pro správný výklad zákonů a jiných právních předpisů”). От края на 60-те години на миналия век този термин се заменя с термина „становища за осигуряване на еднакво тълкуване на закона“ (“stanoviska k zajištění jednotného výkladu zákona“). Тези становища, родени в апогея на чехословашкия сталинизъм, се свързваха с императива за централизирано тълкуване на правото и недоверието към децентрализираните правомощия за вземане на решения на по-долните съдилища. Нещо повече, поради липсата на смислено взаимодействие между правната доктрина и съдебната власт, тези становища в известен смисъл служеха като техен заместител, олицетворен от една силна, и разбира се, централизирана и официална власт.
Един от редките случаи, в които съдиите в социалистическа Централна и Източна Европа можеха да се изразяват свободно (Пражката пролет от 1968 г., един краткотраен опит за либерализиране на чехословашкия комунистическия режим) свидетелства, че тъкмо тълкувателната компетентност на върховните съдилища се е считала за заплаха за независимостта на съдебната власт. Скоро след съветската инвазия от 21 август 1968 г., комунистическите апаратчици започват да критикуват дестабилизиращата роля на тези тълкувателни становища, което е и един от типичните продукти на “реакционното” движение от 1968 г. Тъй като комунистическият режим гледа с дълбоко недоверие на способността на съдиите да прилагат закона по своя собствена логика и преценка, се налага “социалистическото прилагане на социалистическото право” да ръководи съдиите и да ги насочва чрез директивите на върховните съдилища.
Положението не се променя много след 1989 г. в това отношение. Макар и изненадващо, старомодните предразсъдъци срещу прецедентното право все още доминират съдебния и правен дискурс. Вместо него, повечето централни и източно европейски правни системи продължават да използват тълкувателните решения и становища, изготвени от върховните съдилища, които си остават специфичен инструмент за неограничено съдебно законотворчество par excellence. Тези решения все още се постановяват от върховните съдилища по определен правен въпрос с цел уеднаквяване на противоречива съдебна практика, без да е налице „истинско“ висящо дело пред върховния съд.
За разлика от положението в някои държави до 1990 г., в момента подобни решения обикновено не са формално задължителни, макар и да се ползват с висока степен на правна сила в рамките на съдебната система. Те не засягат пряко дадено висящо дело, доколкото се постановяват in abstracto, по предложение на върховния съд, на министъра на правосъдието или на други органи, определени в закона, когато те считат, че е налице необходимост за уеднаквяване на съдебната практика. В Унгария, единствената държава от Централна и Източна Европа, където подобно абстрактно съдебно законотворчество е познато и преди комунистическия режим, т. нар. „уеднаквяващи решения“ са формално задължителни, в смисъл, че по-долните съдилища трябва да следват тълкувателните насоки, посочени в тях.
Западните съдии реагират на този пост-комунистически институт със смесица от изненада и неудобство, защото за тях той е в противоречие с техния идеал, че съдът твори право само чрез решаване на конкретни дела, “интерстициално,” както съдия Холмс преди време отбелязва, а не чрез правотворчество in abstracto. Така че е възможно да се твърди, че продължаващото придържане към този институт показва какво разбират пост-комунистическите системи под понятието за съдебно правотворчество и защо те се затрудняват да разберат в какво се състои истинското съдебно правотворчество. В допълнение, с пълномощието на даден министър да иска постановяването на тълкувателно решение може лесно да се злоупотребява, като се използва за намеса в политически чувствителни висящи дела в по-долните съдилища.
В Чешката република и двете върховни съдилища имат правомощия да постановяват тълкувателни решения. В действителност обаче, практиката им в това отношение е различна. Върховният съд, последната инстанция за граждански, търговски и наказателни дела, използва тази своя компетентност много често. Всъщност тя е най-важният негов инструмент за уеднаквяване на съдебната практика и правотворчество. Освен това, Върховният съд рядко постановява такива решения в голям състав.
За разлика от него, Върховният административен съд, който е нов съд, създаден през 2003 г., е използвал тази своя компетентност само два пъти, през първите две години от съществуването си. От 2005 г. насам този съд никога повече не е постановявал подобни решения. Преобладаващото мнение в този съд е, че тълкувателните решения са неадекватен начин на правораздаване, нещо като необуздано съдийско законодателстване, което противоречи на разделението на властите. За разлика от Върховния съд, Върховният административен съд се произнася в голям състав, когато цели да уеднакви противоречивата съдебна практика на своите собствени по-малки състави.
Причини за продължаващото съществуване на тълкувателните становища и указания в Централна и Източна Европа
В действителност, комунистическата диктатура, като всеки друг вид диктатура, създава по необходимост авторитарно разбиране за правото. Както обяснява от проф. Синиша Родин:
„Вместо рационалния дискурс, който формира правния и институционален пейзаж на Западна Европа, преобладаващият дискурс в Централна и Източна Европа е авторитарен. Основната характеристика на този авторитарен дискурс е обявяването и налагането на една истина като универсална и окончателна. Този дискурс е авторитарен, тъй като налага социален монопол върху определянето на смисъла на правния и политически език на върха на политическата йерархия и предаването му надолу. Това е, независимо от всичко, дискурс, тъй като предаването на така определения смисъл, дефиниран по авторитарен начин, е задължителна предпоставка за подкрепа на твърдението, че този смисъл е всеобщо приет, поддържането на което е условие за целостта на системата.“
Авторитарният съдебен дискурс трябва да се разграничава от авторитетния съдебен дискурс. Съдебният дискурс на която и да е правна система е по дефиниция авторитетен. Това е така, тъй като 1) по правило съдилищата решават дела, като че ли има само един верен отговор на представения пред съда въпрос (тезата за “един верен отговор”) и че 2) съдебните решения са окончателни, именно поради техния авторитет в съдебната и правна система. Авторитетният съдебен дискурс не изключва, а напротив, предполага, плурализъм на мненията и участието на всички компетентни лица в правораздавателния процес. Плурализмът на мнения и фактът, че съдът разглежда сериозно всички релевантни становища, придава на последната съдебна инстанция легитимността да даде “верния” отговор, което е задължително условие за авторитета на съдебния дискурс.
