Решение от 7 ноември 2019 г., K.H.K. (Запор на банкови сметки), C‑555/18, EU:C:2019:937

Преюдициалното запитване е отправено от Софийски районен съд (България) в рамките на гражданскоправен спор между K.H.K, от една страна, и В.А.С. и Е.Е.К., от друга страна (наричани по-нататък общо „длъжниците“) по повод на принудителното изпълнение — по-специално чрез европейска заповед за запор на банкови сметки — на вземането, което K.H.K. твърди, че има спрямо В.А.С. и Е.Е.К.

В главното производство заявителят подава пред Софийски районен съд (СРС) заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу двама длъжници, която е издадена на 5 април 2018 г. Тъй като същата не е връчена на длъжниците поради неоткриването им на посочените адреси, СРС, с разпореждане от 2 август 2018 г., указва на заявителя да предяви установителен иск за установяване на вземането си спрямо длъжниците (съгласно чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК). Това съдебно разпореждане е съобщено на заявителя на 3 август 2018. На 2 август, обаче, последният предявява искане за издаване на европейската заповед за запор на банкови сметки (ЕЗЗБС) на длъжниците в Швеция. Искането е препратено от ръководителя на гражданското отделение на състава от същия съд, отправил настоящото преюдициално запитване, с разпореждане да се произнесе по искането, като определя, че издадената заповед по член 410 от ГПК е автентичен акт по смисъла на член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014, и приема, че не са налице основания за образуване на отделно производство. Запитващата юрисдикция не споделя това тълкуване и сочи по-специално, че заповед по член 410 от ГПК, която не е влязла в сила, не представлява автентичен акт по смисъла на член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014[1], тъй като съгласно член 415, ал. 5 от ГПК, ако заявителят не представи доказателство за предявен иск в посочения срок, заповедта трябва да бъде обезсилена. При тези обстоятелства СРС решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС.

С първия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали заповед за изпълнение на парично задължение, която не е влязла в сила, като заповедта, предмет на главното производство, отговаря на характеристиките на автентичен акт по смисъла на член 4, точка 10 от Регламент № 655/2014.

Съдът припомня целта на Регламент № 655/2014, а именно да се предвидят обвързващи и пряко приложими разпоредби, които установяват единна европейска процедура за налагане на запор върху банкови сметки, която да позволява ефикасно и бързо запориране на средства по банкови сметки при трансгранични дела. Освен това член 7, във връзка със съображение 14, от Регламент № 655/2014 има за цел да установи подходящ баланс между интересите на кредитора и тези на длъжника, като предвижда различни условия за издаване на европейска заповед за запор на банкови сметки в зависимост от това дали кредиторът вече е получил или все още не е получил акт, който изисква длъжникът да заплати сумата по вземането му в държавата членка по произход. По-специално, в първия случай кредиторът трябва да докаже само нуждата от спешна мярка поради съществуването на непосредствена опасност, докато във втория случай трябва да убеди съда, че е налице и fumus boni iuris.

Според Съда на ЕС, за да се определи дали съдът, който на основание на националното право е издал заповед за изпълнение на парично задължение, е компетентен да издаде и европейска заповед за запор на банкови сметки, следва да се провери дали „съдебното решение“, съответно „съдебната спогодба“ или „автентичният акт“, които кредиторът е получил в държавата членка по произход, трябва по смисъла на Регламент № 655/2014 да имат изпълнителна сила.

Съдът, в своето решение, от една страна потвърждава направения анализ в т. 68 и 69 от заключението на генералния адвокат (виж Европейски правен преглед, брой 24), от друга страна тълкува и контекста, в който се вписват разглежданите разпоредби, както и подготвителните документи във връзка с приемането на Регламент 655/2014. Така Съдът на ЕС достига до извода, че за да се счита за „съдебно решение“, „съдебна спогодба“ или „автентичен акт“ по смисъла на посочения регламент, съответният акт трябва да има изпълнителна сила в държавата членка по произход.

С втория си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да се установи дали член 5, буква а) от Регламент № 655/2014 трябва да се тълкува в смисъл, че висящо заповедно производство като главното може да бъде квалифицирано като „производство по същество“ по смисъла на тази разпоредба. Съдът на ЕС, отчитайки спецификите на заповедното производство по българския ГПК, заключава, че заповедното производство, което запитващата юрисдикция е образувала по искане на заявителя, трябва да се разглежда като висящо пред тази юрисдикция производство по същество по смисъла на член 5, буква а) от Регламент № 655/2014 (освен разбира се в случаите, когато националната юрисдикция установи, че са налице основанията по чл. 415, ал.5 ГПК за обезсилване на заповедта за изпълнение).

Третият въпрос на запитващата юрисдикция се отнася до начина на изчисление на сроковете по Регламент № 655/2014 за произнасяне по искане за издаване на ЕЗЗБС и в частност дали съдебната ваканция попада в обхвата на понятието „изключителни обстоятелства“ по смисъла на член 45 от Регламент № 655/2014. Като се имат предвид относително кратките срокове за произнасяне – до края на десетия работен ден след подаване или допълване на молбата от страна на кредитора и възможността за отклоняване от тези срокове само поради изключителни обстоятелства, като например посоченото в съображение 37 от същия регламент наличие на дела с правна или фактическа сложност, Съдът на ЕС приема, че периодите на съдебна ваканция не биха могли да се квалифицират като „изключителни обстоятелства“ по смисъла на член 45 от Регламент № 655/2014.

[1] Регламент на Европейския парламент и на Съвета от 15 май 2014 година за създаване на процедура за европейска заповед за запор на банкови сметки с цел улесняване на трансграничното събиране на вземания по граждански и търговски дела (OB L 189, 2014 г., стр. 59).