(Решение на Съда по дело Р., С-455/15 PPU)

 

Преюдициалното запитване на Varbergs tingsrätt (Първоинстанционен съд Варберг, Швеция) е разгледано по реда на спешното преюдициално производство и се отнася до тълкуването на  член 23, б. а) и член 24 от Регламент (ЕО) № 2201/2003 на Съвета от 27 ноември 2003 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, с който се отменя Регламент (ЕО) № 1347/2000 (ОВ L 338, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 6, стр. 183).

То е отправено в рамките на спор между P, с местожителство в Швеция, и Q, с местожителство в Литва, във връзка с правото на упражняване на родителските права по отношение на техните деца.

P и Q са родителите на детето V, родено през 2000 г., и на детето S, родено през 2009 г. Двамата се събират през 1997 г. Живеят заедно до 2003 г., когато се разделят. Районният съд в Шилуте, Литва постановява развода им на 6 януари 2003 г. През 2006 г. същият съд прекратява споразумението относно правните последици от брака. С това решение е постановено, че местоживеенето на V ще е в дома на майката — Q, а родителските права ще се упражняват съвместно от двамата родители. През 2005 г. обаче семейството напуска Литва и се установява в Швеция, където през 2006 г. са вписани в регистъра на населението. Детето S е родено в Швеция. Двете деца говорят шведски и са учили във Фалкенберг (Швеция), където живеят повечето от хората, с които общуват.

На 27 ноември 2013 г. P установява, че Q и двете деца са изчезнали. Оказва се, че Q се е свързала със социалните служби към Община Фалкенберг, която започва проверка, след като Q заявява, че тя и децата са жертви на престъпни посегателства от страна на P. За въпросните деяния е уведомена полицията и Q и децата са настанени в защитено жилище. Няколко месеца по-късно предварителната проверка срещу P е прекратена. На него обаче му е забранено да се свързва с Q и децата си.

На 29 март 2014 г. Q отвежда двете си деца в Литва. Към онзи момент родителите съвместно упражняват родителските права по отношение на двете деца. На 31 март 2014 г. те са вписани в регистъра на населението на Община Шилуте (Литва).

На 8 април 2014 г. Q предявява иск срещу P пред районния съд в Шилуте, като моли да се допуснат привременни мерки относно местоживеенето и упражняването на родителските права по отношение на S, както и да ѝ се присъди издръжка за двете деца.

На 11 април 2014 г. P подава пред запитващата юрисдикция иск срещу Q, като иска да му бъде предоставено правото да упражнява самостоятелно родителските права по отношение на двете деца. На същия ден районния съд в Шилуте постановява привременни мерки, съгласно които S ще живее с майка си.

През юни 2014 г. P подава в министерството на външните работи на Кралство Швеция молба за връщане на децата по смисъла на Хагската конвенция от 1980 г.

На 4 септември 2014 г. Вилнюски окръжен съд, Литва отхвърля подадената от P молба за връщане на децата, а на 21 октомври 2014 г. Литовският апелативен съд потвърждава това решение, което се основава на член 13 от Хагската конвенция от 1980 г.

На 18 октомври 2014 г., след като разглежда делото в съдебно заседание в отсъствието на Q, запитващата юрисдикция постановява като привременна мярка, че P сам ще упражнява родителските права по отношение на S.

С решение от 18 февруари 2015 г. районният съд в Шилуте се произнася по иска от 8 април 2014 г., като определя местоживеенето на S в дома на Q и осъжда P да плаща издръжка за двете деца.

Запитващата юрисдикция смята, че тя е компетентна по делото на основание член 8, параграф 1 от Регламент № 2201/2003 (Регламента), тъй като към момента на предявяването на иска пред Районен съд в Шилуте на 8 април 2014 г. и към момента на нейното сезиране на 11 април 2014 г. двете деца са имали обичайно местопребиваване в Швеция по смисъла на тази разпоредба.

При тези условия Първоинстанционният съд на Варберг решава да спре производството и да постави на Съда следния преюдициален въпрос:

„Трябва ли на основание член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 или на основание на друга разпоредба и въпреки член 24 от този регламент запитващата юрисдикция да откаже да признае решението на [Районен съд Шилуте] от 18 февруари 2015 г. и да продължи висящото пред нея производство относно упражняването на родителските права?“.

Съдът намира, че е налице основание преюдициалното запитване да се разгледа по реда на спешното преюдициално производство. Той установява, че главният спор засяга шестгодишно дете, което от повече от година е отделено от баща си и според запитващата юрисдикция бащата няма възможност да го вижда. Според Съда, ако това положение се проточи във времето, това би могло тежко да увреди бъдещите отношения на детето с баща му.

