Решение на Съда (голям състав) от 25 октомври 2011 г. по съединени дела

eDate Advertising GmbH (C–509/09) и Olivier Martinez (C–161/10)

 

Николай Бандаков[1]

 

Въведение

Когато правата на личността[2] се нарушават чрез публикация в пресата, вредоносното събитие трябва да се счита за настъпило на всички места, в които се разпространява тази публикация. По какъв начин в този случай следва да се определи международно компетентният съд? Допустимо ли е въз основа на член 5, точка 3 от Регламент Брюксел I[3]да се приеме, че съдилищата на всички държави членки, в които е разпространена съответната публикация, са компетентни в еднаква степен да се произнесат по предявения иск във връзка с твърдяното нарушение на правата на личността?

Съдът на Европейския съюз вече е имал възможност да отговори на тези въпроси в Решение по дело Shevill, като приема, че в този случай засегнатото лице има право да предяви иска си по свой избор пред съдилищата на държавата, в която е установен издателят или ответникът по делото (общото основание за учредяване на международна компетентност) или пред съда по мястото или местата, в които е фактически разпространена увреждащата публикация и където засегнатото лице смята, че фактически е увредена неговата репутация[4].

Когато обаче увреждащата правата на личността публикация се разпространява чрез интернет и поради техническите характеристики на интернет е всеобщо достъпна и може да бъде разгледана от потребители, намиращи се във всяка държава членка, вредоносно събитие би могло да се счита за настъпило на територията на всички държави членки. Не следва ли установения в практиката критерий — „място на фактическото разпространение” на публикацията, увреждаща правата на личността — да бъде изменен с оглед прогресивното развитие на интернет, като например се постави допълнително изискване за учредяване на международната компетентност?

Именно това е основният въпрос, на който се дава отговор с разглежданото решение на Съда.

 

Факти и обстоятелства

А/ По дело еDate Advertising (С–509/09)

През 1993 г. лицето Х, с местоживеене в Германия, е осъдено заедно с брат си от германски съд на доживотен затвор за убийството на известен актьор. След като през януари 2008 г. е освободен условно предсрочно, Х предявява иск срещу установеното в Австрия дружество eDate Advertising GmbH, което публикува на поддържаната от него интернет страница подробности за извършеното престъпление и информация относно подадената индивидуална конституционна жалба до Федералния конституционен съд против осъдителната присъда. Въпреки че eDate Advertising своевременно премахва спорната информация от своя уебсайт, X предявява иск, с който настоява австрийското дружество да бъде осъдено да преустанови да публикува информация за него във връзка с извършеното престъпление. От своя страна, eDate Advertising оспорва международната компетентност на германските съдилища, тъй като според дружеството такъв иск може да бъде предявен само пред австрийските съдилища. Първоинстанционният и въззивният съд уважават исканията на Х.

Във връзка с подадената ревизионна жалба Bundesgerichtshof(Федерален върховен съд, Германия) установява, че в конкретния случай не са налице ясни правила за определяне на международната компетентност на съдилищата, а дори и да се приеме, че германските съдилища разполагат с международна компетентност, възниква въпросът за определянето на приложимото право. Поради тази причина Bundesgerichtshofпоставя на Съда три преюдициални въпроса — относно тълкуването на член 5, точка 3 от Регламент Брюксел I и относно тълкуването на член 3, параграфи 1 и 2 от Директивата за електронната търговия[5].

По-специално запитващата юрисдикция цели да установи а) дали член 5, точка 3 от Регламент Брюксел I в частта му „мястото, където […] може да настъпи вредоносното събитие“, може да се тълкува в смисъл, че засегнатото лице може да предяви срещу оператора на уебсайта иск за преустановяване и забрана на нарушаващите правата му действия пред съдилищата на всяка държава членка, в която този сайт е достъпен. Bundesgerichtshof има съмнения б) дали за учредяване на международната компетентност не е необходимо да бъдат взети предвид и други критерии (освен техническата възможност за достъп до съответния сайт), като например особена връзка на съдържанието на уебсайта с държавата на компетентния съд [6].

Не на последно място запитващата юрисдикция поставя въпроса в) дали член 3, параграфи 1 и 2 от Директивата следва да се разглеждат като i) стълкновителни норми изключващи прилагането на съответните национални стълкновителни норми, или като ii) материалноправни норми, с които трябва да се съобразят разпоредбите на приложимото право, определено след прилагане на националните стълкновителни норми.

Б/ По дело Martinez (C–161/10)

През февруари 2008 г. британският вестник „Sunday Mirror“ публикува в електронното си издание в интернет снимки, придружени с текст със заглавие „Kylie Minogue е отново с Olivier Martinez“. Статията разказва за среща на двойката в Париж, като се споменава, че връзката им е възобновена след раздялата им. Материалът приписва някои думи и на бащата на г-н Olivier Martinez, г-н Robert Martinez. Двамата предявяват пред компетентния френски съд иск за обезщетение на вреди от непозволено увреждане срещу учреденото по английското право дружество MGN, издател на уебсайта на британския вестник „SundayMirror“, тъй като смятат, че с посочената публикация се накърнява правото им на зачитане на личния живот и имиджа на г-н OlivierMartinez. Ответникът оспорва международната компетентност на сезирания френски съд.

Tribunal de grande instance de Paris отправя до Съда вече поставяния преюдициален въпрос[7], който в съдържателно отношение по същество се покрива с първите два поставени от Bundesgerichtshof преюдициални въпроса.

Делата са съединени за общо решаване[8], тъй като и двете се отнасят до възможността да се приложи тълкуването на член 5, точка 3 от Регламент № 44/2001 съгласно Решение по дело Shevill към случаи, в които предполагаемата информация, нарушаваща правата на личността, е разпространена чрез интернет.

В/ Приложимо право

Освен посочените по-горе разпоредби от Регламент Брюксел І, и най-вече член 5, точка 3 от Регламент Брюксел І, от значение в случая е и съображение 12 от Регламента, съгласно което „[…] алтернативни основания за компетентност […] са основани на тясна връзка между съда и [спора] […] с оглед да се улесни доброто […] [правораздаване].“

В член 1, параграф 4 от Директива за електронната търговия се подчертава изрично, че „[н]астоящата директива не установява допълнителни правила на международното частно право“, докато в обсъжданата в Решението разпоредба на член 3, от Директивата се предвижда правило за взаимно зачитане на предоставяните услуги на информационното общество. В параграф 2 от тази разпоредба се забранява на държавите членки по причини, свързани с координираната област (дефинирана в член 2 от Директивата), да ограничават свободата на предоставяне на услуги на информационното общество от друга държава членка.

