(Решение на Съда на ЕС в дело С-345/14, Maxima Latvija)

Делото е образувано по преюдициално запитване, отправено от Augstākā tiesa (Върховен съд, Латвия), относно тълкуването на член 101, параграф 1 ДФЕС. Ищецът в главното производство, Maxima Latvija, развива дейност в сектора на търговията на дребно предимно с хранителни стоки и управлява големи магазини. Дружеството сключва с търговски центрове в Латвия поредица от договори за наем на търговски площи в тези центрове. След анализ на 119 от тези договори Съветът за защита на конкуренцията в Латвия установява, че 12 от тях съдържат клауза, предоставяща на Maxima Latvija, в качеството му на „ключов наемател“, правото да дава съгласие за отдаването под наем на ненаетите от него търговски площи от наемодателя на трети лица. Съветът за защита на конкуренцията решава, че тези договори представляват вертикални споразумения, които имат за цел предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията, и не е необходимо да се доказва, че те на практика затрудняват достъпа на конкретни участници до пазара. Поради това Съветът за защита на конкуренцията налага на Maxima Latvija глоба в размер на около 35 770 EUR. Maxima Latvija обжалва неуспешно това решение на първа инстанция, след което подава касационна жалба пред запитващата юрисдикция. Дружеството изтъква, че въпросните договори нямат за цел ограничаване на конкуренцията.

Запитващата юрисдикция отбелязва, първо, че между страните в главното производство е безспорно, че посочените споразумения не могат да засегнат търговията между държавите членки. Въпреки това тя счита, че текстът на приложимия в главното производство член 11, параграф 1 от Закона за конкуренцията е по същество аналогичен с този на член 101, параграф 1 ДФЕС и този закон трябва да бъде прилаган в съответствие с изискванията на правото на Съюза. Освен това посочената юрисдикция подчертава, че е налице очевиден интерес от еднакво тълкуване на разпоредбите или понятията, заимствани от правото на Съюза. Второ, запитващата юрисдикция установява, че практиката на Съда във връзка с член 101, параграф 1 ДФЕС не позволява да се определи със сигурност дали споразумения като тези по главното производство могат да бъдат квалифицирани като имащи за цел ограничаването на конкуренцията по смисъла на тази разпоредба.

На първо място, Съдът на ЕС потвърждава, че е компетентен да се произнесе по преюдициалното запитване, като се позовава на практиката си, в която е приемал, че е компетентен да се произнася по преюдициални запитвания относно разпоредби на правото на Съюза в случаи, в които фактите по главното производство не попадат пряко в приложното поле на правото на Съюза, стига въпросните разпоредби да са станали приложими по силата на националното право, съгласно което чисто вътрешните положения се уреждат в съответствие с правото на Съюза. Тъй като според запитващата юрисдикция член 11, параграф 1 от латвийския закон за конкуренцията по същество възпроизвежда член 101, параграф 1 ДФЕС, Съдът приема, че е компетентен да отговори на поставените въпроси.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали член 101, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че спорните договори имат за цел ограничаването на конкуренцията по смисъла на тази разпоредба. Съдът припомня, че понятието за ограничаване на конкуренцията „с оглед на целта“ трябва да се тълкува стеснително и е приложимо само към някои видове съгласувания между предприятия, отличаващи се с вредност по отношение на конкуренцията, достатъчна, за да се приеме, че не е необходимо да се преценяват техните резултати. В основата на тази съдебна практика е обстоятелството, че определени форми на съгласуване между предприятията могат по самото си естество да се разглеждат като увреждащи ефективността на нормалната конкуренция. Основният правен критерий, за да се определи дали дадено споразумение ограничава по подобен начин конкуренцията „с оглед на целта“ си, е констатацията, че такова споразумение е само по себе си достатъчно вредно за конкуренцията. В случая от представената на Съда преписка следва, че Maxima Latvija не е конкурент на търговските центрове, с които е сключило разглежданите в главното производство договори. Макар Съдът вече да е приел, че такова обстоятелство изобщо не изключва възможността дадено споразумение „с оглед на целта“ си да представлява ограничение на конкуренцията (вж. в този смисъл решение Allianz Hungária Biztosító и др., C‑32/11, EU:C:2013:160, т. 43, както и цитираната съдебна практика), следва все пак да се установи, че разглежданите в главното производство споразумения не са сред тези, за които е безспорно, че по самото си естество могат да се считат за увреждащи ефективността на конкуренцията. Дори разглежданата в главното производство клауза потенциално да може да ограничи достъпа на конкурентите на Maxima Latvija до определени търговски центрове, в които това дружество управлява големи магазини, това обстоятелство, ако бъде установено, не налага като очевиден извода, че договорите, съдържащи тази клауза, поради самото ѝ естество предотвратяват, ограничават или нарушават конкуренцията на съответния пазар, а именно местния пазар за търговия на дребно с хранителни стоки. Предвид това Съдът на ЕС заключава, че член 101, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че обстоятелството, че договор за наем на стопански обект, представляващ голям магазин в търговски център, съдържа клауза, която дава на наемателя право да се противопоставя на отдаването под наем от наемодателя на търговски площи в същия търговски център на други наематели, само по себе си не означава, че този договор има за цел ограничаването на конкуренцията по смисъла на тази разпоредба.

Със своите въпроси от втори до четвърти, запитващата юрисдикция иска да се установи при какви условия спорните договори могат да се считат за споразумения, които имат „за резултат“ предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Според Съда, преценката на отражението на спорните договори върху конкуренцията предполага, на първо място, да се вземат предвид всички фактори, от които зависи достъпът до съответния пазар, за да се установи дали в районите, обслужвани от търговските центрове, за които се отнасят договорите, съществуват реални и конкретни възможности за установяването на конкурент, по-специално чрез заемане на търговски площи в други търговски центрове в тези райони или други търговски площи извън търговските центрове. За целта трябва да се вземе предвид дали в съответните обслужвани райони има свободни и достъпни търговски площи, както и дали съществуват икономически, административни или подзаконови пречки за навлизането на нови конкуренти в тези райони. На второ място, трябва да се преценят условията, при които се осъществява конкуренцията на съответния пазар. В това отношение е важно да се знаят не само броят и големината на участниците на този пазар, но също така и степента на концентрация на същия, лоялността на потребителите към вече съществуващите търговски обекти и навиците на потребление. Само ако след задълбочен анализ на икономическия и правния контекст на разглежданите в главното производство договори, както и на особеностите на съответния пазар бъде установено, че достъпът до този пазар е затруднен от всички сходни договори, чието наличие е констатирано на този пазар, следва по-нататък да се прецени до каква степен тези договори допринасят за евентуалното затваряне на пазара, като се има предвид, че са забранени само договори, които в значителна степен допринасят за затварянето. Значимостта на приноса на всеки от разглежданите в главното производство договори за този кумулативен блокиращ ефект зависи от позицията на страните по договорите на съответния пазар и от срока на договорите.