Решение от 21 юли 2011 г., Stewart, C-503/09
Г‑жа Stewart, гражданка на Обединеното кралство, родена през ноември 1989 г., страда от синдрома на Даун. От август 2000 г. тя се установява да живее с родителите си в Испания. Тя никога не е работила и по всяка вероятност никога няма да може да упражнява професионална дейност. Майката на г‑жа Stewart подава в качеството си на законен представител на дъщеря си заявление до британските власти за предоставяне на предвиденото в британското законодателство краткосрочно обезщетение при неработоспособност на млади хора с увреждания (по-нататък „обезщетението“), считано от навършването на 16‑годишна възраст на дъщеря ѝ. Съгласно въпросното законодателство обезщетението се дължи на неработоспособни лица от 16 до 25 г., без значение дали са плащали или не осигурителни вноски, при условие че заявителят:
– обичайно пребивава в Обединеното кралство;
– се е намирал в Обединеното кралство за период или периоди с обща продължителност от най-малко 26 седмици в рамките на 52‑те седмици, непосредствено предхождащи датата на подаване на заявлението за получаване на разглежданото обезщетение (по-нататък „условие за предшестващо присъствие“); и
– се е намирал в Обединеното кралство към тази дата.
Британските власти отхвърлят заявлението, с мотива че г‑жа Stewart не отговаря на горните условия. При осъществяване на съдебен контрол върху това решение въззивната инстанция отправя преюдициално запитване относно съвместимостта на гореизброените условия с изискванията на правото на ЕС.
Съдът, на първо място, разглежда въпросът дали въпросното обезщетение представлява обезщетение за болест или обезщетение за инвалидност по смисъла на Регламент № 1408/71. Във връзка с това той подчертава, че тези понятия са автономни за правото на ЕС и не се влияят от начина, по който националното законодателство квалифицира дадено обезщетение. За да се направи разграничение между отделните категории обезщетения за социална сигурност, следва да се вземе предвид покритият от всяко обезщетение риск. Съдът подчертава, че обезщетението за болест по смисъла на член 4, параграф 1, буква а) от Регламент № 1408/71 покрива риска, свързан с болестно състояние, водещо до временно спиране на дейността на заинтересованото лице. За разлика от него обезщетението за инвалидност по смисъла на член 4, параграф 1, буква б) от посочения регламент по принцип е предназначено да покрива риска от определена степен на негодност за полагане на труд, когато е вероятно тази негодност да е постоянна или продължителна. Следователно случаите, в които още при подаването на заявлението е установено, че заявителят е засегнат от трайно или продължително увреждане, се отнасят към обезщетенията за инвалидност. Такъв е и случаят по главното дело.
На второ място, Съдът разглежда въпроса относно съвместимостта с правото на ЕС на условието за обичайно пребиваване на територията на Обединеното кралство. Тъй като въпросното обезщетение представлява обезщетение за инвалидност, то попада в приложното поле на член 10 от Регламент № 1408/71. Съгласно параграф 1, първа алинея от посочената разпоредба, „ако в настоящия регламент не е предвидено друго, придобитите съгласно законодателството на една или повече държави членки парични обезщетения за инвалидност […] не подлежат на никакво намаление, изменение, спиране, отнемане или конфискация, поради факта че получателят пребивава на територията на държава членка, различна от тази, в която се намира институцията, която отговаря за изплащането на обезщетенията“. От този принцип следва не само че заинтересованото лице запазва правото си да получава обезщетенията по тази разпоредба, придобити на основание на законодателството на една или повече държави членка, дори и след като се установи да пребивава в друга държава членка, но и че придобиването на такова право не може да му се откаже единствено поради съображението, че не пребивава на територията на държавата членка, където се намира институцията, отговаряща за изплащането на обезщетенията. Тъй като предвидените от това правило изключения (член 10а от Регламент № 1408/71) не намират приложение в случая, условието за обичайно пребиваване противоречи на чл. 10 от регламента.
