КАЧЕСТВО ИЛИ КОЛИЧЕСТВО? ПРЕОСМИСЛЯНЕ НА РОЛЯТА НА ВЪРХОВНИТЕ ЮРИСДИКЦИИ В ЦЕНТРАЛНА ЕВРОПА

Author

 Michal Bobek, генерален адвокат в Съда на Европейския съюз**

 

 През последните десетилетия постоянно нарастващата натовареност на  върховните и на конституционните юрисдикции в Европа принуди някои от тях да преосмислят ролята и функциите, които те би трябвало да изпълняват. Тази статия представя изследването на този феномен на основата на опита на Република Чехия. Представен е също така пример за юридически трансплант, въведен в системата и частично отхвърлен от нея. Този пример е поставен в по-широкия контекст на ролята на върховните съдилища в посткомунистическа Европа и продължаващия европейски дебат.

Първата част на тази статия предлага общ преглед на идеалните модели на върховни юрисдикции и на съответните интереси, на които тези модели са призвани да служат по принцип в различните системи. Втората част поставя чешкия пример и другите централноевропейски системи в контекста на тази по-широка картина и обсъжда механизмите за подбор на разглежданите дела, които са въведени в действие в гражданското и административното правосъдие. Третата част разглежда напрежението между върховните съдилища и конституционния съд в Чехия във връзка с подбора на дела. Последната, четвърта част, разглежда по-широки проблеми на политиките и очертава някои последици за правната система като цяло от въвеждането на филтриращи механизми за достъп до върховните юрисдикции.

Върховният съд на Обемия решава десетки хиляди дела годишно. Стотиците  съдии от този съд, всеки от които решава стотици дела, са непрестанно затрупани с папки. Много от делата изглеждат сходни. За повечето от тях съдиите използват стандартизирани мотиви, често пъти прекопирани от едно решение в друго. Съществува изискване ежемесечно да бъдат отклонявани от разглеждане минимален брой дела. Това води до непрестанен времеви натиск. Резултатът е прекомерно натоварване, което означава, че дори при нови и сложни дела, които биха изисквали по-внимателно отношение, мотивите на съда ще са изключително неясни, често повърхностни и неубедителни. Обществеността има свободен достъп до решенията на съда, но на практика никой не ги чете. Те са толкова много, че е невъзможно да бъдат анализирани всичките или дори повечето от тях. И всеки знае, че няма смисъл да ги чете – те не съдържат нищо ново или безпрецедентно.

Върховният съд на Селекция функционира съвсем другояче. Поначало този съд е много по-малък. Макар броят на образуваните дела да е голям, той не решава повече от стотина дела годишно, защото подбира делата, които ще разгледа. Съдът подбира за решаване по същество само нови, важни или особено спорни проблеми. Делата, които съдът избира да разгледа, се изследват и обсъждат задълбочено. Решенията на съда, постановени през годината, се четат и широко се разискват от юристите, а по-долустоящите инстанции получават ясна насока, която се прокарва в съдебната практика и която те могат да следват.

Настоящата статия изследва проблемите, с които правните системи и върховните им юрисдикции биха могли да се сблъскат, щом вземат решение да преминат от подхода на Обемия към този на Селекция. Наистина правомощието да се подбират делата[1] е само една от съставките, необходими за трансформирането на Съда на Обемия в Съда на Селекция, но то е най-същественото.

Постоянно нарастващият обем дела във върховните и конституционните юрисдикции в цяла Европа през последните десетилетия принуди много от държавите да преосмислят ролята и функциите, които тези съдилища трябва да изпълняват.[2] Проблемите с натовареността, които са се развивали постепенно в Западна Европа след Втората световна война, станаха реалност в Източна Европа[3] в рамките само на едно десетилетие след падането на комунистическия режим. Тази статия предлага изследване на един от примерите за този проблем. Основният предмет на изследването е чешката правна система, и по-конкретно усилието на двете върховни юрисдикции (Върховният съд и Върховният административен съд) да преначертаят своите функции, което може лесно да се резюмира като „по-малко количество и повече качество”. Този пример е поставен в по-широкия контекст за ролята на върховните съдилища в посткомунистическа Европа и продължаващия европейски дебат. В същото време статията дава пример за юридически трансплант, който след като е направен, е отчасти отхвърлен от приемащата система.

Тази статия се състои от четири части. Първата част съдържа общ преглед на идеалните модели на върховни юрисдикции и съответните интереси, на които тези модели по принцип са призвани да служат в различните системи. Втората част разглежда чешкия пример и останалите централноевропейски системи в по-широка перспектива и впоследствие поставя на обсъждане приведените в действие механизми на селекция с примери от гражданското и административното правораздаване. Третата част разглежда напрежението между върховните и конституционните съдилища в една и съща юрисдикция, доколкото става дума за подбор на дела. По-конкретно са разгледани два въпроса – конституционосъобразен ли е подборът на дела във върховните съдилища и могат ли конституционните съдилища да подбират делата, които разглеждат? Последната, четвърта част, разглежда в по-широк план политическите проблеми и очертава някои последици, които преминаването от Обемия към Селекция може да има за правните системи като цяло.

I.Върховните юрисдикции и техните функции в сравнителен план

Върховните юрисдикции са призвани да изпълняват разнообразни функции. Привилегията на върховната юрисдикция да подбира делата, които ще разглежда, е само една от външните прояви на дълбоките различия в съдебните структури и култури. За да поставим чешката и другите централноевропейски юрисдикции в по-голямата картина, ще предложим две нива на въвеждащ анализ:  анализ на „микро-ниво“, който се фокусира върху вида и условията за достъп до върховните съдилища, когато те функционират като съдилища от последна инстанция[4], и анализ на „макро-ниво“,  който поставя условията за достъп до върховните юрисдикции в по-широката перспектива на общата съдебна структура.

А. Микро-ниво: достъпът до върховна юрисдикция

  1. Трите модела

С оглед на функционирането им като последна съдебна инстанция – разглеждане на първоинстанционни и апелативни решения, върховните съдилища могат да бъдат разделени на 3 основни (идеални) модела:

  • „апелативен“ модел;
  • „касационен“ модел;
  • „ревизионен” модел.[5]

При апелативния модел (например Апелативната комисия на Камарата на лордовете – Appellate Committee of the House of Lords), в много други държави с общо право, но и във Финландия и Швеция[6]) Върховният (апелативен) съд има правомощието да отмени решението на долустоящата инстанция и да постанови ново собствено решение, т.е. не е необходимо да връща обратно делото на долната инстанция. При касационния модел (представен типично от френския Cour de cassation и съществуващ и в други държави на „романската” правна култура (например Италия и Испания[7]) съдът може или да потвърди решението, постановено от долустоящата инстанция, или да го отмени и да върне делото на долустоящия съд за ново разглеждане. Той не може да замени решението на долустоящата инстанция със собствено решение. Последният конвенционален модел е ревизионният модел, типичен за достъпа до върховните юрисдикции в германския правен кръг (Германия, Австрия, Швейцария,[8] но, както ще бъде дискутирано детайлно по-нататък – такъв е и общият първоначален модел в посткомунистическа Централна Европа). Както при касационния модел, очаква се принципно върховната юрисдикция при ревизионния модел или да отмени разглеждания акт, или да го потвърди. Ако фактите не са достатъчно добре изяснени от долустоящата инстанция, Върховният съд може само да отмени решението и да върне делото. При условие обаче, че фактите са достатъчно добре изяснени, т.е. не са необходими нови доказателства, Върховният съд може да постанови ново собствено решение на мястото на решението на долустоящия, респ. долустоящите съдилища.

Моделите са, разбира се, идеални, и не винаги съществуват в своята чиста форма.[9] Независимо от това идеалните модели са показателни за представяне на различията в достъпа до съд при различните модели на върховни съдилища и допустимостта, респ. недопустимостта да се подбират делата за разглеждане в съответните системи.

  1. Подбор на делата за разглеждане

Подборът на дела най-често под формата на различни „разрешения за обжалване”, „петиции за разглеждане“ или „certiorari процедура” се различава от допустимостта на обжалването. Въпросът за допустимостта е процесуален – необходимо е да бъдат спазени определени процесуални изисквания, за да може съдът да разгледа делото. Решаването на въпроса за допустимостта зависи например от това дали жалбата е подадена в определен срок след постановяването на решението от второинстанционния съд, дали страната има професионално процесуално представителство, дали са платени съдебни такси. Ако тези процесуални предпоставки не са изпълнени, съдът ще откаже въобще да разгледа делото. Подборът на дела се различава от допустимостта по своето естество – при него се разглежда делото по същество, макар и по предварителен и непълен начин. Преценява се дали, според естеството на делото, правният проблем, който се поставя, е достатъчно значим, за да бъде напълно и задълбочено разгледан от върховната юрисдикция. Така, допустимостта на обжалването и подборът на дела за разглеждане са две отличаващи се и различни стъпки. Първата е необходимо предусловие за втората.

Разграничаването на решението за допустимост на обжалването от решението за разглеждане на делото пред върховната юрисдикция е ясно на теория, но все пак на този етап следва да бъдат направени две уточнения. На първо място – не всички системи включват и двата етапа. В някои системи, например в касационната, няма никаква селективност на делата per se – делото се разглежда, щом са удовлетворени всички критерии за допустимост на жалбата. От друга страна, в изцяло селективна система (апелативната система в нейната идеална форма), допустимостта на обжалването, макар да съществува, не е от особено значение. При условие че върховната юрисдикция е свободна да избира измежду определени дела само тези, които желае да разгледа, изискването за стриктно спазване на критериите за допустимост не е решаващо: ако някой от тези критерии не е удовлетворен, върховната юрисдикция просто няма да подбере делото за разглеждане. Това не означава, че в тези системи не съществуват изисквания за допустимост. В тях тези изисквания просто не са решаващи в такава критична степен, както в касационните и ревизионните системи, където критериите за процесуална допустимост функционират като единствен способ за филтриране на обжалванията пред върховната юрисдикция.

На второ място, в някои юрисдикции, които не са официално оправомощени да подбират делата за разглеждане, твърде широкото тълкуване на критериите за допустимост може да доведе до злоупотреби – до оставяне без разглеждане на значителна част от жалбите. Това важи особено при онези до голяма степен „хибридни“ критерии за допустимост, които не съдържат чисто процесуални условия за обжалванията –например срокове за подаване на жалби или задължително процесуално представителство от адвокат, а някои „субективни“ критерии – например че жалбата няма да бъде разглеждана, ако е „явно недопустима“ или „явно неоснователна“. Статистическите данни за съотношението между заведени и разгледани дела, които разкриват, че над 90 % от жалбите са отхвърлени като „явно неоснователни“[10], показват, че критериите за допустимост с широки и непрецизни правни рамки могат ефективно да бъдат използвани за средство за филтриране там, където първоначално не е била предвидена никаква дискреция за филтриране.

