д-р Павлина Панова[1]

 

 

Увеличаването на потребностите от наказателноправно сътрудничество между държавите – членки на Европейския съюз /ЕС/, налагащо се от съвременните форми на престъпност и най-вече с оглед на нейната транснационалност придобива все по-голямо значение след Европейския съвет в Тампере през 1999 г. Осъзнаването на необходимостта от нов начин на осъществяване на съдебното сътрудничество в условията на новата реалност намира израз и в прокламираната от Хагската и Стокхолмска програми на Съвета на Европейския съюз важност на осъзнаването и пълното прилагане на принципа на взаимното признаване на всички стадии на наказателния процес /както на съдебни решения, така и на решенията в досъдебната фаза/.

В сферата на наказателното правораздаване принципът на взаимното признаване се проявява в задължението на национален съд на една държава – членка да изпълни правораздавателен акт, постановен в друга държава-членка, като акт на собствената му юрисдикция. Всяка държава от ЕС трябва да приема чуждите съдебни актове като свои, равносилни на постановени решения при прилагането на нейното собствено право от нейни юрисдикции. Това зачитане на чуждия съдебен акт не е самоцелно, а е подчинено на основната крайна цел – изпълнението на този чужд съдебен акт. То трябва да стане от компетентните органи на изпълняващата държава, без да се осъществява какъвто и да е контрол от нейните органи върху процедурата по постановяването на този акт, както и контрол на самия него и без прилагане на процедура по признаване и приемане на акта като на акт на нейна юрисдикция.

В крайна сметка прилагането на принципа на взаимното признаване на съдебни актове, основаващ се на взаимното доверие между държавите-членки /техни институции и правораздавателни органи/, прави възможно еволюирането от класическия принцип на международно сътрудничество към една по-висша форма на международно съдействие за прилагане на съдебните актове. Това обаче е възможно единствено и само при съществуването на взаимно доверие между наказателноправните системи на държавите – членки и достатъчно висока ниво на това доверие, необходимо, за да се откаже националния съд да прилага своето право в полза на прилагането на правото на друга държава-членка.

В основата на взаимното признаване следва да стои уважението към правото на другия и вяра в достигането от всяка държава-членка на минималния праг на защита на основните права на човека и на принципите на правовата държава.

Не може обаче да се игнорира съществуващото различие и към настоящия момент в правните системи на държавите–членки, особено в такава чувствителна материя, каквато е наказателното правораздаване, традиционна сфера на упражняване на националния суверенитет. Би било нихилизъм да се отрича то, но важното е държавите да го съзнават и да го приемат. Това означава да е налице съгласие да се изпълни чужд съдебен акт и тогава, когато едно деяние може дори да не е инкриминирано като престъпление в изпълняващата държава или за престъплението, за което се иска предаването на едно лице, националното право да предвижда по-ниско наказание, от правото на издаващата държава. Това изпълнение обаче в случая е подчинено на убеждението, че съдебният акт на издаващата държава е бил издаден при пълно съблюдаване на принципите на законност, субсидиарност и пропорционалност и спазване на правата на засегнатия индивид. Само при наличието на такава увереност, почиваща на доверието между издаващ и изпълняващ орган, последният би приел постановения акт като свой и би предприел действия по изпълнението му.

Членството на България в ЕС от 01.01.2007 г. постави пред българските наказателни съдии необходимостта от осъзнаване на съвременната философия на съдебно сътрудничество по наказателни дела, от тяхното обучение и подготвеност по прилагане на актовете на ЕС. В предприсъединителния период за България се извърши значителна законодателна дейност по транспониране на актовете на европейското законодателство в българската правна система, чието прилагане започна без особени затруднения, значение за което оказа и предварителната подготовка на магистратите чрез различни форми на обучение.