На трето място, Съдът разглежда съвместимостта с правото на ЕС на условието за предшестващо присъствие. Поради обстоятелството, че член 10, параграф 1, първа алинея от Регламент № 1408/71 визира случаите на „обичайното пребиваване“ и тъй като условието за предшестващо присъствие не попада непременно в приложното поле на тази разпоредба, Съдът решава да разгледа дали това условие е в съответствие с другите релевантни разпоредби от правото на Съюза. В това отношение Съдът по-конкретно напомня, че статутът на гражданин на Съюза е предвиден да бъде основният статут на гражданите на държавите членки. В разглеждания случай г‑жа Stewart в качеството си на гражданин на Съюза безспорно е упражнила правото си на движение и на пребиваване в държава членка, различна от държавата членка по произхода ѝ. Във връзка с това Съдът подчертава, че е несъвместимо с правото на свободно движение, ако държава членка третира по-неблагоприятно собствените си граждани, поради това че са се възползвали от предоставените им от Договора възможности в областта на свободното движение. Условието за предшестващо присъствие може, според Съда, поради самото си естество да възпре заявители като жалбоподателката по главното производство да упражнят свободата си на движение и на пребиваване, като напуснат държавата членка, чиито граждани са, за да се установят в друга държава членка. В действителност, ако заявителите, които не са се възползвали от предоставените от Договора възможности в областта на движението и пребиваването, могат лесно да изпълнят горепосоченото условие, то това не е така в случая със заявителите, които са се възползвали от тези възможности. Следователно посоченото условие съставлява ограничение на свободите, признати на всеки гражданин на Съюза с член 21, параграф 1 ДФЕС.
При все това подобно ограничение би могло да бъде обосновано от легитимна цел, като например необходимостта да се установи реална връзка между заявителя и компетентната държава членка. Тъй като разглежданото в главното дело обезщетение не е подчинено на изисквания за осигурителни вноски, Съдът приема, че предоставянето от държава членка на такова обезщетение само след установяване наличието на реална връзка на заявителя с компетентната държава може да се приеме за легитимно. Освен това Съдът приема и че наличието на такава връзка би могло да се провери именно чрез установяване на реалното присъствие на съответното лице на територията на тази държава членка в рамките на период с разумна продължителност. Макар и да е вярно, че поради кратката му продължителност и еднократност условието за предшестващо присъствие не изглежда прекомерно, Съдът подчертава, че това условие има прекалено абсолютен характер, тъй като то неоснователно отдава по-голямо значение на обстоятелство, което невинаги е показателно за реалната и действителна степен на свързаност между заявителя и посочената държава членка, като изключва взимането предвид на каквито и да било други показателни в това отношение обстоятелства. Съдът заключава, че поради това въпросното условие надхвърля необходимото за постигането на преследваната цел.
Във връзка с това Съдът приема, че не може да се изключи възможността наличието на реална връзка да се установи въз основа на други показателни в това отношение обстоятелства. Такива обстоятелства биха могли да се открият, на първо място, в отношенията, които съществуват между заявителя и системата за социална сигурност на компетентната държава членка. Други обстоятелства, годни да послужат като доказателство за наличието на такава връзка, могат, на второ място, да произтичат от семейния контекст, в който се намира заявителят. В случая е безспорно, че г‑жа Stewart, която поради увреждането си не е в състояние да извършва самостоятелно правни действия, остава зависима от родителите си, които се грижат за нея и я представляват. Както майката, така и бащата на г‑жа Stewart получават пенсия за осигурителен стаж въз основа на законодателството на Обединеното кралство. Накрая, жалбоподателката по главното производство, която е гражданка на Обединеното кралство, безспорно е прекарала съществена част от живота си в Обединеното кралство. Тези обстоятелства биха могли да послужат като доказателство за наличието на реална и достатъчна връзка между заявителя и компетентната държава членка.
Що се отнася до условието за присъствие към момента на подаване на заявлението, Съдът подчертава, че фактът, че заявителят присъства на територията на компетентната държава членка при представяне на заявлението си за предоставяне на въпросното обезщетение, не позволява нито да се установи реална връзка между този заявител и компетентната държава членка, нито да се запази финансовото равновесие на националната система за социална сигурност. Следователно това условие е негодно да постигне посочената легитимна цел.