Как трите модела се справят с подбора на дела за върховните юрисдикции? С най-широк достъп до съд и без всякакъв подбор на дела се характеризира касационният модел. В тези системи достъпът до върховната юрисдикция се счита за субективно право.[11] Последицата от неограничения достъп до върховната инстанция е, че върховните съдилища в тези системи са големи институции със стотици съдии, които решават десетки хиляди дела годишно.[12]

Ревизионният модел ограничава отчасти достъпа до върховните юрисдикции. Това става чрез обвързване на достъпа до върховната юрисдикция с „обективни“ критерии за достъп. Идеята е, че ако бъдат удовлетворени т. нар. обективни критерии, върховната юрисдикция е длъжна да разгледа делата. С малки различия тези критерии[13] могат да бъдат групирани в следните обхватни категории:

= делото е с фундаментална (правна) значимост;

= делото е от значение за развитието на правото („квази“ законодателна необходимост);

= проблемът се решава противоречиво в практиката на долустоящите (най-често апелативните) съдилища;

=  някои от процесуалните кодекси освен това съдържат определени „остатъчни“ категории за значителни и тежки процесуални нарушения, които са повлияли на изхода на делото по същество.[14]

Числеността на състава на върховните съдилища в страните, които следват ревизионния модел, е по-малка, отколкото в страните, които следват касационния модел, но все пак е значителна. В тези съдилища правораздават десетки съдии, но обикновено не повече от сто. Те ежегодно решават хиляди дела. [15]

Апелативният модел ограничава в най-голяма степен достъпа до върховната юрисдикция. Обжалването пред върховната юрисдикция не е въпрос на лично право, а въпрос на дискреция на върховната юрисдикция. Предоставянето на достъп (или разрешение) се разглежда отделно от евентуалното последващо разглеждане на делото по същество. Дискрецията, предоставена на върховната юрисдикция, е формулирана много широко – дава се явно предпочитание на дела от обществен интерес и значими правни проблеми.[16] Съдилищата от този вид (типични примери са Апелативната комисия на Камарата на Лордовете или Върховният съд на САЩ, но такива също са и Върховният съд на Канада, и на Израел) често са малки институции (обикновено с до десет или петнадесет съдии[17]). Те решават по същество обикновено по-малко от сто дела годишно.[18]

  1. Частният срещу публичния интерес при върховното правораздаване         

Различните характеристики на съответните системи отразяват различния избор на целите, на които върховните юрисдикции трябва да служат. Те могат да бъдат назовани „частни срещу публични“,[19] „индивидуални срещу обществени“. Разбира се, и двете цели присъстват във всички национални и международни правораздавателни органи. Въпросът е на коя от тях се отдава предпочитание. Частната цел се фокусира върху разрешаването на правни спорове по отделни казуси. Водещ е частният интерес на отделната страна – ищецът отнася спора до съда и ако „не е доволен“ от решението, иска да обжалва колкото е възможно повече. Публичната цел, от друга страна, поставя акцента върху обществения и общностния залог в правораздавателния процес. Публичната цел излиза на преден план най-вече на нивото на върховната юрисдикция. Задачите, с които върховните юрисдикции са натоварени, са по принцип от публично естество – гарантиране на единството на националната (федералната) правна система, изясняването на конкретни проблеми и гарантирането на цялостната законосъобразност на правораздаването, както и на развитието на правото.

Ясно е, че тези две функции никога не могат да бъде изцяло разделени – справедливото правораздаване по отделен казус служи на по-широките обществени интереси за законност, а често и на други цели – като изясняване на правото или неговото развитие. Но ясното, пълно и предвидимо тълкуване на закона, управлявано и надзиравано от върховната юрисдикция, е също от изключителен интерес за всекиго. Ясната и предвидима практика, създавана от върховната юрисдикция, намалява правната несигурност относно съдържанието на правото. Тя дава ясни насоки на долустоящите инстанции, така че да не е необходимо лицата всеки път да достигат до върховен съд, за да знаят как трябва да се реши техният казус.

Системите се различават по акцента, който поставят върху съответните цели и интереси, на които една върховна юрисдикция трябва да служи. Както добре отбелязва J. A. Jolowicz,[20] донякъде е парадоксално, че касационните системи, в които върховните юрисдикции са първоначално замислени като институции, служещи на чисто публична цел,[21] постепенно са се свели до върховно правораздаване с частни цели. Касационните съдилища в Италия и Франция, замислени първоначално като пазители на общата законност, постепенно са преминали към чисто „частни“ функции. Почти никаква публична функция не се изпълнява в десетките хиляди дела, произвеждани всяка година, тъй като в голяма част от тях няма нищо ново за правото, а решенията им са кратки до степен на пълна неразбираемост. При този брой дела, разглеждани всяка година, и стотиците съдии, които ги решават, вътрешните противоречия между решенията са неизбежни.[22] Върховните юрисдикции в тези държави са сведени до трета инстанция по отделни спорове без почти никаква забележима „публична“ функция.

В другия край на видимия спектър е апелативният модел. Тук акцентът ясно е поставен върху публичната функция, която върховният съд би трябвало да изпълнява. Достъпът до върховната юрисдикция и подборът на дела се извършват изключително на основата на значимостта и новостта на правния проблем, който се разглежда по делото, т.е. критериите надхвърлят интереса на отделната недоволна страна, която търси още едно преразглеждане на спора. Индивидуалното правосъдие няма много общо с тези дискусии. Като пример за този възглед е „certiorari“ процедурата в САЩ, където разглеждането се прави в интерес на правото, а не в интерес на страните.[23] Не е главна задача на съда да въздава индивидуална справедливост. Този въпрос е поставен доста остро от един наблюдател на практиката на Върховния съд на САЩ по време на сесията от 1958 г., когато Съдът разглежда значителен брой дела за отговорност на работодателя, в които е принуден да събира доказателства (нещо, което не е било извършено надлежно от долустоящите федерални съдилища) и да разрешава индивидуални спорове. Установяването на такава практика от Върховния съд е наречено „лошо боравене с власт” и „тежко пропиляване на съдебните ресурси на нацията”.[24]

B. Макро-ниво: структура и йерархия на съдебната система

Различията в достъпа до върховния съд и допустимостта, респ. недопустимостта на подбора на дела имат дори по-дълбоки корени от различията в акцента върху целите на ролята на върховните съдилища. Тази различия може да бъдат проследени до самите принципи на функциониране на съдебната система и ролята на съдията в тях. В своя задълбочен анализ на съдебната и държавната власт M. R. Damaska различава две концепции за устройство – йерархичен идеал и координационен идеал.[25] Йерархичният идеал представлява модел на класическата бюрокрация – той се характеризира с професионален корпус, организиран в ясна йерархична структура и вземащ решения на основата на своите технически познания. Системата разчита на широкообхватен контрол и надзор върху дейността на долустоящите нива на системата. Координационната система, от друга страна, е по-скоро „аморфна“ машина без такава стриктна йерархия. Процесът на вземане на решения в системата се основава главно на техническото познание и компетентност, но не и на опит, на споделени концепции и общо разбиране за етични и политически норми, поддържани от „здравия разум“. Системата не изисква широкообхватен контрол и надзор на отделни решения – оттам и наименованието „координационен“ идеал.

Континенталните съдебни структури, особено латинските (Франция, Италия, Испания), но до голяма степен също и германските, имат йерархично устройство. Англо-американските системи, както изобщо държавите с общо право, могат да бъдат отнесени към координационния модел на устройство. Тази разлика може, между другото, да има дълбоко отражение върху достъпа до върховния съд и неговата роля.

В координационния модел върховните съдилища разчитат не само на споделените ценности, но и на по-важни системни инструменти, които са се развили на основата на този идеал – продължителното съблюдаване на вече решеното по силата на доктрината stare decisis и силата на прецедентите. С тези инструменти координацията на дейността на долустоящите съдилища изисква много по-малко дейност на страна на върховния съд. Системата не изисква широкообхватно преразглеждане на решенията на долустоящите съдилища, а единствено създаването на общи насоки, които се следват автоматично. При тези рамки и по тези причини върховните юрисдикции могат да подбират делата и да навлизат в дълбочина в съответните области на правото. Тяхната основна функция е да създават нови прецеденти, т.е. да решават дадени правни проблеми с оглед на бъдещото развитие. Върховното съдебно правотворчество е ориентирано към бъдещето – делата се подбират така, че да създадат прецедент и да регулират бъдещите правоотношения.

Задачата на върховните юрисдикции при йерархичния модел е различна. Тя се свежда преди всичко до упражняването на контрол върху правилността на индивидуалните решения на долустоящите съдилища. „Продукцията“ на юриспруденцията на върховния съд при йерархичната система е предимно свързана с правни грешки по индивидуални дела, а не със създаването на „прецеденти“. Ако все пак някакви „прецеденти“ бъдат създадени, по-принцип под формата на „установена съдебна практика“,[26] това е само „вторичен продукт“ измежду хилядите или десетките хиляди решения, постановявани ежегодно от върховната юрисдикция. Процес на вземане на решения в тези съдилища е предимно ретроспективен. Годишно те разглеждат и коригират десетки хиляди вече постановени индивидуални решения.

Това са в изчистен вид двата противоположни модела. Те са показателни за разбирането на някои доминиращи принципи на функционирането на върховните юрисдикции във всяка система. Германският и централноевропейският ревизионен модел на върховни съдилища е в известен смисъл хибрид между тези две изчистени идеални устройства. От една страна, този модел не се доближава до установяването на пълноценна доктрина за stare decisis или система от прецеденти, позната на системите от общото право. От друга страна, не може да се каже, че решенията на техните върховни юрисдикции (общите юрисдикции, но също и конституционните съдилища) не биха имали никаква обвързваща сила извън индивидуалното дело.[27]

Тази хибридна форма до известна степен е отразена в достъпа до върховния съд и подбора на дела от него в рамките на културния кръг на германския ревизионен модел. Както вече е видно от общите критерии за достъп до върховните съдилища от този тип, условията са смесени. От една страна, системата частично е ориентирана към бъдещото – като прецедента система. Върховният съд разглежда дела, когато възниква въпрос от фундаментално правно значение, където има нужда от развитие на правото, или при противоречива практика на апелативните съдилища. От друга страна, типично присъства допълнителна „остатъчна“ категория, при която достъп до върховната юрисдикция може да бъде предоставен най-вече при допуснато по делото явно нарушение на материалния закон или тежко нарушение на процедурата пред долустоящите съдилища. В този смисъл тези системи често изглеждат, от една страна, като развиващи се по посока към  координационния модел, но са неспособни да се откажат от идеята за индивидуален съдебен контрол и индивидуализирано правосъдие пред върховната юрисдикция.

C. Ключовите елементи на трите модела

Основните елементи, представени в тази част и относими към трите модела, могат да бъдат накратко обобщени, както следва:

„Касационните” модели са изцяло отворени, т.е. няма селективност на делата. Частният интерес при върховната юрисдикция е изместил публичния. Ориентацията на правораздаването е изцяло ретроспективна и разглеждането на отделните решения е пространно.

„Ревизионните” модели са „обективно отворени”, т.е. достъпът до върховната юрисдикция се предоставя само ако някои от „обективните” критерии бъдат изпълнени. Причината прилагателното „обективни“ да бъде сложено в кавички е видна на този етап – широко формулираните и неясни критерии за „фундаментално значение“ или нужда от развитие на правото в дадена област са, разбира се, не напълно обективни. В зависимост от стриктността на тълкуването на тези критерии от страна на върховната юрисдикция те могат да представляват всичко – от напълно отворена до почти затворена система. На практика, като се вземе предвид обемът на делата, решавани от тези върховни юрисдикции, тези системи имат тенденцията да бъдат по-скоро полуотворени. Приема се, че моделът балансира между двата по-широки интереса, т.е. между публичния и частния. Изходната точка е ретроспективното постановяване на решения, като се добавят и някои предсказуеми характеристики.

„Апелативните” модели са „субективно отворени”. Ясно и недвусмислено е заявено, че достъпът до върховната юрисдикция не е въпрос на субективно право, а въпрос на съдебна дискреция. Индивидуалните цели, респ. целите на „правораздаването“ по отделното дело по принцип не представляват интерес за върховната юрисдикция. Това, което има значение, е постановяването на решения с оглед бъдещето и създаването на прецеденти.

II.Чешката и другите централноевропейски системи

Централноевропейските върховни юрисдикции и съдебни системи по принцип се намират в различни позиции. Тази статия не си поставя за цел да даде оценка на проблемите на общата трансформация на тези съдебни системи.[28] Тя се фокусира върху ролята и функциите, които върховните юрисдикции са призвани да изпълняват. Въпреки това, за да бъде разбрано общественото и историческото положение на върховните съдилища в региона, трябва в началото да бъдат направени някои по-широки наблюдения.

При комунистическото управление върховните юрисдикции бяха бастиони на комунистическото управление и на „системата“. Тяхната задача беше да държат обикновените съдилища „в релсите“, т.е. да ги надзирават и контролират. Зад Желязната завеса вече съществуващият към онзи момент йерархичен модел на организация на съдебната власт, наследен от ерата на австрийската монархия, беше превърнат в инструмент за затегнат надзор и контрол. Върховните юрисдикции бяха типично населени с високопоставени съдии от кариерата, лоялни на комунистическата партия.[29]

Надзорните правомощия на тези върховни юрисдикции отиваха далеч отвъд обширното преразглеждане на отделни решения на долустоящите инстанции. По съветски модел в тези системи през 50-те години беше въведено правомощието на върховните юрисдикции да издават обвързващи указания – тълкувателни решения по значими правни въпроси.[30] Това правомощие можеше да се упражнява напълно in abstracto, т.е. без всякаква връзка с каквото и да е висящо дело пред върховната или друга юрисдикция. Указанията можеше да се приемат по предложение на съдии, както и по предложение на министъра на правосъдието. Интересното е, че доста от върховните юрисдикции в региона са запазили тези „квазизаконодателни функции“, силно съмнителни по отношение на разделението на властите, дори след революцията от 1989 година.[31]

Върховните съдилища и съдебната система като цяло навлязоха в постреволюционните промени или с много малко, или без всякакво обществено или професионално доверие към тях. Дори днес недоверието към съдебната власт продължава да е широкоразпространено. Това не се отнася напълно за Полша, където съставът на върховните съдилища беше в голяма степен заменен.[32] Това важи обаче и за по-голямата част от останалите посткомунистически юрисдикции, най-вече за Чехия и Словакия. По-конкретно, широкоразпространеното недоверие към обикновените съдии пролича в две по-значителни тенденции на развитие на съдебните системи.

