Александър Арабаджиев*

 

 

В един момент, когато по инерция все още говорим за новите положения, въведени от Договора от Лисабон, включително с оглед компетентностите на Съда на Европейския съюз и на развитието и реализацията на принципа за ефективна правна защита, Съдът на ЕС се явява изправен пред перспективата да получи нови компетентности, някои от които по силата на инструменти, намиращи се извън системата на Договорите. Тази ситуация произтича от предизвикателствата, пред които е изправен самият Европейски съюз(ЕС): като се започне от преодоляването на дълговата криза в еврозоната, за да се премине през (ре)структурирането и (ре)балансирането на икономическия и паричен съюз и се стигне до политическите предизвикателства от средно-и дългосрочен характер, които се отнасят до съдържанието и бъдещето на европейската интеграция въобще.

І.

Императивите на тази ситуация по отношение на Съда на Европейския съюз са предмет на настоящото изложение. Въпреки това, не е излишно едно кратко припомняне на новите положения, които се съдържат в Договора от Лисабон, и които са в голяма степен все още в процес на осмисляне и изясняване или тепърва предстои да бъдат прилагани. Още повече че те напълно се вписват в съдържанието на ролята, която Съдът има да играе в условията, наложени от посочените предизвикателства, с оглед осигуряване последователност в действието на различни юридически режими, от една страна, и, от друга страна, засилване гаранциите за защита на личността на гражданина на Европейския съюз – особено в пространството на свобода, сигурност и правосъдие.

Става дума за следното:

– Контролът за законосъобразност, упражняван от Съда, се разпростира и върху актовете на Европейския парламент и на Европейския съвет (чл.263, ал.1 ДФЕС), предназначени да произведат правно действие по отношение на трети страни. Що се отнася до Европейския съвет, става дума за положение, което е в съответствие с признаването-също по силата на договора от Лисабон – на Европейския съвет като една от институциите на Съюза.[1] Разбира се, от гледна точка на правните субекти, както и на условията за завеждане на такъв иск, оспорването на законността на акт на Европейския съвет би било подложено на ограниченията, които произтичат от четвъртата алинея на чл.263 ДФЕС.

– В рамките на контрола за спазване на принципа на субсидиарността СЕС е компетентен да се произнася и по искове за установяване на нарушения на този принцип чрез законодателни актове. Тези искове могат да бъдат предявени от държава-членка или предадени от нея, съгласно правния й ред, от името на нейния национален парламент или на негова камара (чл.8, алинея първа от Протокол № 2 относно прилагането на принципите на субсидиарност и на пропорционалност). Това ново положение е свързано със засилената роля на националните парламенти в процеса на вземане на решения на европейско равнище.

Член 12 ДЕС е изрично посветен на приноса на националните парламенти за доброто функциониране на Съюза, като в буква б) предвижда, че те следят за спазването на принципа на субсидиарност в съответствие с процедурите, предвидени в Протокол № 2[2]. Може да се очаква, че тази нова система ще стимулира по-голям и по-ефективен контрол от страна на националните парламенти в ЕС, увеличавайки по този начин отчетността и легитимността на законодателните органи на ЕС.

От гледна точка на контрола, който се възлага на СЕС, трябва да се отбележи, че Съдът и досега е упражнявал контрол за спазване на принципите на пропорционалност и субсидиарност от страна на законодателя на ЕС, въпреки че обикновено този контрол е бил упражняван по отношение общо и на двата принципа.[3] Новото положение, за което става дума тук, е възможността Съдът да се произнесе по иск за неспазване само на принципа на субсидиарност в законодателен акт, предявен от името на една национална легислатура. При това – в светлината на споменатото засилено участие на националните парламенти в дейността на Европейския съюз и възможността да изразяват становището си по проекти на законодателни актове.[4] При липсата на практика по този въпрос, не е уместно да се спекулира относно бъдещите решения на Съда, но могат да се назоват рисковете от повторение – в рамките на съдебната процедура – на политическите дебати[5], от разглеждането на субсидиарността като една по-скоро политическа, отколкото юридическа концепция, от липсата на ясни юридически критерии за контрол за спазването на този принцип.

Независимо от това, новото правомощие на Съда на ЕС, което подлежи да бъде упражнявано по реда и условията на чл.263 ДФЕС, т.е. като контрол относно законосъобразността на законодателен акт от гледна точка на спазването на принципа за субсидиарност, представлява една гаранция за пълноценното реализиране на ролята на националните парламенти в Европейския съюз, а оттам – и за засилване участието на гражданите в процеса на вземане на решения в ЕС. При това, с оглед спазването на един принцип, който е предназначен да гарантира именно това.[6]

– В съответствие с разширения контрол за законност, в б.”б” на първата алинея на чл.267 ДФЕС (предишен чл.234 ДЕО) компетентността на Съда на Европейския съюз да се произнася преюдициално е разпростряна по отношение валидността и тълкуването на актовете на институциите (к.м.- А.А.), органите, службите или агенциите на Съюза. А това означава – и по отношение на актовете на Европейския съвет.[7]

– Едно заслужаващо внимание допълнение се съдържа в последната алинея на чл.267 ДФЕС – разпоредбата, която урежда преюдициалното запитване. По силата на това допълнение, когато въпрос във връзка с тълкуването на Договорите и/или валидността и тълкуването на актовете на институции, органите, службите или агенциите на Съюза бъде повдигнат по висящо дело пред национален съдебен орган във връзка със задържано лице, Съдът на европейския съюз се произнася в най-кратък срок. В това отношение трябва да се посочи, че още преди влизането в сила на Договора от Лисабон и без връзка с този договор, чрез допълнение на Статута на Съда на Европейския съюз[8], изразяващо се в създаването на чл.23а, както и на Процедурния правилник на Съда, изразяващо се в създаването на нов чл104 б, се въведе т.нар. спешно производство.[9] То се прилага считано от 1 март 2008 г. Съгласно новата процедура, по искане на национална юрисдикция или, по изключение, служебно, преюдициалното запитване, което повдига въпроси, отнасящи се до областите по част трета, дял V от ДФЕС (“Пространство на свобода, сигурност и правосъдие”, респ. дял VІ от бившия ДЕС и дял ІV, част трета от бившия ДЕО), може да се разгледа по реда на спешното производство в отклонение на разпоредбите от [Правилника]. Най-общо, тези отклонения се състоят в олекотяване на писмената фаза на производството, в рамките на която само страните по основното производство, държавата-членка, към която принадлежи запитващата юрисдикция и институциите на Съюза, представят писмени становища, както и във възможност да не се провежда въобще тази фаза.

