Решение от 4 октомври 2018 г., Ahmedbekova и Ahmedbekov, C‑652/16, EU:C:2018:801

 

Решението на Съда е постановено по преюдициално запитване от Административен съд София-град (АССГ), отправено в рамките на спор между г‑жа Нигяр Рауф Къзъ Ахмедбекова и сина ѝ, Рауф Емин Оглъ Ахмедбеков, от една страна, и заместник‑председателя на Държавната агенция за бежанците (ДАБ), от друга, по повод на решението на последния да отхвърли подадената от г‑жа Ахмедбекова молба за международна закрила.

Преюдициалното запитване се отнася до тълкуването на Директива 2011/95/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 13 декември 2011 година относно стандарти за определянето на граждани на трети държави или лица без гражданство като лица, на които е предоставена международна закрила, за единния статут на бежанците или на лицата, които отговарят на условията за субсидиарна закрила, както и за съдържанието на предоставената закрила (ОВ L 337, 2011 г., стр. 9), и на Директива 2013/32/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 26 юни 2013 година относно общите процедури за предоставяне и отнемане на международна закрила (ОВ L 180, 2013 г., стр. 60).

На 16 декември 2012 г. г‑жа Ахмедбекова и семейството ѝ, всички азербайджански граждани, напускат Азербайджан, за да отидат в Украйна, преминавайки през Турция. По време на престоя си в Украйна, който продължил година и два месеца, г‑жа Ахмедбекова и семейството ѝ подават молба за международна закрила и са регистрирани във Върховния комисариат на Организацията на обединените нации за бежанците (ВКБООН). Без да дочакат отговор на молбата си, на 19 януари 2014г. напускат Украйна на път за Турция, а от там незаконно влизат на територията на България.

На 19 ноември 2014 г. г‑н Емин Ахмедбеков, съпруг на г‑жа Ахмедбекова и баща на Рауф Емин Оглъ Ахмедбеков, подава молба за международна закрила в ДАБ, но заместник-председателят на тази агенция отхвърля молбата му с решение от 12 май 2015 г. Г‑н Ахмедбеков обжалва това решение пред АССГ, който отхвърля жалбата му на 2 ноември 2015 г. Той подава и касационна жалба до ВАС, който я отхвърля на 25 януари 2017 г. На 25 ноември 2014 г. г‑жа Ахмедбекова подава до ДАБ молба за международна закрила — за себе си и за сина си. Заместник-председателят на ДАБ отхвърля молбата ѝ с решение от 12 май 2015 г., по съображение че не са налице условията за предоставяне на международна закрила по членове 8 и 9 от ЗУБ. Г‑жа Ахмедбекова обжалва това решение пред АССГ, като изтъква както преследването, на което бил подложен съпругът ѝ от азербайджанските власти, така и обстоятелства, които се отнасят лично до нея, в това число опасността да бъде преследвана поради политическото си мнение, както и проблеми във връзка със сексуален тормоз на работното ѝ място в Азербайджан. Г‑жа Ахмедбекова смята, че опасността от преследване поради политическото ѝ мнение се доказва в частност от участието ѝ в подаването на жалба срещу Азербайджан до Европейския съд по правата на човека, както и от участието ѝ в защитата на лицата, вече преследвани от азербайджанските власти поради дейността си в областта на защитата на основните права. Освен това тя сътрудничила на аудио-визуалната медия „Азербайджански час“, която водела опозиционна кампания против управляващия режим в Азербайджан.

При тези обстоятелства, АССГ решава да сезира Съда на ЕС с тълкувателно преюдициално запитване.

С четвъртия въпрос, който Съдът разглежда на първо място, АССГ иска отговор дали оценяването на молбите за международна закрила трябва да се основава „само на факти и обстоятелства, относими към молителя“.

Според Съда, член 4 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че при индивидуалното оценяване на молба за международна закрила следва да се вземат предвид отнасящите се до член на семейството на молителя заплахи от преследване и тежки посегателства, за да се определи дали и самият молител не е изложен на такива заплахи поради семейната си връзка с въпросното заплашено лице.

