(Решение на Съда на ЕС от 15 септември 2015 г. по дело C‑67/14, Jobcenter Berlin Neukölln c. Alimanovic)
Преюдициалното запитване е отправено от Федералния социален съд (Bundessozialgericht, Германия) в рамките на спор между Jobcenter Berlin Neukölln (Бюро по труда Берлин-Нойкьолн, наричано по-нататък „бюрото по труда“), от една страна, и Nazifa Alimanovic и трите ѝ деца, от друга, по повод на решението на бюрото по труда да прекрати изплащането на помощи по предвидената в германското законодателство схема за основна социална закрила („Grundsicherung“).
Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на член 18 и член 45, параграф 2 ДФЕС, на членове 4 и 70 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, изменен с Регламент (ЕС) № 1244/2010 на Комисията от 9 декември 2010 г. (Регламента), както и на член 24, параграф 2 от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща Директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директивата).
Член 4 от Регламента предвижда принцип на равно третиране на гражданите на Съюза и другите лица, за които се прилага регламентът, както и право те да получават същите обезщетения съгласно законодателството на която и да е държава-членка, както нейните граждани. От своя страна, член 70 от Регламента определя кои са специалните парични обезщетения без плащане на вноски, предоставяни съгласно националното законодателство.
Съгласно член 14, параграф 4, буква б) от Директивата гражданите на Съюза, които са влезли на територията на приемащата държава–членка, за да търсят заетост, имат право на пребиваване в тази държава членка. Те и членовете на техните семейства не могат да бъдат експулсирани, докато могат да представят доказателства за това, че продължават да търсят заетост и за това, че имат реален шанс да бъдат наети на работа
Съгласно член 24 от Директивата приемащата държава членка не е длъжна да предостави право на социално подпомагане през първите три месеца на пребиваване или по-дългия срок, регламентиран в член 14, параграф 4, буква б), нито се задължава преди придобиването на право на постоянно пребиваване да отпуска финансова помощ за издръжка за обучение, включително и за професионално обучение, състояща се от безвъзмездна помощ или студентски заеми за лица, различни от работници или самостоятелно заети лица, лица, които запазват такъв статус и членове на техните семейства.
Жалбоподателката в главното производство и децата ѝ са шведски граждани, които от 1 юли 2010 г. притежават удостоверение за дългосрочно пребиваване в Германия. Г‑жа Alimanovic и по-голямата ѝ дъщеря са работоспособни по смисъла на германското законодателство и работят за кратко на различни места между юни 2010 г. и май 2011 г. за по-малко от една година.
През периода от 1 декември 2011 г. до 31 май 2012 г. г‑жа Alimanovic получава семейни помощи за двете си по-малки деца, а двете с по голямата си дъщеря получават помощи за покриване на разходи по издръжката за дългосрочно безработни лица и социални надбавки за неработоспособните членове на семейството.
Поради настъпила съществена промяна във фактическите и правните основания, съществували към момента на издаването на административния акт за отпускане на помощи, а именно направената на 19 декември 2011 г. резерва от страна на германското правителство по Европейската конвенция за социална и медицинска помощ, бюрото по труда отменя решението си за отпускане на всички разглеждани помощи за май 2012 г.
Семейство Alimanovic обжалва отмяната пред Берлинският социален съд (Sozialgericht Berlin), който отменя решението на основание забраната на дискриминация на гражданите на Съюза спрямо гражданите на съответната държава членка. Бюрото по труда обжалва решението пред Федералния социален съд.
Федералният социален съд решава да спре производството и да отправи до Съда три преюдициални въпроси. В последствие, по отношение на първия въпрос, Федералният социален съд е оттеглил своето искане, а третият въпрос е отклонен от Съда.
С втория въпрос Федералният социален съд е поискал да бъде установено дали член 24 от Директивата и член 4 от Регламента трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба на държава членка, съгласно която гражданите на други държави членки, които търсят работа на територията на приемащата държава членка, са изключени от кръга на лицата с право на определени „специални парични обезщетения, независещи от вноски“ по смисъла на член 70, параграф 2 от Регламента, съставляващи и „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директивата, въпреки че тези обезщетения са гарантирани на намиращите се в същото положение граждани на приемащата държава членка.