Г/ Значение на поставените преюдициални въпроси

Запитващите юрисдикции и по двете дела по същество целят да установят дали развитието на съвременните комуникации и непрекъснато усъвършенстваните и развивани техническите характеристики на интернет не налагат да бъде променена досегашната практика на Съда във връзка с тълкуването на член 5, точка 3 от Регламент Брюксел І. Съгласно съществуващия режим лицето, което смята, че с определена печатна публикация се нарушават неговите права, има възможност да предяви своя иск пред а) съда на държавата членка по местоживеенето или седалището на ответника (съгласно общото правило на член 2 от Регламента) или (съгласно учредената в член 5, точка 3 от Регламента алтернативна специална международна компетентност) пред б) съда на държавата членка, в която е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие. В постоянната си практика Съдът следва неотклонно тълкуването в Решение по дело Mines de potasse d’Alsace[9], съгласно което в понятието “мястото, в което е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие” се включва както мястото на възникване на вредоносното събитие (най-често мястото на извършване на вредоносното деяние), така и мястото на настъпване на вредоносния резултат[10]. Ако мястото на извършване на вредоносното деяние и мястото на настъпване на вредоносния резултат не съвпадат и са в различни държави членки, иск може да бъде предявен пред съдилищата на всяка една от тях по избор на ищеца[11] [12]. В този случай обаче възниква потенциално напрежение — всяка от тези юрисдикции ли следва да е компетентна да се произнесе по пълния размер на нанесените вреди? Евентуалният конфликт се тушира с помощта на установената с Решението по дело Shevillформула, с коята се отчита т.нар. „ефект на мозайката”[13] или „мозаечен принцип”. Освен пред аа) съда, където е установен издателят или ответникът, ищецът може да предпочете да предяви и пред бб) съда (съдилищата) по мястото или местата, в които е разпространена публикацията и където е известен самият ищец, като този съд е компетентен да се произнесе единствено по вредите, настъпили в рамките на неговата юрисдикция.

По правило при дела за отговорност за непозволено увреждане чрез публикации в интернет мястото на възникване на вредоносното събитие (мястото на извършване на вредоносното деяние) е там, където увреждащата публикация (съобщение или информация) е качена на сървъра, с който се предоставят хостинг услугите, позволяващи създаването, съхранението и поддържането на съответния уебсайт[14] (в конкретните случаи е установено, че по дело С–509/09 това място е в Австрия, а по дело С–610/10 това място е в Обединеното кралство). От друга страна, мястото на настъпване на вредоносния резултат при дела за отговорност за непозволено увреждане чрез публикации в интернет е там, където увреждащата публикация е достъпна и може да бъде узната (респективно уебсайтът, в който е поместена може да бъде отворен).

Очевидно е, че ако в разглежданите случаи се спази формулата Shevill, е твърде възможно да не може да се установи къде фактически е разпространена публикацията от съответния уебсайт, тъй като интернет е на практика достъпен навсякъде. Възможно е в един и същ момент да са налице неопределен (и неопределяем) брой места, в които фактически е достъпен съответния уебсайт. Така съгласно установеното в Решението по дело Shevillправило, би могло да се окаже, че съдилищата на всички държави членки са компетентни да разгледат предявен иск за нарушение на правата на личността в резултат на публикации в интернет, тъй като лесно може да бъде установено, че фактически е възможно съответната информация да бъде разпространена във виртуалното пространство на всяка една от държавите членки, а на практика и неограничено в целия свят. По този начин се засилва вероятността от forumshoppingи се нарушават принципите за сигурност и предвидимост при определянето на международната компетентност на съдилищата на държавите членки съгласно Брюкселската система. Същевременно обаче изглежда съвсем логично, че утвърденият с Решението по дело Shevill„мозаечен принцип” не следва да бъде тотално пренебрегван. Така практиката на Съда би могла да бъде преосмислена и обогатена с допълнително правило, което да отчита предизвикателствата в резултат на прогресивното развитие на интернет и тяхното отражение върху правилата за определяне на международната компетентност по дела относно отговорност за извършени в киберпространството нарушения на правата на личността.

Що се отнася до въпроса на Bundesgerichtshof относно тълкуването на Директивата за електронната търговия, по същността си с него се цели да се установи дали Съдът е склонен да приеме аргументите на развитата за първи път в германската доктрина по международно частно право теория, че с тази директива законодателят на Съюза на практика извършва хармонизация на националното международно частно право на държавите членки. Според тази теория, законодателят на Съюза установява стълкновителна норма в акт на вторичното право на Съюза, с коята отпраща към материалното право на държавата членка по мястото на установяване на доставчика на услугите на информационното общество[15]. При положителен отговор на този въпрос би следвало да се приеме, че нормите на Директивата изключват приложението на националните отпращащи норми. В резултат на развръщането на диспозицията[16] на тази стълкновителна норма на международното частно право на Европейския съюз (или по-прецизно — на тази хармонизирана от Директивата отпращаща норма на съответното национално международно частно право) правоприлагащият орган ще бъде задължен да се съобрази с правото на държавата по произход на доставчика на услугите на информационното общество[17]. Ако отговорът на повдигнатия въпрос е отрицателен, би следвало да се приеме, че разглежданата разпоредба от Директивата е единствено „материалноправен коректив“ на приложимото право (според разбирането на Bundesgerichtshof) или минимално ниво на закрила на определени по-висши интереси. Следва ли в този случай да се приеме, че приложимото право съгласно законодателството на държавата по местоизвършването на услугите на информационното общество има единствено „условно действие”[18], т.е. че неговото прилагане се отклонява, ако противоречи на правото на страната на произход на доставчика на тези услуги? Ако се приеме, че член 3, параграф 2 от Директивата има подобна негативна (парализираща нормите на lexfori) функция, то ще се стигне до прилагане на чуждото право (правото на държавата по произход на доставчика на услугите на информационното общество). Ако се приеме това разрешение, разпоредбите на lexforiняма да бъдат прилагани единствено в случай че след конкретно съпоставяне и претегляне на предимствата и недостатъците на двата правни режима се окаже, че материалното право на държавата по произход е по-благоприятно за доставчика на услугите на информационното общество, тъй като правото на държавата по местоизвършването на тези услуги съдържа по-рестриктивни изисквания в координираната област.

Заключението на генералния адвокат

В представено на 29 март 2011 г. заключение генералният адвокат г-н P. Cruz Villalón (по-нататък за краткост „ГА”) се спира на първо място на промените в начините и техниките на разпространение и получаване на информация след бурното развитие на интернет[19]. Според ГА вследствие на това явление се налага преосмисляне на много юридически категории, включително и на досегашната практика на Съда, релевантна към поставените проблеми.

На следващо място ГА прави кратък преглед и анализ на Решението по дело Shevill. Според г-н Cruz Villalón установената с това решение формула за определяне на международната компетентност по дела относно отговорност за нарушения на правата на личността чрез печатни издания довежда до „разумно равновесие, което поначало е добре прието от доктрината”[20], тъй като, от една страна, се въвежда т.нар. мозаечен принцип, но исковете за глобалните вреди се съсредоточават в една единствена държава – държавата по местоживеенето или седалището на ответника. От друга страна, се избягва възможността специалната съдебна компетентност (по член 5, точка 3 от Регламента) да се приравни на общата и се изключва критерият forum actoris, като се предпочита установеното правило за обща компетентност actor sequitur forum rei.