Тази нова за българските съдии форма на наказателно сътрудничество с колеги от други държави-членки на ЕС намери своята първа реализация в прилагането на Европейската заповед за арест /ЕЗА/, приета чрез Рамково Решение на Съвета №584 от 13.06.2002 г., транспонирано в България през 2005 г. със ЗЕЕЗА – почти две години преди ефективното членство на страната. Без съмнение този инструмент на наказателно сътрудничество постави значително предизвикателство пред наказателните магистрати в сравнение с екстрадицията и това се дължи именно на заложения в неговите основи принцип на взаимното признаване. Негови основни проявления са частичната отмяна на контрола върху двойната наказуемост на престъпленията, възможността да бъдат предавани български граждани, както и значително ограничаване на основанията за отказ да бъде изпълнена ЕЗА.

Друг инструмент, приет от Съвета на ЕС в областта на взаимното признаване, е Рамковото Решение на Съвета 2003/577/ПВР от 22.07.2003 г. за изпълнението в ЕС на заповеди за запор на имущество и доказателства, който е въведен чрез специален закон през 2006 г. – Закон за признаване, изпълнение и постановяване на актове по обезпечаване на имущество или доказателства /ЗПИПАОИД/.

Рамково Решение на Съвета 2005/214/ПВР от 24.02.2005 г. за прилагането на принципа на взаимно признаване по отношение на финансовите наказания и Рамково Решение на Съвета 2006/783/ПВР от 06.10.2005 г. за прилагане на принципа на взаимното признаване на заповеди за конфискация, са транспонирани в българското право чрез Закона за признаване, изпълнение и изпращане на решения за конфискация или отнемане и решения за налагане на финансови санкции, приет през 2010 г. През 2012 г. е приет Закон за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни решения и решения за пробация с оглед упражняване на надзор върху пробационните мерки и алтернативните санкции, с който се въвежда в националното право РР 2008/947. Наред с приемането на специални закони, транспониращи европейското законодателство в областта на наказателното съдебно сътрудничество, българският законодател прилага и средство на въвеждането му чрез изменение на съществуващото законодателство, като например случаят с въвеждането на Рамково Решение на Съвета 2008/675/ПВР от 24.07.2008 г. за вземането в предвид на осъжданията на държавите –членки на ЕС в хода на нови наказателни производства.

Петгодишното прилагане на практика у нас на ЕЗА показва положителния аспект на отпадането на излишния формализъм в комуникацията между издаващ и изпълняващ съдебен орган, което свежда до минимум основанията за отлагане на производствата и отказите за изпълнение на чуждия съдебен акт. Не така стои въпросът обаче с РР за запор на имущество и доказателства. До настоящия момент липсва каквато и да е практика по приложението на националния закон, с който то е транспонирано. Съдебните органи на държавите-членки като че ли все още са склонни да продължат да прилагат Конвенцията на Съвета на Европа относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление, отколкото новия и по-опростен механизъм на издаване на Европейско удостоверение за запор. Очевидно в този род взаимоотношения по-лесно се приемат и прилагат нови инструменти, които заместват вече съществуващите такива, отколкото съвършено новите способи за взаимна правна помощ, които не са имали свой еквивалент, независимо от опростения начин на тяхното изпълнение.

Премахването на проверката за двойна наказуемост на част от престъпленията, за които се издават съответните европейски инструменти – заповед за арест, удостоверения за запор, за налагане на финансова санкция или за конфискация, е логически резултат от принципа на взаимното признаване. Този стандарт, макар и прилаган от българските магистрати, изискваше известен период от време, за да приемат, че традиционната присъща на наказателния съдия суверенност да прецени дали определено деяние е престъпление и каква е неговата правна квалификация, не може да бъде преграда за съдебното сътрудничество между тях по отношение на кръга от 32-те престъпни прояви. Създадените колебания на наказателните съдии в началото по приложението на този принцип на практика, особено при изпълнението на първите ЕЗА, бяха бързо преодолени посредством преюдициалното заключение на Съда на ЕС в дело С–303/05, AdvokatenvoordeWereldVZW. Към настоящия момент не съществува никакво съмнение, нито затруднение в практиката по прилагане на инструментите на наказателно съдебно сътрудничество, че макар и инструментите на ЕС да премахват проверката за двойна наказуемост на престъплението по правото на изпълняващата държава, то определянето на състава на престъплението и предвиденото за него наказание продължава да се урежда от правото на издаващата държава – членка, която е обвързана от спазването на принципа за законоустановеност на престъплението и наказанието за него.