На първо място, първата половина на 90-те години стана свидетел на голям „бум“ на правните способи. Те бяха въведени отчасти поради съдебните „реабилитации” – като начин да бъдат преразгледани окончателните решения от комунистическите времена, постановени в нарушение на закона обикновено много години преди това. Вълната от правни средства не спря дотук. Други извънредни правни способи, извънредни обжалвания и жалби бяха въведени поради наивната, в известна степен, вяра, че повече правни способи означава повече правосъдие, като така ще се избегне незаконността и несправедливостта, причинена от съдебната система през предходните години.[33] Това доведе между другото до много широк достъп до върховните съдилища – съдилищата може да бъдат сезирани не само с жалби срещу съдебни решения от граждани, но също и с извънредни жалби от страна на министъра на правосъдието „в интерес на законността“ или от специални жалби срещу противозаконност.

Втората отличителна черта на положението на централноевропейските върховни юрисдикции е появата на конституционните съдилища. Всички държави в региона установиха самостоятелни, специализирани и концентрирани конституционни юрисдикции. Защо този модел беше възприет, е въпрос, отворен за обсъждане – освен очевидните исторически корени[34] и силното германско влияние, недоверието към старите комунистически съдии също беше фактор, поне в случая на тогавашната Чехословакия. Може да се каже, че новите конституционни съдилища са инструменти на съдебния преход. Тяхната основна функция е да предпази и да прилага разпоредбите на новата конституция спрямо миналото, посткомунистически или предходните постнацистки правителства и съдебна власт. Тези конституционни съдилища са често натоварени с правомощия да разглеждат отделни съдебни решения, включително окончателни решения на върховните съдилища, чрез средствата на индивидуалните конституционни жалби. Както ще бъде обсъдено по-нататък по отношение на Република Чехия, това правомощие превръща конституционния съд в мощен участник, който може изключително да въздейства върху ролята и функциите на върховните (дотогава) юрисдикции в рамките на правната система.

А. Достъп до върховния съд по граждански дела

След революцията от 1989 г. повечето посткомунистически държави, с отличаващото се изключение на Естония,[35] се връщат обратно към германския ревизионен модел.[36] Това не е изненадващо – поне за централноевропейските държави може да се каже, че принадлежат на германското и австрийското правно семейство, други държави в региона също са предимно под немско влияние.

Същото важи и за достъпа до чешкия Върховен съд (ЧВС) в областта на гражданското правосъдие. Оригиналният модел, възприет с голямата реформа от 1991 г.[37], беше странна смесица от касационен и ревизионен модел. От една страна, достъпът до ЧВС при гражданскоправно обжалване (ревизия) беше ограничен до казуистични категории, които въпреки това все още наподобяваха немския ревизионен модел – щом бъдат изпълнени обективните законови изисквания, достъпът до ЧВС е отворен за достъп. Условията включваха различни видове тежки процесуални нарушения,[38] противоречивост на актовете на първата и апелативната инстанция, както и по-широка предпоставка, при която апелативният съд установява, че делото е от фундаментално правно значение.[39] Така третата категория включва зародиша на субективната оценка на правното значение на обжалването пред ЧВС. И все пак правомощията на ЧВС бяха ограничени до това да потвърди или да отмени решението на апелативния съд. ЧВС не може, както в идеалния ревизионен модел, да замени решението на апелативния съд със свое решение.[40]

Друга важна реформа на гражданската ревизия на ЧВС беше извършена през 2000 година. Преформулираният § 237 от Закона за гражданското съдопроизводство (по-нататък „О. s. r.“), който остава непроменен с малки изключения, урежда две основни хипотези, в които е допустима ревизия с решение на върховния съд:

  • Съществува противоречие в правните становища между решенията на първата инстанция и апелативния съд по разглежданото дело;
  • Върховният съд счита, че повдигнатият проблем е от фундаментално правно значение.

Широката категория проблеми с „фундаментално правно значение“ е ограничена до дефиницията, която се намира в § 237, ал. 3 О. s. r.: „Решението на апелативния съд е от фундаментално правно значение, особено ако се касае до правен проблем, които не е бил решаван от Върховния съд, или се касае до правен проблем, по който апелативните съдилища и Върховния съд имат различни становища, или ако правният проблем е решен в противоречие с материалния закон.”

На пръв поглед се създава цялостно впечатление за класически ревизионен модел – изглежда, че водещите принципи са различията в становищата на долустоящите съдилища, както и новост или фундаментална значимост на правния проблем. Публичните функции,  изведени на преден план в тези категории, обаче са в известна степен накърнени от последната категория, която предвижда ревизия да е допустима, ако решението на апелативния съд е „в противоречие с материалния закон“. Тази категория върви в обратната посока на всички останали. Тя е свързана с частния интерес и представлява контрол за правилното приложение на закона по индивидуално дело. Допълнителната формулировка на тази категория е изключително широка – трудно може да се намери нещо, което, при условие че становищата на апелативния съд и ЧВС се разминават, не е в „в противоречие с материалния закон“.

От 2000 г. последната категория е „ахилесова пета”[41] на първоначалния замисъл за въвеждането на по-силно филтриране на ревизиите от ЧВС и за поставяне на акцента върху публичната цел на гражданската ревизия. Какво е или не е „в противоречие с материалния закон“ може да се тълкува много широко. Дебатът за присъствието на по-широки (публични) интереси при ревизионния модел много скоро е удавен в технически съображения относно това дали апелативният съд е приложил закона „правилно”. ЧВС съвсем скоро започна да упражнява пълна апелативна юрисдикция.

Съдбата на ревизията по гражданскоправни въпроси демонстрира неохотата, с която континенталната, и по-точно германската правна култура, се отнася към цялостното признаване на задачата на върховните юрисдикции като задача от публично, а не от частно естество. Чести са опитите да се търси компромис и да се примирят двата интереса, като се смесят публичната и частната цел в предпоставките за достъп до производството пред върховен съд. Това никога не сработва – върховната юрисдикция бързо бива залята с жалби по отделни дела и публичната цел отива на заден план. Това е съдбата на чешките ревизии по граждански дела, като през последните три години ЧВС е постановил приблизително три хиляди решения годишно по жалби за ревизия .[42]

Това число не би било толкова фатално, ако броят на решенията отразяваше броя на исканията за ревизия, а не отразяваше броя на делата, по които съдът е бил длъжен да мотивира решението си. Този брой все пак включва и определения за отказ от ревизия, които съставляват около 90 % от общия брой постановени решения. Въпреки това, дори когато не е допусната ревизия, ЧВС постановява мотивирани определения – обичайно на осем до десет страници. Най-дългата част от едно такова определение е посветена на преразказ на предходната процедура, която обикновено е последвана от твърде стандартно обяснение защо повдигнатият въпрос не е от фундаментално право значение, и по-важно – защо апелативният съд не е сгрешил при тълкуването и прилагането на материалния закон.

Това е още един слаб момент в настоящата чешка ревизионна система.  Доколкото достъпът до ЧВС се счита за субективно право, при условие че са налице определени „обективни“ условия, съществува корелативното задължение на съда да се мотивира защо е стигнал до заключението, че тези условия не са налице. Касационната система разбира достъпа до върховната юрисдикция като субективно право. Обратно, апелативният модел ясно отрича това. Позицията на ревизионната система е в известна степен двусмислена – при условията на определени законови ограничения може съществува право на достъп до върховната юрисдикция.

Това положение обаче влиза в противоречие с надделяващите интереси и цели на върховните юрисдикции при ревизионния модел. Може да се види ясно постепенното засилване на ориентацията към публичните цели на предпоставките за достъп до ЧВС. Това притегля ревизионния модел по-близо до апелативния. В същото време процесуалната основа на производството пред Върховния съд остава в капана на разбирането за достъпа като субективно право. Това дърпа системата обратно в другата посока – към касационния модел. Тъкмо това е настоящото слабо място на чешкия ревизионен модел, който при други обстоятелства може да се разглежда като компромис между две „крайности”. Стремежът към апелативния модел е накърнен от процесуалните корени на касационния. Практически това означава, че докато при ревизионния модел ЧВС привидно има известна дискреция при подбора на дела, най-вече под формата на тълкуване какво е въпрос от фундаментално правно значение и т.н., осъществяването на тази дискреция е компрометирано от обстоятелството, че съдът във всеки отделен случай трябва да  мотивира своето решение защо не допуска разглеждането на делото. В резултат на това съдиите от ЧВС и техните съдебни помощници прекарват огромната част от времето си, мотивирайки определения за тези 90 % от делата, при които те не допускат ревизия, т.е. по делата, които в най-добрия случай имат минимално публично значение.

Логична стъпка в този момент би било премахването на изискването за мотивиране на решенията по дела, по които не се допуска ревизия. Времето и ресурсите на съда тогава не биха била употребени за безполезно мотивиране защо ревизията не е допусната и биха били насочени към по-задълбочен анализ на допуснатите до разглеждане дела. Подобна стъпка обаче е по-фундаментална, отколкото изглежда на пръв поглед. Тя може да бъде разглеждана като истинско прекрачване на границата между ревизионния и апелативния модел.  Това би дало на върховната юрисдикция пълна дискреция относно това какви дела желае да разглежда. Щом отпадне изискването за мотивиране, може да се откажем от концепцията, че достъпът до върховния съд се основава на „обективни критерии“, уредени в закона, които, може да се каже, че кореспондират на „субективното“ индивидуално право на достъп, което, от своя страна, изисква мотивиране за причините защо делото на жалбоподателя не се допуска до ревизия.

Такава стъпка беше изпробвана. Едно от измененията на Кодекса за гражданско правосъдие през 2000 г.,[43] прието по същото време с новите критерии за гражданска ревизия пред ЧВС, е, че не е необходимо да се мотивира определението, с което се отказва ревизия, ако не е поставен никакъв въпрос от фундаментално правно значение. Това изменение обаче беше отменено от чешкия Конституционен съд („ЧКС“). В широкообхватно (пленарно) решение[44] ЧКС реши, че отмяната на задължението за мотивиране по противоконституционен начин накърнява индивидуалното право на съдебна защита, гарантирано от чл. 36, ал. 1 от чешката Харта за фундаментални права и основни свободи.[45] Основните аргументи, изложени от ЧКС срещу подбора на дела по граждански ревизии по принцип, и по-конкретно – срещу премахването на задължението за мотивиране на отказите за достъп до ревизия, могат да бъдат групирани в следните категории:

=   Отрича се основното право на достъп до съд;

=   Нарушава се принципът за равнопоставеност между отделните жалбоподатели;

= Липсата на задължение за мотивиране отрича частната цел на ревизията и свежда индивидуалния жалбоподател до „доставчик на материал“ за уеднаквяване на съдебната практика;

= Отпадането на задължението за мотивиране може да доведе до произволно правораздаване, може да се превърне в инструмент за злоупотреба от по-малко отговорните съдии в опита си да се разтоварят от дела.

Тези аргументи ще бъдат подробно обсъдени по-долу.[46] На този етап е важно да се подчертае многократно изразената безкомпромисна позиция на ЧКС спрямо усилията на Върховния съд и на законодателя да ограничат достъпа до ЧВС, независимо от това дали става въпрос за процесуалните основания (липса на задължение за  мотивиране на допускането до производство по ревизия) или за критериите за подбор по същество. Усилията на ЧВС за по-ограничително тълкуване на критериите за допустимост на ревизия, независимо от това дали става дума за граждански или наказателни дела, също са отхвърляни многократно от ЧКС.[47]

В. Достъп до Върховния административен съд

Друг опит да бъде предефинирана ролята на върховната юрисдикция дойде от чешкия Върховен административен съд („ВАС“). Чешкото административно правосъдие като отделна юрисдикция е нововъведение.[48] То се състои от двуинстанционна система – специални административни отделения в окръжните съдилища действат като първоинстанционни административни съдилища. ВАС е съдът от последна инстанция. Касационната жалба (kasacni stiznost) е правното средство срещу окончателното решение на окръжния съд. Макар да се именува като като „извънреден способ“, касационното обжалване е всъщност едно много „отворено“ правно средство, което е по-близко до пълноценното обжалване, отколкото до гражданскоправната ревизия.