ГА посочва, че единственото различие между обстоятелствата в основата на двете разглеждани дела и обстоятелствата в основата на Решението по дело Shevill е носителят на увреждащата информация. Това единствено различие е обаче достатъчно съществено предвид обстоятелството, че интернет предоставя по всяко време постоянен и универсален достъп до публикуваната информация, като прави възможно незабавното ѝ разпространение във всяка точка на земното кълбо. Използваният нематериален технически носител позволява складирането на масив от информация, в резултат на което се създава нематериално и неуловимо пространство, „киберпространството“, без граници и предели[21]. Според ГА глобалният характер на интернет прави трудна намесата на публичните власти в осъществяваните в дейностите в интернет, което води до липса на правила за упражняването им. Към липсата на материални разпоредби се прибавя и разпокъсаната стълкновителна уредба, смесица от разпилени национални правопорядъци със съответни разпоредби на международното частно право, които могат да се наслагват един върху друг и да затруднят сближаването на нормите, приложими към конкретен спор[22]. Г-н Cruz Villalón подчертава, че в цялата богата палитра от обществени отношения трябва да се държи сметка за необходимостта да се осигури правна сигурност за медиите, като се предотвратят ситуации, които биха попречили на законното упражняване на свободата на словото, („chilling-effect“ или „възпиращ ефект“), като обаче се намери подходящо разрешение на потенциалния конфликт между свободата за публикуване на информация, фактическата липса на контрол върху достъпа и разпространението на информация в интернет и закрилата на основните права на личността.

ГА не е склонен да препоръча напълно нов подход за цялостна промяна на досегашната съдебна практика. Вместо това приема, че на този етап е възможно адекватното разрешение да се намери, като се адаптира формулата Shevill и към нея се добави допълнителен критерий за привръзка при определянето на компетентния съд[23].

Г-н Cruz Villalón предлага това да бъде „центърът на тежестта на конфликта“ между разглежданите блага и интереси, тъй като смята, че компетентният на това място съд би могъл да се произнесе при възможно най-благоприятни условия по конфликта между свободата на информация и съответното лично право. ГА приема, че това място е държавата, в която, от една страна, се наблюдава или се проявява най-силно евентуалното нарушение на съответното лично право, а от друга страна, разпространената в интернет информация е значима и релевантна. Именно в тази държава носителят на личното право евентуално ще пострада от най-широкия обхват и от най-голямата интензивност на нарушението. Това е същевременно и територията, където медията би могла да предвиди, че евентуално е възможно да настъпи съответното нарушение и следователно че съществува риск да ѝ се потърси съдебна отговорност. Според ГА е обосновано съдилищата на тази държава да са компетентни да се произнесат по всички настъпили вреди[24].

Според г-н Cruz Villalón „центърът на тежестта на конфликта“ може да се локализира едва след като се установи съвпадане на местонахождението на два други съществени елемента. На първо място следва да се издири къде е „центърът на интересите на засегнатото лице”, разбиран като мястото, в което това лице е известно и „осъществява предимно свой житейски план, от момента на неговото възникване”[25]. ГА доразвива усложнената конструкция, като предлага на второ място да се има предвид естеството на информацията — тя трябва да е обективно релевантна за територията, на която е компетентен съответният съд. Според ГА определяща следва да е преди всичко „информационната стойност” на новината в съответната страна. На признаците, които разкриват субективната воля на издателя да насочи информацията към точно определена държава, може да се придава само субсидиарно значение. В това отношение може да се вземат предвид например: обстоятелството, че уебсайтът е на домейн от първо ниво на друга държава членка; езикът на уебсайта; публикуваните на страницата реклами; съдържащите се в нея рубрики и т.н.

Така в заключение г-н Cruz Villalón приема, че при нарушения на правата на личността посредством информация, разпространена в няколко държави членки чрез интернет, носителят на личното право може да избира да предяви иска си измежду три възможни юрисдикции. На първо място са международно компетентни а) съдилищата на държавата членка по мястото на установяване на издателя на публикацията, с която се нарушават правата на личността (като тези съдилища са компетентни да се произнесат по обезщетението за всички причинени вреди). На второ място искът може да бъде разгледан от б) съдилищата на всяка държава членка, в която публикацията е била разпространена и в която носителят на личното право твърди, че е била засегната неговата репутация (като тези съдилища са компетентни да се произнесат само по претърпените в държавата на сезирания съд вреди). На трето място са компетентни в) съдилищата на държавата членка, в която се намира „центърът на тежестта на конфликта“ между засегнатите блага и интереси (като тези съдилища са компетентни да се произнесат по обезщетението за всички причинени вреди). В предложението си до Съда ГА дава и допълнителни пояснения, като дефинира предложеното ново понятие „държава членка, в която се намира „центърът на тежестта на конфликта“, като „държавата, на чиято територия спорната информация е обективно и особено релевантна и където носителят на личното право същевременно има „център на своите интереси“.

Що се отнася до третия поставен от Bundesgerichtshof въпрос на първо място ГА припомня функциите и структурата на разпоредбата на чл. 3 от Директивата за електронната търговия. Тази норма изразява в акт на вторичното право вече предвидената в член 56 ДФЕС гаранция, адаптирайки я към особеностите на хармонизацията на правната уредба на електронната търговия, като въвежда задължението за взаимно признаване. Според ГА член 3 от Директивата не въвежда правило, което да определя приложимия закон и да задължава държавата членка, където се доставя услугата, да приложи националното право на държавата, в която е установен доставчикът на услугата. С член 3 от Директивата се уточнява само съдържанието на свободното предоставяне на услуги, както и условията, при които трябва да се прилага взаимното признаване[26]. В заключение г-н Cruz Villalón приема, че става въпрос за неутрална с оглед на международното частно право разпоредба, която не променя правилата за определяне на международната компетентност или за определяне на приложимото право[27]. Сама по себе си тази норма няма за цел да предвиди хармонизиран материалноправен коректив на приложимото материално право[28], а е израз на (материалноправната) законодателна хармонизация на свободното предоставяне на услуги в областта на електронната търговия.

Решението на Съда

На първо място Съдът прави кратък преглед на досегашната относима към случая практика[29], като в това отношение посочва Решение по дело Henkel[30], Решение по дело Zuid-Chemie[31] и Решение по дело Shevill.

По-нататък Съдът подчертава възможността за повсеместно и универсално разпространение на информация в интернет, която може да бъде достъпна за неограничен брой интернет потребители навсякъде по света, независимо дали разпространителят на информацията е имал намерение тя да бъде видяна извън държавата членка, в която е установен. Ето защо Съдът е склонен да приеме, че използваният във формулата Shevill „критерий за материализиране на вредата” посредством разпространението на съответната публикация е неприложим в конкретния случай. Съдът заключава, че установените в Решението по дело Shevillкритерии за привръзка трябва да се адаптират с оглед особеностите на интернет[32].

Според Съда в контекста на интернет вредата се материализира не в местата, където се разпространява съответната информация, а в центъра на интересите на предполагаемия пострадал. Съдът не приема предложения от генералния адвокат критерий за привръзка („център на тежестта на конфликта“ между разглежданите блага и интереси), като вместо това предпочита да се придържа към по-добре позната терминология с вече утвърдено съдържание. Припомня, че по принцип центърът на интересите на съответното лице съвпада с обичайното му местопребиваване. Въпреки това, отбелязва, че е възможно центърът на интереси да е разположен и в друга държава членка, доколкото други признаци (като например упражняването на конкретна професия[33]), дават възможност да се установи наличието на особено тясна връзка с тази държава.