Съдът разглежда на следващо място петия въпрос от преюдициалното запитване, с което АССГ иска да установи дали Директиви 2011/95 и 2013/32, разглеждани във връзка с членове 7, 18 и 47 от Хартата на основните права и предвид висшия интерес на детето, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат молбите за международна закрила, подадени поотделно от членове на едно и също семейство, да се разглеждат в общо производство или оценяването на една от молбите да се спира до приключването на процедурата по разглеждане на друга от тези молби.

Анализът на Съда на относимата правна рамка води до извода, че Директиви 2011/95 и 2013/32 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат прилагането на мерки за уреждане на евентуалните случаи на свързаност между молбите за международна закрила, подадени поотделно от членове на едно и също семейство, но не допускат тези молби да се оценяват общо. Те също така не допускат оценяването на една от посочените молби да се спира до приключването на процедурата по разглеждане на друга от тези молби.

С шестия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 3 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на държавите членки в случаите на предоставяне на международна закрила на един от членовете на дадено семейство да предвидят разпростиране на тази закрила и по отношение на други членове на това семейство.

Съдът установява от акта за преюдициално запитване, че член 8, алинея 9 от ЗУБ предвижда подобно разпростиране на закрилата и че не е изключено тази разпоредба да бъде приложена в настоящия случай по отношение на Рауф Емин Оглъ Ахмедбеков и по отношение на г‑н Ахмедбеков. Всъщност, ако запитващата юрисдикция констатира, че г‑жа Ахмедбекова има основателни опасения от преследване поради отнасящи се лично до нея обстоятелства, по принцип тази констатация би трябвало да доведе до предоставянето на статут на бежанец на г‑жа Ахмедбекова. След това съгласно член 8, алинея 9 от ЗУБ този статут по принцип би бил разпрострян и по отношение на членовете на нейното семейство, без да е необходимо да се преценява имат ли самите те основателни опасения от преследване.

Макар Директива 2011/95 да не предвижда подобно разпростиране на статута на бежанец или статута на субсидиарна закрила по отношение на членовете на семейството на лицето, на което е предоставен такъв статут, от член 3 от Директива 2011/95 и от съображение 14 от Директива 2011/95 следва, че по-благоприятните стандарти за предоставяне на закрила могат в частност да се състоят в смекчаване на условията, при които гражданин на трета държава или лице без гражданство може да получи статут на бежанец или статут на субсидиарна закрила. Ето защо, следва да се приеме, че Директива 2011/95 трябва да се тълкува в смисъл, че позволява на държавите членки в случаите, в които предоставят международна закрила на един от членовете на дадено семейство съгласно въведения с тази директива режим, да предвидят разпростиране на тази закрила и по отношение на други членове на това семейство, стига за тях да не е налице някое от основанията за изключване по член 12 от същата директива и стига положението им да има връзка с логиката на международната закрила поради необходимостта от запазване на целостта на семейството.

С втория и третия си въпрос, на които Съдът отговаря общо, АССГ иска да установи дали основанието за недопустимост по член 33, параграф 2, буква д) от Директива 2013/32 обхваща хипотеза, при която пълнолетно лице подава за себе си и за непълнолетното си дете молба за международна закрила, основана в частност на наличието на семейна връзка с друго лице, което е подало отделно молба за международна закрила.

Съдът припомня, че основанието за недопустимост по член 33, параграф 2, буква д) от Директива 2013/32 се отнася до специфичната хипотеза, при която лице на издръжка на друго лице първо дава съгласието си в съответствие с член 7, параграф 2 от тази директива за подаването на молба за международна закрила от негово име, а след това лично подава молба за международна закрила. Тази хипотеза обаче не обхваща случай като този в главното производство, при който пълнолетно лице подава за себе си и за непълнолетното си дете молба за международна закрила, основана в частност на наличието на семейна връзка с друго лице, което е подало отделно молба за международна закрила.

Съдът приема, по-нататък, че предвид отговорите на втория и третия въпрос не е необходимо да се отговаря на първия и на деветия. Всъщност с първия и деветия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 33, параграф 2, буква д) от Директива 2013/32 има директен ефект и може да бъде приложен от съда, сезиран с жалба срещу решение по молба за международна закрила, дори ако издалият решението орган не е разгледал приложимостта на тази разпоредба. Както обаче следва от отговора на втория и третия въпрос, при всички положения член 33, параграф 2, буква д) от Директива 2013/32 не се прилага за случаи като обсъждания в главното производство

Със седмия си въпрос АССГ иска по същество да установи дали при оценяването на мотивите за преследване по член 10 от Директива 2011/95 участието на молителя за международна закрила в подаването на жалба срещу неговата държава на произход до Европейския съд по правата на човека трябва да се разглежда като доказателство за принадлежност на молителя към „определена социална група“ по смисъла на параграф 1, буква г) от този член или като мотив за преследване поради „политическо мнение“ по смисъла на параграф 1, буква д) от същия член.