Скоро след създаването на ВАС широко замисленият достъп до него доведе до значителен приток на дела.[49] Най-проблематично беше експоненциалното нарастване на броя на касационните жалби от лицата, търсещи убежище, които съвсем скоро достигнаха до хиляди на година.[50] Повечето от тези жалби нямаха друга цел, освен да удължат престоя на жалбоподателя – докато не бъде постановено решение от съда, той не можеше да бъде депортиран.[51] Това наложи бърза реформа на достъпа до ВАС в областта на касационното обжалване по въпросите за предоставяне на убежище. От всички разгледани модели в крайна сметка беше възприето доста радикално решение. Новият § 104a на Кодекса на административното правосъдие[52] урежда въпроса по следния начин:

  • Върховният административен съд не допуска до разглеждане касационната жалба по въпроси, касаещи предоставяне на убежище, ако нейната значимост не надхвърля съществено личния интерес на жалбоподателя.
  • Определението, с което не се допуска до разглеждане касационната жалба по алинея 1, се приема с единодушие от всички членове на състава.
  • Определението по алинея 1 не е задължително да бъде мотивирано.

Тази нова разпоредба ясно се отдалечава от традиционния ревизионен модел – „обективните“ условия се заменят от един много широк критерий за достъп в зависимост от това дали жалбата „съществено надхвърля личния интерес на жалбоподателя”. Това показва ясното признаване на елемент на публичен интерес в модела на достъп до ВАС. Конкретният частен, индивидуален интерес за продължаване на съдебния спор не е достатъчен. Трябва да има „публично“  измерение на индивидуалната жалба. Отклонението от задължението за мотивиране е също толкова значимо, колкото и изискването жалбата да бъде отклонена от разглеждане единодушно.

В поредица от скорошни решения ВАС очерта кога индивидуалната касационна жалба „съществено надхвърля личния интерес на жалбоподателя”. Поначало това са случаите, в които:

= правният проблем, повдигнат от жалбоподателя, не е бил преди това разрешен с решение на ВАС (новост на проблематиката);

= съществува противоречива практика по повдигнатия проблем;

= съществува установена съдебна практика по повдигнатия правен проблем, но ВАС възнамерява да се отклони от нея;

= решението на окръжния съд страда от фундаментални пороци на правоприлагането, които се отразяват на изхода от делото. Това изключва процесуалните нарушения, които нямат отражение върху изхода от делото.[53]

В сегашната си практика ВАС мотивира отказа си да разгледа дадена касационна жалба. Това означава, че досега не се е възползвал от възможността, предоставена в ал. 3 на § 104a S. r. s. Тази практика на ВАС е озадачаваща – макар законодателят изрично да предоставя на съда правомощието да подбира делата, които разглежда, по начин, сходен с апелативния модел, ВАС тълкува този модел като ревизионен. Категориите, при които индивидуалната жалба съществено надхвърля личния интерес на жалбоподателя, както са тълкувани от ВАС, силно напомнят на класическите ревизионни категории, особено четвъртата – фундаментално нарушение на закона от страна на долустоящата инстанция. Защо ВАС действа по този странен начин, отхвърляйки промяната в закона, възприета от законодателя? Защо вкарва предвидения апелативен модел обратно в кутията на ревизионния модел?

Отговорът се съдържа в гореописаната история на гражданските ревизии. Чешкият конституционен съд ясно е заявил, че ЧВС трябва да мотивира отказа от ревизия поне със съкратени мотиви. Отказът да се мотивира не допускането до разглеждане на ревизионната жалба според ЧВС е противоконституционен. Ясно е, че ВАС, като излага някакви кратки мотиви, се защитава срещу евентуална реакция на ЧКС, сходна с тази за подбора на касационните жалби по въпросите на предоставяне на убежище. По този начин становището на ЧКС спира всякакви промени в тази област. И двете чешки върховни съдилища се съобразяват с това.

III.Конституционните съдилища: къде е тяхното място в системата?

   Възникването на конституционни съдилища през 90-те години в бившия съветски блок означава, че новата институция беше създадена в съществуващата система на организация на правосъдието. Някои върховни юрисдикции приеха сравнително добре новата институция.[54] Други имаха и все още срещат някои затруднения в приемането на новото „политическо” тяло, което нарича себе си съд. Последната категория включва и Република Чехия.[55]

На теория от конституционните съдилища в Централна Европа, оформени по модела на германския Bundesverfassungsgericht, се очаква да действат като защитници на новата конституция и нейните ценности. Тяхната юрисдикция трябва да е ограничена до въпросите за конституционосъобразност. Практиката обаче е в известен смисъл различна – два институционални фактора постепенно превърнаха конституционните съдилища в пълноценни върховни юрисдикции за всички области на правото.

На първо място, някои от централноевропейските конституционни съдилища са натоварени с правомощието да разглеждат индивидуални конституционни жалби срещу решенията на последните инстанции на обикновените съдилища.[56] Това означава, че окончателните решения на всяко съдилище в съдебната йерархия може  да бъдат преразгледани от Конституционния съд. Второ, никой от тези конституционни съдилища, включително техният модел – германският Bundesverfassungsgericht, не е съумял да дефинира кой въпрос има конституционно естество, т.е. ясно да дефинира обхвата на своето надзорно правомощие. Наистина почти всяко дело и всеки правен спор може да бъде видян през призмата на неговите конституционни аспекти и на основните права на човека.[57]

Тези два фактора на практика превръщат конституционните съдилища в съдилища от последна инстанция за всички клонове на правото. Годишно около 30 % от жалбите до ЧКС, чийто брой ежегодно нараства с над 3000, са конституционни жалби срещу решения на последните инстанции, постановени от върховните съдилища.[58] Над 60 % от останалите жалби са срещу окончателни решения на другите съдилища.[59] Така 90 % от дейността на ЧКС се свежда до разглеждането на окончателни съдебни актове.

Враждебността на ЧКС по отношение на опитите на ЧВС да регулира своето натоварване по гражданскоправни въпроси може да бъде проследено до тази функционална промяна – явно е, че една de facto върховна юрисдикция, която сама няма формален механизъм за филтриране на дела, трудно би позволила на долустоящите апелативни съдилища да филтрират своите жалби. Зад тази постановка се крие опасението, че делата, отхвърлени от двете върховни съдилища, в крайна сметка ще пристигнат в ЧКС и ще увеличат неговото вече значително и непосилно натоварване. Това опасение не е ясно изказано в практиката на ЧКС,[60] а е изразено под формата на съображение за конституционосъобразност и правна защита на правата на лицата. В следващия раздел ще бъдат разгледани първо тези твърдения. А после ще бъде обсъден по-широкият въпрос дали подборът на дела пред ЧКС сам по себе си е решение на тези проблеми.

А. Конституционосъобразност на подбора на дела

В решението, с което обявяват за противоконституционни разпоредбите на Кодекса на гражданско правосъдие, които позволяват на ЧВС да не допуска жалби за ревизия, без да се мотивира, ЧКС посочва четири основания. Първият, и може би най-силният аргумент, е, че това правомощие лишава лицата от достъп до правосъдие. В същото време ЧКС признава, че право на достъп до ЧВС per se не съществува. Ревизията е уредена като извънредно правно средство. Щом обаче този достъп е принципно възможен според националното право, индивидуалният достъп до него трябва да бъде гарантиран на честна, равна и непроизволна основа. Това между другото означава, че при тълкуването и практикуването на извънредния способ ЧВС трябва да отчита защитата на субективните права на лицето.[61]

Тази аргументация е проблемна. На пръв поглед ЧКС се съгласява с принципното положение, че не съществува право на достъп до ЧВС.[62] Но след това, вместо логично да заключи, че там, където няма право, не съществува и корелативно задължение от страна на ЧВС да се мотивира, ЧКС  твърди, че щом има извънреден способ, лицата ще преследват техния частен интерес при използването на това правно средство и ЧВС трябва да защитава техните субективни права за равен и справедлив достъп до съд. Това заключение елиминира изходната гледна точка и създава de facto субективно право на достъп до ЧВС. Така реторично се преминава от общо право на достъп към правото на разглеждане на индивидуалната жалба по справедлив и равен начин, което включва и обявяването на мотиви защо достъпът е отказан.

Друг проблем е какво наистина представлява правото на достъп до върховен съд – право на завеждане на дело пред върховната юрисдикция или право заведеното дело да бъде разгледано по същество от нея? Ако се твърди, че истинското право на достъп до съд изисква последното, то е видно, че това „право“ само по себе си е вече нарушавано всекидневно не само от ЧВС, но и от ЧКС – повече от 90 % от всички жалби до ЧВС, както и от конституционните жалби до ЧКС, към настоящия момент се отхвърлят като явно недопустими или неоснователни, често с извънредно кратки мотиви, които предимно преразказват исторически извървяната процедура. Тук възниква въпросът какъв вид индивидуална защита се предоставя чрез  повърхностното бегло разглеждане на хиляди дела.

Аргументът в полза на равенството е любопитен  – дали подборът на дела създава неравенство сред отделните жалбоподатели? Същественият въпрос тук е какъв тип равенство съдебната система би трябвало да гарантира – формалното равенство или по-функционалната идея за равенството? Правото на достъп на всеки до върховната юрисдикция е формализирана версия на равенството – всяка жалба ще бъде разгледана независимо от важността и сложността на повдигнатите правни въпроси. По-функционалната версия на равенството би трябвало да вземе под внимание разликата в сложността на спора. Подлагането на всички дела на абсолютно едно и също третиране и преразглеждането отново и отново на тривиални дела за отказан чек заедно със сложни медицински спорове за мъртвородени деца може в крайна сметка да доведе до отричане на самия идеал за правосъдие, към който съдебната система би трябвало да се стреми. Не всички дела са еднакви и ако бъдат третирани като такива, това би нарушило изискването за функционално равенство.

Решаващата и може би изходната гледна точка в дебата за равенство е признанието, че върховната юрисдикция е призвана да изпълнява поне някакви публични функции. Публичните измерения на индивидуалния спор (новост, сложност или противоречива съдебната практика) са отличаващият фактор, който препятства съда да третира еднакво отделните дела. Щом тази разумна разлика бъде призната, дори този, който се стреми към по-формализирано равенство, е длъжен да приеме, че две подобни дела всъщност не са еднакви. Това означава, че не са сравними и не могат да бъдат третирани еднакво.

Друг аргумент, който се съдържа в съдебната практика на ЧКС, е, че отсъствието на задължение за мотивиране отрича частната функция на ревизията и свежда отделния жалбоподател до „доставчик на материал“ за осигуряване на единството на съдебната практика. Това, което ЧКС изисква, е при достъпа до Върховния съд да бъде намерен разумен баланс между публичния и частния интерес при функционирането на върховните юрисдикции. Според ЧКС, който по този въпрос е очевидно повлиян от германския Bundesverfassungsgericht,[63] гражданската ревизия пред ЧВС трябва да постига и двете цели – отделният жалбоподател не може да бъде сведен до прост доставчик на материал за уеднаквяване на съдебната практика! Такова изискване, колкото и привлекателно да изглежда на теория, е на практика неработещо. Целта е или предимно публична, или частна. Ако бъде позволено частните съображения и „индивидуалното правосъдие“ да имат значение пред върховната юрисдикция, делата, които трябва да се разглеждат, неизбежно нарастват до хиляди.

Този проблем е от фундаментална важност. Именно когато обсъжда него, ЧКС стига до същината на въпроса. Всички останали доводи на ЧКС са всъщност второстепенни. Това е ценностният избор, който стои в началото на веригата от аргументи. Някои от по-широките политически аргументи в подкрепа на тезата, че този избор може да бъде преосмислен, са обсъдени подробно по-нататък.[64]

Последната група аргументи, а именно – че отмяната на задължението да се мотивират отказите може да доведе до съдебен произвол и че може да бъде използвано за злоупотреба от по-малко отговорните съдии в техните усилия да отклоняват жалбите, ни отвежда отново към някои от вече очертаните проблеми. Тези възражения естествено не са изрично формулирани в съдебната практика на ЧКС.[65] Те остават на абстрактното ниво на предотвратяване на „произвола“ в решенията на съдиите от ЧВС. Почти няма разумни аргументи срещу тези опасения. И все пак могат да бъдат въведени някои процесуални гаранции, като изискването решението за допускане до разглеждане да се вземе с пълно единодушие на целия петчленен състав или самоналожено задължение на съда ясно да посочва съществуващата съдебна практика, която третира правните проблеми, повдигнати в жалбата за ревизия или касационната жалба.[66] Въпреки това никакви процедурни инструменти, колкото и обмислени да са те, няма да помогнат в една система, която няма доверие, че собствените й върховни съдии ще си свършат отговорно работата.