За разлика от него, авторитарният дискурс означава нещо коренно различно. При него липсва плурализъм на мнения. “Правилният” отговор се спуска “еднопосочно” и се подкрепя единствено със заплаха и сила. Тези, до които са адресирани решенията, не могат да участват в намирането на “правилните” отговори; вместо да бъдат субекти, те са по-скоро обект на авторитарното вземане на решения. Авторитарният дискурс предполага, че правните категории се произвеждат „горе“, и че наличието на спор, изслушване, легитимно несъгласие, или правотворчество отдолу-нагоре (да речем, започвайки от правотворческият капацитет на по-долните съдии) е немислимо.
Авторитарният дискурс може да срещне сериозни трудности с осмислянето на съдебното правотворчество по пътя на съдебния прецедент, въз основа на взаимодействието между правната доктрина, страните по делото и съдиите, както тези от по-долните инстанции, така и тези от върховните съдилища, които са последната инстанция за определяне на правото по дадено конкретно дело. Ето защо авторитарният дискурс предпочита централизираното съдебно правотворчество от върховните съдилища, като изключва всички останали, в това число и по-долните инстанции. В политически план, тълкувателните решения биха могли да бъдат добре дошли като инструмент, с който политиците могат да моделират своите закони чрез съдебни абстракции.
Най-важната добавена стойност на тези решения е тяхната бързина и разясняване на закона, без да е необходимо да се чака подходящото дело да стигне до Върховния съд по обичайния ред, след въззив и касация. От друга страна, тълкувателните решения превръщат върховните съдилища в странна академична институция, която се произнася по правни въпроси, откъснати от обстоятелствата на конкретните дела в реалния живот. Легитимността на съдебното правотворчество се основава на задължението на съда да се произнесе според фактите в дадено висящо дело, а не да разглежда всеки въпрос, който съдът прецени за достоен за вниманието му, пренебрегвайки факта, че липсва висящо пред него дело, който да поставя този въпрос.
Самата процедура по постановяване на тълкувателни решения води до още един проблем. По правило те се постановяват от съда като такъв. Въпреки това, съдебните разисквания са коренно различни от парламентарните дебати. Разликата между първите и вторите е качествена, а не количествена. Дебатът в законодателния орган включва редица оратори от различни политически групи, както и десетки повече или по-малко незаинтересовани слушатели, които по-късно ще подкрепят становището на тяхната политическа група по конкретен въпрос.
За разлика от това, съдебните разисквания се изчерпват с реалното участие на съдиите от съответния състав. Въпреки че никой не знае какъв точно е максималният брой хора, които могат да разискват смислено по този начин, сигурно е, че десетки съдии едва ли биха могли да вземат рационално участие в подобно разискване. Пленумите на Върховните съдилища в правните системи, практикуващи англосаксонското общо право, не са никога повече от девет съдии. В континенталните правни системи, различните големи състави на върховните съдилища не са никога повече от двадесет съдии. Същото се отнася и за конституционните съдилища. В противен случай не би имало никакво време за всички съдии да се изкажат, и би било почти невъзможно да се води смислен правен дебат. И накрая, но не на последно място, малко вероятно е, ако десетки съдии участват в постановяването на тълкувателни решения, всички те да могат да се подготвят добре за разискване на сложни въпроси на правото. В края на краищата, ако някои съдии не са подготвени по въпроса, те не биха били видими в събранието на десетки хора, повечето от които трябва да замълчат, най-малкото за да не се надвиши предвиденото време за разисквания. В крайна сметка цялото “съдебно” разискване все повече ще заприлича на парламентарен дебат, с много мълчаливи слушатели, които след това ще последват в своето гласуване становищата на лидерите, на които се доверяват най-много.
Когато се изследва въпроса за тълкувателните решения, трябва да сме винаги наясно, че съдиите са окончателните авторитетни тълкуватели, не защото те са всезнаещи и непогрешими, а поради тяхната функция и статут в рамките на правната система. Правомощието на съдията да реши делото “правилно” в крайна сметка се тества от делата в реалния живот. Съдиите не могат по своя воля да избират правните въпроси, които да разглеждат в зависимост от тяхното моментно желаниe или промяна в настроението. Разгледани от тази гледна точка, абстрактните тълкувателни решения противоречат не само на самата същност на авторитетния правен дискурс, но и на основния принцип на разделение на властите.
***
Превод: Кристин Ляскова
***
Link to the article in English language: INTERPRETATIONAL STATEMENTS OF SUPREME COURTS IN CENTRAL AND EASTERN EUROPE
***