Съдът приема, че съдилищата на държавите членки, в които са съсредоточени интересите на засегнатото лице, имат възможност да преценят най-добре по какъв начин (и дали изобщо) публикуваната в интернет информация засяга личните права на съответното лице, поради което на тези съдилища трябва да бъде призната международна компетентност по отношение на цялата причинена вреда. Освен това компетентността на съдилищата в държавата, в която се намира центърът на интересите на предполагаемия пострадал, е съобразена с целта за предвидимост на правилата за международната компетентност. Така се позволява на ищеца лесно да определи юрисдикцията, която може да сезира, а на ответника — разумно да предвиди пред коя юрисдикция може да бъде призован[34].

Същевременно Съдът приема, че вредата се материализира и в държавите членки, в които е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация. В това отношение той преценява, че е уместно да се запази алтернативната възможност съгласно Решението по дело Shevill, като се признае, че съдилищата в тези държави членки са компетентни единствено за причинените в техните юрисдикции вреди.

Въз основа на накратко представените по-горе съображения, Съдът постановява, че „член 5, точка 3 от Регламента трябва да се тълкува в смисъл, че в случай на твърдяно нарушение на правата на личността чрез публикуване на информация в уебсайт лицето, което счита, че е увредено, може да сезира с иск за отговорност за цялата причинена вреда или юрисдикциите на държавата членка по мястото на установяване на лицето, което публикува информацията, или юрисдикциите на държавата членка, в която се намира центърът на неговите интереси. Вместо иск за отговорност за цялата причинена вреда това лице може да предяви иска си пред юрисдикциите на всяка държава членка, на чиято територия е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация. Те са компетентни да се произнесат единствено по вредата, причинена на територията на държавата членка на сезираната юрисдикция”[35].

Не по-малко интересни са разсъжденията на Съда във връзка с тълкуването на Директивата за електронната търговия.

На първо място Съдът припомня, че за повечето аспекти на електронната търговия Директивата не предвижда хармонизиране на материалноправните норми, а определя „координирана област“, в рамките на която (съгласно съображение 22 от Директивата) механизмът на член 3 трябва да позволи услугите на информационното общество по принцип да бъдат предмет на уреждане съгласно законодателството на държавата членка, в която е установен доставчикът на услугата[36]. Във връзка с това Съдът почертава, че законодателството на държавата членка, в която е установен доставчикът на услугата, включва и гражданското право на тази държава. Ето защо следва да се приеме, че установеният в член 3 от Директивата механизъм предвижда във всяка държава, в която се предоставят услуги на информационното общество да се спазват изискванията (и в областта на гражданското право) на действащото материално право на държавата, в която е установен доставчикът на услугата.

Въз основа на разпоредбата на член 1, параграф 4 от Директивата за електронната търговия Съдът приема, че член 3 от Директивата не може да се квалифицира като норма на международното частно право. Според Съда с член 3, параграф 1 от Директивата се възлага конкретно задължение на държавите членки, което „няма характеристиките на стълкновителна правна норма, предназначена да разреши конкретна колизия на няколко законодателства”[37]. Член 3, параграф 2 от Директивата има за основна цел да осигури необходимите гаранции за свободното предоставяне на услугите на електронната търговия[38]. Тази норма е императивна разпоредба, коята „се прилага дори въпреки избора на закон, който предвижда различно разрешение”[39]. Тази разпоредба не допуска спрямо доставчика на услуга на електронната търговия да се прилагат по-строги изисквания от предвидените от действащото материално право в държавата членка, в която е установен той.

Съдът приема, че „член 3 от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не налага транспониране под формата на специална стълкновителна норма. Що се отнася до координираната област обаче, държавите членки трябва да гарантират — освен в случаите на дерогиране, разрешени при предвидените в член 3, параграф 4 от Директивата условия — че спрямо доставчика на услуга на електронната търговия не се прилагат по-строги изисквания от предвидените от приложимото материално право в държавата членка, в която е установен посоченият доставчик”[40].

Коментар

Накратко представеното по-горе решение е част от поредица от решения на Съда по дела, образувани по преюдициални запитвания относно тълкуването на различни актове на вторичното право на Съюза (сред които и Регламент Брюксел І) с оглед на особеностите на съвременното информационно общество и най-вече във връзка с техническите особености на интернет и онлайн нарушенията на различни субективни права и интереси[41]. В глобален план може да се констатира, че Съдът значително изменя досегашната си практика по определени въпроси, което поставя следните групи проблеми.

Тенденции за материализиране на международната компетентност

На първо място, като признава, че в член 5, точка 3 от Регламента всъщност се уреждат три алтернативни възможности за учредяване на международна компетентност по дела относно нарушения на правата на личността от публикации в интернет, Съдът недвусмислено заявява, че намира за особено уязвими правата на личността в интернет, поради което е необходимо да им бъде предоставена възможно най-пълна правна закрила. Следва да се отбележи, че по този начин, подобно на възприетия похват при тълкуването на правилата относно специалната международна компетентност по дела относно потребителски, индивидуални трудови и застрахователни договори[42], Съдът допуска да се привличат материалноправни съображения и при тълкуването на правилата относно специалната международна компетентност по дела относно отговорност за непозволено увреждане, тъй като отдава съществено значение на принципа за възможно най-пълна защита на засегнатото лице[43]. В резултат на това в значителна степен се подобрява и благоприятства неговото правно положение — именно защото му се предоставя право за избор измежду три възможни атрактивни юрисдикции. В бъдеще ще следва да се прецени дали по този начин се осигурява необходимият баланс между интересите за закрила на правата на личността и интересите от свободно разпространяване на информацията в интернет.

Запазване на тенденцията за раздробяване на международната компетентност

От друга страна, може да се твърди, че като потвърждава формулата по дело Shevill, Съдът запазва тенденцията за раздробяване на международната компетентност вследствие на отчитането на мозаечния принцип. Това е съпътсвано от риска — особено що се отнася до признатата от Съда възможност за предявяване на иска пред съдилищата на всяка държава членка, в която е достъпен уебсайта, — съдилищата на различните държави членки да достигнат до различни изводи при правоприлагането, като в най-лошия случай може да се стигне до произнасянето на несъвместими съдебни решения. Освен това чрез раздробяването на международната компетентност не е възможно да се гарантира предвидимост и сигурност на правната уредба[44]. Предвид техническите характеристики на интернет — че информацията в него може да се разпространява незабавно, повсеместно и без ограничение във времето — е мислима ситуация, в която съдилищата на всички държави членки са компетентни да се произнесат по искове във връзка с нарушения на правата на личността в интернет само поради факта че съдържащият увреждащата информация интернет сайт би могъл да бъде достъпен във всяка от тези държави. По отношение на искове за забрана на действията, предтавляващи нарушение (действията, с които се извършва непозволеното увреждане).

Въпреки посочените недостатъци от запазената тенденция за раздробяване на международната компетентност, може да се очаква, че в повечето случаи по-голямата част от проявилия се вредоносен резултат ще бъде концентрирана в ограничен брой държави, в които правата и интересите на засегнатото лице са накърнени в степен, обосноваваща защитата им по съдебен ред. Негативните последици от раздробяването на международната компетентност в съответствие с мозаечния принцип не трябва да се преекспонират, тъй като може да се предположи, че предявяването на искове пред всички компетентни съдилища на държавите членки, ще се окаже единствено теоретическо построение, което трудно би могло да се осъществи и на практика е неатрактивно за засегнатото лице предвид значителните разходи на усилия, време и средства, които то би трябвало да понесе за реализацията на подобно начинание. Накрая е уместно да се повтори изразеното в Доклада относно прилагането на Регламент Брюксел І съображение, че следва при всички обстоятелства да се подхожда с доверие към съдилищата на държавите членки, че няма да допуснат несправедливото кумулиране на вреди[45].

