Александър Арабаджиев [1]

 

Предизвикана от неизпълнението от страна на Гърция на условията на Пакта за стабилност и растеж, дълговата криза бързо обхваща и други страни в зоната на еврото. Динамично развиващата се ситуация предизвиква низ от извънредни действия, започнали с отпускането на заеми на Гърция на двустранна основа, за да се премине през приемането на пакет от спасителни мерки, включващ и изменение на член 136 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС) по опростената процедура, предвидена в член 48, параграф 6 от Договора за Европейски съюз (ДЕС), и да се стигне до приемането на договор, чието утвърждаване от държавните или правителствените ръководители на 26 държави членки се извършва в дните, когато този текст се предава за печат[2].

Читателите на „Европейски правен преглед“ са вече запознати с по-голяма част от тези мерки[3]. Тук те ще бъдат припомнени единствено като контекст, в който се стига до коментирания договор[4], както и от гледна точка на правното основание, на което са приети, и на проблемите, които евентуално се поставят на тази плоскост. Става дума за две програми – Европейски механизъм за финансово стабилизиране, създаден с Регламент (ЕС) № 407/2010 на Съвета от 11 май 2010 г., самият той приет на основание чл. 122, параграф 2 ДФЕС, и за Европейския инструмент за финансова стабилност (ЕИФС), който е създаден като акционерно дружество по правото на Люксембург[5].

Пакетът от спасителни мерки включва и една мярка, която има постоянен, а не временен (ad hoc) характер. Става дума за създаването на постоянен Европейски механизъм за стабилност (ЕМС). Именно за да стане възможно неговото създаване, т.е. за да се въведе на равнище Договорите правно основание за това, се прибягва до опростената процедура на член 48, параграф 6 ДЕС и до добавянето на параграф 3 в член 136 ДФЕС[6]. Предвидено е създаването на ЕМС да стане чрез договор между държавите членки на еврозоната „като междуправителствена организация съгласно международното публично право“[7]. Съгласно член 1(1) от Договора, учредяващ ЕСМ, който е подготвен за подписване и чието влизане в сила е предвидено да стане през м. юли 2012 г.[8], ЕСМ се учредява като „международна финансова институция“ (аналогична на МВФ).

Описаните спасителни мерки са подложени на критичен поглед от гледна точка не само на тяхната икономическа коректност и шансове за успех, но и от чисто юридическа гледна точка, доколкото съществуват и мнения, според които те противоречат на важни разпоредби от ДФЕС. В това отношение се изтъква преди всичко разпоредбата на член 125 ДФЕС, както и взаимоотношението ѝ с член 122, параграф 2. Тази разпоредба е квалифицирана като съдържаща правило, което забранява избавянето от затруднение („no bail–out rule“) и което е едно от основните положения, върху които е изграден икономическият и паричен съюз. Според нея „Съюзът не носи отговорност за и не поема задълженията на централната власт, регионални, местни или други органи на публична власт […] на държавите членки. Една държава членка не носи отговорност за и не поема задълженията на органите на централната власт, регионалните, местните или други органи на публична власт […] на друга държава членка“. Касае се, според това разбиране, за „забрана за спасяване от страна на Съюза (първо изречение) или от страна на една или повече държави членки (второ изречение)“[9]. Правилото, което се съдържа в член 123, параграф 1 ДФЕС, забраняващо предоставянето на овърдрафти или други видове кредитни улеснения от Европейската централна банка или централните банки на държавите членки в полза на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, централното управление, регионалните, местни или други органи на публичната власт на държавите членки, също се цитира в този контекст[10].

Наред с това, със задълбочаването на дълговата криза започва да си пробива път идеята за търсене на по-радикално решение, което да осигури икономическата стабилност на еврозоната като цяло. Всъщност обстоятелството, че една държава членка е била в състояние да не се придържа към правилата за прекомерния дефицит (член 126 ДФЕС) и към Пакта за стабилност и растеж, показват, че тези мерки не са достатъчни, за да поддържат необходимата бюджетна дисциплина. Очертава се следователно необходимостта от въвеждането на мярка, която съставлява по-силна и ефективна принуда.