Спешното производство, както е предвидено в чл.23а, първа алинея, на Статута на Съда и както е е уредено от процедурния правилник на Съда, не е предназначено да се прилага само в случаите, когато има задържано лице, в какъвто смисъл е допълнението към последната алинея на чл.267 ДФЕС, а и по въпроси, свързани с родителски права и въобще по въпроси, които се отнасят до цялото пространство на свобода, сигурност и правосъдие.[10] Впрочем, едва ли е необходимо да се доказва, че въпросите, които възникват в контекста на тази проблематика, много често се характеризират със спешност, на която обикновената процедура по преюдициалните запитвания не може да отговори. Нейната продължителност може да има по–скоро разубеждаващ ефект спрямо решението на националните юрисдикции да се обърнат към Съда. Именно за да се избегне този ефект, е въведена спешната процедура, която позволява разглеждането на чувствителни въпроси в значително съкратени срокове, отнасящи се, както се посочи, до ситуации, свързани със задържане (лишаване от свобода), със спорове за родителски права, с положението на търсещи убежище и др.п.[11] От друга страна, и в това се състои същинското основание за въвеждането на разглежданата процедура, именно по дела, отнасящи се до пространството на свобода, сигурност и правосъдие, националните съдилища са най-често изправени пред необходимостта да се произнесат в най-кратки срокове, тъй като става дума за решения, по отношение на които в най-голяма степен важи известната максима, според която „забавеното правосъдие е отказано правосъдие”. В този смисъл, бързото разглеждане и разрешаване на съответното дело е важен елемент от същността на концепцията за ефективна правна

– Договорът от Лисабон смекчава условията за допустимост на исковете, предявени от физически и юридически лица, относно законосъобразността на актовете на институциите на Съюза.[12] От една страна, чл.263, алинея четвърта ДФЕС запазва формулата на предишния чл.230, ал.4 ДЕО, като допуска искове срещу решения, които са адресирани лично до лицето или които го засягат пряко и лично. От друга страна, създадена е възможност да се оспорват подзаконови[13] актове, които засягат лично съответното физическо или юридическо лице и които не включват мерки за изпълнение. Действителното съдържание на това положение, което е до голяма степен резултат от юриспруденцията на Съда, се нуждае от по-нататъшно изясняване.[14]

– Тук е мястото да се изтъкне може би най-същественото – от съдържателна гледна точка и гледна точка на контекста, в който тук те се разглеждат – ново положение, чийто ефект тепърва предстои да се проявява. То се състои в разпростирането на компетентността на Съда върху цялото пространство на свобода, сигурност и правосъдие. Както е известно, това става по силата на премахването на т.нар.”стълбова структура” на ЕС и вследствие на отмяната на предишните член 35 ДЕС и член 68 ДЕО, с което отпадат ограничения върху неговите правомощия. Така, що се отнася до полицейското сътрудничество и съдебното сътрудничество по наказателни дела, компетентността на Съда на Европейския съюз да се произнася с преюдициални заключения става задължителна и не е подчинена на декларация от страна на всяка отделна държава членка, признаваща гази компетентност и указваща националните юрисдикции, които могат да сезират Съда с преюдициални запитвания. Съгласно член 10 от протокол № 36 (Относно преходните разпоредби) обаче, по отношение на актовете в областта на полицейското сътрудничество и на съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси член 35 ДЕС в редакцията му, която предшества влизането в сила на Договора от Лисабон, остава в сила за един преходен период от пет години, считано от влизането в сила на Договора от Лисабон. Независимо от това, ограничението не се отнася, включително и през преходния 5-годишен период, за измененията на актовете в посочената област (член 10, параграф 2 от Протокол № 36).

– В същия контекст или по-скоро в контекста на параметрите на юрисдикционния контрол, упражняван от Съда на ЕС в една деликатна сфера, каквато са мерките за борба с тероризма, при условията на член 275, втора алинея ДФЕС, предстоящо е решението на Съда по делото Kadi II (AffairesjointesC-584/10 P, C-593/10 PetC-595/10 P, Commissione ;./Kadi).[15]

– Както в началото бе отбелязан, по силата една трайна юриспруденциална линия все повече се утвърждава концепцията за гражданството на Съюза, призвано – по думите на т. 41 от решението от 8 март 2011 г. по дело С-34/09, Zambrano – да съставлява основният статут на гражданите на държавите членки.[16]

– Разбира се, това кратко изброяване би било непълно, ако не се отбележи нарастващата юриспруденция на Съда по приложение на Хартата на основните права на Европейския съюз, която по силата на член 6, параграф 1 ДЕС има същата юридическа сила като Договорите. Във връзка с действието на Хартата по отношение на държавите членки, особено е важно правилното тълкуване и прилагане на нейния член 51, параграф 1, според който разпоредбите на Хартата се отнасят за държавите членки “единствено когато те прилагат правото на Съюза”.

II.

 

В контекста на финансовата криза, обхванала еврозоната, това, което тук преди всичко ни интересува, е ролята на Съда и възможностите на правната уредба да въздейства в условията на една нова и непрекъснато изменяща се финансово-икономическа, политическа и правна ситуация.

 

Обстоятелствата, свързани с произхода и развитието на кризата, са добре известни, въпреки че причините за възникването са предмет на различни интерпретации. Най-вече спорни са обаче средствата за нейното преодоляване. В това отношение в рамките на редица подобни дискусии се е поставял въпросът за това доколко правните средства като такива са в състояние сами по себе да посочат изхода. Могат ли те да заместят куража, необходим за вземането на определени решения, към което ни призовава логиката на европейската интеграция. Разбира се, за правни средства, взети сами за себе си, трудно може да става дума, доколкото и измененията на Договорите, и законодателните актове са плод на икономически анализ и политически решения.

Понеже Съдът на ЕС е в центъра на настоящето изложение, припомнянето на ролята, която той е играл в създаването и моделирането (оформянето) на автономния правопорядък на ЕС, както и в утвърждаването на принципа за предимството на правото на ЕС, концепцията за директния ефект и т.н., е и изкушение да се мисли за намирането на “вълшебната пръчица“ – по аналогия със “златното правило“, за което ще стане дума по-нататък.

Но понеже тук става дума за правна уредба въобще – колкото и едностранчив да изглежда анализът само от нейна гледна точка, – уместно е да се напомни нещо, което е по начало добре известно. А именно, че по начало Икономическият и валутен съюз е изграден върху два стълба – валутният и икономическият – които са неравностойни. Единият – валутният – е силно централизиран и интегприран, а другият – икономическият – е предимно междуправителствен и зависим от некоординирани национални политики. Или както един автор се изразява “през 90-те е изградена сграда, започвайки откъм покрива (валутна политика и обща парична единица), без достатъчно солидни основи и стени (чрез обща икономическа политика и особено бюджетна дисциплина)”[17].

