Заключение на генералния адвокат Bobek по дело Dzivev, C‑310/16, EU:C:2018:623

 

Преюдициалното запитване е отправено от Специализиран наказателен съд (България) в рамките на наказателно производство срещу г-н Дзивев и други лица за ръководенето и участието в организирана престъпна група за извършване на измами с данъка върху добавената стойност (ДДС). За да бъдат събрани доказателства от страна на обвинението са използвани специални разузнавателни средства, а именно подслушване на телефони. Някои от тези подслушвания обаче са разрешени от съд, който към момента на фактите не е имал компетентност да издаде подобно разрешения, а останалите подслушвания са разрешени от компетентен орган, но не са надлежно мотивирани. Съгласно българското законодателство така събраните доказателства са незаконосъобразни и не могат да бъдат използвани в наказателното производство срещу г‑н Дзивев.

 

Именно в такъв фактически и правен контекст Специализираният наказателен съд иска да установи дали в случай като настоящия правото на Съюза допуска да бъдат приложени норми от националното законодателство, които забраняват използването на доказателства, получени чрез подслушване, разрешено от съд, който не е компетентен и/или не е изложил надлежни мотиви, ако тези доказателства биха могли да удостоверят участието на г‑н Дзивев в престъпление, свързано с ДДС.

 

Заключението на генералния адвокат (ГА) е структурирано в 4 части, като разглежда на първо място приложимите разпоредби от правото на ЕС, на второ – релевантната съдебна практика на Съда на ЕС; на трето – възможните ограничения на задълженията за ефективна защита на финансовите интереси на Съюза и накрая – разглежда конкретния поставен въпрос от запитващата юрисдикция.

 

Приложими разпоредби от правото на ЕС:

 

Според ГА член 325, параграф 1 ДФЕС, член 1, параграф 1 и член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF, както и член 206, член 250, параграф 1 и член 273 от Директивата за ДДС са релевантните разпоредби в конкретния случай. За практически цели, въпреки че съществуват някои различия, произтичащите от тези разпоредби задължения са доста сходни и в изложението на ГА ще да бъдат преценени заедно.

Съответните разпоредби на Хартата, по-специално член 7 (зачитане на личния живот) и член 48, параграф 2 (зачитане на правото на защита), също са приложими в настоящия случай.

 

Релевантна съдебна практика на Съда на ЕС:

 

ГА припомня накратко практиката на Съда на ЕС в областта на ефективното събиране на ДДС, в частност отправените преюдициални запитвания в рамките на наказателни производства срещу лица, обвинени в престъпления във връзка с ДДС, или с мита, в рамките на които запитвания се обръща специално внимание на проблема с (не)ефективността на националните норми или практики, прилагани в тези производства. Припомнени са в това число решенията на Съда на ЕС по делата Åkerberg Fransson[1], Taricco и др.[2] и M.A.S./M.B.[3], Scialdone[4],  Menci^[5], Колев и др.[6] и WebMindLicences[7].

 

Накратко, изглежда, че съгласно постоянната съдебна практика член 325, параграф 1 ДФЕС, като самостоятелна разпоредба или във връзка с член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF или с членове 2, 250 и 273 от Директивата за ДДС, изисква държавите членки да приемат всички необходими мерки за осигуряване на защитата на финансовите интереси на Съюза, включително да налагат ефективни и възпиращи административни или наказателни санкции.

 

Правото на Съюза има за цел да гарантира, че независимо от тяхното процесуално или материалноправно естество и независимо дали по силата на националното право или на правото на Съюза националните норми не водят до възпрепятстване на налагането на ефективни и възпиращи санкции.

 

Освен това в съдебната практика неизменно и ясно се посочва, че по принцип обхватът на задълженията на държавите членки, произтичащи от правото на Съюза, е ограничен от основните права. Независимо дали са хармонизирани нормите, които пряко или косвено се отнасят до санкциите в областта на ДДС или митата, Съюзът и държавите членки трябва да спазват основните права, когато упражняват съответните си правомощия, съгласно член 51, параграф 1 от Хартата.