Непосредствено преди декемврийския (2011 г.) Европейски съвет биват лансирани няколко алтернативни подхода за подобряване на структурата на управление на еврото и за постигане на „по-близък фискален съюз“, респективно за въвеждане на подобна мярка, т.е. на своеобразен „бюджетен кодекс“[11]. Тук не говорим за варианта, изразяващ се в промени във вторичното законодателство. Идеята е, както сеотбеляза, чрез промени в първичното право да се постигнат засилени и в по-голяма степен обвързващи ангажименти по отношение на бюджетната дисциплина и на координацията на икономическата политика.

Първата от алтернативните опции се състои в заменяне на сегашния Протокол 12 относно процедурата при прекомерен дефицит. Съгласно член 126, параграф 14, втора алинея ДФЕС „Съветът с единодушие, в съответствие със специална законодателна процедура и след консултация с Европейския парламент и с Европейската централна банка, приема подходящи мерки, които ще заменят [протокол 12]“, което би означавало бързина и ефективност на процедурата, както и – особено важно и деликатно – избягване на необходимите национални ратификации[12].

Втората опция, която би открила пътя и за по-сериозни изменения на структурата на управлението на икономиката на Съюза, се основава на изменението – съгласно обикновената или опростената процедура, предвидени в член 48 ДЕС – на съществуващите Договори, върху които е основан ЕС.

Третата опция допуска сключването между държавите – членки на еврозоната, заедно с държави, намиращи се извън еврозоната, на международен договор, който би се намирал извън съществуващата правна рамка на Европейския съюз (ЕС).

Както от пръв поглед е видно, такова развитие може да предизвика разделение между т.нар. „твърдо ядро“ и „периферия“ и, разбира се, поражда въпроса за това как евентуалният договор се вписва в системата на Договорите, върху които е основан ЕС – въпрос, който предизвиква настоящите бележки.

Развитието на събитията и главно позицията на Обединеното кралство (ОК) довеждат до реализацията на третата възможност: държавите членки – към този момент (декември 2011 г.) с изключение на ОК – постигат съгласие да продължат процеса на създаване на по-тесен икономически съюз в рамките на еврозоната посредством нов международен договор, т.е. договор, сключен при условията на международното публично право.

Наименованието на договора, чието съдържание е „финализирано“ на 30 януари 2012 г., а подписването му е предвидено да стане през м. март 2012 г.[13], е „Договор за стабилност, координация и управление в икономическия и валутен съюз“[14].

Основен, но не единствен елемент от неговото съдържание съставлява т.нар. „финансов пакт“ („financial compact“), както впрочем е озаглавен дял ІІІ от договора. Става дума за сърцевината на договора, т.е. за мярката, чието въвеждане доведе до този договор. Неговият член 3 превъплъщава в параграф 1 т.нар. „златно правило“(„ново фискално правило“[15] или „правилото за балансирания бюджет“), според което консолидираните държавни бюджети се характеризират с баланс или бюджетен излишък (член 3, параграф 1, б. „а“). Счита се, че този принцип е спазен, ако по правило годишният структурен дефицит не надвишава 0,5% от номиналния БВП (член 3, параграф 1, б. „б“).

Предвижда се въвеждане на въпросното правило най-късно до една година от влизането в сила на договора, в разпоредби от националните правни системи – за предпочитане на конституционно равнище или въобще в разпоредби, които имат постоянен характер и ще бъдат спазвани в националните бюджетни процедури, както и поставяне в действие на коригиращ механизъм. Изразът „за предпочитане на конституционно равнище“, който откриваме и в едно от съображенията към договора, както и в член 3 (2) от самия договор, се явява една смекчена форма на първоначалната идея относно равнището за транспониране на „златното правило“ в националното право. Омекотяването на изискването се свързва и със съображението да се избегне провеждането на референдуми в някои държави, за да променят конституциите си.