Във всеки случай ясно е, чепредвид сериозността на кризата се наложи да се прибегне до приемането на инструменти както следващи общностния метод, така и на актове, разположени извън системата на договорите, върху което е основан Европейският съюз.Без тук да се възпроизвеждат всички[18], за нуждите на настоящето изложение ще бъдат споменати решението на Европейския съвет 211/199 от 25 март 2011 г. за изменение на член 136 от Договора за функциониране на Европейския съюз, Договорът за (създаване на) Европейски механизъм за стабилност(ЕМС) и Договорът за стабилност, координация и управление в икономическия и валутен съюз (известен като “фискален пакт”).

Решението на Европейския съвет 211/199 от 25 март 2011 г., взето при условията на опростената процедура за преразглеждане, предвидена в член 48, параграф 6 ДЕС, е израз на съгласието на държавните и правителствените ръководители за необходимостта да се установи постоянен механизъм за действие при кризи, за да се гарантира финансовата стабилност на еврозоната като цяло.За целта се прибягва до изменение на член 136 от ДФЕС по отношение на механизъм за стабилност за държавите-членки, чиято парична единица е еврото. Съгласно новият параграф 3, който се създава с член 1 на решение 211/199 “Държавите-членки, чиято парична единица е еврото, могат да установят механизъм за стабилност, който да се задейства, ако е абсолютно необходимо да се гарантира стабилността на еврозоната като цяло. Предоставянето на необходимата финансова помощ в рамките на механизма ще бъде строго обвързано с условия”.

Разсъждавайки по въпроса за възможностите на правната уредба да бъде средство за преодоляване на кризата си струва да помислим дали не трябва да се съгласим с твърдението, че ако съществуващите правила относно процедурата при прекомерен дефицит бяха спазвани, не би се стигнало до дълговата криза.Както е известно, процедурата при прекомерен дефицит, която се съдържа в член 126 ДФЕС, в протокол № 12 (относно процедурата при прекомерен дефицит), прикрепен към Договорите и във вторично законодателство, съставляваше и досега основата (или крайъгълният камък) на икономическата и фискална политика на ЕС. Според параграф 1 на член 126 ДФЕС държавите членки избягват прекомерен бюджетен дефицит, а параграф 2 възлага на Комисията да наблюдава развитието на състоянието на бюджета и на съществуващия държавен дълг в държавите членки. Референтните стойности, които не трябва да бъдат надхвърляни, са конкретизирани в Протокол № 12 (член 1) – 3% за съотношението между планирания или фактически бюджетен дефицит и брутния вътрешен продукт по пазарни цени и 60% за съотношението между държавния дълг и брутния вътрешен продукт, изчислен по пазарни цени.

Именно в светлината на тази уредба възниква въпросът, защо тези референтни стойности не са били спазвани и защо системата на изпълнение и контрол не е работила както трябва. Може би тук опираме до институционалните и конституционни реалности в ЕС, респективно до това, че от гледна точка на държавите членки бюджетната политика, включително данъчната политика, представляват чувствителна област от националния суверенитет. И това е вероятно причината, поради която, когато Договорът от Маастрихт въвежда Пакта за стабилност и растеж, включително споменатите правила за бюджетна дисциплина, системата за изпълнение и контрол е конструирана по такъв начин, че Съветът играе централна роля и даже – в член 126(10) ДФЕС – изключва процедурата по член 258 и 259 ДФЕС (за неизпълнение на задължения, произтичащи от правото на ЕС) от системата на контрол при прекомерен бюджетен дефицит. Както Съдът на ЕС е отбелязал – и тук вече стигаме до Съда – в своето решение от 13 юли 2004 г. по дело С-27/04, Комисия/Съвет, “отговорността за това държавите-членки да бъдат накарани да спазват бюджетната дисциплина е възложена на Съвета” (т.76). Човек не може да се въздържи да не отбележи, че това отваря вратите за политическа целесъобразност и опортюнизъм.

Впрочем, как се стига до това решение на Съда на ЕС, в което той е бил изправен пред въпроса за приложението на Пакта за стабилност и растеж? В контекста на този пакт е открита процедура срещу Германия и Франция. По предложение на Комисията Съветът установява, че и в двете държави е налице прекомерен дефицит. Той, следователно, приема две препоръки, в които ги приканва да сложат край на тази ситуация в определен срок. След изтичането на този срок, Комисията предлага на Съвета да приеме решение, с което да се установи, че никоя от двете държави не е взела адекватни мерки за намаляване на дефицита, т.е. Комисията иска от Съвета да даде предизвестието, което сега фигурира в член 126(9) ДФЕС.

Така, когато през 2003 г. Германия и Франция са изправени пред възможността по отношение на тях да бъдат предприети санкции поради неспазване лимитите на дефицита, се стига до решение на Съвета от 25 ноември 2003 г., което е всъщност плод на невъзможност да се постигне необходимото мнозинство и с което процедурата за прекомерен бюджетен дефицит е “временно суспендирана”. Именно това решение на Съвета е оспорено от Комисията пред Съда, който го отменя. Впрочем, доколкото искът на Комисията е насочен както срещу “бездействието” на Съвета (т.е. невъзможност да приеме решение), така и срещу заключенията за суспендиране, в първата му част той е обявен за недопустим, тъй като неприемането на инструментите, съдържащи се в препоръките на Комисията, не съставлява акт, подлежащ на оспорване. От друга страна обаче, що се отнася до акта на “суспендиране”, т.е. на държане в състояние на изчакване, доколкото това състояние е в зависимост от ангажиментите, поети от самите държави членки, възможността да се реализира процедурата по член 104 ДЕО (сега член 126 ДФЕС) се явява компрометирана.

ІІІ.

 

Връщайки се на сегашната ситуация, доказателство за това, че тя е в голяма степен необичайна, е самият факт на производството пред Съда на Европейския съюз по дело С-370/12, Pringle. То засяга самото изменение на Договора за функциониране на Европейския съюз, осъществено с решението на Европейския съвет от 25 март 2011 г., както и Договора за Европейския механизъм за стабилност (ДЕМС).

Образувано по преюдициално запитване на Върховния съд на Ирландия, с което е поставен въпросът за валидността на горецитираното решение на Европейския съвет. Да припомним, с това решение, по реда на опростената процедура за преразглеждане, в член 136 ДФЕС е създаден нов параграф 3. Той предвижда установяване от държавите членки, чиято парична единица е еврото, на механизъм за стабилност. В главното производство г-н Прингъл, член на ирландския парламент, е оспорил участието на Ирландия в този механизъм, поддържайки, че ДЕМС прехвърля суверенни правомощия на държавата в областта на паричната политика на нова международна институция и че при това положение ратификацията би противоречала на закона и конституцията, ако не бъде одобрена от народа на Ирландия на референдум.