 

Според ГА правилният подход спрямо евентуалните (системни) недостатъци в държавите членки при ефективното събиране на ДДС (или защитата на други финансови интереси на Съюза) е възприетият в решения M.A.S. и Scialdone, а не този в решения Taricco и др. и Колев и др.

 

Възможни ограничения на задълженията за ефективна защита на финансовите интереси на Съюза:

 

Според ГА изследването на въпросите какъв вид правило, ценности или интереси биха могли да бъдат използвани за балансиране или ограничаване на изискването за ефективна защита на финансовите интереси на Съюза и по какъв начин, следва да започне с анализ на естеството на приложимите в разглеждания случай разпоредби от правото на Съюза. Така изглежда, че действителният критерий е дали има ясно правило или набор от правила, установени в правото на Съюза с цел уреждането по изчерпателен начин на конкретен аспект от дадена област, с което на практика държавите членки са лишени от възможността да приемат автономни правила.

 

Колкото по-близо се намира дадена хипотеза до ясно определено изискване на правото на Съюза, толкова по-ограничена е свободата на преценка на държавата членка и толкова по-голямо единство има. И обратно, колкото по-отдалечена е дадена хипотеза от ясна и конкретна норма от правото на Съюза, макар все пак да остава в обхвата на последното, толкова по-широка е свободата на преценка на държавата членка, което води до по-голямо разнообразие.

 

Така, само стандартът на Съюза във връзка с основните права следва да се прилага в случай, характеризиращ се със законодателно единствено на равнището на Съюза, когато дадена мярка на Съюза е определила ясни и изчерпателни изисквания по конкретен въпрос. В такъв случай се предполага, че законодателят на Съюза вече е успял да постигне баланс между, от една страна, защитата на основните права, и от друга, общата ефективност на разглежданата мярка с оглед на нейните цели.

 

За сметка на това по дела M.A.S. и Scialdone (или по дело Åkerberg Fransson) липсва такава „хармонизация“, в смисъл че разглежданите в тези дела национални норми нито попадат пряко в приложното поле на ясна разпоредба от правото на Съюза, нито последната се прилага с предимство пред националните норми поради функционалната им връзка. Следователно има два вида ограничения за упражняването на тази свобода на преценка. От една страна, държавите членки трябва да продължат да спазват изискванията на Съюза за равностойност и ефективност и минималния стандарт за защита на основните права, гарантиран от Хартата. От друга страна, тъй като упражняват свободата си на преценка, при контрола върху правилата, приети в рамките на това право на преценка, държавите членки могат също така да прилагат своето собствено разбиране за дадено основно право, стига да не предоставят по-малка защита от предвидената в Хартата в съответствие с член 53 от нея.

 

При това положение, според ГА, в случаите, попадащи точно в приложното поле на разпоредба или набор от разпоредби от правото на Съюза, Хартата ще определя общия максимален стандарт. В случаите, в които липсва такава хармонизация на равнището на правото на Съюза, тя ще предвижда минималния праг за закрила на основните права.

 

Решения M.A.S. и Колев и др. ясно показват, че в случай на несъвместимост на национални разпоредби с правото на Съюза на първо място националният законодател следва да отстрани тази несъвместимост по такъв начин, че да се предотврати системният риск от ненаказуемост. Въпреки това, като се препраща към решение Taricco и др., в тях също така се посочва и че по принцип директният ефект на член 325, параграф 1 ДФЕС в съчетание с принципа на предимството дава право на националните съдилища да оставят без приложение несъвместимите разпоредби. От решение Колев и др. видимо следва, че националният съд не само може да остави тези разпоредби без приложение, но явно трябва да вземе допълнителни позитивни мерки, които не намират основание в разпоредба от националното право, като например да удължи сроковете, в които прокурорът трябва да действа, или да отстрани самите нередности.