Коригиращият механизъм ще бъде определен от всяка държава членка въз основа на предложени от Комисията принципи (член 3, параграф 2). Признава се компетентността на Съда да се произнася по транспонирането и спазването на това правило (член 8).

Сред редицата въпроси, които съдържанието на този договор повдига, се откроява, естествено, преди всичко въпросът относно взаимоотношението на новия договор с правото на ЕС.

В това отношение преамбюлът на Договора изрично съдържа декларацията на ръководителите на държави или правителства да инкорпорират възможно най-рано разпоредбите му в Договорите, върху които е основан Европейският съюз.

Нещо повече: член 16 от Договора предвижда, че не по-късно от 5 години от влизането му в сила, на основата на оценка  на опита от неговото прилагане, ще бъдат предприети необходимите стъпки – в съответствие с разпоредбите на ДЕС и ДФЕС – с оглед инкорпорирането на съдържанието на този договор в правната рамка на Европейския съюз. Освен това на редица места в преамбюла, както и в редица разпоредби от договора изрично е отбелязано, че прилагането им предстои при спазване на съответните разпоредби от Договорите, на които е основан ЕС. Впрочем дял ІІ от договора (член 2) е озаглавен „Съвместимост и взаимоотношение с правото на Съюза“, като изрично се отбелязва, че „този договор ще бъде прилаган и тълкуван от договарящите страни в съответствие с Договорите, на които е основан Европейският съюз, и поспециално с член 4 (3)[16] от Договора за Европейския съюз, както и с правото на Европейския съюз, включително и с процедурните норми в случаите, в които се налага приемането на вторично законодателство“ (член 2, параграф 1). „Разпоредбите на този договор – продължава член 2, параграф 2 – ще се прилагат дотолкова, доколкото са съвместими с Договорите, на които е основан Европейският съюз, и с правото на Европейския съюз“.

Тук въпросът за съотношението с правото на ЕС се поставя както на плоскостта на евнтуалното дублиране на компетентности, така и с оглед на „законосъобразността“ въобще на новия договор от гледна точка на съответствието му с право то на Съюза. Отговорите на тези въпроси далеч надхвърлят целта на настоящите бележки. Независимо от това уместно е да се разгледа например участието на институции на Съюза в дейности, предвидени в договор, какъвто е разглежданият.

Това се отнася преди всичко за Европейската комисия и за Съда на Европейския съюз, на които проектът възлага определени компетентности.

Преди това трябва да се отбележи още едно ново положение, което откриваме в съдържанието на този договор. В своя член 7 той предвижда, че държавите членки, чиято парична единица е еврото, се задължават да поддържат предложенията и препоръките на Европейската комисия, когато тя счита, че дадена държава членка нарушава критерия за дефицит в рамките на процедурата при прекомерен дефицит. С други думи, страните по договора се ангажират предварително да приемат едно предложение или препоръка, освен ако едно квалифицирано мнозинство сред тях, което се изчислява, без да се вземе предвид позицията на засегнатата страна, се противопостави на предложеното или препоръчаното решение (т.нар. „reversed QMV“).

Може да се поддържа, че това задължение, както и, разбира се, и преди всичко правилото за балансирания бюджет, са действително – и единствено – нови, т.е. излизащи извън това, което вече е възможно съгласно действащите ДЕС и ДФЕС. Към това трябва да се добави, че редица елементи от съдържанието на разпоредби от проекта за договор са определени чрез приравняване към или чрез позоваване към действащото право на ЕС[17].