Новите фактори за привързване

Както бе посочено по-горе, Съдът не приема предложения от генералния адвокат диференциран подход при определяне на компетентния съд — чрез локализиране на „центъра на тежестта на конфликта“ посредством критериите „център на интересите на засегнатото лице” и „обективна релевантност” на информацията. Вместо това, воден от аргументи за правна сигурност, Съдът се ограничава до по-познатият и често срещан в практиката критерий „центърът на интереси на засегнатото лице”[46], който идентифицира до голяма степен с обичайното местопребиваване на засегнатото лице. По този начин обаче Съдът признава наличието на основание за учредяване на международна компетентност forum actoris, конкуриращо правило за общата компетентност actor sequitur forum rei. След по-задълбочен анализ в бъдеще е необходимо да се прецени дали това разрешение е в съответствие с преследваните от законодателя на Съюза цели и дали не създава значителен дисбаланс в общата структура на Регламента[47].

Във връзка с това са напълно възможни и хипотези, в които би било много трудно да се издири центърът на интереси на някои световно известни личности, чийто личен живот е обичайно оживено коментиран в световните медии и особено в интернет пространството. Така например може да се допусне, че ще е почти невъзможно да се установи обичайното местопребиваване на звезди като Кайли Миноуг, Анджелина Джоли или Брат Пит, които е възможно да пребивават на територията на Европейския съюз, но същевременно да прекарват дълги периоди от време и извън държавите членки, например в САЩ. В този случай би могло да се очаква, че нововъведения с коментираното решение фактор за привързване би бил обявен за неприложим от съдилищата на всички държави членки, тъй като те не биха могли да определят къде е обичайното местопребиваване на световноизвестното лице. В случая би следвало да се отклони международната компетентност, като сезираният съд откаже да се произнесе по целия размер на причинената вреда.

Може да се предположи, че в опит да осигури необходимия балансиран компромис и за да не се лишат увредените в такива случаи лица от възможността да предявят претенциите си пред съда на държавата членка, в която е настъпил вредоносният резултат, Съдът предпочита да запази и алтернативната възможност за учредяване на международна компетентност съгласно Решението по дело Шевил. Така на практика Съдът допуска „дублиране” на международната компетентност по мястото на настъпване на вредоносния резултат. Утвърждава паралелна международна компетентност на съдилищата в центъра на интереси на засегнатото лице и (макар и ограничена) на съдилищата на всяка държава членка, на чиято територия е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация[48]. В резултат на това евентуалният ищец би могъл да бъде подтикнат към forumshopping, злоупотреба с процесуални права и възможности (като например предявяване на т.нар. „искове торпедо”) и се увеличава вероятността от постановяване на противоречиви съдебни решения от съдилищата на различните държави членки.

По-същественото в случая е, че като потвърждава, че самият достъп до съответния уебсайт може да обоснове учредяването на международната компетентност, Съдът предпочита да се отклони значително от досегашната си практика. Докато в Решение HotelAlpenhof Съдът отрича изначално възможността с помощта на критерия „достъп до съответния уебсайт” да се учреди международна компетентност на съдилищата на държавите членки по дела относно спорове с потребители (като изисква при всички положения съответният уебсайт да е насочен недвусмислено към потребителите на държавата на сезирания съд[49]), в анотираното решение Съдът допуска значителен пробив в позицията си и изоставя установеният в Решение HotelAlpenhofкритерий , като вместо това предпочита формален критерий, въз основа на който да се учреди международната компетентност, без в тази връзка да се изследва дали е налице конкретна субективна или обективна връзка със съответната територия.

Наистина това разрешение държи сметка за изискването за бързина и ефективност на международния процес в държавите членки, тъй като се предполага, че именно съдът на държавата, в която е достъпна увреждащата правата на личността интернет публикация, има най-добра възможност да прецени дали в действителност и в каква степен са накърнени правата на засегнатото лице, както и да установи причинените в неговата юрисдикция вреди.

Спорно е също и дали с критерия „достъпност на уебсайта” на територията на съответната държава се изпълнява изискването на съображение 12 от Регламент Брюксел І и на предходната практика на Съда (повторена неколкократно и в текста на анотираното Решение) — че при алтернативните основания за учредяване на международна компетентност трябва да е налице особена, тясна връзка между съда и спора. Това разрешение противоречи и на съдебната практика в повечето държави членки. Така например германските съдилища са длъжни да следят за наличието на „обективна и ясна връзка” на съответния спор с федералната територия, преди да приемат, че са международно компетентни да го разгледат[50]. Идентична е и практиката на белгийските съдилища, които не са склонни да приемат, че единствено наличната възможност за достъп до съответния уебсайт не е достатъчна, за да послужи като фактор на привързване за учредяване на международната им компетентност по дела относно нарушения на правата на личността в интернет[51]. Непосредствената последица от постановяването на анотираното решение за съдилищата на тези държави е, че ще бъдат принудени да преразгледат досегашната си съдебна практика и да я приспособят към новите изисквания на Съда.

В това отношение следва да се отчете напредналият законодателен процес във връзка с изменението и модернизирането на Регламент Брюксел І. Така според последната резолюция на Парламента по този въпрос правилото Shevill трябва да бъде запазено с цел да се смекчи предполагаемата тенденция на съдилищата от някои юрисдикции да приемат териториалната компетентност, когато е налице единствено слаба връзка с държавата, където е образувано производството. Препоръчва се добавянето на съображение към Регламента, с което да се изясни, че по принцип съдилищата на тази държава следва да приемат компетентността единствено в случай, че е налице достатъчна, съществена или значителна връзка с тази държава[52]. Това предложение е възприето в последното предложение на Комисията за изменение на Регламента[53]. Съгласно предложението за нов текст на съображение 13 от Регламента „с наличието на тясна връзка следва да се гарантира правна сигурност, като се избягва предявяването на иск срещу ответника пред съд на държава членка, който не е разумно предвидим за ответника. Това е важно, особено при спорове относно извъндоговорни задължения, произтичащи от нарушения на правото на личен живот и на правата, свързани с личността, включително клеветата.“

Само практиката в бъдеще ще покаже дали обстоятелството, че даден уебсайт е достъпен от конкретна държава членка може да обоснове наличието на такава тясна връзка, гарантираща правната сигурност. Или по-скоро дилемата между критерия „достъп до уебсайт“ и критерия „наличие на тясна връзка“ би следвало в крайна сметка да се разглежда в малко по-различен аспект, а именно, че с първия критерий се решава въпросът относно учредяването на международната компетентност, докато вторият е по-скоро относим към преценката на основателността на предявената претенция и наличието на вреди в държавата членка, чийто съд е поел учредената международна компетентност.

Други последици от Решението

Въпреки че на практика се обосновава общата компетентност на съдилищата на държавата членка, в която е обичайното местопребиваване на засегнатото лице, с Решението същевременно се свива материалноправният обхват насъдебно защитимите права на засегнатото лице. Съдът ограничава претенциите на ищеца до нивото на защита според правото в държавата, в която е установен доставчикът на услугите на информационното общество.