 

ГА е на мнение, че ролята на националните съдилища по отношение на националните разпоредби, които евентуално възпрепятстват правилното събиране на ДДС, и със сигурност в случаите на висящи (наказателни) дела, трябва да се разбира по различен начин. Според него всяка констатация за несъвместимост трябва да се ограничи само до установяване на несъвместимостта, което от съображения за правна сигурност и защита на основните права на обвиняемия или подсъдимия не може да породи действие за висящи дела. То трябва да има действие само занапред, като на структурно и процесуално равнище евентуално се съчетае с производство за установяване на неизпълнение съгласно член 258 ДФЕС.

 

Отговор на поставения въпрос:

 

Във връзка с гореизложените общи положения, ГА отбелязва, за да се отговори на въпроса на запитващата юрисдикция, следва да се има предвид, на първо място, че към момента на настъпване на фактите по делото правилата относно доказателствата или подслушването за целите на защитата на финансовите интереси на Съюза в контекста на ДДС или като цяло не са били хармонизирани на равнището на Съюза. Следователно държавите членки са свободни да определят сами тези правила. На второ място, следва да се има предвид, че все пак спора по главното производство попада в обхвата на правото на ЕС. На трето място, свободата на преценка на съответната държава членка е все пак ограничена от националното право и от това на ЕС и изискванията за равностойност и ефективност. Въпросът относно равностойността не се поставя в настоящото дело. Що се отнася до ефективността, като двойно задължение, произтичащо от правото на Съюза в рамките на приложното му поле, държавите членки трябва да постигнат баланс между ефективността и основните права. Следователно, когато се оценява ефективността, е от първостепенно значение да се вземе предвид изискването за защита на основните права.

 

При конкретните обстоятелства по настоящото дело става съвсем ясно, че всеки вид подслушване, включително подслушването на телефони, представлява значителна намеса от гледна точка на правото на зачитане на личния живот (член 7 от Хартата), а когато се използва неправомерно в рамките на наказателно производство — и от гледна точка на правото на защита (член 48, параграф 2 от Хартата).

 

Освен това, от фактите по главното дело, както са представени от запитващата юрисдикция, не следва, че прилагането на разглежданите национални разпоредби ще създаде системен риск от ненаказуемост по смисъла на решение Колев и др. или ще възпрепятства правилното събиране на ДДС в значителен брой случаи по смисъла на решение Taricco и др.

 

Предвид всичко гореизложено, ГА предлага на Съда на ЕС да отговори на поставените от запитващата юрисдикция въпроси в смисъл, че член 325, параграф 1 ДФЕС, член 1, параграф 1 и член 2, параграф 1 от Конвенцията PIF и член 206, член 250, параграф 1 и член 273 от Директива за ДДС, тълкувани с оглед на Хартата на основните права на Европейския съюз, допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която забранява използването на събрани в нарушение на националното право доказателства, като получените чрез подслушване на телефони, разрешено от съд, който не е имал правомощие за това“.

 

***

 

[1] Решение от 26 февруари 2013 г. (C‑617/10, EU:C:2013:105)

[2]  Решение от 8 септември 2015 г., Taricco и др. (C‑105/14, EU:C:2015:555)

[3] Решение от 5 декември 2017 г., M.A.S. и M.B. (C‑42/17, EU:C:2017:936)

[4] Решение от 2 май 2018 г., Scialdone (C‑574/15, EU:C:2018:295, т. 25 и 29)

[5] Решение от 20 март 2018 г., Menci (C‑524/15, EU:C:2018:197, т. 40—62)

[6] Решение от 5 юни 2018 г., Колев и др. (C‑612/15, EU:C:2018:392)

[7] Решение от 17 декември 2015 г., WebMindLicenses (C‑419/14, EU:C:2015:832)