Съществуват два подхода към този проблем – оптимистичен би бил този, при който се надяваме, че постепенната поколенческа смяна на съдебния състав на върховно ниво вероятно би повишила нивото на доверие. За сравнение – циничният подход би бил, че системата като цяло ще е по-добре, дори ако правото безмотивно да се подбират дела се даде на сегашните „ненадеждни“ върховни съдии. Дори „ненадеждните“ съдии неизбежно решават поне някои дела въз основа на тяхната правна основателност, за което те тогава би имали подходящите време и ресурси.

Може да се твърди, че няма конституционни препятствия пред възможността да се извършва пълноценен подбор на дела от чешките върховни юрисдикции и пред въвеждането на апелативен модел. Разделителни линии са различните виждания на ЧКС относно това какви цели двете върховни съдилища трябва да изпълняват. От една страна, двете върховни съдилища се виждат като истински върховни съдилища, глави на съответните юрисдикции, чиито решения са окончателни. От друга страна, ЧКС ги разглежда в съответствие с гореописаната функционална промяна поради това, че може да упражнява надзор върху решенията на последната съдебна инстанция както върху едни обикновени „апелативни“ съдилища.

В. Подбор на дела от конституционните съдилища

Както вече стана ясно, функционирането и ролята на върховните юрисдикции не може да бъде разглеждано в изолация от конституционните съдилища, които са реално истинските върховни съдилища. Конституционните съдилища сами по себе си са преследвани от проблема на дилемата „качество” срещу „количество” и от нуждата от преоценка на тяхната собствена роля. В Централна Европа следвоенният модел на концентриран и специализиран конституционен контрол е създаден до голяма степен като инструмент за правен преход. В същото време основната функция на тези органи е да предоставят защита на индивидуалните конституционни права.[67] Тази институционална рамка поражда напрежение в рамките на самата институция – дали ролята на конституционна юрисдикция е по-скоро публична, или по-скоро частна?

Първото и най-очевидно възражение на всеки вид подбор на дела пред конституционните съдилища е, че те са специализирани и централизирани съдилища. Своеобразно, те са съдилища от първа и последна инстанция по конституционни спорове. Този подход обаче пренебрегва постепенната промяна на конституционните съдилища в Европа. Това, което първоначално е замислено като концентриран контрол, се е превърнало постепенно в децентрализиран контрол по силата на изискването на конституционосъобразно тълкуване. Първоначално въведен от Bundesverfassungsgericht,[68], този подход е последван от всички конституционни съдилища в централноевропейския регион.[69] Чрез „Ausstrahlungswirking” и задължението на общите съдилища да тълкуват „обикновения закон“ („einfaches Recht”) в съответствие с Конституцията (и по този начин имплицитно в съответствие с практиката на конституционния съд) общите съдилища са превърнати в миниатюрни конституционни съдилища.[70] Когато тези доктрини бъдат установени, конституционният контрол престава да бъде специализиран и централизиран и Конституционният съд престава да бъде отделна юрисдикция. Той се превръща във Върховен (Конституционен) Съд.[71]

Това, разбира се, предполага, че съдилищата от общата юрисдикция наистина са приели ролята си на конституционни съдилища (от първа инстанция) и са възприели доктрината и съдебната практика на техния местен конституционен съд. Такава очевидно е ситуацията в „родината“ на този подход – Германия. Това може би е вярно и за други държави, където конституционните съдилища са създадени през „второто поколение“ – например Испания. Ситуацията в посткомунистическа Централна Европа е по-проблематична – дебатът е отворен за това дали общите съдилища и съдиите са приели и усвоили ролята на конституционни съдии. Очевидно е обаче, че с постепенното възприемане на конституционната роля на общите съдилища публичната цел на функционирането на конституционните съдилища става централна. Там, където индивидуалната защита на конституционните права е гарантирана от общите съдилища, правораздаването в частен интерес пред конституционния съд губи своето значение. При тези институционални условия е разумно ограничаването на достъпа до конституционния съд чрез „разпореждане за допускане на обжалване” или подобна процедура. Аргументи за въвеждането на филтриращи механизми, описани по-горе, са валидни и тук – качеството трябва да бъде с предимство пред количеството, защото няма и почти никакъв смисъл от конституционен съд, който ежегодно решава хиляди жалби.

Ролята на конституционните съдилища и възможните ограничения на достъпа до тях са обект на продължаващ дебат в Европа, особено с оглед на вече непосилното натоварване на конституционните съдилища по индивидуални конституционни жалби (Verfassungsbeschwerde, recurso d’amparo, ustavni stiznost). В системите, допускащи конституционни жалби, подадени от отделни лица, те са повече от 90 % от делата и представляват, в количествено отношение, няколко хиляди жалби за всяка година. Такова натоварване е, разбира се, отвъд капацитета на който и да било отделен съд – особено ако е съставен от не повече от двадесет съдии. Както беше споменато по-горе,[72] конституционните съдилища са развили прикрити механизми за отклонение на жалбите – макар повечето от тях да нямат ясен мандат да филтрират или подбират делата за разглеждане. При сегашната практика повече от 90 % от всички жалби се отклоняват с определение като явно недопустими или явно неоснователни. И тук определенията, недопускащи конституционните жалби до разглеждане, трябва да бъдат мотивирани. И отново тук се вижда сходството с модела в практиката на някои върховни юрисдикции в централноевропейския регион. По-голяма част от времето и енергията на съда е вложена в мотивирането на определения, които имат малка или нищожна стойност за правната система като цяло. Така съдът остава без време и ресурси за разглеждането на важните проблеми, особено на новите сложни проблеми, които изискват задълбочен анализ.

В Германия постоянно нарастващото натоварване на Bundesverfassungsgericht е довело до многократни изменения на Закона за Федералния Конституционен съд. Когато петото изменение на закона в началото на 90-те не успя да ограничи достъпа до Съда,[73] федералното Министерство на правосъдието създаде специална комисия под председателството на г-н Ернст Бенда, бившия председател на Bundesverfassungsgericht, чиято задача беше да предложи начини за реформиране на достъпа до съда.[74] След като обсъди различните начини за намаляване на натоварването на Bundesverfassungsgericht, комисията стигна до еднозначно заключение. Тя препоръча с десет на един гласа да се даде на Bundesverfassungsgericht правомощието да подбира свободно делата, които ще разглежда („Annahme nach Ermessen”), което ще бъде почти идентично с това, упражнявано от Върховния съд на САЩ по certiorari процедурата.[75] Тези предложения на комисията обаче не бяха възприети. Bundesverfassungsgericht продължава да отклонява от разглеждане голямата част от жалбите с кратко мотивирани определения на съставите.[76]

Подобен дебат съществува и в други европейски държави. Особен подход е избран от испанския законодател. Испанският Tribunal Constitucional вече има правомощието да отклонява от разглеждане явно недопустими конституционни жалби (amparo) с определение, което не е задължително да бъде мотивирано. Това правомощие обаче не е използвано от конституционните съдии, които все още настояват да се мотивират и при отклонението на явно недопустимите жалби. Така законодателят се почувства задължен да прибегне до по-драстично решение. Едно скорошно законодателно предложение изрично забранява на Tribunal Constitucional да излага мотиви при отхвърляне на amparo на основание явна недопустимост.[77]

Тези проблеми са обсъждани и по отношение на ЧКС.[78] Освен аргументите, посочени по-горе, се излагат два допълнителни аргумента – прозрачност и съдебна икономия. Аргументът за прозрачност просто предполага, че може би е по-добре открито да се признае това, което ЧКС прави тайно сега, а именно – подбор на дела чрез инструмента на допустимостта. Вторият аргумент е свързан с ефикасното и ефективно използване на съдебните ресурси. Вместо да се пропилява енергията на съдиите да обясняват защо жалбата е явно недопустима,[79] усилията на ЧКС трябва да бъдат насочени към постановяване на реални решения по същество.

IV. Качество, количество, роля на върховните юрисдикции

Цялостното поставяне на обществения живот в рамките на правото води след себе си по-голямо натоварване на съдилищата. При комунистическото управление в Централна Европа съдилищата не бяха предпочитаният форум за разрешаване на спорове. Това се промени след революцията от 1989 г., като обемът дела продължава да расте експоненциално. Заложен е и силен „регионален“ фактор в културата на обжалване в Централна Европа с използване на всички правни средства, които поне на теория съществуват за страната.[80] Накрая, както беше споменато, годините, следващи революцията, се отличиха с натрупването на нови пътища за съдебна защита, нови видове обжалвания и жалби. Тези, а може би и други фактори, създават една истинска процесуална култура на „инстанционно надбягване” в Република Чехия – не е рядко срещано  гражданскоправен спор да премине през пет инстанции – първа инстанция, обжалване и ревизия пред Върховния съд, после да бъде поднесен чрез конституционна жалба на Конституционния съд и накрая да бъде пратен чрез индивидуална жалба до Европейския съд по правата на човека в Страсбург. Ако някоя от горните инстанции обезсили решението на долните инстанции, цялата история започва отначало, този път – придружена от присъединен иск за вреди, причинени от прекомерната продължителност на производството.

В конституционната култура, която се е развила в Европа след Втората световна война, защитата на индивидуалните права е в центъра на правния дискурс. Освен това няма съмнение, че върховните юрисдикции са призвани да защитават тези права. Това обаче не означава, че те биха постигнали целта, като преразглеждат и преосмислят всяко индивидуално дело, което достигне до тях. Да бъде предоставена защита по всеки отделен спор е задача на долустоящите съдилища, особено – на първоинстанционните съдилища. Те наистина имат за задача да разгледат в детайли всеки казус и всеки правен въпрос, повдигнат пред тях. Върховните юрисдикции имат друг дълг – тяхната роля е авторитетно да решават спорни проблеми и различия в правните възгледи на долустоящите съдилища, да развиват правото и да дават ясни насоки на долустоящите съдилища под формата на установена практика. Върховните юрисдикции защитават гражданина много повече, когато дават ясни насоки за правосъдието под формата на предсказуема практика, отколкото, ако симулират индивидуален контрол при всяка жалба – те спестяват на гражданина необходимостта да премине през преповтарящи се процедури в съдебната система, за да разбере какво е правото. Според дихотомията, представена в първата част на текста, може да се каже, че ролята на първоинстанционния съд е предимно за частно ползване. При обжалване се включват някои съображения от публичен интерес (отстраняването на грешки и общият интерес за законосъобразност). На апелативно ниво двете цели са смесени. Целта на нивото на върховната юрисдикция обаче е  публична. Само чрез такова балансирано взаимодействие съдебната система предоставя оптималната защита на личните права.

Друг проблем, който вече беше споменат, е прозрачността и необходимата степен на „почтеност” на системата. Ако бъдат приети сериозно призивите за защита на индивидуалните права, трябва да се попита кое наистина е в интерес на гражданина. Дали гражданинът трябва да бъде подвеждан да си мисли, че върховната юрисдикция наистина има средствата и намерението да се справи с неговото дело, което е само едно от хилядите други дела, които нямат никакви изгледи за успех, и после – една или две години по-късно – да получи стандартизирано „прекопирано“ решение, обикновено отхвърлящо жалбата като (явно) неоснователна? Или може би е по-добре на гражданина да бъде казано в рамките на един или два месеца след неговата жалба, че жалбата му няма никакви изгледи за успех и че съдът няма изобщо да се ангажира с нея?

Като бълват хиляди или дори десетки хиляди решения всяка година, върховните юрисдикции обезценяват собствения си труд. Страдат не само качеството и убедителността на решенията, но и водещата роля, която съдебната практика на върховният съд може да играе, защото такъв обем от практика неизбежно произвежда противоречия. В допълнение, практическите измерения на проблема са, че наистина никой не е способен да следи такава огромна „продукция“ от дела, включително и долустоящите инстанции. Този проблем се превръща в омагьосан кръг – колкото повече практика върховната юрисдикция произвежда, толкова по-хаотична става цялата съдебна практика, а това води до все повече и повече дела, които достигат до върховния съд, тъй като долустоящите инстанции нямат ясни насоки.