Съдът отбелязва, че член 10, параграф 1 от Директива 2011/95 трябва да се тълкува във връзка с параграф 2 от същия член. Съгласно параграф 2, когато се преценява основателността на опасенията от преследване на даден молител, фактът дали той действително притежава характеристиката, свързана с раса, религия, националност, принадлежност към определена социална група или с политическо мнение, която е в основата на преследването, е без значение, при положение че според субекта на преследването той притежава тази характеристика. Ето защо, важното е при оценяването на мотивите за преследване, изтъкнати в подадената от този гражданин молба за международна закрила, да се прецени дали са налице основателни опасения, че режимът възприема това негово участие като акт на политическо дисидентство, срещу който би могъл да реши да упражни репресивни мерки.

Наред с това, за да може да се констатира наличие на „социална група“ по смисъла на член 10, параграф 1, буква г) от Директива 2011/95, трябва да са изпълнени две кумулативни условия. От една страна, членовете на групата трябва да споделят една „вродена характеристика“ или „обща история, която не подлежи на изменение“, или да споделят характеристика или вярване, „до такава степен съществени за идентичността или съзнанието, че не би следвало от лицето да се изисква да се откаже от тях“. От друга страна, тази група трябва да има собствена идентичност в съответната трета държава, защото е разглеждана като „различна“ от заобикалящото я общество.

Имайки предвид тези съображения, Съдът отговаря, че при оценяването на мотивите за преследване по член 10 от Директива 2011/95 участието на молителя за международна закрила в подаването на жалба срещу неговата държава на произход до Европейския съд по правата на човека по принцип не може да се разглежда като доказателство за принадлежност на молителя към „определена социална група“ по смисъла на параграф 1, буква г) от този член, но трябва да се разглежда като мотив за преследване поради „политическо мнение“ по смисъла на параграф 1, буква д) от същия член, ако са налице основателни опасения, че въпросната държава възприема участието в подаването на тази жалба като акт на политическо дисидентство, срещу който би могла да реши да упражни репресивни мерки.

С осмия си въпрос запитващата юрисдикция иска по същество да установи дали член 46, параграф 3 от Директива 2013/32 трябва да се тълкува в смисъл, че съдът, сезиран с жалба срещу решение за отказ да се предостави международна закрила, е длъжен да разгледа основания за международна закрила, които са изтъкнати за първи път по време на производството по обжалване, макар да са свързани със събития или заплахи, за които се твърди, че са настъпили преди приемането на това решение или даже преди подаването на молбата за международна закрила.

В отговора си на този въпрос, Съдът се позовава решението си от 25 юли 2018 г., Алхето, C‑585/16, EU:C:2018:584, поставено също така по преюдициално запитване на АССГ, за да отговори в смисъл, че член 46, параграф 3 от Директива 2013/32, разглеждан във връзка със споменаването на производствата по обжалване в член 40, параграф 1 от тази директива, трябва да се тълкува в смисъл, че съдът, сезиран с жалба срещу решение за отказ да се предостави международна закрила, по принцип е длъжен да прецени — като „нови сведения“ и след като поиска те да бъдат разгледани от решаващия орган — основанията за международна закрила или фактите, които са изтъкнати за първи път по време на производството по обжалване, макар да са свързани със събития или заплахи, за които се твърди, че са настъпили преди приемането на това решение за отказ или даже преди подаването на молбата за международна закрила. Посоченият съд обаче няма такова задължение, ако установи, че тези основания или тези факти са изтъкнати на твърде късен етап от производството по обжалване или не са изложени по достатъчно конкретен начин, за да може да бъдат надлежно разгледани, или пък ако установи, когато става дума за факти, че те не са съществени или не са достатъчно различни от фактите, които решаващият орган вече е могъл да вземе предвид.