СЪДЪТ НА ЕС УСТАНОВИ НАРУШЕНИЕ НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ ОТНОСНО ЕКСПЛОАТАЦИЯТА НА ДЕПАТА ЗА НЕОПАСНИ ОТПАДЪЦИ, КОИТО НЕ ОТГОВАРЯТ НА ИЗИСКВАНИЯТА НА ПРАВОТО НА ЕС

Author

(Решение от 16 юли 2015 г. по дело С-145/14, Комисия/България)

 

 

С Решение от 16 юли 2015 г. Съдът на ЕС установи, че България не е предприела необходимите мерки, така че съществуващите в страната депа за неопасни отпадъци да продължат да действат от 16 юли 2009 г. нататък само ако отговарят на изискванията на Директива 1999/31/ЕО на Съвета от 26 април 1999 година относно депонирането на отпадъци (Директивата), поради което не е изпълнила задълженията си по член 14, букви а)—в) от тази директива и отхвърля предявения иск в останалата му част.
По допустимостта на иска
България поддържа, че искът е изцяло недопустим. На първо място, според нея, Комисията е нарушила принципа на лоялно сътрудничество, закрепен в член 4, параграф 3 ДЕС, и принципа за защита на оправданите правни очаквания, като е предявила иска преди изтичането на определения срок за отстраняване на констатираното нарушение. По-конкретно, като се основава на писмо на Комисията от 28 май 2013 г., България поддържа, че с искането си държавата членка да ѝ предостави в едномесечен срок подробен график за изграждането на новите регионални системи, за да може да приеме прогнозния график, представен с писмото от 28 януари 2013 г., тази институция е приела ангажимента на държавата за закриване на несъответстващите депа най-късно до юли 2015 г. С писмо от 1 юни 2013 г. България е изпълнила това искане, като съобщила конкретни дати за въвеждането в експлоатация на новите регионални системи, а Комисията не е направила възражение по представения график.
На второ място, тъй като член 14 от Директивата предвижда редица задължения и срокове за изпълнението им, България смята, че в исковата молба на Комисията, по която е образувано настоящото дело, не е посочено достатъчно точно кои са различните задължения по тази разпоредба, които тя не е изпълнила, а по този начин е нарушено правото ѝ на защита.
При условията на евентуалност, България повдига възражение за частична недопустимост на иска, тъй като предмет на досъдебната фаза на производството е неизпълнението на задължения относно съществуващи общински депа за неопасни отпадъци, а член 14, буква г) от Директивата се отнася до депата за опасни отпадъци.
Съдът припомня, че с оглед на ролята ѝ на пазител на Договора, Комисията единствена има компетентност да реши дали е целесъобразно да образува производство за установяване на неизпълнение на задължения от държава членка. Според него право да се позовава на принципа за защита на оправданите правни очаквания има всеки правен субект, у когото институция на Европейския съюз е породила основателни очаквания поради конкретните уверения, които му е предоставила, но за сметка на това никой не може да твърди, че е налице нарушение на този принцип, ако институцията не му е дала конкретни уверения. В писмото си от 28 май 2013 г. Комисията наистина е споменала възможността да „приеме“ представения от България прогнозен график за привеждането на останалите депа в съответствие най-късно до юли 2015 г., а впоследствие не е възразила срещу предоставената от държавата членка информация в отговор на искането ѝ в посоченото писмо. Според Съда, обаче, това не променя факта, че в нито един момент от досъдебната фаза на производството Комисията не е заявила изрично на България, че ще „приеме“ прогнозния ѝ график, нито пък е уточнила какви последици биха произтекли от евентуалното приемане на този график.
По отношение на втория довод за недопустимост на иска Съдът приема, че от исковата молба ясно личи, че Комисията обвинява България в това, че не е изпълнила задълженията си по всички разпоредби на член 14 от Директива 1999/31, тъй като не е предприела необходимите мерки, така че след 16 юли 2009 г. да останат в експлоатация само депата, които отговарят на изискванията на Директивата.
Съдът установява, че в писмената си реплика и в съдебното заседание Комисията сама е оттеглила иска си в частта, в която се отнася до неизпълнение от страна на Република България на задълженията ѝ по член 14, буква г) от Директивата, поради което заключва, че искът е допустим, що се отнася до член 14, букви а)—в) от Директивата.
По основателността на предявения иск
Според Комисията България не оспорва факта на нарушението на член 14, букви а)—в) от Директивата, доколкото сама признава, че в страната продължават да се експлоатират 114 депа, които не отговарят на изискванията на тези разпоредби, и че те ще могат да бъдат закрити едва след приключването на изграждането на новите регионални депа, съответстващи на Директива 1999/31, тоест най-късно до 2015 г.
България излага три довода за неоснователността на иска, свързани, на първо място, с абсолютна невъзможност за изпълнение на задълженията по Директивата в резултат от обжалването на актовете за възлагане на обществени поръчки и/или на разрешенията за изграждане на нови регионални депа за отпадъци. Наред с това, България се позовава на спирането на плащанията на помощите по секторна оперативна програма „Околна среда“ за периода 2007—2013 г., чрез която е трябвало да се финансират работите по изграждане на регионалните депа. На последно място, България поддържа, че закриването на съществуващите депа за неопасни отпадъци, преди да бъдат изградени новите регионални системи за управление на отпадъците, би било неблагоприятно за здравето на гражданите, живеещи в засегнатите райони.
Съдът отхвърля и трите довода на България със следните аргументи. Той припомня, че държава членка, която разрешава експлоатацията на депо, без преди това на компетентните органи да е представен план за подобрение и без те да са го одобрили, не изпълнява задълженията си по член 14 от Директивата. Освен това, задължението на държавите членки да предприемат всички необходими мерки за постигането на предписания от дадена директива резултат, е правнообвързващо задължение, наложено от член 288, трета алинея ДФЕС и от самата директива. Това задължение да се вземат всички общи и специални мерки е наложено на всички органи на държавите членки, включително на органите на съдебната власт в рамките на техните правомощия във връзка с производствата по обжалване на национални административни актове.
По отношение на спирането на плащанията по оперативните програми Съдът установява, че двете процедури не са взаимосвързани и че е можело да се предприемат поне временни мерки, за да се предотврати продължаващото функциониране на съществуващите несъответстващи депа.
По отношение на аргумента, свързан със защитата на здравето на гражданите, Съдът приема, че държавата членка не може да се позовава на собственото си противоправно поведение, за да оправдае допуснатото неизпълнение на задълженията си по член 14, букви а)—в) от Директивата. Основната цел на директивата, а именно депонирането на отпадъците да се осъществява в депа, които отговарят на изискванията на тази директива, преследва именно осигуряване на защитата на здравето на човека. Следователно държавата членка не може да изтъква като довод това, че според нея така се опазва здравето на човека, за да оправдае липсата на приети мерки, чрез които да изпълни задълженията си по същата директива.
Въз основа на тези съображения Съдът приема, че България не е изпълнила задълженията си по член 14, букви а)—в) от Директива 1999/31/ЕО и отхвърля иска като недопустим в останалата му част.