ГРАЖДАНИН НА ТРЕТА СТРАНА, КОЙТО Е СЪПРУГ НА ГРАЖДАНИН НА СЪЮЗА, ПРЕБИВАВАЩ В ДЪРЖАВА ЧЛЕНКА, РАЗЛИЧНА ОТ ТАЗИ НА КОЯТО Е ГРАЖДАНИН, НЯМА ПРАВО НА ПРЕБИВАВАНЕ В ТАЗИ ДЪРЖАВА, КОГАТО ГРАЖДАНИНЪТ НА СЪЮЗА Я Е НАПУСНАЛ ПРЕДИ ЗАПОЧВАНЕТО НА ПРОЦЕДУРАТА ПО РАЗВОД

Author

(Решение на Съда на ЕС от 16 юли 2015 година по дело C‑218/14, Singh е.а.)

 

 

Преюдициалното запитване е отправено в рамките на три съдебни спора между, от една страна, съответно г‑н Singh, г‑н Njume и г‑н Aly, и от друга страна, Minister for Justice and Equality (наричан по-нататък „Minister“) по повод на отхвърлянето на молбите на тези лица да запазят правото си на пребиваване в Ирландия след развод.

Запитването има за предмет тълкуването на член 7, параграф 1, буква б) и член 13, параграф 2, първа алинея, буква a) от Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки, за изменение на Регламент (ЕИО) № 1612/68 и отменяща директиви 64/221/ЕИО, 68/360/ЕИО, 72/194/ЕИО, 73/148/ЕИО, 75/34/ЕИО, 75/35/ЕИО, 90/364/ЕИО, 90/365/ЕИО и 93/96/ЕИО (Директивата).

Съгласно член 7 от Директивата гражданите на Съюза имат право да пребивават на територията на друга държава членка за срок, по-дълъг от три месеца, само ако притежават достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си и пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава–членка. Целта на разпоредбата е те да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на своето пребиваване.

Съгласно член 13 от Директивата, разводът, анулирането на брака или прекратяването на регистрираното съжителство не водят до загуба на правото на пребиваване на членовете на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, само ако преди започването на процедурите по развода, анулирането на брака или прекратяването на регистрираното съжителство, бракът или регистрираното съжителство е продължил/о най-малко три години, включително една в приемащата държава членка.

И в трите главни производства по делото става въпрос за граждани на трети страни – г‑н Singh, г‑н Njume и г‑н Aly, които след браковете си с гражданки на Съюза пребивават и работят в Ирландия, вследствие на което в съответствие с член 7, параграф 2 от Директивата придобиват право на пребиваване в тази държава членка за период между три месеца и пет години в качеството си на съпрузи, придружаващи гражданин на Съюза или присъединяващи се към него в приемащата държава членка. Преди изтичане на този период техните съпруги, граждани на друга държава членка на Съюза, напускат територията на Ирландия и се установяват в друга държава членка, докато съпругът гражданин на трета страна, остава да пребивава Ирландия. След заминаването си съпругите граждани на Съюза, подават молби за развод, по които са постановени съдебни решения за прекратяване на браковете между тези граждани на Съюза и съответните граждани на трети страни.

И в трите главни производства е установено, че през определен период преди отпътуването си от приемащата държава членка съпругът гражданин на Съюза, не е работил в тази държава членка, и съпругът гражданин на трета страна, е този, който е издържал семейството благодарение на доходите от дейността, която е извършвал в посочената държава членка.

Ирландският High Court решава да спре трите главни производства и да отправи към Съда следните преюдициални въпроси:

„1)      Когато брак, сключен между гражданин на Съюза и гражданин на трета държава, приключи с развод, постановен след отпътуването на гражданина на Съюза от приемаща държава членка, в която този гражданин е упражнявал предоставените му от Съюза права, и когато се прилагат член 7 и член 13, параграф 2, [първа алинея], буква а) от Директива 2004/38/ЕС, запазва ли впоследствие гражданинът на трета държава право на пребиваване в приемащата държава членка? Ако отговорът е отрицателен, има ли гражданинът на трета държава право на пребиваване в приемащата държава членка в периода от отпътуването на гражданина на ЕС от приемащата държава членка до постановяването на развод?

2)      Изпълнени ли са изискванията на член 7, параграф 1, буква б) от Директива 2004/38/ЕС, когато съпругът/съпругата, гражданин на ЕС, твърди, че притежава достатъчни средства по смисъла на член 8, параграф 4 от Директивата отчасти въз основа на средствата на съпруга/съпругата, гражданин на трета държава?

3)      Ако отговорът на втория въпрос е отрицателен, имат ли лица като жалбоподателите по главните производства съгласно правото на Съюза (извън Директивата) право да работят в приемащата държава членка, за да предоставят или да допринесат за „достатъчно средства“ за целите на член 7 от Директивата?“.