В това отношение се твърди, че изменението неправилно е осъществено чрез опростената процедура по чл.48 (6) ДЕС, тъй като то променя компетентностите на Съюза. Този довод е с оглед на ограничението по третата алинея на параграф 6 на член 48, според което с решение на Европейския съвет не могат да се разширят областите на компетентност, предоставени на Съюза с Договорите.[19]

Както е известно, по силата на член 13, параграф 1 ДЕС в редакцията му, произтичаща от Договора от Лисабон, Европейският съвет е една от институциите на Съюза. Съгласно член 267, първа алинея, б. “б” ДФЕС СЕС е компетентен да се произнася преюдициално относно валидността и тълкуването на актовете на институциите на Съюза, а член 263, първа алинея ДФЕС предвижда, че СЕС осъществява контрол относно законосъобразността на актовете на Европейския съвет, предназначени да произведат правно действие по отношение на трети страни.

По делото се поставя въпросът, дали Съдът на ЕС е компетентен да се произнася относно валидността на първичното право. Съгласно досегашната юриспруденция, изследването на първичното право не влиза в правомощията му. Същевременно сме изправени в една нова ситуацияна опростена процедура за преразглеждане на Договорите, съответно за оспорване законосъобразността на едно решение на Европейския съвет, взето в рамките на тази процедура. Може да се отбележи, че Договорите не предвиждат никакво изключение от компетентността на Съда що се отнася до актовете на Европейския съвет, включително и тези, приети на основание член 48(6) ДЕС. В този смисъл е и доводът, че авторите на Договорите не са имали намерение да изключат решенията, приети на това основание от контрола за законност, упражняван от Съда, независимо че тези решения са предназначени да променят първичното право.

В това отношение е лансирано и разбирането, според което Съдът на ЕС е компетентен да се произнесе по отношение на т. нар. ”външна валидност”, т.е. валидност от “външна страна” на решението на Европейския съвет, докато вътрешна валидност не може да бъде проверявана от Съда. Без да се коментира коректността на това разграничение на възможния обсег на контрол от страна на Съда, трябва да се изтъкне, че всъщност пред Съда е стояла задачата да определи дали е спазено изискването на алинея втора на член 48(6) ДЕС, според което Европейският съвет може да приеме решение за изменение на всички или на част от разпоредбите на третата част на ДФЕС, както и дали решението за установяване на механизъм за стабилност от страна на държавите-членки, чиято парична единица е еврото, не накърнява разпоредбата на член 3(1) б. “с” ДФЕС, според която Съюзът разполага с изключителна компетентност в областта на паричната политика на държавите-членки, чиято парична единица е еврото. В случай, че създаването на този механизъм принадлежи към изключителната компетентност на Съюза, изменението на Договора не може да стане по опростената процедура , а следва да се използва обикновената процедура за преразглеждане.

С решението си от 27 ноември 20`2 г. Съдът отговаря по следния начин на въпроса, повдигнат от редица правителства на държави-членки,[20] както и от Европейския съвет и от Комисията, относно компетентността му да преценява валидността на Договорите.

Отбелязано е, на първо място, че въпросът за валидността е поставен по отношение на решение на Европейския съвет и че Съдът е поначало компетентен да прецени валидността на прието от Европейския съвет решение. Същевременно е посочено, че става дума за решение, взето в рамките на въведената от Договора от Лисабон опростена процедура за изменение (преразглеждане) на Договора по реда на член 48, параграф 6 ДЕС – обстоятелство, предвид на което въпросът е дали Съдът е компетентен да се произнася относно спазването на установените в тази разпоредба условия.[21] Именно с цел изследване на условията за прилагане на опростената процедура за преразглеждане Съдът – в качеството му на институция, която съгласно член 19, параграф 1, първа алинея ДЕС осигурява спазването на правото при тълкуването и прилагането на Договорите, се явява компетентен да провери валидността на решение на Европейския съвет по реда на член 48, параграф 6 ДЕС. В този смисъл обхватът на проверката включва както спазването на предвидените в член 48, параграф 6 ДЕС процедурни правила, така и въпроси, отнасящи се до съдържанието на предвидените изменения с оглед преценката, че те се отнасят само до третата част на ДФЕС, както и че не водят до изменения на друга част от Учредителните договори на Съюза и не разширяват областите на неговата компетентност. [22]

На второ място, преюдициалното запитване поставя и редица въпроси относно тълкуването на разпоредби от Договорите, които по същество оспорват – индиректно – валидността на ДЕМС от 2 февруари 2012 г. Впрочем, запитващата юрисдикция е формулирала втория си въпрос в светлината на това дали множеството разпоредби на първичното право, които са изброени, овластяват една държава членка да сключи и ратифицира един международен договор, какъвто е ДЕМС. Това са доводи, наведени от

самия жалбоподател в главното производство, които накратко се свеждат до следното: нарушение на установеното в Договорите разпределение на компетентностите между Съюза и държавите членки; накърняване на принципа, установен в член 125(2) ДФЕС, т.е. на т.нар. no–bailoutclause; трансфер на нови компетентности на институции на Съюза в нарушение на Договорите; несъвместимост на ДЕСМ с принципа за ефективна съдебна защита, прогласен в член 47 от Хартата за основните права на ЕС; и, накрая, създаване на ЕМС като автономна международна организация чрез заобикаляне на правилата, установени в правото на Съюза и пренебрегване на принципа на лоялното сътрудничество.

Сред редицата тълкувателни въпроси, които са поставени, особено внимание заслужава въпросът дали ДЕМС е в съответствие с или нарушава клаузата за “непоемане на отговорност и задължения”, установена в член 125 ДФЕС (т.нар. nobail–outclause)[23]. Към темата на настоящето изложение се отнася по-непосредствено въпросът, свързан с възлагането – чрез този договор – на компетентности на институции на Съюза и по-специално – на Съда на ЕС, въпреки че искането засяга в по-голяма степен ролята, която Европейската комисия и ЕЦБ имат в рамките на ЕМС.