Ако се следва тълкуването на Директивата за електронната търговия в анотираното решение, би следвало да се допусне, например, че лице с постоянно местопребиваване в България, чиито лични права са нарушени от оператор на английски уебсайт, може да предяви иск срещу оператора на уебсайта пред компетентния български съд. Този иск следва обаче да бъде уважен само при условие, че оспорваното действие е неправомерно и може да бъде забранено или съответно за неговото извършване може да бъде присъдено обезщетение за вреди съгласно действащото английско право.

Актуален е въпросът по какъв начин следва да се квалифицира механизмът на действие на член 3 от Директивата за електронната търговия след тълкувателните разяснения на Съда. От една страна, в точка 65 от Решението тази разпоредба се определя като „императивна разпоредба” на директивата, „необходима за целите на общия пазар”, която трябва да може да се прилага независимо от избора на приложимо право. В подкрепа на този извод се посочва Решението по дело Ingmar[54], с което, както е известно, се обосновава съществуването на особени повелителни норми в международното частно право на Европейския съюз[55]. От друга страна обаче, от изложените в анотираното решение съображения става ясно, че Съдът не предвижда задействане на механизма на член 3 от Директивата за електронната търговия apriori, преди да бъде установено съдържанието на приложимото в държавата по предоставяне на услугите на информационното общество право (а именно това е една от основните характеристики на механизма на действие на свръхповелителните норми)[56]. Разглежданата разпоредба се задейства едва ако е необходимо и а posteori — след установяване на съдържанието на приложимото право. Както беше изтъкнато тази разпоредба има за цел да създаде условия за безпрепятственото упражняване на свободното предоставяне на услуги в интернет. По своето действие тази конструкция наподобява механизма на действие на съображението за обществен ред[57]. Разглежданият способ за изключване или ограничаване на действието на lexfori осигурява приложението на императивните норми на държавата, в която е установен доставчикът на услугите, в името на гарантирането на по-висшите интереси на единния вътрешен пазар. Така законодателят на Съюза изключва чуждото право единствено ако противоречи на поставената цел или на установения с Директивата минимален стандарт.

Независимо от доктринерната квалификация на член 3 от Директивата за електронната търговия, преките последици от тълкувателните насоки в анотираното решение са, че в случаите на международно дело относно отговорност за нарушения на правата на личността в интернет неминуемо ще се стига до установяване на съдържанието на чуждото право. Последното при всички положения би било свързано със значителни затруднения и разходи на усилия, средства и време за страните и за сезирания съд. Едва след съпоставката на двата правни режима, правоприлагащият орган ще е в състояние да прецени дали приложимо ще остане lexfori, или ще трябва да се приложи по-благоприятният закон на държавата на ответника. В резултат на възприетият подход операторите на уебсайтове са задължени да съобразяват дейността си единствено с правото на държавата по техния произход, без да я ограничават допълнително в опит да избегнат ангажирането на евентуалната им отговорност в други държави членки.

На последно място е интересен въпросът дали изводите на Съда в анотираното решение могат да бъдат приложени и по отношение на други случаи на непозволено увреждане в интернет. Последното трудно би могло да бъде отречено, ако се вземе предвид повсеместното разпространение на информацията в интернет. В този смисъл установената в разгледаното решение формула би могла да се окаже уместна и приложима и при определяне на международно компетентия съд към деликтите в областта на конкуренцията и интелектуалната собственост. В резултат на това до голяма степен би се туширало значението на съществуващите правила за локализиране на компетентния съд в съответствие с местонахождението на засегнатия от нарушението на конкуренцията пазар, респективно — територията, на която е регистрирано съответното нарушено право на интелектуална собственост.

В заключение следва да се подчертае, че с Решението по дело eDate Advertising Съдът поставя началото на сериозна и оживена дискусия относно същностни проблеми на международното частно право на Европейския съюз и относно необходимостта и уместността от реформата на досегашната съдебна практика.

 

***

Link to the summary in English language: DETERMINING THE INTERNATIONAL JURISDICTION OF THE COURTS OF THE MEMBER STATES IN MATTERS RELATING TO CLAIMS FOR INFRINGEMENT OF PERSONALITY RIGHTS BY MEANS OF THE INTERNET

***

 

[1]Докторант по международно частно право, катедра „Международно право и международни отношения” към Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент охридски” и юрист лингвист в Генерална дирекция „Писмени преводи” в Съда на ЕС. Настоящата публикация изразява личното мнение на автора и не ангажира посочените институции.

[2]За повече относно това понятие вж. Мусева, Б. „Деликтът в международното частно право — Регламент „Рим ІІ”, КМЧП – глава ХІ” Сиби, 2011 г., стр. 195.

[3]Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74).

[4] Вж.Решение от 7 март 1995 г. по дело FionaShevill, IxoraTradingInc., ChequepointSARL и ChequepointInternationalLtd/PresseAllianceSA (С–68/93, Recueil, стр. I-00415) (наричано по-нататък „Решение по дело Shevill).

[5] Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) (ОВ L 178, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).

[6]Целенасочено предназначeние на уебсайта за потребителите в държавата на съда; обективна връзка с държавата на съда, разбирана като мястото на фактическото настъпване на противоречието между противоположните интереси — интереса на ищеца от зачитане на личните му права и интереса на оператора на уебсайта да определя неговото съдържание; броят на посещенията на спорния уебсайт от територията на държавата на съда и т.н.Във връзка с това следва да се припомни, че в Решение от 7 декември 2010 г. по дело Pammerи Alpenhof (съединени дела С–585/08 и С–144/09, все още непубликувани в Сборника) Съдът приема, че изразът „насочва дейностите си към“ съгласно член 15, параграф 1, буква в) от Регламент Брюксел І не може да се разглежда само като възможност на достъп на даден уебсайт в държави членки, различни от тази, в която съответният търговец е установен (точка 69 и сл. от Решението и точка 2 от диспозитива). За по-подробен анализ на понятието „насочване“ на достъпен уебсайт вж. Мусева, Б. „Защитата на търговията в интернет vs. защитата на потребителите“, в „ Европейски правен преглед“, том 1/2011 г., стр. 204 и сл.

[7]През юли 2009 г. TribunaldegrandeinstancedeParis (който разглежда делото като първа инстанция), веднъж вече поставя същия преюдициален въпрос на Съда. Образувано е дело С–278/09, но преюдициалното запитване е отклонено като недопустимо, тъй като е отправено преди влизането в сила на Договора от Лисабон, а съгласно член 234 ЕО във връзка с член 68, параграф 1 ЕО единствено национални юрисдикции, чиито решения не подлежат на обжалване съгласно националното право могат да отправят преюдициални запитвания във връзка с тълкуването на актове на общностното право, приети на основание на дял IV от Договора за ЕО (какъвто е и Регламент Брюксел І) (вж. точки 11—16 от Определение от 20 ноември 2009 г. по дело С–278/09, Сборник, стр. I-11099). Запитващата юрисдикция изчаква влизането в сила на Договора от Лисабон и след проведеното съдебно заседание по делото отново отправя същото преюдициално запитване, но вече на основание на член 267 ДФЕС.

[8]С Определение на Председателя на Съда от 29 октомври 2010 г., на основание член 43 от Процедурния правилник.

