Решение от 25 юли 2018 г., ТТЛ, C‑553/16, EU:C:2018:604

 

Преюдициалното запитване е отправено от Върховен административен съд (България) в рамките на спор между „ТТЛ“ ЕООД и директора на дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика“ (наричан по-нататък „ответният административен орган“) по повод плащане от „ТТЛ“ ЕООД на невъзстановяеми лихви за забава поради неизпълнение на задължението му да събере данък при източника върху трансгранични плащания на доходи към несвързани дружества, установени в държава членка, различна от Република България.

В периода 2007-2010 г. „ТТЛ“ ЕООД сключва договори с три чуждестранни дружества, установени съответно в Нидерландия, Австрия и Полша, за неам на вагон-цистерни и им изплаща доходи за този наем. „ТТЛ“ ЕООД не удържа данък при източника, тъй като смята, че към доходите се прилагат спогодбите за избягване на двойното данъчно облагане, сключени между Република България и всяка от тези държави членки. На „ТТЛ“ ЕООД е извършена данъчна ревизия през 2011 г. за наличието на евентуални задължения по Закона за корпоративното подоходно облагане, която ревизия приключва с издаването но ревизионен акт. „ТТЛ“ ЕООД обжалва издадения ревизионен акт.

Върховният административен съд отбелязва, че съгласно член 175, алинея 2, точка 3 от ДОПК местно дружество — платец на доходи, подлежащи на облагане с данък при източника, е длъжно да плати лихви, когато установеното в друга държава членка дружество — получател на дохода, не представи доказателства, че са налице основания за прилагане на спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане, сключена между Република България и държавата членка, в която е седалището му, включително когато съгласно тази спогодба чуждестранното дружество не дължи данък в България или дължи данък в по-нисък размер от този, който по принцип се дължи съгласно българското данъчно право. Запитващата юрисдикция посочва също така, че тези лихви се събират за периода от датата на изтичане на срока за внасянето на данъка върху дохода до деня, когато получаващото доходите чуждестранно дружество докаже наличието на основание за прилагане на спогодбата за избягване на двойното данъчно облагане, и тези лихви са невъзстановяеми дори когато съгласно посочената спогодба плащането на доходи от източник в страната е освободено от данък при източника в България.

Върховният административен съд поставя въпроса дали такава разпоредба и данъчната практика въз основа на нея представляват несъвместимо с правото на Съюза ограничение с оглед по-специално на разпоредбите на Договора за функционирането на ЕС относно свободата на установяване (членове 49 и 54) и свободното движение на капитали (член 63 и член 65, параграфи 1 и 3) в Европейския съюз.

Освен това, според запитващата юрисдикция събирането на лихви от дружеството — платец на дохода при източника, за недължим данък от дружество, установено в друга държава членка, противоречи на акцесорния характер на задължението за лихви. Според нея в правната система на Република България няма друга разпоредба, която за неизпълнение на законово задължение от едно лице да представи доказателства за установяване наличието на права, да възлага събирането на лихви от друго лице върху данък, който не се дължи.

Доколкото поставените въпроси касаят тълкуване на член 5, алинея 4 ДЕС и член 12 ДЕС, Съдът приема, че не е компетентен да отговори, тъй като тези разпоредби не се прилагат към случай като разглеждания в главното производство. Що се отнася до разпоредбите относно свободата на установяване и свободното движение на капитали, предвидени в членове 49 ДФЕС, 54 ДФЕС и 63 ДФЕС и член 65, параграфи 1 и 3 ДФЕС, посочени от запитващата юрисдикция, Съдът на ЕС приема да преформулира поставения въпрос така че да бъде направена преценка за съвместимостта на националната правна уредба със свободното предоставяне на услуги, по смисъла на член 56 ДФЕС.

Съдът установява, че в българското право съществува различно третиране на местните дружества — платци на доход като насрещна престация за предоставянето на услуги, както в случая за наем на вагон-цистерни, в зависимост от това дали получателят на посочените доходи е друго, установено в България дружество или дружество, установено в друга държава членка. Следователно трансграничното положение, при което местно дружество се възползва от свободното предоставяне на услуги съгласно член 56 ДФЕС, се третира по-неблагоприятно в сравнение с националното. Подобна национална уредба може да възпре местните дружества да ползват услуги за наем от дружества, установени в други държави членки, и поради това да представлява пречка пред свободното предоставяне на услуги.

След това Съдът прави преценка доколко подобно ограничаване може да бъде обективно обосновано.

От една страна необходимостта да се гарантира събирането на данъка при източника върху трансграничните плащания и ефективността на данъчния контрол в трансгранични положения като разглежданите в главното производство обосновава налагането на санкции на дружествата, които не плащат данъците в предвидените срокове и представят със закъснение документите, доказващи, че могат да предявят право на освобождаване от задължението за плащане на посочените данъци.

От друга страна обаче национална правна уредба като разглежданата в главното производство не може да гарантира постигането на посочените цели, когато се установи, че съгласно съответната спогодба не се дължи данък. Всъщност в положение като разглежданото в главното производство не е налице връзка между размера на исканите лихви и размера на дължимия данък, какъвто няма, или тежестта на закъснението за представяне на посочените документи пред данъчните органи.

Освен това такава санкция надхвърля необходимото за постигането на посочените цели, тъй като размерът на натрупаните лихви може да се окаже прекомерно голям спрямо размера на дължимия данък и не е предвидена възможност за възстановяване на тези лихви.

Всъщност, както посочва Комисията, размерът на лихвата за забавено плащане на данъка ще бъде един и същ, в случай че в крайна сметка не се дължи данък или че се дължи данък при източника, но той не е платен в срок. В последния случай, който е различен от разглеждания в главното производство, бюджетът на Република България понася загуба на приходи през периода, в който данъкът не е бил платен. За сметка на това по делото в главното производство се санкционира единствено закъснението да се представят доказателства. Освен това следва да се посочи, че други възможности позволяват да се постигнат същите цели.

С оглед на гореизложеното, Съдът заключава, че член 56 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата в главното производство.