Съгласно член 13(2) ДЕС всяка институция действа в кръга на правомощията, които са й предоставени с Договорите (ДЕС и ДФЕС). По отношение на Съда на ЕС ДЕСМ предвижда в своя член 37(3) една своеобразна “арбитражна клауза”, която придава на Съда компетентност не само по отношение на споровете между държавите-членки, които са членове на ЕМС, но също и спрямо споровете между една такава държава и самия ЕМС. С други думи, Съдът става компетентен да разгледа и реши спор между една държава-членка и една международна финансова институция.. И в двата случая се касае всъщност за оспорване решения на Съвета на директорите, взетопо повод на спор между членове на ЕМС или между членове на ЕМС и самия ЕМС. Член 37(2) ДЕМС предвижда всъщност, че Съветът на директорите (гуверньорите) ще се произнася по споровете между членовете на ЕМС и ЕМС, както и по споровете между членове на ЕМС във връзка с тълкуването и приложението на този договор. Гласовете на членовете на съвета от държавите членове на ЕМС ще бъдат суспендирани, когато той гласува по такива спорове. А параграф 3 на член 37 ДЕМС предвижда всъщност оспорване на тези решения пред Съда на ЕС. Впрочем, става дума за “специалното споразумение” , което се визира в член 273 ДФЕС и което създава компетентност на Съда на ЕС по спорове, отнесенинего на това основание. Абзац 16 от преамбюла на договора ЕМС гласи, че споровете относно неговото тълкуване и прилагане, възникнали между договарящите се страни или между договарящите се страни и ЕМС трябва да бъдат възлагани на Съда на ЕС в съгласие именно с член 273 ДФЕС.[24]

С решението си от 27 ноември 2012 г. Съдът тълкува собствената си компетентност да се произнася по спорове, свързани с предмета на Договорите, на основата на специално споразумение между държавите-членки съгласно член 273 ДФЕС. Според даденото от Съда тълкуване, сключването на такова споразумение може да предхожда възникването на действителен спор или – по израза на т.172 от решението – “няма пречка такова споразумение да бъде постигнато предварително по отношение на цяла категория предварително определени спорове по силата на клауза като член 37, параграфг 3 от Договора за ЕМС“. Що се отнася до изискването спорът да е свързан с предмета на Договорите, достатъчно е, че спорът, който е свързан с тълкуването или прилагането на ДЕМС, „може да се отнася и до тълкуването и прилагането на правото на Съюза.“[25] Освен това, обстоятелството, че съгласно член 13,параграф 3 от този договор меморандумът за разбирателство, който се договаря с поискалата подкрепа държава членка, трябва да е в пълно съответствие с правото на Съюза, е предпоставка условията, с които е обвързано предоставянето на този вид подкрепа, да се предопределя поне отчасти от правото на Съюза.[26] На последно място, с оглед на изискването страните по спора, с който Съдът е сезиран, да са само държави членки, е прието, че тази предпоставка за компетентността на Съда не изключва хипотеза на спор, страна по който е самият ЕМС, тъй като той е съставен изключително от държави-членки. Ето защо, спор, по който ЕМС е страна, може да се счита за спор между държави членки по смисъла на чл.273 ДФЕС.[27]

Във всеки случай същият въпрос, засягащ специфичната роля, която се придава на Съда на ЕС в допълнение на традиционните му компетентности, се поставя с оглед и на член 8 от Договора за стабилност, координация и управление в икономическия и паричен съюз. В светлината на ДЕМС за “финансовия пакт”, както съкратено бива наричан Договорът за стабилност, координация и управление в икономическия и паричен съюз, може да се каже ,че съставлява една своебразна противотежест, която осигурява баланса – между финансовата помощ, оказвана на държави членки в криза (ЕМС), от една страна, и засиления контрол по отношение на фискалните политики на държавите членки (“фискален пакт”), от друга.

ІV.

С оглед предмета на настоящото изложение, уместно е да погледнем на въпроса, отнасящ се до компетентностите, възложени на Съда с този договор, в светлината на решението по делото Pringle.

В един от абзаците на преамбюла е посочено, че юрисдикцията му по този Договор е основана на член 273 ДФЕС.[28]Впрочем, абзацът гласи така: “в съответствие с член 273 ДФЕС Съдът на ЕС следва да е компетентен да следи за спазването на задължението на договарящите се страни за транспониране на “правилото за балансиран бюджет” в техните национални правни системи чрез разпоредби с обвързваща сила и траен характер, за предпочитане на национално равнище”. Освен това член 8(3) изрично посочва, че този член представлява специално споразумение между договарящите се страни по смисъла на член 273 ДФЕС.

Същевременно произнасянето му е предвидено в процедура, която е suigeneris процедура за установяване на нарушение (на правото на ЕС). Сезирането му, предвидено в член 8 от Договора, е във връзка със спазването на задължението по член 3, параграф 2. Това е разпоредба, която не съставлява пряко част от правото на Съюза. Поддържа се обаче, че нейното предназначение е свързано с предмета на Договорите, тъй се отнася до системата за икономическа координация, уредена от ДЕС и от ДФЕС.[29] Разбира се, тепървамогат да се очакват критики в смисъл, че това е едно твърде разширено тълкуване на член 273 ДФЕС, което допуска чрез едно “специално споразумение” между някои държави членки да се възложи но Съда компетентност по разрешаване на “спор”, който съставлява всъщност процедура за установяване на нарушение (респ.на неизпълнение на задължение). Може, освен това, да се очаква, че от самия Съд ще бъде поискано да тълкува правилността на използването на член 273 като правно основание на този механизъм за съдебен контрол.

По отношение на предмета и субекта на сезиране следва още да се посочи – особено с оглед на някои предварителни редакции на текста на член 8 – на първо място, че пред Съда може да бъде отнесен въпросът за установяване дали дадената договаряща страна е приела съответните разпоредби в съответствие с изискването на член 3(2). Доколкото позоваването в член 8 е към целия параграф 2 на член 3, включва се и изискването за въвеждане на автоматично задействащия се корекционен механизъм, визиран в член 3(1), б. “е”. Не се включват обаче други задължения по дял ІІІ от договора, поради което отпада- поне на този етап – необходимостта да се анализират хипотези, в които пред Съда би бил отнесен въпрос, отнасящ се до неизпълнение на задължение, което произтича както от коментирания договор, така и от правото на ЕС въобще в случай на припокриване.[30] Във всеки случай, трябва да се отбележи и това, че за разлика от общата формулировка на неизпълнението в член 258 ДФЕС, разглежданата разпоредба е фокусирана върху неизпълнението на конкретно формулирано задължение. Друг е въпросът, че преценката на неизпълнението изисква не само констатация за въвеждането в законодателството на фискалното правило установено в член 3(1), но и (въз)действието на това правило върху бюджетния процес, както и ефективността на коригиращия механизъм.