На последно място, ясно е, че проблемът, причинен от експоненциалното нарастване на делата, може да бъде решен не с увеличаване на броя на съдиите, а само чрез регулиране на достъпа до съдилищата.[81] Както е видно от практиката на множество върховни и конституционни съдилища в Европа, въпросът наистина не е дали трябва да се регулира достъпът до върховните юрисдикции, а дали това да се прави прикрито или явно. Върховна юрисдикция, наводнена от дела, които не може да разгледа, неизбежно развива начини чрез своята практика да отклонява от разглеждане жалбите. В подобна ситуация може би е по-добре да се признае този факт и да се намери адаптация към новата роля, отколкото да се настоява на поддържането на една фасада.

Изследването на чешкия пример при въвеждането на повече елементи на подбор в първоначално замисления надзорен модел за достъп до Върховния съд демонстрира конституционните затруднения, които този ход може да провокира. Съдбата на втория опит да се въведе дори по-силна версия на системата на подбор във ВАС остава несигурна. ВАС напълно осъзнава проблемите, които този „имплант” води след себе си. По тази причина съдът го държи засега в изолатора, като умишлено не използва инструмента съобразно неговия замисъл, а го е замества с de facto ревизионен модел. Ясно е обаче, че в крайна сметка ще бъдат подновени опитите за въвеждане на по-големи възможности за подбор на делата при двете върховни съдилища, този път може би с предложения за реформа на ЧКС. Дали тези усилия са обречени на провал?

Може би не. Едно от обясненията за провала на този нов модел на гражданска ревизия пред ЧВС вероятно е доста просто – неподходящото време и неподходящото място. Основните причини могат да бъдат обобщени в три точки:

= съществуващото недоверие към (върховните) съдии;

= съществуващата неохота на обикновените съдилища да действат като „конституционни съдилища от първа инстанция”;

= непоследователна и липсваща съдебна практика в някои области.

Както беше споменато, общото недоверие спрямо съдиите е все още доста силно в Централна Европа. Недоверието на ЧКС към ЧВС е също добре известно. Втората точка също беше коментирана по-горе – споразумението за „Нов конституционализъм” – всички общи съдилища функционират като конституционни съдилища. Те са призвани да защитават конституционните права в тяхното „общо“ правораздаване и да тълкуват „обикновеното“ право в светлината на конституцията. Вероятно, след като всички общи съдилища или поне тези на апелативно и върховно ниво примат отредената им от ЧКС роля, ЧКС ще вижда по-малко причини за своя интервенция в тяхната сфера и може да се отдръпне, оставяйки на върховните съдилища повече поле за действие при подбора на делата, които желаят да разгледат. На последно място, демократичният правен ред на Република Чехия е млад. В много области на правото съществува малко съдебна практика на ЧВС или ВАС, която е съответства на новия конституционен ред след 1989 г. и която може да дава насоки на долустоящите съдилища.

Всички тези проблеми ще бъдат решени в следващите години. Щом бъдат решени, нищо не пречи правната система да ограничи достъпа до върховните юрисдикции и да преосмисли тяхната роля в светлината на вече изложените разсъждения. Ако чешката и другите централноевропейски правни системи решат да направят това, е ясно, че то ще има отражение върху цялата правна и съдебна система. Три от най-значимите последици, които такава промяна би довела, ще бъдат споменати тук.

По отношение на съдебната структура ограничението на достъпа до върховен съд би имало за последица  известен „ренесанс“ или преоценка на долните инстанции, особено – на първоинстанционните съдилища. Гореописаната практика за надбягване през инстанциите свежда първоинстанционните съдилища до едно доста скъпо „съдебно деловодство”, което никой не приема сериозно. С други думи, съдебните книжа се събират от първоинстанционния съд, но „реалното“ мотивиране и истинските аргументи се разкриват често на апелативно ниво или пред върховния или конституционния съд. Ако тази практика бъде преустановена и споровете се ограничат по необходимост до една, максимум – две правораздавателни инстанции, първоинстанционните съдилища ще се превърнат в основните съдебни форуми, като ще бъде ясно, че повечето съдебни спорове започват и завършват там.

Може би най-голямата промяна, която правната култура на подбора на дела пред върховните юрисдикции ще предизвика, ще бъде извисяването на съдебната практика и засилването на нейната роля в правния ред. Днес вече е ясно, че наивните версии на правния позитивизъм, които отричат всякаква по-широка нормативна функция на съдебните решения, са вече неудържими в централноевропейските системи. Върховните и конституционните съдилища създават право не задължително под формата на отделни прецеденти, но под формата на установена съдебна практика. С въвеждането на подбора на дела за разглеждане пред върховната юрисдикция ролята на съдебната практика нараства дори повече – знанието и аргументите, черпени от съдебната практика на върховната юрисдикция, се превръщат в ключови за достъпа до нея. Отделният жалбоподател ще трябва да открои чрез подробна аргументация, въз основа на предходната юриспруденция на съда, кое е новото, фундаменталното или спорното в разглежданите правни въпроси и защо то трябва да е предмет на разглеждане от върховия съд. На юрист от общото право, който е свикнал да прави такъв анализ и да работи с прецеденти, тези наблюдения може да изглеждат тривиални. Но те не са такива от гледна точка на сегашните практики в Централна Европа. Много от жалбите (включително на върховно и на конституционно ниво) в региона са просто преразказване на фактите без минимално препращане към приложимите закони, а още по-малко – към съдебната практика.

В крайна сметка преминаването към селективност на делата за разглеждане от върховната юрисдикция в Централна Европа може да покаже и известно съзряване и „навършване на пълнолетие“ на обществото в преход като цяло. Недоверието може да бъде заместено от уважението, строго йерархичният и широкообхватен надзор може да премине към координационен модел на функциониране на съдебната власт.

***

Линк към резюме на статията на английски език:QUANTITY OR QUALITY? RE-ASSESSING THE ROLE OF SUPREME JURISDICTIONS IN CENTRAL EUROPE

***

* За първи път публикувано като Bobek, Michal, Quantity Or Quality Reassessing the Role of Supreme Jurisdictions in Central Europe, в American Journal of Comparative Law, 2009, том 57, н. 1, с. 33-65. Превод – Симеон Стойчев. Редакция – съдия Мирослава Тодорова. Преводът е изготвен и публикуван на интернет страницата на Съюза на съдиите в България – http://www.sadebnopravo.bg/, по проект „Изграждане на благотворна среда за независима съдебна власт в България“, финансиран от Правителството на Кралство Нидерландия.

** Към датата на първото публикуване на статията – Катедра по право, Европейски университетски институт (European University Institute), Върховен административен съд на Република Чехия. Всички изразени мнения са изцяло само на автора. Задължен съм на Jan Komarek, Jacques Ziller, Mark Gillis, Zdenek Kuhn, Veronika Korom, Matej Avbej, Vojtech Simicek и Pavel Molek за  техните полезни коментари и изложения. Ако не е посочено друго, всички преводи извършени от мен. Контакти: Michal.Bobek@eui.eu

[1] В настоящото изследване понятието „подбор на дела“ пред върховните юрисдикции ще бъде използвано за описването на институционалната рамка, в която върховната юрисдикция: a) е натоварена изрично с дискреция да решава кои дела желае да разгледа, и b) ако реши да не разглежда дадено дело по същество, не е длъжна да мотивира това свое решение (като обаче може да го направи, ако прецени).

[2] Вж. отличното сравнителноправно изследване по въпроса в Yessiou-Faltsi, СТР. (ed.) The Role of the Supreme Courts at the National и International Level. Reports for the Thessaloniki International Colloquium (21-25 май 1997 г.), Thessaloniki/Athens. Sakkoulas Publications : Thessaloniki, 1998. Изследване на гражданскоправното инстанционно обжалване, което по-скоро има характер на проучване, в: Platto, Ch. (ed.) Civil Appeal Procedures Worldwide. International Bar Association : London, 1992, и Jolowicz, J. A., Rhee, C. H. (eds.) Recourse against Judgments in the European Unioн. Kluwer Law International: The Hague, 1999. Функциите и правомощията на върховните юрисдикции в посткомунистическа Европа са обект на дискусии в рамките на втората среща на председателите на върховните съдилища в Централна и Източна Европа, Парну, Естония, 22-25 октомври 1996 г., публикувано като „The Competences of Supreme Courts“, Съвет на Европа, публикувано от Strasbourg, 1998 г.

[3] За целите на настоящата статия понятието „централноевропейски“ се отнася до Република Чехия, Република Словакия, Унгария и Полша.

[4] Други потенциални функции на върховните юрисдикции – например правомощието на някои държавни съвети (State Councils) да разглеждат дела като първа инстанция, да дават становища и да упражняват консултативни функции, както и специалните функции, които върховните съдилища са призвани да упражняват във федералните държави, са извън обхвата на това изследване. За целите на този материал съд от последна инстанция е този съд, чиито решения не могат да бъдат обжалвани чрез редовен способ, т.е. страните нямат на разположение какъвто и да било вид обжалване (касационно, ревизионно и т. н.).

[5] Jolowicz, J. A. The Role of the Supreme Court at the National and International Level. В Yessiou- Faltsi, СТР. (ed.), цитирано по-горе, н. 2, с. 37-63, с. 50.

[6] Сравни регионалните доклади на S. Goldstein (държави с общо право) и СТР. H. Lindblom (скандинавски държави) в Yessiou-Faltsi, СТР. (ed.), цитирано по-горе, н. 2, с. 279-360, съответно с. 223-278. По отношение на шведската система сравни също Bohdan, M. (ed.) Swedish Law in the New Millenium. Norstedts juridik: Стокхолм 2000, с. 105 и сл., или Stromholm, S. (ed.) An Introduction to Swedish Law. 2nd Ed. Norstedts: Stockholm 1988, с. 84 и сл.

[7] Taruffo, M. The Role of Supreme Courts at the National and International Level: Civil Law Countries. в Yessiou-Faltsi, СТР. (ed.), цитирано по-горе, н. 2, с. 101-126.

[8] Sturmer, R., Schumacher, R. Die Rolle der obersten Gerichtshofe auf nationaler und internationaler Ebene: Lиesbericht fur Deutschlи, Osterreich, die Schweiz und Ungarн, пак там, с. 171-203.

[9] Както J. A. Jolowicz отбелязва (цитирано по-горе, н. 5, на с. 53), изключения са въведени във Франция и Италия в първоначалния „чист“ касационен модел, който сега позволява окончателното решение да бъде постановено от касационния съд, без да е необходимо да бъде връщано на долустоящия съд. Подобно, както ще бъде обсъдено по-долу, е положението и с достъпа до германския Bundesgerichtshof и други германски върховни съдилища (особено Bundesfinanzhof), като първоначалният ревизионен модел постепенно преминава към по-ограничителен апелативен модел с по-голяма съдебна дискреция при подбора на делата, които ще се разглеждат.

[10] Чешкият конституционен съд например ежегодно отхвърля като „явно неоснователни“ средно около 90-95 % от конституционните жалби (www.usoud.cz), Bundesverfassungsgericht отхвърля по съкратена процедура повече от 96 % от жалбите (данните за 2006 г. са на разположение в www.bverfg.de). В отделна категория остава злоупотребата с чл. 35, ал. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и възможността по съкратен път хиляди жалби, които са „явно неоснователни“, да бъдат отхвърляни всяка година от Европейския съд по правата на човека. (Сравни статистическите данни през 2006 г. – Изследване на дейността на ЕСПЧ на http://www.echr.coe.int).

[11] Сравни чл. 111, ал. 7 и ал. 8 от италианската конституция. Further see Jolowicz, цитирано по-горе, н. 5, at с. 57 и 58.

[12] Най-крайният пример е тук е италианският Corte di Cassazione с повече от 350 съдии и повече от 40 000 решения, постановявани ежегодно (общо за гражданските, трудовите и наказателните дела) – Taruffo, M. Precedent in Italy. В MacCormick, Н., Summers, R. S. (eds.) Interpreting Precedents: a comparative study. Издателство Dartmouth, публикувано в Aldershot, 1997, с. 141-188, с. 144. Френският Cour de cassation решава с неговите повече от 100 съдии (включително juges referendaires) около 30 000 наказателни и граждански дела годишно – Troper, M., Grzegorczyk, Ch., Precedent in France. Пак там, с. 103-140, с. 105, с добавени нови данни от „Rapport annuel de la Cour de cassation”, на разположение в http://www.courdecassatioн.fr.

