(Решение на Съда от 17 ноември 2015 г. по дело C-115/14, RegioPost GmbH & Co. KG)
Преюдициалното запитване е отправено от Oberlandesgericht Koblenz (Върховен областен съд на Кобленц, Германия) в рамките на спор между RegioPost GmbH & Co. KG („RegioPost“) и град Ландау ин дер Пфалц, Германия, по повод изискване, наложено на оферента и неговите подизпълнители при възлагане на обществена поръчка за пощенски услуги в града да поемат задължение да плащат минималното трудово възнаграждение на работниците и служителите, заети при изпълнението на услугите, предмет на обществената поръчка. Със запитването се иска тълкуване на член 56 ДФЕС във връзка с член 3, параграф 1 от Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги (ОВ L 18, 1997 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 4, стр. 29) и член 26 от Директива 2004/18/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 31 март 2004 година относно координирането на процедурите за възлагане на обществени поръчки за строителство, услуги и доставки (ОВ L 134, стр. 114; Специално издание на български език, 2007 г., глава 6, том 8, стр. 116), изменена с Регламент (ЕС) № 1251/2011 на Комисията от 30 ноември 2011 г. (ОВ L 319, стр. 43) („Директива 2004/18“).
Съгласно правото на провинция Рейнланд-Пфалц обществени поръчки могат да се възлагат само на предприятия, които при подаване на оферта се задължат писмено да заплащат на заетите с изпълнението на поръчката работници и служители възнаграждение от най-малко 8,50 EUR бруто на час. Ако при подаване на оферта липсва декларация за заплащане на минимално трудово възнаграждение и тя не бъде представена след поискване, офертата се изключва от оценяване.
На 23 април 2013 г. град Ландау обявява на равнище Европейски съюз открита процедура за възлагане на обществена поръчка с предмет пощенските услуги в този град, разделена на две обособени позиции, във връзка по-специално със сключването на рамков договор за събирането, транспортирането и доставянето на писма, колети и пакети.
С писмо от 16 май 2013 г. RegioPost твърди, че изискваните декларации за минимално трудово възнаграждение противоречат на правото на ЕС в областта на обществените поръчки. То прилага към офертата си, подадена своевременно, декларациите на своите подизпълнители, изготвени от самия него. То обаче не представя декларация от свое име за спазването на минималното трудово възнаграждение. Поради това дружеството е отстранено от участие. Това отстраняване е потвърдено от компетентния административен орган, натоварен с разглеждането на спорове при възлагане на обществени поръчки. При въззивното обжалване запитващата юрисдикция има колебания дали изискването на провинциалното законодателство да се представят декларации относно минимална работна заплата не противоречи с правото на ЕС.
По допустимостта на преюдициалното запитване
Във връзка с допустимостта на преюдициалното запитване някои от участниците в производството излагат съображения, че тъй като конкретният случай не разкрива никакъв трансграничен елемент, преюдициалното запитване е недопустимо.
Според Съда Директива 2004/18 е приложима в главното производство, тъй като стойността на разглежданата обществена поръчка значително надвишава релевантния праг за прилагане на Директивата, приложим към момента на обявяването ѝ. Въпросът за тълкуването на една от нейните разпоредби, в случая член 26, е допустим дори когато е поставен в рамките на спор, който е свързан само с една държава членка. Тъй като стойността на конкретната поръчка очевидно надвишава релевантния праг за прилагането на директивата, следва да се приеме, че тази обществена поръчка има известен трансграничен интерес. Ето защо по никакъв начин не е изключено след публикуването на обявлението за обществената поръчка предприятия, установени в държави членки, различни от Федерална република Германия, да бъдат заинтересовани да участват в нея, дори и в крайна сметка да решат да не участват поради лични за тях причини. Освен това, макар спорът да е свързан само с една държава членка, Съдът е компетентен да се произнесе по тълкуването на член 56 ДФЕС, ако предвидената в посочената директива степен на хармонизация позволява това.
По тълкуването на правото на ЕС
Съдът приема, че процесната правна уредба, която изисква всеки оферент и подизпълнител да се задължи спрямо възлагащия орган да плаща на определените да изпълняват съответната обществена поръчка работници и служители установеното в закона минимално трудово възнаграждение, следва да се квалифицира като „специално условие, свързано с изпълнението на поръчката“, насочено към „социалната сфера“ по смисъла на член 26 от Директива 2004/18. В конкретния случай това специално условие е посочено както в обявлението за обществена поръчка, така и в документацията, така че предвиденото в тази разпоредба процесуално условие за прозрачност е изпълнено. Освен това, в конкретния случай това специално условие очевидно не е пряко или непряко дискриминационно.