При определянето на субекта на сезирането разпоредбата на член 8, параграф 1 не предвижда прякото въвличане на Комисията във фазата по непосредственото отправяне на искането до Съда. Предвидено е,че Европейската комисия се приканвада представи своевременно на договарящите се страни доклад за разпоредбите, приети от всяка от тях в съответствие с член 3, параграф 2. Ако Комисията, след като предостави на съответната договаряща се страна възможност да изложи своите съображения (формулировка, която е взаимствана от чл. 258, първа алинея и член 260, параграф 2 ДФЕС), заключи в доклада си, че тази договаряща се страна не е спазила член 3 параграф 2, една или повече договарящи се страни сезират Съда. В допълнение, в случите в които една договаряща страна счита, независимо от доклада на Комисията, че друга договаряща страна не е спазила член 3(2), тя също може да отнесе въпроса до Съда. В нормалния случай в основата на сезирането е докладът на Комисията относно разпоредбите, приети от договарящите страни съобразно с член 3(2), а самото сезиране се предшества от възможност за съответната договаряща страна да изложи своите съображения, като тази възможност също се предоставя от Комисията, а възможността за излагане на съображения предхожда нейния доклад. Този доклад предполага контролна и оценъчна дейност от страна на Комисията, чийто извод е основание в общия случай-за предявяване на иска.[31] И в двата случая решението на Съда е задължително за страните по производството, които взимат необходимите мерки, за да се съобразят с решението в срок, който се определя от Съда.

Във втория параграф на член 8, който директно се вдъхновява от член 260, параграф 2 ДФЕС,изрично посочен, впрочем, в един от абзаците на преамбюла, е дадена възможност на договаряща страна, която на основание на собствена оценка или на оценка от страна на Комисията, счита, че друга договаряща страна не е предприеланеобходимите мерки за изпълнение решението на Съда, да сезира Съда и да поиска налагането на финансови санкции съгласно критериите, установени от Европейската комисия в рамките на член 260 ДФЕС. Ако Съдът установи, че въпросната договаряща страна не се е съобразила с неговото решение, той може да й наложи заплащането на съобразена с обстоятелствата еднократно платима сума или периодична имуществена санкция, която не може да надвишава 0,1 % от БВП на съответната държава. Съображениетоот преамбюла, както и самият член 8(2), които съдържат позоваването на член 260 ДФЕС, споменава също и обстоятелството, че Комисията е установила критерии за определянето на еднократно платимата сума и/или на периодичната имуществена санкция. Не е ясно дали тези критерии трябва да бъдат следвани при сезирането на Съда с искане за налагане на санкцията или от самия Съд. Във всеки случай, следва да се напомни, че практиката на Съда на Европейския съюз по приложението на член 260 ДФЕС показва, че исканията на Комисията не обвързват Съда, нито той е обвързан от метода за изчисляване на санкциите, установен от Комисията в прието от нея Съобщение.[32]Това за пореден път личи от едно решение произнесено но 11 декември 2012 г. по дело С-610/10, Комисия/Испания, в което Съдът преутвърждава практиката си в контекста, както вече се отбеляза на една проблематика, която се отнася до продължителността на неизпълнението и критериите за определяне, че то е преустановено (което има значение за налагането на периодичната имуществена санкция).

Усложнената формула за сезиране на Съда –както първоначално, така и с оглед налагането на имуществена санкция заради неизпълнение на неговото решение – е вероятно резултат на съображения, които се отнасят и до баланса на силите, доколкото може да доведе до нежелано от някои държави членки засилване (“овластяване”) на Комисията.[33] Тази перспектива към разглеждания договор не е предмет на обсъждане в настоящото изложение, въпреки че е уместно да се вземе предвид при оценката на въздействието на разглеждания договор и въобще на мерки от този характер върху баланса между институциите и върху методите на регулиране в рамките на ЕС. От друга страна обаче, не бива да се забравя, че говорим за договор, разположен извън системата на СЕС и ДФЕС. Във всеки случай, по отношение сезирането на Съда, за да се контролира изпълнението на задължението на държавите членки по член 3(2) и санкционира евентуалното неизпълнение, ролята на Комисията е съществена. Както вече се отбеляза, констатациите в изготвен от нея доклад относно съответните транспониращи разпоредби, приети от държавите-членки, както и направеният от нея извод, че дадена държава членка не е изпълнила посоченото задължения, са в основата на сезирането на Съда (независимо от това, че държава-членка може да направи това и сама, т.е. по собствена преценка). Преценката от страна на Комисията може да бъде в основата и на искане за налагане на финансови санкции, когато дадена държава членка счете, че съответната държава членка не е предприела необходимите мерки, за да се съобрази с решението на Съда.Вън от въпроса доколко е допустимо на Комисията да се възлагат компетентности с договор, който стои извън Договорите, върху които е основан ЕС, ефективността на разглеждания механизъм може да се окаже в зависимост от активността на определени държави-членки. Това, което тук ни интересува, е в каква степен предлаганият механизъм за възлагане на компетентност на Съда на Европейския съюз и преди всичко за нейното упражняване съответства на условието, съдържащо се в член 273 ЗФЕС, компетентността да се отнася до “спорове между държавите членки”. Доколкото член 8(1) предполага и известна досъдебна фаза на процедурата, без да се спекулира по този въпрос, следва да се спомене възможността по принцип тази фаза да се използва за разрешаване на спора. От друга страна, продължавайки с аналогиите с производството по член 258 ДФЕС, поставя се и въпросът за възможна проява на усмотрение- от страна на Комисията и/или на останалите договарящи страни. Отново без да може да се гадае бъдещото поведение на заинтересуваните институции и държави членки (договарящи страни), може да се отбележи, че предвид на императивите, наложили споменатото строго фискално правило, пространството за усмотрение е ограничено.

В заключение се налага се една кратка оценка на въпросните инструменти в светлината на критиките за неадекватност на общностния метод. Вън от актовете, които са приети на основата на този метод, трябва да се каже, че някои от новоприетите мерки имат временен характер. Други – като ДЕМС, например – се съпътстват от изменение на ДФЕС. А и фискалният пакт, и ДЕМС предполагат засилено участие на Комисията и на Съда в процеса на наблюдение и изпълнение. Освен това, и двата договора подлежат на ратификация, като процедурата по ратификация в някои държави членки – Германия[34], Франция[35] и Ирландия напр. – включваше и съдебен контрол от техните най-висши съдилища. Както видяхме, в този процес на легитимация е включен и самият Съд на ЕС.

В рамките на дискусията относно участието на Съда на Европейскя съюз, възникват редица въпроси от принципен характер. Те опират до запазване целостта на конституционния правопорядък на ЕС, до демократичната легитимност на неговите институции, до същността и развитието на европейската интеграция.