По съществото на отправеното запитване Съдът припомня, че член 23 от Регламента, който урежда основанията, на които може да не се признае съдебно решение в областта на родителската отговорност, трябва да се тълкува стриктно, тъй като е пречка за постигането на една от основните цели на този регламент, а именно че признаването и изпълнението на решения, постановени в държава членка, се основават на принципа на взаимно доверие и основанията за непризнаване се ограничават до необходимия минимум. Наред с това, макар че не е компетентен да определя съдържанието на понятието за обществен ред в дадена държава членка, Съдът следва да контролира ограниченията, при които юрисдикция на държава членка може да се позовава на това понятие, за да не признае съдебно решение, постановено в друга държава членка.Освен това, съгласно Регламента, решението относно евентуалния отказ за признаване трябва да се вземе с оглед на най-добрия интерес на детето.

Поради това, използването на клаузата за обществен ред, съдържаща се в член 23, буква а) от Регламента, би трябвало да е възможно само в хипотезата, в която с оглед на най-добрия интерес на детето признаването на съдебното решение, постановено в друга държава членка, би засегнало по недопустим начин правния ред на държавата членка, в която се иска признаване, тъй като би накърнило даден основен принцип. За да се спази предвидената в член 26 от Регламента забрана за преразглеждане по същество на постановеното в друга държава членка съдебно решение, засягането трябва да съставлява явно нарушение — предвид най-добрия интерес на детето — на правна норма, която се счита за съществена в правния ред на сезираната държава, или на право, което е признато като основно в този правен ред.

Според Съда, обаче, в конкретния случай не личи да има правна норма, считана за съществена в правния ред на Кралство Швеция, или право, признато като основно в този правен ред, които биха били засегнати, ако бъде признато решението на районния съд в Шилуте от 18 февруари 2015 г.

На следващо място, Съдът разглежда аргумента на Р, според който на основание на член 23, буква а) от Регламента посоченото решение не трябва да бъде признавано, тъй като литовският съд е приел, че е компетентен в нарушение на член 15 от Регламента. Съдът обаче припомня, че член 24 от Регламента забранява да се преразглежда въпросът за компетентността на постановилия решението съд на държава членка и даже изрично уточнява, че член 23, буква а) от Регламента не може да се използва, за да се преразглежда този въпрос. Съдът приема, че макар член 24 от Регламента да не препраща към член 15, евентуалното нарушение на член 15 от Регламента от страна на съд на държава членка не е основание за съда на друга държава членка да преразглежда въпроса за компетентността на първия съд, тъй като разпоредбата на член 15 допълва правилата относно компетентността, към които член 24 препраща.

Също така Съдът поддържа, че за да не застраши целта на Регламента, съдът на държавата, в която се иска признаване, не може да откаже признаването на съдебно решение, постановено в друга държава членка, единствено по съображение че според него в това съдебно решение е приложено неправилно националното право или правото на Съюза.

Другият аргумент, който навежда Р, се състои в това, че трябва да е възможно да не бъде признато въпросното решение, тъй като в противен случай биха били засегнати самите начала на предвидената в Регламента система, приложима при неправомерното отвеждане на деца.

Във връзка с този аргумент Съдът приема, че член 11 от Регламента съдържа особени разпоредби за връщането на дете, което е било неправомерно отведено или задържано в държава членка, различна от държавата членка, където детето е имало обичайно местопребиваване непосредствено преди неправомерното му отвеждане или задържане. Освен това член 11, параграф 8 от Регламента предвижда автономна процедура, която позволява да се отстрани евентуалният проблем с наличието на противоречащи си решения в тази област. В този смисъл, дори да се предположи, че в случая в главното производство е налице проблем с неправомерно задържане на дете, този проблем би трябвало да се реши не чрез отказ на основание член 23, буква а) от Регламента да се признае съдебен акт като решението на районния съд в Шилуте от 18 февруари 2015 г., а евентуално чрез прилагане на процедурата по член 11 от Регламента.

По тези съображения Съдът приема, че член 23, буква а) от Регламент № 2201/2003 трябва да се тълкува в смисъл, че когато не е налице явно нарушение — предвид най-добрия интерес на детето — на правна норма, считана за съществена в правния ред на държава членка, или на право, признато като основно в нейния правен ред, тази разпоредба не позволява на съда на тази държава членка, който смята, че въпросите относно упражняването на родителските права по отношение на дадено дете са от неговата компетентност, да откаже да признае решението на съд на друга държава членка, който се е произнесъл относно упражняването на родителските права по отношение на това дете.