Решение от 24 октомври 2019 г., Гаванозов, C‑324/17, EU:C:2019:892
Преюдициалното запитване е отправено от Специализиран наказателен съд (България) в рамките на наказателно производство срещу г-н Гаванозов за ръководене на организирана престъпна група, включваща още три лица, поставила си за цел да избегне установяването и плащането на данък върху добавената стойност (ДДС) чрез съставянето и използването на документи с невярно съдържание и неправомерно приспадане на данъчен кредит в рамките на вътрешно общностна търговска дейност със захар. Обвинението срещу г-н Гаванозов е за това, че чрез използване на подставени дружества е внасял захар в България от други държави членки, включително от чешкото дружеството Х, представлявано от свидетеля Y, която захар след това е продавал без документи на вътрешния пазар, без да начислява и заплаща данък. Общата сума на неустановения и невнесен данък върху добавената стойност е 1 128 664,49 лева (577 085,85 EUR).
В рамките на наказателното производство срещу г-н Гаванозов, Специализираният съд взема решение за събиране на нови доказателства, за да уточни обхвата на отношенията между обвиняемия и Y чрез претърсване и изземване в офиса на дружеството Х и в дома на Y. За тази цел запитващата юрисдикция взема решение да бъде издадена европейска заповед за разследване относно извършване на тези процесуално-следствени действия от чешките съдебни органи. При съставянето на тази заповед запитващата юрисдикция посочва, че среща затруднения при попълването на Раздел „Й“, посветен на правните средства за защита, от формуляра на европейската заповед за разследване, съдържащ се в приложение А към Директива 2014/41[1], тъй като българското право не предвижда каквото и да било средство за защита срещу предприемането на тези процесуално-следствени действия.
Именно в такъв фактически и правен контекст Специализираният наказателен съд отправя преюдициално запитване до Съда на ЕС. С въпросите си запитващата юрисдикция иска да установи дали член 14 от Директива 2014/41 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не предвижда никакво правно средство за защита, позволяващо да се оспорят материалноправните основания за издаването на европейска заповед за разследване за осъществяването на претърсване, изземване на определени вещи и разпит на свидетел. С третия и четвъртия си въпрос, запитващата юрисдикция търси уточняване обхвата на понятието „заинтересована страна“ по смисъла на член 14 от Директива 2014/41.
Съдът, в своето решение, не следва направения от генералния адвокат анализ на член 14 от Директива 2014/41 (виж Европейски правен преглед, брой 23), а преформулира поставените въпроси като приема, че запитващата юрисдикция по същество иска да се установи дали член 5, параграф 1 от Директива 2014/41 във връзка с раздел Й от формуляра в приложение А към нея трябва да се тълкува в смисъл, че при издаването на европейска заповед за разследване съдебният орган на държава членка трябва да описва в този раздел правните средства за защита срещу издаването на такава заповед, които евентуално са предвидени в неговата държава членка.
От текста на член 5, параграф 1 от Директива 2014/41 следва, че издаването на европейска заповед за разследване предполага да се попълни и подпише формулярът в приложение А към тази директива и съдържанието му да се завери като вярно и точно. Анализирайки и самият текст на раздел Й, точка 1, от посочения формуляр, Съдът на ЕС заключава, че правните средства за защита трябва да се опишат в тази точка само в случай че срещу европейската заповед за разследване е подадена жалба.
Според Съда на ЕС волята на законодателя на Съюза е била изпълняващият орган да бъде уведомяван за подадените жалби срещу европейска заповед за разследване, която му е изпратена, а не по-общо за евентуално предвидените в издаващата държава членка правни средства за защита срещу издаването на европейска заповед за разследване.
Предвид приетото от Съда, че в раздел Й от формуляра в приложение A към Директива 2014/41 не трябва да се описват правните средства за защита срещу издаването на европейска заповед за разследване, които евентуално съществуват в издаващата държава членка, последният решава, че не следва да се тълкува член 14 от тази директива, за да се определи дали тази разпоредба допуска национална правна уредба, която не предвижда никакви правни средства за защита срещу издаването на европейска заповед за разследване, която има за предмет извършване на претърсване и изземване на определени вещи и провеждане на разпит на свидетел.
[1] Директива 2014/41/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 3 април 2014 година относно Европейската заповед за разследване по наказателноправни въпроси (ОВ L 130, 2014 г., стр. 1)