В тази светлина трябва да се разсъждава и що се отнася до участието на институции на Съюза за целите на този договор. По отношение на Комисията в преамбюла е отбелязано, че когато прави преглед и контролира бюджетните ангажименти, предвидени в този договор, тя ще действа в рамките на комптентностите ѝ, предвидени в членове 121, 126 и 136 ДФЕС. Това позоваване трябва да се разбира в смисъл, че Комисията ще продължи да действа в рамките, определени в посочените разпоредби, а не получава нови компетентности[18]. Впрочем счита се, че Съдът на ЕС вече е признал правото на държавите членки да възлагат правомощия на институциите на Съюза в процедури, установени извън рамката на Договорите, върху които е основан ЕС[19].

Що се отнася до Съда, също в един от абзаците на преамбюла е посочено, че юрисдикцията му по този договор е основана на член 273 ДФЕС[20]. Същевременно произнасянето му е предвидено в процедура, която е sui generis процедура за установяване на нарушение (на правото на ЕС). Сезирането му, предвидено в член 8 от договора, е във връзка със спазването на задължението по член 3, параграф 2. Въпреки че това е разпоредба, която не съставлява пряко част от правото на Съюза, може да се поддържа, че нейното предназначение е свързано с предмета на Договорите, доколкото се отнася до системата за икономическа координация, уредена от ДЕС и от ДФЕС[21]. Разбира се, трябва да се признае, че това е едно твърде разширено тълкуване на член 273 ДФЕС, което допуска чрез едно „специално споразумение“ между някои държави членки на Съда да се възложи компетентност по разрешаване на „спор“, който съставлява всъщност процедура за установяване на нарушение (респ. на неизпълнение).

По отношение на предмета и субекта на сезиране може да се посочи – особено с оглед на някои предварителни редакции на текста на член 8, на първо място, че пред Съда може да бъде отнесен въпросът за установяване дали дадената договаряща страна е приела съответните разпоредби в съответствие с изискването на член 3(2). Доколкото позоваването в член 8 е към целия параграф 2 на член 3, включва се и изискването за въвеждане на автоматично задействащия се корекционен механизъм, визиран в член 3(1), б. „е“.

Не се включват обаче други задължения по дял ІІІ от договора, поради което отпада – поне на този етап – необходимостта да се анализират хипотези, в които пред Съда би бил отнесен въпрос, отнасящ се до неизпълнение на задължение, което произтича както от коментирания договор, така и от правото на ЕС въобще в случай на припокриване[22]. Във всеки случай трябва да се отбележи и това, че за разлика от общата формулировка на неизпълнението в член 258 ДФЕС, разглежданата разпоредба е фокусирана върху неизпълнението на конкретно формулирано задължение.

Друг е въпросът, че преценката на неизпълнението изисква не само констатация за въвеждането в законодателството на фискалното правило, установено в член 3(1), но и (въз) действието на това правило върху бюджетния процес, както и ефективността на коригиращия механизъм.

При определянето на субекта на сезирането окончателният текст на разпоредбата на член 8, параграф 1 внимателно е избегнато прякото въвличане на Комисията във фазата по непосредственото сезиране на Съда. Предвидено е, че след като е дала на съответната договаряща страна да изложи своите съображения, Комисията представя – по покана на договарящите страни – доклад за разпоредбите, приети от всяка една от тях в изпълнение на задължението по член 3, параграф 2. В случай че Комисията констатира, че договаряща страна не е изпълнила това задължение, въпросът се отнася до Съда от една или повече договарящи страни.

В допълнение, в случаите, в които една договаряща страна счита, независимо от доклада на Комисията, че друга договаряща страна не се е съобразила с член 3(2), тя също може да отнесе въпроса до Съда. Както е видно обаче, в основата на сезирането е докладът на Комисията относно разпоредбите, приети от договарящите страни съобразно с член 3(2), а самото сезиране се предшества от възможност за съответната договаряща страна да изложи своите съображения – елемент, „зает“ от административната фаза на процедурата по член 258 ДФЕС, като тази възможност също се предоставя от Комисията, а възможността за излагане на съображения предхожда нейния доклад. Този доклад предполага контролна и оценъчна дейност от страна на Комисията, чийто извод е основание в общия случай за предявяване на иска[23].