Съдът припомня, че когато дадена национална мярка попада в област, предмет на изчерпателна хармонизация на равнището на Съюза, трябва да бъде оценявана с оглед на разпоредбите на тази мярка за хармонизация, а не с оглед на тези на първичното право на Съюза. Директива 2004/18 директива не урежда обаче изчерпателно въпросите за специалните условия за изпълнение на обществените поръчки, така че процесната национална правна уредба може да се преценява с оглед на първичното право на Съюза.
Съдът приема, че процесната национална разпоредба трябва да се квалифицира като „законова разпоредба“ по смисъла на член 3, параграф 1, първа алинея, първо тире от Директива 96/17, която предвижда „минимални ставки на заплащане“. Към момента на настъпване на фактите по главното производство няма национална разпоредба, която да налага по-ниско равнище на заплащане за сектора на пощенските услуги. В конкретния случай, ограничаването на приложното поле на националната мярка до обществените поръчки е само последица от обстоятелството, че съществуват разпоредби в правото на Съюза, които са специални в тази област, които са предвидени в Директива 2004/18.
Поради това Съдът стига до извода, че член 26 от Директива 2004/18, във връзка с Директива 96/71, позволява на приемащата държава членка да предвиди при възлагането на обществена поръчка императивна разпоредба за минимална защита, която изисква установените в други държави членки предприятия да спазват минималната ставка на трудово възнаграждение в полза на техните работници и служители, командировани за изпълнението на обществената поръчка на територията на приемащата държава. Всъщност такава разпоредба е част от равнището на закрила, което трябва да се гарантира на посочените работници и служители. Това тълкуване на член 26 от Директива 2004/18 се потвърждава и при разглеждането ѝ в светлината на член 56 ДФЕС, тъй като директивата цели реализирането на свободното предоставяне на услуги, което е една от основните свободи, гарантирани от Договора.
От установената практика на Съда на ЕС следва, че налагането по силата на национална правна уредба на минимално възнаграждение на оферентите и евентуалните техни подизпълнители, установени в държава членка, различна от тази на възлагащия орган, в която минималните ставки на заплащане са по-ниски, представлява допълнителна икономическа тежест, която може да доведе до забрана, затрудняване или по-слаба привлекателност на изпълнението на техните услуги в приемащата държава членка. Поради това мярка като разглежданата в главното производство може да представлява ограничение по смисъла на член 56 ДФЕС. Такава национална мярка обаче по принцип може да се обоснове с целта за закрила на работниците.
От решаващо значение за Съда в конкретния случай е обстоятелството, че минималната ставка на трудово възнаграждение, наложена с процесната национална разпоредба, е определена със законова разпоредба, която като императивна разпоредба за минимална защита по принцип е общоприложима при възлагането на всички обществени поръчки в провинция Рейнланд-Пфалц, независимо от съответния отрасъл.
Съдът поддържа, че отстраняването от участие в конкретната обществена поръчка не може да се квалифицира като санкция. То е единствено последица от неизпълнението на изискване — изразяващо се в неприлагане към офертата на писмена декларация, изисквана по силата на националната разпоредба — формулирано напълно прозрачно в обявлението за съответния конкурс и което цели още в началото да подчертае, че е важно да се спазва императивната норма за минимална защита, която изрично е разрешена от член 26 от Директива 2004/18. Поради това разпоредбата на директивата допуска както изискването на писмена декларация за спазване на посоченото правило, така и такова изключване. Според Съда принудата, която представлява за оферентите и евентуално за техните подизпълнители изискването да се включи задължение за спазване на минималното трудово възнаграждение е незначителна, още повече че те могат само да попълнят предварително изготвени формуляри. Освен това, подходящият и пропорционален характер на отстраняването на оператор от участие в процедура за възлагане на обществена поръчка следва и от обстоятелството, че процесната разпоредба изрично предвижда, че посоченото отстраняване се прилага само ако след покана да допълни офертата си, като приложи посочената декларация, съответният оператор откаже да направи това.
Поради това Съдът приема, че член 26 от Директива 2004/18 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска законодателство на регионална структура на държава членка като разглежданото в главното производство, което изисква оферентите и техните подизпълнители да се задължат посредством писмена декларация, която трябва да бъде приложена към офертата, да плащат на работниците и служителите, които ще бъдат заети при изпълнението на услугите, предмет на обществената поръчка, минималното трудово възнаграждение, определено в това законодателство. Тази разпоредба допуска и законодателство, което предвижда отстраняване от участие в процедура за възлагане на обществена поръчка на оференти и техните подизпълнители, които отказват да се задължат посредством писмена декларация, която трябва да бъде приложена към офертата, да плащат на работниците и служителите, които ще бъдат заети при изпълнението на услугите, предмет на обществената поръчка, минималното трудово възнаграждение, определено в това законодателство.