[9] Решение от 30 ноември 1976 г. по дело Handelskwekerij G. J. Bier BV/Mines de potasse d’Alsace SA (известно като „Mines de potasse d’Alsace“ (21/76, Recueil, стр. 01735)).

[10]Само местонастъпването на преките, но не и на косвените вреди е от значение за определянето на международната компетентност.

[11]Вж. също и Решение от 11 януари 1990 г. по дело Dumez France и др./Hessische Landesbank и др. (С–220/88, Recueil, стр. I-00049); Решение от 7 март 1995 г. по дело Fiona Shevill и др. (С–68/93, Recueil, стр. I-00415), Решение от 19 септември 1995 г. по дело Marinari/Lloyds Bank (С–364/93, Recueil, стр. I-02719); Решение от 27 октомври 1998 г. по дело Réunion européenne и др. (С–51/97, Recueil, стр. I-06511); Решение от от 1 октомври 2002 г. по дело Henkel (С–167/00, Recueil, стр. I-08111); Решение от от 5 февруари 2004 г. по дело DFDS Torline (С–18/02, Recueil, стр. I-01417); Решение от 10 юни 2004 г. по дело Kronhofer (С–168/02, Recueil, стр. I-06009).

[12] Съдът възприема достиженията на доктрината (и законодателя) в Германия (вж. чл. 40, параграф 1 от Въводния закон към Германския граждански законник) и се придържа към така наречения „Ubiquitätsprinzip“ („ubiquity principle”, „principe d’ubiquité”) вж. Study JLS/C4/2005/03 „Report on the Application of Regulation Brussels I in the Member States“, presented by Prof. Dr. Burkhard Hess, Prof. Dr. Thomas Pfeiffer and Prof. Dr. Peter Schlosser, достъпен на адрес http://ec.europa.eu/civiljustice/news/docs/study_application_brussels_1_en.pdf, стр. 96. С този принцип се отчита обстоятелството, че непозволеното увреждане и причинените вреди могат да са свързани с територията на няколко държави и поради тази причина се държи сметка, че местоизвършването на вредоносното деяние трябва да се разграничава от местонастъпването на вредоносния резултат. Смята се, че по този начин е възможно да се предостави най-пълна защита на интересите на пострадалото лице. За критичен анализ вж. vonHein, J. „DasGünstigkeitsprinzipimInternationalenDeliktsrecht“, Mohr Siebeck 1999 г., стр. 97-102, Mankowski, P. „Internationale Zuständigkeit und anwendbares Recht – Parallelen und Divergenzen“, във „Festschrift für AndreasHeldrichzum 70. Geburtstag“, C.H.Beck, 2005 г., стр. 867 и сл.

[13]А именно, че общата вреда е сбор от отделните вреди. За по-подробен анализ вж. Мусева, Б. „Деликтът в международното частно право …”, стр. 192. Вж. също Mankowski, Р. в Magnus/Mankowski„BrusselsIRegulation” (2007), Art.5, (207—212), стр. 192, според който „мозаечният принцип” следва да се смята за структурен елемент от член 5, точка 3 от Регламента, като широко приветствано препятствие пред прекомерния forumshopping и дори за принцип с общо приложение в международното частно право. В този смисъл вж. и Доклада, посочен в бележка под линия 13 по-горе, стр. 99.

[14]Меродавно е не местонахождението на самия сървър или друго оборудване, използвано за разпространяване на увреждащата информация (данни), а мястото, в което тази информация (данни) се качва(т) или зарежда(т) в интернет. Вж. Mankowski, Р. в Magnus/Mankowski„BrusselsIRegulation” (2007), Art.5, (226), стр. 200.

[15]Вж. за повече подробности Hellner, M.: „TheCountryofOriginPrincipleintheE-CommerceDirective: AConflictwithConflictofLaws?”, в „Lesconflitsdeloisetlesystémejuridiquecommunitaire” (ssdir. deA. Fuchs, H.Muir-Watt, E. Pataut), Dalloz 2004 г., стр. 205 и сл.

[16]Относно динамичния механизъм на действие на отпращащите норми вж. Кутиков, Вл., цит. съч., стр. 233.

[17]При положителен отговор на този въпрос всъщност Bundesgerichtshof иска да установи и какъв е обхватът на приложимото право и дали с оглед на разпоредбите на Директивата да електронната търговия е допустимо връщането (препращане от първа степен) от правото на държавата по произход на доставчика на услугите на информационното общество към правото на държавата на сезирания съд (последният подвъпрос от поставения трети преюдициален въпрос по дело С–509/09 — точка 19 от Заключението и точка 24 от Решението).

[18]В тази посока са разсъжденията на класическата българска доктрина по международно частно право във връзка с въпросите на съображението за обществен ред вж. Кутиков, Вл. „Международно частно право на НР България”, Наука и изкуство, 1976 г., стр. 269 и сл.

[19]Вж. точки 31, 43—45, 50 от Заключението.

[20]Вж. точка 38 от Заключението и посочената в бележка под линия 17 литература.

[21]Вж. точки 43 и 44 от Заключението.

[22]Така в точка 45 от Заключението.

[23]Вж. точки 54 и 55 от Заключението.

[24]Така в точки 57 и 58 от Заключението.

[25]Точка 59 от Заключението.

[26]Вж. точка 72 от Заключението.

[27]В точка 75 от Заключението ГА излага интересни подробности относно начина, по който държавите членки транспонират член 3 от Директива 2000/31. Докато в международното частно право на някои държави членки са въведени отпращащи норми, определящи приложимото право (например така е в Австрия, Франция, Люксембург, Полша и Португалия и др.), в други държави членки се въвеждат изрични разпоредби за взаимно признаване (например така е в Германия, Белгия, Дания, Италия, Нидерландия, Испания, Обединеното кралство и др.), като някои от последно посочените държави членки предпочитат да възпроизведат буквално текста на разпоредбата в националните си правопорядъци (например така е в Германия).

[28]Точка 80 от заключението.

[29]Вж. точки 35—41 от Решението.

[30]Посочено по-горе в бележка под линия 12. В него Съдът вече е приел, че член 5, точка 3 от Регламент Брюксел I не изисква действително да е налице вреда, поради което искът, предявен с цел да не се допусне повторно нарушение, попада в приложното поле на посочената разпоредба

[31]Решение от 16 юли 2009 г. по дело Zuid-Chemie, C–189/08, Сборник, стр. I 6917, точка 24, където се посочва, че тъй като правилото за специалната международна компетентност по член 5, точка 3 от от Регламент Брюксел I е изключение от принципа за компетентност на съдилищата по седалището или местоживеенето на ответника, то предполага наличието на особено тясна връзка между спора и юрисдикциите по мястото, където е настъпило вредоносното събитие.

[32]Вж. точки 45—47 от Решението.

[33]В Решение от 24 април 2007 г. по дело GeorgiosAlevizos(С–392/05, Сборник, стр. I-03505, точки 54—55 и 61—62) Съдът припомня, че критериите за определяне на понятието за обичайно местопребиваване се отнасят както до професионалната и лична връзка на едно лице, така и до продължителността на тази връзка и следователно трябва да се разглеждат кумулативно. В случай че общата оценка на професионалните и личните връзки не е достатъчна, за да се определи постоянният център на интересите на съответното лице, за определянето на това място предимство трябва да се даде на личните връзки.