Във втория параграф на член 8, който директно се вдъхновява от член 260, параграф 2 ДФЕС, изрично посочен впрочем в един от абзаците на преамбюла, е дадена възможност на договаряща страна, която на основание на собствена оценка или на оценка от страна на Комисията счита, че друга договаряща страна не е предприела необходимите мерки за изпълнение решението на Съда, да сезира Съда.

Ако Съдът установи, че въпросната договаряща страна не се е съобразила с неговото решение, той може да ѝ наложи заплащането на еднократно платима сума или периодична имуществена санкция, която не може да надвишава 0,1 % от БВП на съответната държава. Съображението от преамбюла, което съдържа позоваването на член 260 ДФЕС, както и член 8(2) от проекта за договор отбелязват също и обстоятелството, че Комисията е установила критерии за определянето на еднократно платимата сума и/или на периодичната имуществена санкция. Не е ясно дали тези критерии трябва да бъдат следвани при отправянето на въпроса за налагане на санкцията към Съда или от самия Съд. Във всеки случай следва да се напомни, че практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на член 260 ДФЕС показва, че исканията на Комисията не обвързват Съда, нито той е обвързан от метода за изчисляване на санкциите, установен от Комисията в прието от нея Съобщение[24].

Усложнената формула за сезиране на Съда както първоначално, така и с оглед налагането на имуществена санкция заради неизпълнение на неговото решение, е вероятно резултат на съображения, които се отнасят и до баланса на силите, доколкото може да доведе до нежелано от някои държави членки засилване („овластяване“) на Комисията[25].Тази перспектива към разглеждания проект за договор не  е предмет на обсъждане в настоящите бележки, въпреки че е уместно да се вземе предвид при оценката на въздействието на разглеждания договор и въобще на мерки от този характер върху баланса между институциите и върху методите на регулиране в рамките на ЕС. Във всеки случай по отношение сезирането на Съда, за да се контролира изпълнението на задължението на държавите членки по член 3(2) и санкционира евентуалното неизпълнение, ролята на Комисията е съществена. Както вече се отбеляза, констатациите в изготвен от нея доклад относно съответните транспониращи разпоредби, приети от държавите членки, както и направеният от нея извод, че дадена държава членка не е изпълнила посоченото задължение, са в основата на сезирането на Съда – независимо от това, че държава членка може да направи това и сама, т.е. по собствена преценка. Преценката от страна на Комисията е в основата и на искане за налагане на имуществена санкция, когато дадена държава членка счете, че съответната държава членка не е предприела необходимите мерки, за да се съобрази с решението на Съда. Вън от въпроса доколко е допустимо на Комисията да се възлагат компетентности с договор, който стои извън Договорите, върху които е основан ЕС, ефективността на разглеждания механизъм може да се окаже в зависимост от активността на определени държави членки, които могат да се поставят в положение на „поддържащи реда“ спрямо равнопоставените си партньори[26]. Във всеки случай предлаганият механизъм за възлагане на компетентност на Съда на Европейския съюз и преди всичко за нейното упражняване в по-голяма степен съответства на условието, съдържащо се в член 273 ДФЕС, компетентността да се отнася до „спорове между държавите членки“. Доколкото член 8(1) предполага и известна „досъдебна“ фаза на процедурата, без да се спекулира по този въпрос, следва да се спомене възможността по принцип тази фаза да се използва за разрешаване на спора. От друга страна, продължавайки с аналогиите с производството по член 258 ДФЕС, поставя се и въпросът за възможна проява на усмотрение от страна на Комисията и/или на останалите договарящи страни.