[13] Сравни например § 543 от германския Zivilprozessordnung (Граждански процесуален кодекс), BGBl 1950, 455, 512, 533, по-долу „ZPO”; § 115 от германския Finanzgerichtsordnung (Кодекс на правосъдието по финансови въпроси), BGBl. I S 1477, по-долу „FGO”; § 132 (2) от германския Verwaltungsgerichtsordnung (Кодекс на административното правосъдие), BGBl I 1960, 17, по-долу „VwGo“, както например и § 502 от австрийския Граждански процесуален кодекс.

[14] Категорията на „тежките процесуални нарушения“ може да бъде част от условията за ревизия или може, както например при ZPO, да представлява отделна категория от „императивни“ критерии за допустимост до  ревизия – сравни например „абсолютните основания за ревизия“ (Absolute Revisionsgrunde) в § 547 ZPO или например § 119 FGO. Тази специална категория на императивни критерии за ревизия всъщност откроява две направления на системата на допустимост до ревизия: общ ревизионен модел, където изричното допускане до ревизия е необходимо (zulassungsbedurftige Revision), и специален ред, където никакви критерии за допускане, като такива не се проверяват (освен разбира се от необходимостта да бъда убедени съдиите, че наистина е налице такъв случай на тежки процесуални нарушения).

[15] Bundesgerichtshof – германската върховна юрисдикция по граждански и наказателни дела, се състои от 126 съдии, които решават около 3300 дела годишно (статистиката е достъпна на http://www.bundesgerichtshoсл.de); Bundesverwaltungsgericht (Федерален административен съд) – върховната юрисдикция по някои административни дела, се състои от над 40 съдии и решава по-малко от 2000 дела годишно (http://www.bverwg.de).

[16] Сравни например Процедурен правилник на Върховния съд на САЩ (Rules of the Supreme Court of the United States), приет на 14 март 2005 г., в сила от 2 май 2005 г., правило  № 10 – съображения относно процедурата при  Certiorari (Considerations Governing the Review on Certiorari). За гражданските юрисдикции в Обединеното кралство вж. Practice Directions and Standing Orders Applicable to Civil Appeals, издание 2007 г., одобрено от Камарата на лордовете на 4 декември 2006 г., част I. 1., и приложимото законодателство, цитирано там.

[17] Единственото изключение в тази категория е Апелативната комисия към Камарата на Лордовете (Appellate Committee of the House of Lords), където броят на Лордовете на правото, които могат да се произнасят при  обжалване,  е по-висок, но това е историческо изключение.

[18] Вж. Goldstein, S. The Role of Supreme Courts at the National and International Level: Common Law Countries. В Yessiou-Faltsi, СТР. (ed.), цитирано по-горе, н. 2, с. 279-360.

[19] Jolowicz, J. A. цитирано по-горе, н. 5, с. 37-63, с. 39 и сл.

[20] Пак там, с. 56.

[21] Пак там, с. 52., Jolowicz проследява произхода на френския Cour de cassation до постреволюционния Tribunal de cassation, който се е считал за еманация на легислатурата и е бил натоварен с правомощието да дава авторитетно („автентично“) тълкуване на новите закони. Целта на трибунала е била чисто публична. M. Taruffo добавя по отношение на касационните съдилища в гражданскоправните юрисдикции (Франция, Италия, Испания), че тези институции са се отчуждили от тяхната първоначална публична цел и са станали пълноправни „третоинстанционни“ съдилища. Taruffo, M. The Role of Supreme Courts at the National and International Level: Civil Law Countries. In: Yessiou-Faltsi, СТР. (ed.), цитирано по-горе, н. 2, с. 101-126, на с. 107-108.

[22] M. Taruffo твърди по отношение на съдебната практика на италианския Corte di Cassazione, че тя влиза в противоречие със самата себе си стотици пъти в годината – пак там, с. 110.

[23] Hart, H. M. The Time Chart of the Justice – The Supreme Court 1958 Term, 73 [1959] Harvard Law Review 84, с. 97. За общи размисли върху certiorari процедурата вж. Hartnett, E. A. Questioning Certiorari: Some Reflections Seventy-Five Years after the Judges’ Bill, 100 Columbia Law Review 1643 (2000).

[24] Hart, цитирано по-горе, н. 23, с. 98.

[25] Damaska, M. R. The Faces of Justice and State Authority; A Comparative Approach to the Legal Process. Yale University Press : New Heaven, 1986, с. 16 и сл.

[26] „Jurisprudence etablie“, „giurisprudenza constante“, „gesicherte Rechtsprechung“, „ustalena judikatura” (както и „established case law” – бел. пр.) и т. н.

[27] Отлично сравнителноправно изследване на важността и постепенното израстване на съдебната практика в гражданскоправните системи е MacCormick, Н., Summers, R. S. (eds.) Interpreting Precedents; A Comparative Study. Издателство Ashgate, публикувано в Dartmouth, 1997. По отношение на Германия вж. изследването на Robert Alexy и Ralf Dreier (с. 17-64).

[28] За по-обща дискусия вж. двата доклада за държавите и прехода на съдебните системи в Централна и Източна Европа, съставен от Институт Отворено общество (Judicial Independence (2001) и Judicial Capacity (2002)), достъпен в пълен текст на http://www.eumaстр.org/topics/judicial/reports [1.11.2006]. Вж. също Sajo, A. (ed.) Judicial Integrity. Leiden: Koninklijke Brill NV, 2004. Ограничен принос по отношение на Централна Европа предстои от Bobek, M. The Fortress of Judicial Independence and the Mental Transitions of the Central European Judiciaries. Том 14 (2008), бр. 1, European Public Law.

[29] Като бивш дисидент адвокат и след 1989 г. председател на чешкия Върховен съд, а по-късно – и министър на правосъдието, д-р Otakar Motejl отбелязва в своите мемоари, че когато е назначен за съдия в тогавашния чехословашки Върховен съд за кратък период по време на т. нар. „Пражка пролет” (1968), той единствен сред всички съдии не е бил член на Комунистическата партия. В Kalenska, R. LEXikon Otakara Motejla [Otakar Motejl’s LEXicon]. Nakladatelstvi Lidove noviny, Прага, 2006, с. 327.

[30] Допълнително вж. Kuhn, Z., Bobek, M., Polcak, R. (eds.) Judikatura a pravnf argumentace []. Auditorium: Prague, 2006, с. 49 и сл.; Kuhn, Z. The Authoritarian Legal Culture at Work: The Passivity of Parties and the Interpretational Statements of Supreme Courts. Том 2 [2006] Croatian Yearbook of European Law & Policy 19, с. 23-25. Интересно е, че другите юрисдикции, най-вече френските, са се върнали към възможността върховната юрисдикция да дава обвързващи насоки за долустоящите съдилища въз основа на искане от съдии от долустоящите инстанции („saisine pour avis”). Вж. в Yessiou- Faltsi, СТР. (ed.), цитирано по-горе, н. 2, с. 52.

[31] Чешкият Върховен съд,  както и чешкият Върховен административен съд също са оправомощени да приемат тълкувателни решения в интерес на „единството на съдебната практика на долустоящите инстанции” – § 14, s. 3 от zak. c. 6/2002 Sb., o soudech a soudcich [Закон № 6/2002 г., Сб. за съдилищата и съдиите] и § 12, s. 2 of the zak. c. 150/2002 Sb., soudnf rad spravnf [Закон № 150/2002, Сб. Кодекс на административното правосъдие].

[32] Sadurski, W. Rights Before Courts. A Study of Constitutional Courts in Postcommunist States of Central and Eastern Europe. Издателство Springer, Dordrecht, 2005, с. 43.

[33] Както отбелязва Otakar Motejl, когато разглежда законодателните реформи на съдебните процедури и ролята на върховните съдилища, в които е участвал в ранните 90 години, В:  Motejl, O. Nejvyssi soud – nejvyssi spravedlnost [Върховен съд – върховно правосъдие ] In: Simicek, V. (ed.) Role nejvyssich soudu ve sjednocujfcf se Evrope – cas pro zmenu Mezinarodni politologicky ustav, Masarykova univerzita: Brno, 2007, с. 87.

[34] Например предвоенна Чехословакия има един от първите конституционни съдилища, установени под ясното и пряко влияние на Ханс Келзен още през 1920 година.

[35] Естония, може би под влиянието на Финландия и Швеция, избра един особен модел за върховна юрисдикция. Естонският Върховен съд (Riigikohus) се състои от четири отделения (гражданско, наказателно, административно и конституционно) и за да се отнесе делото пред съда, се изисква разпореждане за допускане. Според статистиката, на разположение на уеб сайта на съда (www.nc.ee), през 2003 г. разрешение е дадено в 22 % от гражданските жалби и 17, 5 % от административните жалби.

[36] По-обстоен преглед на функциите и правомощията на върховните юрисдикции в посткомунистическа Европа в разискванията на Втората среща на председателите на върховни съдилища на държавите от Централна и Източна Европа, Parnu, Естония, 22-25 октомври 1996 г., публикувани като „The Competences of Supreme Courts“, Съвет на Европа, Страсбург, 1998, както и съответните национални доклади в Judicial Organisation in Europe, Съвет на Европа, Страсбург, 2000.

[37] Направено фрагментарно чрез множество частични изменения в годините след революцията, най-основното от тях е zak. c. 519/1991 Sb., kterym se meni a doplnuje obcansky soudni rad a notarsky rad (Закон № 519/1991, сб., Закон за изменение на Кодекса за гражданско правораздаване и Нотариалния кодекс).

[38] Тогавашният § 237 от zak. c. 99/1963 Sb., obcansky soudni rad [Закон № 99/1963, Сб., Кодекс на гражданското правосъдие (О. s. r.].

[39] Тогавашните§ 238 и § 239 О. s. r.

[40] Тогавашният § 243b О. s. r.

[41] Сравни някои от призивите за по-стриктно тълкуване на понятието „противоречие с материалния закон“, направени, освен от други, и от членове на Върховния съд, най-вече от David, L. Reseni pravni otazky v rozporu s hmotnym pravem – Achillova pata pffpustnosti dovolani (Правното решение в противоречие с материалния закон – ахилесовата пета на допускането до ревизия). Pravnik, 2003, т. 10, с. 990 и сл.

[42] Данните от предходните години са: 2778 през 2004 г., 3131 през 2005 г., 3014 през 2006 г.; като цяло трудностите с висящите дела нарастват от 1400 през март 2004 до 2211 през декември 2006 – статистиката за дейността на върховния съд е достъпна на www.nsoud.cz [последно посетен на 20.02.2007 г].

[43] § 243c s. 2 О. s. r., въведен със zak. c. 30/2000 Sb., kterym se ment zakon c. 99/1963 Sb., obcansky soudntrad (Закон  № 30/2000, Сб., Закон за изменение на гражданския процесуален кодекс).

[44] Решение на ЧКС от 11 февруари 2004, дело №. Pl. US 1/03, Sb. н. u. US, sv. 32, c. 15, str. 131 (Сборник с решения на Конституционния съд, по-долу СРКС, т. 32., н. 15, с. 131) публикуван също в Сборника със закони № 153/2004.

[45] Член 36, ал. 1 от Хартата гласи, че „всеки може да защити своите права чрез установените юридически процедури пред независим и безпристрастен съд или в определени случаи – пред друг орган.“

[46] Вж. по-долу, т. III. 1.

[47] Освен решенията № Pl. US 1/03, цитирани по-горе, № 44, вж. също решението от 15 юли 2004 г., дело  II. US 594/02, СРКС, т. 34, н. 99, с. 57, решение от  23 юни 2004 г., дело н. I. US 492/03, СРКС, т. 33, н.82, с. 297, решение от 28 юли 2004 г., дело н. I. US 599/03, СРКС, т. 34, н. 105, с. 107, и решение от 18 август 2004 г., дело US 55/04, СРКС, т. 34, н. 114, с. 187.

[48] Считано от 1.01. 2003 г., с влизането в сила на zak. 150/2002 Sb., soudni rad spravni (закон 150/2002 сб., Кодекс на административното правосъдие). Въпреки това, дори преди установяването на отделна система на административно правосъдие, ограничен инстанционен контрол беше осъществяван от гражданските съдилища.