[34]Вж. точка 50 от Решението и посочената там съдебна практика.

[35]Вж. точка 52 от Решението и точка 1 от диспозитива.

[36]Вж. точка 57 от Решението.

[37]Така в точка 61 от Решението.

[38]Вж. точки 62—64 от Решението.

[39]Като в тази връзка Съдът посочва Решение от 9 ноември 2000 г. по дело Ingmar, C–381/98, Recueil, стр. I-9305, точка 25 и Решение от 23 март 2006 г. по дело Honyvem Informazioni Commerciali, C–465/04, Recueil, стр. I-2879, точка 23.

[40]Вж. точка 68 от Решението и точка 2 от диспозитива.

[41]Вж. например Решение от 23 март 2010 г. по дело GoogleFrance (съединени дела C–236/08 — C–238/08, Сборник, стр. I-02417) — относно условията за реклама с ключови думи в интернет („keyword advertising”) и отговорността при незаконосъобразно използване в тази реклама на знаци, идентични или подобни на регистрирани марки. Във връзка с предходното решение вж. Решение от 25 март 2010 г. по дело BergSpechte (C–278/08, Сборник, стр. I-02517), Решение от 8 юли 2010 г. по дело Portakabin(С–558/08, все още непубликувано в Сборника), Решение от 22 септември 2011 г. по дело Interflora (С–323/09, все още непубликувано в Сборника); Решение от от 12 юли 2011 г. по дело L’Oréal (С–324/09; все още непубликувано в Сборника). Вж. също Решение от 7 декември 2010 г. по дело Hotel Alpenhof (съединени дела C–585/08 и C–144/09) — относно съдържанието на понятието „насочване“ на дейност в интернет за целите на определянето на международната компетентност съгласно член 15, параграф 1, буква в) от Регламент Брюксел І (за по-подробен анализ вж. цитираната по-горе студия на Мусева, Б. „Защитата на търговията в интернет …”). Пред Съда са висящи и други дела по сходна проблематика — вж. например дело G/Cornelius de Visser (C–292/10) — относно приложимостта на Регламент Брюксел І по отношение на иск срещу ответник с неизвестен адрес (който е оператор на достъпен в ЕС уебсайт) и относно критериите за определяне на международно компетентния съд по иск за преустановяване на нарушение на правата на личността чрез определен уебсайт (запитващата юрисдикция оттегля поставените въпроси относно тълкуването на член 5, точка 3 от Регламент Брюксел І след постановяване на Решението по дело eDateAdvertising), както и делоWintersteiger AG/Products 4U Sondermaschinenbau GmbH (C–523/10)— относно начинът, по който следва да се тълкува 5, точка 3 от Регламент Брюксел І във връзка с нарушение на правата върху регистрирана национална марка в резултат на използването на идентична на тази марка ключова дума („AdWord”) в интернет търсачка.

[42]Съответно раздел 3,4 и 5 от глава II от Регламента, където ръководещ е принципът за защита на по-слабата страна.

[43] За критика на тази „тенденция за материализиране” на европейските правила за определяне на международната компетентност вж. Heinye, Chr. „Surf global, sue local! Der europäische Klagergerichtsstand bei Persönlichkeitsrechts-verletzungen im Internet”, EuZW 2011, стр. 950.

[44]Вж. Robak, M. „Drei sind einer zuviel: Internationale Gerichtsstände bei Verlretzung des Persönlichkeitsrecht im Internet”, GRUR-Prax 2011 г., стр. 259.

[45] Вж. Доклада, посочен в бележка под линия 13 по-горе, стр. 101.

[46]Вж. например Решение от 23 април 1991 г. по дело Ryborg (С–297/89, Recueil, стр. I-1943, точка 19) и Решение от 12 юли 2001 г. по дело Louloudakis(С–297/89, Recueil, стр. I-5547, точка 58). От друга страна, макар и в друг контекст, сходно понятие се използва и от законодателя на Европейския съюз — в Регламент № 1346/2000 на Съвета от 29 май 2000 година относно производството по несъстоятелност се използва терминът „център на основните интереси на длъжника”.

[47] В допълнение от мотивите на Съда остава неясно дали и юридически лица могат да се ползват от международната компетентност на съдилищата в центъра на интереси на засегнатото лице. Heinye, Chrе склонен да го допусне, но приема, че приложното поле на компетентността forum actoris следва да се разширява особено предпазливо. Вж. цит. съч., стр. 950.

[48]Пак там, стр. 949.

[49]За повече подробности освен цитираната на по-горе студия на Мусева, Б. – „Защитата на търговията в интернет …”, вж. също и Pironon, V. „Ditsetnon-ditssurlsméthodedelafocalisationdanslecontentieux– contractueletdélictuel– ducommerce électronique”, Journaldudroitinternational (Clunet) № 4/ 2011 г., стр. 915 и сл.

[50]Вж. например Решение на BGHот 02.03.2010 г. по дело VIZR 23/09 — известно като „TheNewYorkTimes”.

[51]Така Janssens, M. „International disputes involving intellectual property rights: How to take the hurdles of jurisdiction and applicable law” в „The Belgian reports at the Congress of Washington of the International Academy of Comparative Law”, ed. Eric Drix, Yves-Henri Leleu, Bruylant 2011, стр. 635.

[52]Вж. Резолюция на Европейския парламент от 7 септември 2010 г. относно прилагането и преразглеждането на Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (2009/2140(INI)) (2011/C 308 E/06), точка 25.

[53]Вж. COM(2010)0748 окончателен от 14.12.2010 г.

[54]Посочено в бележка под линия 40 по-горе.

[55]Вж. за повече подробности Kluth, D.„Die Grenzen des kollisionsrechtlichen Verbraucherschutzes — Eine vergleichende Untersuchung der Regelungen der Art. 29, 29 aEGBGB und des Art. 6 der Rom I-Verordnung“, JWV 2009 г., и по-специално стр. 211 и сл. Вж. също Francq, St. в Magnus/Mankowski„BrusselsIRegulation” (2007), Art.34, (25), стр. 571. Вж. също Решение на Съда от 23 ноември 1999 г. по дело Arblade (C–369/96, Recueil, стр. I-08453, точка)

[56]За по-обстоен анализ вж.: Зидарова, Й. „Новата уредба на договорните задължения в общностното право (Регламент № 593/2008 – „Рим І“) в “Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев“, Сиела, 2009 г., стр. 407 и сл., и по-специално стр. 459—461 и сл., както и литературата, посочена в бележки под линия 81 и 83; Натов, Н. „Коментар на Кодекса на Международното частно право – Книга първа“,Сиела, 2006 г., стр. 387 и сл. и по-специално стр. 392; Станчева-Минчева, В. „Коментар на Кодекса на международното частно право – Съпоставка с актовете на европейското право“, стр. 95 и сл.

[57] Вж. например Idot, L. „Compétenceenmatièredélictuelleetatteinteauxdroitsdelapersonnalité”, Europe № 12/2011, comm. 499, която е склонна да квалифицира тази разпоредба като изключение, което подобно на съображението за обществен ред, отклонява приложимото право в полза на по-благоприятния материалноправен режим в държавата по произход на доставчика на услугите на информационното общество.