Отново без да може да се предугажда бъдещото поведение на заинтересуваните институции и държави членки (договарящи страни), може да се отбележи, че предвид императивите, наложили споменатото строго фискално правило, пространството за усмотрение е ограничено. В контекста на проблематиката относно включването на Съда на Европейския съюз, оказало се един от спорните моменти в хода на преговорния процес и, както виждаме, все още подлежащо на уточняване, може да се разсъждава и по по-общи и принципни въпроси. Те опират до запазване целостта на конституционния правопорядък на ЕС, до демократичната легитимност на неговите институции, до същността и развитието на европейската интеграция. Оценен от авторите си като значителна стъпка към по-силна и неотменима фискална и икономическа интеграция и към засилване на управлението в еврозоната, този договор не е предназначен да въздейства единствено върху конкретната дългова криза, а е предназначен да въведе трайно действащи норми в тази област. Макар и в основното си съдържание насочен към държавите членки, чиято парична единица е еврото, в частта им, отнасяща се до управлението на еврозоната[27], проектираните разпоредби вече породиха напрежение във връзка с участието на ръководителите на държави и правителства на останалите държави членки, подписали и ратифицирали договора, в срещите на ръководителите на еврозоната. Като се има предвид, че не всички държави членки на ЕС са страни по този договор и че това не е договор на ЕС, ориентацията към същностните принципи на правото на ЕС и заздравяването на правната рамка на ЕС сочат към изхода от кризата.

***

[1] Съдия в Съда на Европейския съюз, председател на Българската асоциация за европейско право

[2] Европейски съвет от 30 януари 2012 г.

[3] Вж. Европейски механизъм за стабилност на еврото, Европейски правен преглед, том І (2011), с. 237.

[4] Като се държи сметка за обстоятелството, че мерките се предприемат в един политически и икономически контекст, който се предпоставя, но по естествени причини не се коментира тук.

[5] Вж. Учредителния акт и Рамковото споразумение, съответно на www.efsf.europa.eu/attachments/efsf_

articles_of_incorporation_en.pdf и www.efsf.europa.eu/attachments/efsf_framework_agreement_en.pdf.

[6] Който, да припомним, гласи: „Държавите членки, чиято парична единица е еврото, могат да установят механизъм за стабилност, който да се задейства, ако е абсолютно необходимо да се гарантира стабилността на еврозоната като цяло. Предоставянето на необходимата финансова помощ в рамките на механизма ще бъде строго обвързано с условия.“

[7] Заключения на Европейския съвет от 24/25 март 2011 г., Анекс ІІ, с. 22.

[8] Съобщение на държавите членки на еврозоната от 30 януари 2012 г.

[9] Вж. M. Ruffert, The European Debt Crisis and European Union Law, Common Market Law Review, 48(2011),c. 1785.

[10] Lenaerts and Van Nuffel, European Union Law, 3rd ed. (2011), para 11–037. Авторите обаче отбелязват като „no– bailout clause“ именно разпоредбата на член 125 (1) ДФЕС.

[11] Те се съдържат преди всичко в изготвения от Херман ван Ромпой, председател на Европейския съвет,

междинен доклад: За един по-силен икономически съюз от 6 декември 2011 г. (President of the European

Council, Interim Report: Towards a stronger Economic Union, 6 Dec. 2011).

[12] Без този аспект да представлява предмет на настоящите бележки, заобикалянето на демократичните процедури по ратификацията само по себе си поражда проблем заради недостатъчната демократична легитимност.

[13] Съобщение на държавите членки на зоната на еврото. Интересно е да се отбележи, че това съобщение, което информира за постигнатото съгласие относно съдържанието на договора и за предстоящото му подписване през м. март, същевременно посочва, че едновременно ще бъде постигнато споразумение относно процедурата на сезиране на Съда на Европейския съюз в случаите на несъобразяване с договора. Това означава, че изразяването на категорични позиции, включително и в бележки като настоящите, е преждевременно.