Че ориентацията към същностните принципи на правото на ЕС и заздравяването на правната рамка на ЕС сочат към изхода от кризата, изглежда очевидният отговор. От гледна точка на Съда на Европейския съюз, както делото Pringleдобре го показва, това означава нови измерения на функцията му, установена в член 19, параграф 1 ДЕС – вече с оглед контрол за съответствието и примиряването с правото на ЕС на правни инструменти, сключени между държави членки, но намиращи се извън системата на ЕС. Както в това решение е посочено, държавите членки, чиято парична единица е еврото, са компетентни да сключат помежду си споразумение за създаване на механизъм за стабилност, но не могат да пренебрегват спазването на правото на Съюза при упражняването на тази своя компетентност във въпросната област.[36] Впрочем, от това именно произтича голямата отговорност на Съда да осигури тълкувателна хармония на различни правни инструменти, приети в името на една и съща цел.

Създаденият нов юридически и политически контекст и увеличаващото се многообразие на юридически източници и сложност на юридическата регламентация и на интеграционния процес въобще все по-често ще поставят пред Съда такива и вероятно и по-трудни въпроси. При това, упражняването на тези компетентности се очаква да бъде редом с утвърждаването и защитата на статута на гражданина на ЕС и на неговите основни права, както те са гарантирани от Хартата. Юридическата легитимност на интеграционния процес е израз на принципа на върховенството на закона, върху който е изграден Европейският съюз. Тя не може да е отговор на необходимостта от демократична легитимност, но може да е гаранция за правата, които гражданите на ЕС черпят от правото на ЕС. Осигуряването на тези права е условие за тяхната съпричастност към общия проект, особено в условията на все по-нарастващо проникване на правото на ЕС във всекидневния живот на гражданите, на засилващото се сътрудничество по наказателни и гражданско-правни въпроси, на увеличаваща се необходимост от безпротиворечиво прилагане на правото в пространството, което европейската конструкция заема.

*Съдия в Съда на Европейския съюз, председател на УС на Българската асоциация за европейско право.

Настоящите бележки, които не ангажират автора в служебното му качество, са изградени върху словото, произнесено при откриването на конференцията “Към европейски фискален съюз:нови договори, правни въпроси и перспективи”, организирана от Българската асоциация за европейско право, съвместно с представителството на Европейската комисия в София. При изготвянето на писмения вариант са отпаднали положения, които се съдържат в материалите, представени от другите участници в конференцията. Взети са предвид, освен това, междувременно настъпили нови положения.

 

***

 

[1]Чл.13, параграф 1 ДЕС. В допълнение към това – само заради пълнотата на изложението и без връзка с предмета му – може да се посочи още, че Съдът е компетентен да се произнася и по искове, заведени от Сметната палата, от Европейската централна банка и от Комитета на регионите, които имат за предмет защитата на техните изключителни правомощия (чл.263, алинея 3 ДФЕС).

[2]Вж. поначало чл.5, параграф 3, втора алинея, ДЕС, където е предвидено, че националните парламенти следят за спазване за принципа на субсидиарност в съответствие с процедурата, предвидена в посочения протокол.

[3]Вж.напр. решение от 10 декември 2002 г. по дело С- 491/09, BritishAmericanTobacco(Investments) andImperialTobacco, т.184, както и решението от 8 юни 2010 г. по дело С- 58/08, Vodafone, т.72-79.

[4]Вж. и Протокол(№1) относно ролята на националните парламенти в Европейския съюз..

[5]Органичен закон във ФРГ дава дори възможност на малцинството в Бундестага да поиска от правителството да внесе такъв иск.

[6]Вж.чл.5, параграф 3, включително втората алинея, ДЕС.

[7]Именно преюдициално запитване, отнасящо се до валидността на решение на Европейския съвет е предмет на решението от 27 ноември 2012 г.по дело С- 370/12, Pringle.

[8]Протокол (№ 3) относно статута на Съда на Европейския съюз.

[9]Вж сега глава трета от част трета(чл.107-114)от новия процедурен правилник на Съда (ОВ, 2012, L, с. 265).

[10]В чл.23а, първа алинея на Статута дори това е изрично отбелязано, за да се разграничи спешното производство от бързото, което не се свързва с определена материя.

[11] Данните относно разгледаните от СЕС при условията на спешната процедура дела за един период от около две години и осем месеца показват, че някои дела се приключват за срокове от порядъка, например, на 40 дни (дело С-296/08PPU, Европейска заповед заарест), 50 дни (дело С-198/08PPU, тълкуване на Регламент Брюксел ІІа във връзка със спор за родителски права), 81 дни (дело С-357/09, тълкуване на Директива 2008/115/ЕО –връщане на гражданин на трета държава, влязъл незаконно в държава-членка) и др.

[12]Тук изцяло извън дискусията остава много интересното от теоретична гледна точка разбиране, основано на една своеобразна „йерархия на нормите съобразно съответни демократични критерии”. Според това разбиране една норма, приета по парламентарен път, се ползва с повече „демократичен заряд” и поради това следва да бъде по-трудно атакуема по съдебен ред.

[13]Следва да се обърне внимание, че понятието подзаконови актове има определена конотация в българския език и в българската правна система и че за да се отговори на въпроса относно характера на актовете, които разпоредбата визира, то се нуждае от тълкуване. Във френската версия те са назовани actesréglementaires, а в английската – regulatoryacts. Във всеки случай, уместно е да се отбележи, че Договорът от Лисабон не възприема подхода на Европейската конституция, която предвиждаше три типа актове с общо действие(“закони”, “рамкови закони” и “регламенти”) по съображение да се използват понятия, които съвпадат поначало с наименованията, използвани в националните системи и са поради това по-познати (“по-близки”) на гражданите. Вместо това, Договорът от Лисабон си служи с класическата номенклатура на законодателните актове на Съюза – регламенти и директиви. В доктрината обаче съществува и становище, че понятието за “actes réglementaires” визира всеки акт с общо действие, който произвежда правни последици, независимо от това, дали актът има законодателен характер. Малко е вероятно това становище да надделее в практиката на СЕС, но ако то бъде възприето, понятието подзаконови актове губи смисъл. По този въпрос, вж. и по-долу.

[14]В момента пред Съда на ЕС е висящо и предстои да бъде разгледано в голям състав дело С-583/11Р Inuit Tapirriit Kanatami e.a./Съвет и Парламент, в рамките на което Съдът е призован да даде тълкуване на израза “както и срещу подзаконови актове, които го засягат пряко и не включват мерки за изпълнение”, който се съдържа в член 263, четвърта алинея ДФЕС. В рамките на това производство Съдът е призован.да тълкува понятието “подзаконови актове”. Заключенията на генералния адвокат Ю.Кокот са представени на 17 януари 2013 г. В друго производство – по дело С-274/12Р, Telefonica/Комисия, акцентът е върху съдържанието на израза “…които не включват мерки за изпълнение”.