[49] Около 3000 дела през 2003 г., 4722 дела през 2004 г., 4550 през 2005 г. (статистката на ВАС е на разположение на www.nssoud.cz).

[50] От 409 касационни жалби по въпросите на предоставяне на убежище през 2003 г. до 3124 жалби през 2004 г.. Вж. още Baxa, J., Mazanec, M., Spravni soudnictvi ve vecech azylovych. Rozbor recentmho a soucasneho stavu u Nejvysslho spravnlho soudu (Административно правосъдие по въпросите на предоставяне на убежище. Анализ на скорошни производства пред Върховния административен съд). Soudce, 2005, т. 4, с. 23-30.

[51] Сходни проблеми със съдебната практика по проблемите на защита на търсещите убежище имат много от държавите-членки в Европейския съюз – сравни например дебатите на колоквиума на Асоциацията на държавните съвети и върховните административни юрисдикции на Европейския съюз (Association of the Councils of State and the Supreme Administrative Jurisdictions of the European Union), проведен на 20-21 юни 2005 г. в Брюксел на тема: „Procedures judiciaires en matiere de contentieux des etrangers et des refugies“, достъпно на http://www.juradmiн.eu/seminars/q_a_2005.pdf [последно посетена на 3.03.2007 г.].

[52] Zak. c. 150/2002 Sb., soudnt rad spravni (Закон н. 150/2002 Сб., Кодекс на административното правосъдие), по-долу също „S. r. s.“.

[53] Сравни например определени на ВАС от 26 април 2006 г., дело № 1 Azs 13/2006-39, c. 933/2006 Sb. NSS, или определение от 4 май 2006 г., дело н. 2 Azs 40/2006-57, и двете достъпни на  www.nssoud.cz.

[54] С „успешния“ пример на Полша и „позитивната“ конкуренция между трите висши полски юрисдикции за това коя от тях ще бъде по-голям „активист“ в конституционното тълкуване. Вж. Garlicki, L. Courts versus Supreme Courts. I-CON, т. 5, № 1, 2007, с. 44-68, с. 58-59.

[55] ЧВС многократно отказва да следва част от практиката на ЧКС. Повече по тази тема вж. например в Kuhn, Z. Making Constitutionalism Horizontal: Three Different Central European Strategies. В Sajo, A., Uitz, R. The Constitution in Private Relations: Expиing Constitutionalism. Издателство Eleven International, Utrecht, 2005, с. 236-240.

[56] Най-вече ЧКС (чл. 87 (1) (d) от Конституцията на Република Чехия) и словашкият Конституционен съд (чл. 127 от Словашката конституция).

[57] Както един  член на ЧКС заяви в лично интервю с автора, буквално всичко може да е конституционен въпрос, при условие че съответният конституционен документ съдържа поне следните три основни права – човешко достойнство, право на справедлив съдебен процес и гаранция за равенство.

[58] Данните, с които авторът разполагаше на 20 март 2007 г. от регистратурата на ЧКС, са, както следва: през 2004 г. общият брой на подадените конституционни жалби беше 2710, от които 823 жалби (т. e. 30 %) срещу решенията на последните инстанции – ЧВС или ВАС. През 2005 г. общият брой е бил 2981 жалби с 989 жалби срещу решения на двете върховни съдилища (т.е. 33 %). На последно място през 2006 г. общият брой жалби се е повишил до 3453 с 1082 жалби срещу окончателни решения на един от върховните съдилища (т. е. 31 %).

[59] През 2004 г. броят на конституционните жалби, подадени срещу окончателни решения на съдилищата на всички инстанции с изключение на двете върховни съдилища (т.е. районни, окръжни и висши съдилища взети заедно), беше  1620 от 2710 (т. е. 60 % от общия брой жалби), през 2005 г. бяха 1819 жалби от 2981 (т. е. 61 %), през 2006 беше 2107 г. жалби от 3456 (т. е. 61 %).

[60] Те обаче са изразявани от някои от членовете на ЧКС в извънсъдебни изказвания, най-вече – от председателя на ЧКС г-н Pavel Rychetsky (например на конференцията на тема „Zakon o Ustavnim soudu po trinacti letech: vznik, vyvoj, problemy a uvahy de lege ferenda“ (Закон за конституционния съд, 13 години по-късно – произход, развитие, проблеми и размисли за бъдещето), проведена в Чешкия сенат на 18 май 2006 г.).

[61] Най-силно изразено в решението от 10 май 2005 г., дело н. IV. US 128/05, непубликувано, достъпно онлайн на www.judikatura.cz, в което ЧКС подчертава, че жалбоподателят не може да бъде принизен до „доставчик на материал“ за единството на съдебната практика.

[62] Препращайки също към съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, който заявява, че доколкото става дума за задълженията на договарящите страни по чл. 6 (1) и чл. 13 от Европейската конвенция, първо, договарящите страни не са длъжни да предоставят повече от една инстанция на съдебна защита и, второ, че ограничаването на достъпа до висшите и върховните юрисдикции чрез „разпореждане за допускане до обжалване“ или други филтриращи механизми не противоречи на Европейската конвенция. Вж. например решение от 17 януари 1970 г., Delcourt v. Belgium, Series A н. 11, § 25 и § 26; решение от 13 юли 1995 г., Tolstoy Miloslavsky v. United Kingdom, Series A н. 316, § 59; решение от 16 октомври 2001 г., Eliazer v. the Netherlиs, н. 38055/97, CEDH 2001-X, § 31; решение от 5 ноември 2002, Wynen et Centre hospitalier interregional Edith-Cavell v. Belgium, CEDH 2002-VIII, § 32, или решение от 23 октомври 1996 г., Levages Prestations Services v. France, CEDH 1996-V, § 44 и § 48.

[63] Германският федерален конституционен съд, които разглежда същия въпрос през 1970 г. – вж. определение (2-ри Сенат) от 9 август 1978 г., -2 BvR 831/76-, публикувано като BVerfGE 49, 148, и определение (пленарен състав) от 11 юни 1980 г., -1 PBvU 1/79-, публикувано като BVerfGE 54, 277. Тук Bundesverfassungsgericht разглежда много сходна разпоредба, която дава на право на Bundesgerichtshof  да не мотивира отказите за гражданска ревизия при спорове с малък материален интерес (bagatelle спорове (за дреболии)).

[64] Т. IV.

[65] С изключение на учудващото особено мнение в подкрепа на мнозинството на ЧКС на д-р Ivana Janu към решение от 17 юли 2006 г., дело н. Pl. US 18/06, публикувано като c. 397/2006, Сб. Г-жа Janu посочва „[…]

Трябва също да се отбележат и […] личните качества на съдебния състав на ВС при условията на посткомунистическия преход на правосъдието. Във връзка с това имам предвид изцяло непрозрачните правила, на чиято основа се е правил подборът за съдии за Върховния съд. Името на кандидата не е обществено обявявано предварително и по този начин неговият интегритет и експертиза даже не е обсъждана в пресата, както често се обсъждат съдиите от Конституционния съд […] Дори най-способните председатели на ВС ще успеят да направят твърде малко със съд, в който заседават съдии, които не са развили високи способности за въздържане и чувство за отговорност”. (Цитирано от английския превод на решението, достъпно на http://test.concourt.cz/angl_verze/doc/p-18-06.html).

[66] Както са касационните жалби по бежански въпроси пред ВАС.

[67] Не само по отношение на съдилищата, но също и по отношение на парламента под формата на абстрактен контрол на нормативните актове за тяхната конституционосъобразност. За тази функция на конституционните съдилища вж. например Stone Sweet, A. Governing with Judges. Constitutional Politics in Europe. Oxford University Press, Оксфорд, 2000, гл. 3 (с. 31-60).

[68] Вж. например известното дело BverfGE 7, 198 (207) – „Luth”, BVerfGE 30, 173 (187) – „Mephisto“, BverfGE 34, 269 (280) – „Soraya“. За общия случай вж. Dreier, H. (Hrsg.) Grundgesetz. Kommentar. Bи I (Artikel 1-19). Mohr Siebeck 1999, с. 66 и сл., или Von Munch, I., Kunig, СТР. (Hrsg.) Grundgesetz – Kommentar. Bи I (Praambel bis Art. 19.), Munchen : C.H.Beck’sche Verlagsbuchhиlung 2000, с. 38 и сл.

[69] В случая на ЧКС вж. например решение от 24 септември 1998 г., дело н. III. US 139/98, СРКС, т. 12, н. 106, с. 93, решение от 10 ноември 1999 г., дело н. I. US 315/99, СРКС, т. 16, н. 157, с. 165, решение 12 май 2004 г., дело н. I. US 367/03, СРКС, т. 36, н. 57, с. 605.

[70] За развитието на сходни проблеми в контекстуална перспектива на Западна Европа вж. Stone Sweet, A., цитирано по-горе, н. 67, с. 114-126.

[71] С очевидното изключение, че общите съдилища не могат да отменят законите, ако те противоречат на Конституцията. От друга страна, много може да се постигне с изискването за „съобразно“ („конформно“) тълкуване и съдиите в тези системи поначало са натоварени с правомощието да отнасят даден закон към конституционния съд за обявяване на неговата противоконституционност.

[72]             Вж. по-горе, н. 10.

[73] Сравни ключовите разпоредби на § 93a от Закона за федералния конституционен съд, изменен от Funftes Gesetz zur Иerung des Gesetzes uber das Bundesverfassungsgericht (Пети закон за изменение на Закона за федерален конституционен съд), BGBl I, 1993, 1442.

[74] Работата на комисията е публикуваня в доклад, представляващ може би най-задълбочената дискусия по темата, със заглавие „Entlastung des Bundesverfassungsgerichts; Bericht der Kommissioн“ (Разтоварване на германския Федерален конституционен съд, Доклад на комисията) Bundesministerium der Justiz (Moser Druck Verlag): Bonn, (Januar), 1998.

[75] Пак там, с. 15.

[76] Въпреки че последващите изменения в германския Bundesverfassungsgesetz (Закон за конституционния съд) индиректно следват препоръките, направени от Комисията Бенда – вж. сегашната формулировка на § 93a на Закона за конституционния съд, която поставя конституционната жалба в зависимост от разпореждането за допускане (Annahme) и § 93d s. 1, който гласи, че отказът за допускане на жалбата не е задължително да се мотивира.

[77] Вж. разглеждания законопроект в испанския парламент от 25 ноември 2005, законопроект н. 121/000060 Organica por la que se modifica la Ley Organica 2/1979, de 3 de octubre, del Tribunal Constitucional, Boletin Oficial de las Cortes Generales, VIII Legislatura, Seria A., Num. 60-1, 25 de noviembre de 2005.

[78] Най-вече от старши членовете на ЧКС, сегашният заместник-председател на съда – Pavel Hollander в Hollиer, СТР. Legislativni reflexe dosavadmho pusobem Ustavniho soudu (Законодателни размисли върху съвременната дейност на Конституционния съд) В Dancak, B., Simicek, V. (eds.) Aktualnost zmen Ustavy CR. Mezinarodni politologicky ustav, Masarykova Univerzita: Brno, 1999, с. 178-186. Съдия Hollander предлага моделът, препоръчан от Комисията Benda, да бъде възприет и на ЧКС да бъде дадена широка дискреция при подбора на дела за разглеждане.

[79] Това само по себе си логическо противоречие – ако жалбата е наистина явно (очевидно) неоснователна, то не е нормално на 8 до 10 страници да се обяснява очевидността. Това е обаче проблемът на системата на подбор, където „явната неоснователност“, замислена в началото като категория на наистина фриволните и безсмислени жалби, се е трансформирала в de facto средство за филтриране.

[80] В това отношение може да се каже, че Централна Европа е обсебена от един истински „Instanzmentalitat“, за който J. A. Jolowicz, когато разглежда германската правна култура, твърди, че е изключително чужд на английския манталитет и на манталитета на света на общото право. Jolowicz, J. A. цитирано по-горе, н. 5, с. 59.

[81] Икономическият анализ на съдебната функция, повишаването на предлагането на своевременно разрешаване на съдебни спорове може само да повиши търсенето. Новосъздаденият капацитет бързо ще бъде зает и проблемът започва отначало – вж. в този смисъл интересния анализ на Posner, R. A. The Federal Courts – Challenge and Reforms. Harvard University Press, Cambridge 1999, с. 53-87 (part II).

Hristo Kirilov

Реферандер в Общия съд на Европейския съюз.