Решение от 19 декември 2019 г., България/Комисия, T‑22/18, непубликувано, EU:T:2019:878

Решението на Общият съд е постановено по дело е с предмет искане на основание член 263 ДФЕС за частична отмяна на Решение за изпълнение (ЕС) 2017/2014 на Комисията от 8 ноември 2017 година за изключване от финансиране от страна на Европейския съюз на някои разходи, направени от държавите членки в рамките на Европейския фонд за гарантиране на земеделието (ЕФГЗ) и на Европейския земеделски фонд за развитие на селските райони (ЕЗФРСР) (ОВ L 292, 2017 г., стр. 61). С цитираното решение Европейската комисия изключва от финансиране от страна на Съюза разходи в размер на 11 412 865,79 EUR.

Република България изтъква общо десет основания в подкрепа на искането си за отмяна на това решение. Всички основания са отхвърлени от Общия съд, като може накратко да отбележат следните мотиви.

По твърдението за нарушение на принципа на правна сигурност във връзка с липсата на ясни критерии и указания по отношение на достатъчното качество на проверките на място, съдът приема по-специално следните мотиви.

Първо, текстът на член 26, параграф 2 от Регламент № 65/2011 е достатъчно ясен и точен. От тази разпоредба следва, че проверките на място обхващат всички ангажименти и задължения на даден бенефициер, които могат да бъдат проверени по време на посещението, включително задълженията, свързани със спазването на критериите за допустимост и подбор.

Второ, значението на понятията „ангажименти“ и „задължения“ е изяснено с оглед на всяка конкретна мярка за развитие на селските райони, предвидена в съюзното законодателство в тази област, и описано подробно в националните програми за развитие на селските райони.

Трето, съответствието с критериите за допустимост и подбор действително се проверява посредством административните проверки по член 24 от Регламент № 65/2011, но административните проверки и проверките на място са две различни средства за проверка и се допълват взаимно (вж. решение от 24 април 2008 г., Белгия/Комисия, C‑418/06 P, EU:C:2008:247, т. 72 и цитираната съдебна практика). Всъщност проверките на място предполагат по-задълбочена проверка от извършваните преди това административни проверки. Докато проверките на място се отнасят до по-малък процент от декларираните разходи, а именно най-малко 5 %, то административните проверки обхващат 100 % от разходите, което означава, че проверките на място са по необходимост по-задълбочени и пълни и трябва да дават възможност да се удостовери истинността на информацията, предоставена по време на административните проверки. Освен това съгласно постоянната съдебна практика целта на проверките на място се състои по-специално в това да се установи съответствието на информацията, която се съдържа в създадените от държавите членки бази данни (вж. решение от 1 февруари 2018 г., Франция/Комисия, T‑518/15, EU:T:2018:54, т. 69 и цитираната съдебна практика), включително на проверената по време на административни проверки.

Ето защо, дори да се предположи, че Република България е въвела документален контрол за всички подадени заявления за подпомагане на етап административна проверка за допустимост, това не означава, че критериите за допустимост и изпълнението на съответните задължителни изисквания на националното законодателство за възлагане на поръчки не трябва да се проверяват по време на проверката на място. От довода на Република България, че системата ѝ за контрол се допълвала от проверки на място за критериите, които подлежат на изменение във времето, е видно, че тя не изпълнява задълженията си по член 26, параграф 2 от Регламент № 65/2011 (вж. и т. 86—89 по-долу).

С третото основание на жалбата се твърди нарушение на принципа на добро финансово управление и на процедурата за уравняване по съответствие по член 52 от Регламент № 1306/2013 във връзка с прилагането на неоснователни финансови корекции т.е. по същество, че установените пропуски не представляват риск за бюджета на Съюза.

Общият съд припомня, че съгласно постоянната съдебна практика Комисията трябва да докаже, че е налице нарушение на правилата на Съюза, уреждащи управлението на разходите по Фонда. Съгласно същата постоянна съдебна практика обаче Комисията е длъжна не да посочи изчерпателно недостатъците на извършените от националните административни органи проверки или нередностите във връзка с представените от тях цифрови данни, а да представи доказателства за сериозното и основателно съмнение, което има по отношение на тези проверки или данни. От своя страна съответната държава членка не може да обори констатациите на Комисията, без да подкрепи собствените си твърдения с доказателства за наличието на надеждна и работеща система за контрол. Щом като тя не успява да докаже, че констатациите на Комисията са неточни, то същите са основание за сериозни съмнения в това, че е въведена адекватна и ефективна система от мерки за наблюдение и контрол. Това облекчаване на доказателствената тежест за Комисията се обяснява с факта, че в най-добро положение да събере и провери необходимите за уравняване на сметките на Фонда данни е държавата членка и следователно върху нея тежи задължението да представи най-подробни и изчерпателни доказателства, че извършените от нея проверки и събраните от нея цифрови данни са реални и евентуално че твърденията на Комисията са неточни (вж. решение от 24 февруари 2005 г., Гърция/Комисия, C‑300/02, EU:C:2005:103, т. 33—36 и цитираната съдебна практика).

Освен това Регламент № 1306/2013 допуска за сметка на бюджета на Съюза да са единствено разходите, направени съгласно правилата на Съюза, отнасящи се до общата организация на селскостопанските пазари (решения от 24 февруари 2005 г., Гърция/Комисия, C‑300/02, EU:C:2005:103, т. 32 и от 22 ноември 2006 г., Италия/Комисия, T‑282/04, непубликувано, EU:T:2006:358, т. 64), което означава, че всички останали суми, и особено тези, които са изплатени от националните администрации в нарушение на правилата на Съюза, са за сметка на държавите членки. В такъв случай Комисията е длъжна да изключи тези разходи от финансиране от страна на Съюза и не разполага с никаква свобода на преценка, дори посочените разходи да са се отразили благоприятно на бюджета на Съюза (вж. в този смисъл решение от 22 ноември 2006 г., Италия/Комисия, T‑282/04, непубликувано, EU:T:2006:358, т. 64 и 84).

Общият съд е преценил, въз основа на материалите по делото, че българските органи не са извършили проверките на място в съответствие с изискванията.

Останалите основания, изтъкнати от Република България, също са отхвърлени.