По отношение на първия въпрос, Съдът припомня своята постоянна практика, според която правата, предоставени на гражданите на трети страни от Директивата, не са самостоятелни права на тези граждани, а са производни от упражненото от гражданин на Съюза право на свободно движение. Предоставянето на тези производни права се основава на констатацията, че отказът да бъдат признати подобни права, би могъл да накърни свободата на движение на гражданина на Съюза, като го разубеди да упражни правата си на влизане и на пребиваване в приемащата държава членка.

Съдът посочва, че от тези права могат да се ползват единствено тези лица, които са „членове на семейството“ на гражданин на Съюза, който е упражнил правото си на свободно движение и се е установил в държава членка, различна от държавата членка, на която е гражданин. За да може да се ползва от тези права, членът на семейството трябва да придружава или да се присъедини към гражданина на Съюза, който отива или пребивава в държава членка, различна от тази, на която е гражданин. Това право на пребиваване се отнася само за приемащата държава членка, в която пребивава този гражданин, но не и по отношение на друга държава членка.

От това следва, че когато гражданин на Съюза, който се намира в положението на съпругите на жалбоподателите в главните производства, напусне приемащата държава членка и се установи в друга държава членка или в трета страна, гражданинът на трета страна, който е съпруг на този гражданин на Съюза, вече не отговаря на необходимите условия, за да има право на пребиваване в приемащата държава членка.

Съдът разглежда въпроса дали при тези обстоятелства посочените лица могат да поддържат, че имат право на пребиваване на основание член 13, параграф 2, първа алинея, буква a) от Директивата, според който членове на семейството на гражданин на Съюза, които не са граждани на държава членка, не губят правото си на пребиваване, когато преди започването на процедурите по развода бракът е продължил най-малко три години, включително една година в приемащата държава членка.

Съдът припомня, че целта на разпоредбата е членовете на семейството да бъдат защитени от правна гледна точка в случай на смърт на гражданина на Съюза, развод, анулиране на брак или прекратяване на регистрирано съжителство, като в това отношение се вземат мерки, за да се гарантира, че членовете на семейството, които вече пребивават на територията на приемащата държава членка, запазват правото си на пребиваване изключително на лично основание.

Съдът констатира, че фактическото положение по главните спорове не е такъв. Преди започването на съответната процедура гражданинът на Съюза е напуснал държавата членка, където е пребивавал с неговия съпруг и следователно производното право на гражданина на трета страна се е прекратило. Съдът приема, че гражданинът на Съюза, съпруг на гражданина на трета страна, трябва да пребивава в приемащата държава членка в съответствие с член 7, параграф 1 от Директивата до датата на започване на процедурата по развода, за да може този гражданин на трета страна да поддържа, че правото му на пребиваване в тази държава членка се е запазило на основание член 13, параграф 2 от Директивата. Съдът подчертава обаче, че националното право може да предоставя по-широка закрила на гражданина на трета страна.

По изложените съображения Съдът постановява, че член 13, параграф 2 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че гражданин на трета страна, който се е развел с гражданин на Съюза след брак, продължил най-малко три години преди започването на процедурата по развод, включително една година в приемащата държава членка, не може да запази на основание на тази разпоредба правото си на пребиваване в тази държава членка, когато преди започването на процедурата по развода съпругът гражданин на Съюза, е напуснал посочената държава членка.

По отношение на вторият въпрос, Съдът припомня, че независимо от своето гражданство, членовете на семейството на гражданин на Съюза, който пребивава на територията на друга държава членка, имат право да го придружат или да се присъединят към него. Това е допустимо, при условие че той притежава достатъчно средства за себе си и за членовете на своето семейство, както и пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава членка.

Съдът изрично подчертава, че не съществуват каквито и да било изисквания относно произхода на тези средства. Обратното тълкуване на това условие, а именно, че гражданин на Съюза не може да се ползва от средствата на придружаващ го член на семейството, би било добавяне на условие за произхода на средствата към съществуващите изисквания на Директивата. Също така, това би било непропорционална намеса в упражняването на основното право на свободно движение и пребиваване, гарантирано с член 21 ДФЕС, тъй като не е необходимо за постигане на преследваната цел – защита на публичните финанси на държавите членки.

По изложените съображения Съдът приема, че член 7, параграф 1, буква б) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че гражданинът на Съюза притежава достатъчно средства за себе си и за членовете на семейството си, с цел той и членовете на семейството му да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на приемащата държава членка през времето на пребиваването им, дори и когато част от тези средства са на съпруга гражданин на трета страна. С оглед на отговора на този въпрос Съдът приема, че не е необходимо да отговаря на третия въпрос.