В запитването Федералният социален съд уточнява, че г‑жа Alimanovic и по-голямата ѝ дъщеря вече нямат право на пребиваване като работници. Всъщност от юни 2010 г. те са работили само краткосрочно и са имали възможност да работят по-малко от година, а от май 2011 г. изобщо не са работили — нито като работници на трудов договор, нито като самостоятелно заети лица. Като се позовава на практиката на Съда на ЕС, Федералният социален съд посочва, че вече нито г‑жа Alimanovic, нито по-голямата ѝ дъщеря имат статус на работници или самостоятелно заети лица и поради това трябва да се смятат за търсещи работа лица, поради което те остават извън кръга на лицата с право на помощи за покриване на разходи по издръжката за дългосрочно безработни лица.
На първо място, Съдът анализира вида на предоставените помощи, тъй като от тяхното естество — на мерки за социално подпомагане или на мерки за улесняване на достъпа до пазара на труда, зависи въпросът спрямо коя норма от правото на Съюза следва да се преценява тази съвместимост. Посочва се, че тези помощи са предназначени да осигурят жизнения минимум на лица, които не могат да се издържат, и че се финансират не чрез вноски, а от данъците и на това основание отговарят на условията по член 70, параграф 2 от Регламента, въпреки че са част от програма за подпомагане, която предвижда и помощи за улесняване на търсенето на работа. Съдът посочва, че, наред с това, тези помощи попадат и в понятието „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директивата
Съдът припомня, че преобладаващата функция на помощите, разглеждани в главното производство, е да осигуряват минималните средства за издръжка, необходими за воденето на достоен живот и не могат да се окачествят като финансови обезщетения, които следва да улеснят достъпа до пазара на труда в държавата членка, а като мерки за „социално подпомагане“ по смисъла на Директива 2004/38.
Съдът изтъква, че що се отнася до достъпа до социални помощи, като разглежданите в главното производство, гражданите на Съюза могат да изискват да бъдат третирани еднакво с гражданите на приемащата държава членка, само ако пребиваването им на територията на приемащата държава членка отговаря на условията по Директивата. Според Съда, ако се приеме противното, това би било в противоречие с една от целите на европейското законодателство в тази сфера – да не се допуска гражданите на Съюза от други държави членки да се превръщат в неприемлива тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка. Съдът постановява, че от препращането в член 24, параграф 2 към член 14, параграф 4, буква б) от Директивата изрично следва, че приемащата държава членка има възможността да откаже всякакво право на социално подпомагане на гражданин на Съюза, чието право на пребиваване се основава единствено на член 14, параграф 4, буква б).
Според Съда, срокът от шест месеца след преустановяването на професионалната дейност, през който се запазва статуса на работник на основание член 7, параграф 3, буква в) от Директива и следователно правото на социални помощи, е в състояние да гарантира високо равнище на правна сигурност и прозрачност при отпускането на помощи за основна социална закрила и същевременно е съвместим с принципа на пропорционалност. В главното производство обаче, този 6-месечен срок вече е бил изтекъл и жалбоподателите вече не са имали този статус към момента, в който са им отказани разглежданите помощи.
Освен това, що се отнася до индивидуалната проверка, чрез която би могло цялостно да се прецени каква тежест конкретно би съставлявало отпускането на дадено плащане за цялата национална система за социално подпомагане, разглеждана в главното производство, следва да се отбележи, че отпуснатата само на един молител помощ трудно може да се окачестви като „неприемлива тежест“ за държавата членка по смисъла на член 14, параграф 1 от Директивата, каквато би могла да възникне за съответната държава членка не след отправянето на една индивидуална молба, а само вследствие на натрупване на всички подавани до нея индивидуални молби.
Поради изложените съображения Съдът постановява, че член 24 от Директивата и член 4 от Регламента трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат правна уредба на държава членка, съгласно която гражданите на други държави членки, които се намират в положение като това по член 14, параграф 4, буква б) от Директивата, са изключени от кръга на лицата с право на определени „специални парични обезщетения, независещи от вноски“ по смисъла на член 70, параграф 2 от Регламента, съставляващи и „социално подпомагане“ по смисъла на член 24, параграф 2 от Директивата, въпреки че тези обезщетения са гарантирани на намиращите се в същото положение граждани на тази държава членка.