(Решение на Съда на ЕС в дело С-472/13, Shepherd)

Делото е образувано по преюдициално запитване, отправено от Bayerisches Verwaltungsgericht Мюнхен (Германия) с предмет тълкуването на член 9, параграф 2, букви б), в) и д) от Директива 2004/83/ЕО на Съвета от 29 април 2004 година относно минималните стандарти за признаването и правното положение на гражданите на трети страни или лицата без гражданство като бежанци или като лица, които по други причини се нуждаят от международна закрила, както и относно съдържанието на предоставената закрила.

Фактическата обстановка в главното е следната. Г-н Shepherd, гражданин на Съединените щати, се ангажира през декември 2003 г. да служи в американската армия. Той получава обучение като техник по поддръжката на хеликоптери и през септември 2004 г. е преместен в батальон за въздушна поддръжка в Katterbach (Германия). По това време неговата военна част вече е действаща в Ирак и той съответно се присъединява към нея в базата Speicher, близо до Тикрит (Ирак). В периода от септември 2004 г. до февруари 2005 г. той се занимава с поддръжка на хеликоптери и не участва пряко нито във военни операции, нито в бойни действия. През февруари 2005 г. военната му част е върната в Германия. На 1 април 2007 г. той получава заповед за разпределение отново за Ирак. Няколко дни по-късно той напуска армията, тъй като смята, че не трябва повече да участва във войната в Ирак, която счита за незаконна, и във военните престъпления, които според него се извършват там. Подслонен е при свой познат до подаването на молба за убежище през август 2008 г. до компетентните германски органи. В подкрепа на молбата си той изтъква по същество, че поради отказа му да изпълнява военната си служба в Ирак той е застрашен от наказателно преследване и че тъй като от американска гледна точка дезертьорството е углавно престъпление, то го излага на отхвърляне от обществото в страната му.

Съгласно чл. 9, параграф 2 от директива 2004/83, актовете на преследване, обуславящи предоставянето на статут на бежанец, могат да вземат по-конкретно следните форми: законови, административни, полицейски и/или съдебни мерки, които са дискриминационни сами по себе си или се прилагат по дискриминационен начин (б. „б“); преследвания или наказания, които са несъразмерни или дискриминационни (б. „в“); преследвания или наказания за отказ да бъде отбита военна служба в случай на военни действия, когато военната служба би предполагала извършването на престъпления или на деяния, свързани с изключващите клаузи, посочени в член 12, параграф 2 (б. „д“). Чл. 12, параграф 2 визира по-конкретно военните престъпления.

В отговора си на преюдициалното запитване Съдът на ЕС посочва, че член 9, параграф 2, буква д) от Директива 2004/83 трябва да се тълкува в смисъл, че:

–        той се отнася до целия военен личен състав, включително логистичния или помощния персонал,

–   той се отнася до положение, в което самото изпълняване на военна служба предполага извършването на военни престъпления, включително когато търсещият убежище участва само косвено в извършването на такива престъпления, при условие че може разумно да се предполага, че при упражняването на функциите си той спомага за подготовката или за извършването на такива престъпления,

–        той не се отнася единствено до положения, в които е установено, че вече са извършвани военни престъпления или че последните могат да са от компетентността на Международния наказателен съд, но и до тези, в които търсещият убежище може да установи, че е много вероятно да бъдат извършени такива престъпления,

–        определени събития, като например миналото поведение на военната част, към която принадлежи молителят, или присъдите, постановени срещу членовете на тази военна част, могат да бъдат индикация за вероятното извършване на нови военни престъпления от тази военна част. При все това, подобни събития не могат сами по себе си да установят автоматично правдоподобността на извършването на такива престъпления. Преценката, която националните органи трябва да извършат, трябва да се основава само на съвкупност от елементи, които установяват, с оглед на всички разглеждани обстоятелства, че положението на тази служба прави правдоподобно извършването на такива престъпления;

–        обстоятелството, че военната намеса е била оторизирана с мандат от Съвета за сигурност на ООН или въз основа на консенсус на международната общност, и че провеждащата операциите държава или държави преследват и наказват военните престъпления, трябва да бъдат взети предвид при преценката, която националните органи извършват, и

–        отказът да изпълнява военната служба трябва да е единственото средство, позволяващо на търсещия убежище да избегне участието в твърдените военни престъпления, и че следователно, ако той се е въздържал да премине процедура по общия ред за отказ от военна служба, такова обстоятелство изключва всякаква закрила по член 9, параграф 2, буква д) от Директива 2004/83, освен ако молителят докаже, че не е имал въобще достъп до подобна процедура.

По отношение на разпоредбите на член 9, параграф 2, букви б) и в) от Директива 2004/83 Съдът на ЕС заключава, че те трябва да се тълкуват в смисъл, че с оглед законното упражняване от съответната държава на правото ѝ да поддържа въоръжени сили, налагането на съответни мерки по отношение на лице от състава на въоръжените сили поради неговия отказ да изпълнява службата си, като например налагане на наказание лишаване от свобода или уволнение от армията, не изглежда толкова несъразмерно или дискриминационно, че да бъде квалифицирано като акт на преследване по смисъла на тези разпоредби.