[14] На този етап и Чехия се присъедини към ОК и отказа да участва като договаряща страна.

[15] Изявление на държавните и правителствените ръководители от еврозоната, 9 декември 2011 г., т. 4.

[16] Провъзгласяващ принципа за лоялно сътрудничество.

[17] Това важи включително и за позоваванията към член 2 от Протокол № 12 и към ревизирания Пакт за стабилност и растеж за нуждите на член 3. Разбира се, в каква степен разглежданият договор дублира действащото право и в рамките на коя уредба се намират институциите, е въпрос, отговорът на който изисква по-разширена и по-задълбочена съпоставка.

[18] Така трябва да се разбират например членове 5 (относно програми за структурни реформи, които ще бъдат определяни в бъдещо законодателство на Съюза и чието одобряване и контролиране ще става от Комисията – и от Съвета – в контекста на съществуващите процедури за наблюдение, предвидени в Пакта за стабилност и растеж) и 6 (относно задължението да се докладват на Комисията – и на Съвета – намерения за емитиране на публични задължения) от проекта за договор.

[19] Така Common Market Law Review, 49(2012), с. 9, б.л. 30 и съответният текст, с позоваване на решение от 30 юни 1993 г. по Съединени дела С-181/91 и С-248/91, Европейски парламент с/у Комисията и Съвета и решение от 2 март 1994 г. по дело С-2316/91, Европейски парламент с/у Съвета.

[20] Член 273 ДФЕС гласи: „Съдът е компетентен по всички спорове между държавите членки, свързани с предмета на Договорите, ако спорът е изпратен до него, при специално споразумение между страните“. Член 8(3) от договора изрично посочва, че разпоредбата на член 8 съставлява „специално споразумение“ по смисъла на член 273 ДФЕС. Рамковото споразумение за ЕИФС между държавите членки на еврозоната и самия ЕИФС също предвижда юрисдикция на Съда на Европейския съюз, доколкото става дума за спорове между самите държави членки; при спор между една или повече държави членки и самия ЕИФС компетентни са съдилищата на Великото херцогство Люксембург (член 16, параграф 2). Компетентност на Съда, но под формата на произнасяне по жалба срещу решение на съответното управително тяло, предвижда и член

32(3) от проекта за договор, създаващ ЕСМ.

[21] В този смисъл вж. Common Market Law Review, 49, 2012, Editorial Comments, с. 7.

[22] В това отношение вж. и член 126(10) ДФЕС, според който правото да се предявяват искове по член 258

и 259 не може да бъде упражнено в рамките на параграфи 1–9 на съшия член.

[23] В тази връзка може да се подчертае разликата с член 258 ДФЕС, където не е установено как Комисията

набира информация, за да счете, че дадена държава членка не е изпълнила задължение, произтичащо от

Договорите.

[24] По тези въпроси, включително и по въпроса за възможността Съдът да наложи едновременно (ку-

мулативно) и двете санкции, вж. Александър Корнезов, Определяне на размера на глобата, наложена

на държава членка за нарушаване на правото на ЕС: Съдът на ЕС пред поредното предизвикателство,

Европейски правен преглед, том І (2011), с. 62., както и решение на Съда на ЕС от 12 юли 2005 г. по дело

С-304/02, Европейска комисия/Франция.

[25] Същевременно обстоятелството, че държави членки (договарящи страни), а не Комисията, могат да

сезират Съда, се счита като „отслабване“ на процедурата.

[26] В този контекст следва да се отбележи, че възможността държава членка да подаде иск срещу друга

държава членка при условията на член 259 ДФЕС е един рядко използван механизъм.

[27] Дял V.

***

Link to the summary in English language: IN SEARCH OF THE GOLDEN RULE: THE DRAFT TREATY ON STABILITY, COORDINATION AND CONVERGENCE IN THE ECONOMIC AND MONETARY UNION AND EUROPEAN UNION LAW

***