[15]Впрочем, важно е да се отбележи, че Съдът е компетентен – по силата на член 275, втора алинея ДФЕС – да се произнася по искове, заведени при условията на член 263, четвърта алинея ДФЕС, относно контрола за законосъобразност на решенията, предвиждащи ограничителни мерки спрямо физически юли юридически лица, приети от Съвета на основание глава 2 на дял V т Договора да Европейски съюз (Специфични разпоредби относно общата външна политика и политика на сигурност).В тази връзка, вж., напр. Решението от 3 септември 2008 г.по съединени дела С-402/05 Р и С-415/05 Р, KadiandBakaraatInternationalFoundation/Съвет и Комисия.

[16]Вж.също в материята на гражданството на съюза, свободното движение и правото на пребиваване на граждани на трети страни, членове на семейството на гражданин на Съюза – решение от 15 ноември 2011 г.по дело С- 256/11, Dereci.

[17]A. Rosas and L. Armati, EU Constitutional Law: an Introduction, Second Revised Edition, Hart Publishing, Oxford and Portland, Oregon.2012, p.221: “in the 90s a house was built starting with the roof(monetary policy and the common currency) but without a sufficiently solid foundation and walls (economic policy and, more specifically, budgetary discipline)”.

[18]По този въпрос, вж.по-подробно, А. Арабаджиев, “В търсене на “златното правило”:Договорът за стабилност, координация и управление в икономическия и валутен съюз и правота на Европейския съюз”, Европейски правен преглед, т.ІІ, с.11.

[19]По това дело Съдът се е произнесъл в пълен(пленарен)състав и при условията на ускореното производство.

[20]Становище в смисъл, че компетентността на Съда да разгледа първия въпрос е ограничена и дори изключена, тъй като този въпрос се отнася до валидността на първичното право, са изразили Ирландия, белгийското, испанското, френското, италианското, кипърското, нидерландското, австрийското и словашкото правителство (вж. е т.30 от решението).

[21] т. 30-33 от решението по делото Pringle.

[22]Id. Т. 34-36.

[23]т. 129-152. Тази част от решението, както и решението като цяло, е показателна и за използваните от съда тълкувателни способи. Представянето й обаче предполага информация относно произхода на разпоредбата на член 125 ДФЕС, както и относно контекста, в който е била схващана досега, а също и относно новия контекст, създаден от ЕМС.

[24]Разпоредбата на член 273 ДФЕС гласи: “Съдът е компетентен по всички спорове между държавите-членки, свързани с предмета на Договорите, ако спорът е изпратен до него при специално споразумение между страните.”

[25]т.174.

[26]Id.

[27]т.175.

[28] Член 273 ДФЕС гласи::”Съдът е компетентен по всички спорове между държавите-членки, свързани с предмета на Договорите, ако спорът е изпратен до него, при специално споразумение между страните.”Член 8(3) от договора изрично посочва, че разпоредбата на член 8 съставлява „специално споразумение” по смисъла на член 273 ДФЕС.

Рамковото споразумение за ЕИФС между държавите членки на еврозоната и самия ЕИФС също предвижда юрисдикция на Съюза на Европейския съюз, доколкото става дума за спорове между самите държави членки; при спор една или повече държави членки и самия ЕИФС компетентни са съдилищата на Великото херцогство Люксембург(член 16, параграф 2). Компетентност на Съда, но под формата на произнасяне по жалба срещу решение на съответното управително тяло, предвижда и член 32(3) от проекта за договор, създаващ ЕСМ.

[29] В този смисъл Вж.Common Market Law Review, 49, 2012, Editorial Comments, стp.7.

[30] В това отношение, виж и член 126(10) ДФЕС, според който правото да се предявяват искове по член 258 и 259 не може да бъде упражнено в рамките на параграфи 1-9 на съшия член.

[31] В тази връзка може да се подчертае разликата с член 258 ДФЕС, където не е установено как Комисията набира информация, за да счете, че дадена държава членка не е изпълнила задължение, произтичащо от Договорите.

[32] По тези въпроси, включително и по въпроса за възможността Съдът да наложи едновременно(кумулативно) и двете санкции, вж. А. Корнезов, “Определяне на размера на глобата, наложена на държава членка за нарушаване на правото на ЕС: Съдът на ЕС пред поредното предизвикателство”, Европейски правен преглед, том І (2011), с.62., както и решение на Съда на ЕС от 12 юли 2005 г. по дело С-304/02, Комисия/Франция.

[33] Същевременно, обстоятелството, че държави членки(договарящи страни), а не Комисията, могат да сезират Съда, се счита като “отслабване” на процедурата.

[34]Вж. решение на Федералния конституционен съд на Германия от 12 септември 2012 г., поместено в настоящия том на списанието.

[35]По искане на президента на Република Франция френският Конституционен съвет се е произнесъл по въпроса дали ратифицирането на “фискалния пакт” трябва да бъде предшествано от изменение на Конституцията. С решение от 9 август 2012 г. Конституционният съвет е приел, че при определени условия, които той е дефинирал, договорът не съдържа клаузи, противоречащи на Конституцията.Условията, за които става дума, са свързани с изискването в параграф 2 на член 3 от Договора, според което правилата, предвидени в параграф 1, пораждат действие в националното право на договарящите се страни най-късно една година след влизането в сила на този договор чрез разпоредби с обвързваща сила и траен характер, за предпочитане на конституционно равнище, или когато тяхното пълно спазване и придържането към тях през целия национален бюджетен процес е обезпечено по друг начин. Позовавайки се на разпоредби от Конституцията относно финансовите и бюджетните процедури, в решението се посочва, че в случай че за да изпълни ангажимента, посочен в член 3(1) от фискалния пакт, Франция реши да приеме – на основата на втората алтернатива в член 3(2), изр.1- органични закони, които имат ефекта, изискван от член 3(2), ратифицирането на фискалния пакт не трябва да бъде предшествано от ревизия на Конституцията. Следствие на това положение е и второто условие. То е свързано с компетентността на Съда да се произнася по спазването на изискването по член 3, параграф 2 (член 8, параграф 1 от Договора). Според френския Конституционен съвет, след като член 3, параграф 2 не налага непременно да се измени Конституцията, член 8 няма за ефект да овластява Съда на ЕС да преценява съответствието на разпоредби от конституцията с въпросния договор. Следователно, ако Франция реши да придаде ефект на правилата, установени в член 3(1) от договора съгласно условията на втората посочена хипотеза – т.е. когато тяхното пълно спазване и придържането към тях е обезпечено по друг начин – член 8, т.е. компетентността на Съда на ЕС да се произнесе по приетите разпоредби, не “накърнява съществените условия за упражняване на националния суверенитет.”

[36]т.68 и 69.