На практика днес значителен брой български магистрати са склонни да приемат дори и разширяване на списъка с престъпления, тъй като намират, че по този начин се демонстрира желание за сътрудничество между издаващ и изпълняващ орган, за признаване на чуждия съдебен акт и се довежда до край идеята за взаимното признаване.

Едно от най-важните нововъведения на РР за ЕЗА в областта на международното сътрудничество по предаване на лица, извършили престъпления, е премахването на забраната за предаване на собствени граждани. Възможността за предаване на собствени граждани на друга държава-членка е една от основните отлики на ЕЗА от екстрадицията. При гарантирано от Конституцията право на българските граждани да не бъдат предавани на друга държава за целите на наказателно преследване (чл. 25) през 2005 г. чл. 25, ал. 4 КРБ беше изменен по начин, допускащ отпадане на тази забрана в случаите, когато това е предвидено в международен договор, ратифициран, обнародван и влязъл в сила за Република България. Таза промяна в конституцията е продиктувана от подготовката на България за членство в ЕС (с оглед необходимостта от прилагане на ЕЗА, считано от датата на влизане в сила на Договора за присъединяване на Р България към ЕС) и с оглед необходимостта от ратифициране на Римския статут за Международния наказателен съд.

Правото на държавата да предаде свой гражданин на друга държава с цел неговото съдене и наказване или с цел изтърпяване на наказание не е и не може да се счита за принуда спрямо това лице да напусне родината си, нито е израз на едностранно прекъсване от страна на България на връзката държава-гражданин. Както РР за ЕЗА, така и националният ни закон – ЗЕЕЗА, съдържат достатъчно гаранции за закрила на интереса на българския гражданин от страна на българската държава. На първо място, това е нормата на чл. 40 ал.1 т. 4 ЗЕЕЗА, съгласно която, ако български гражданин се иска от държава-членка с цел изтърпяване на вече наложено наказание с присъда, то българският съд има право да откаже да изпълни ЕЗА, ако приеме да се приведе в изпълнение на българска територия наказанието „лишаване от свобода“ или мярката, изискваща задържането на лицето, наложени от издаващата държава. На второ място, гаранция за продължаваща закрила на българските граждани е и нормата на чл. 41, ал. 3 ЗЕЕЗА, която предвижда, че в случаите на издадена ЕЗА срещу български гражданин с цел провеждане на наказателно преследване, той ще бъде предаден на издаващата държава, само ако тя даде гаранции, че след неговото изслушване в тази държава той ще бъде върнат отново в България, за да изтърпи на нейна територия наложеното му наказание. С оглед на значителния брой ЕЗА, издадени срещу български граждани от съдебни органи на държави-членки на ЕС, тези норми от националното право се оказаха и едни от тай-често приложимите. По същество често в производството по тези дела се поставя от защитата въпроса за правата на лицата, за тяхното спазване в предходни наказателни процедури в издаващата държава, както и гарантирането им в бъдещи процедури в случай на изпълнение на заповедта.

Правото на закрила на български гражданин от държавата би могло да бъде накърнено при предаването му по силата на ЕЗА на друга държава-членка, само ако с това предаване биха били нарушени негови основни права, там където стандартите на наказателно производство не отговарят на националните стандарти за справедлив и обективен процес. Няма съмнение за българските магистрати и не е налице каквато и да противоречива съдебна практика по отношение на разбирането, че всички държави-членки на ЕС са и членки на Съвета на Европа и като такива са подписали и ратифицирали КПЧ. Това ги задължава да осигуряват изискуемите от КПЧ и утвърдени от практиката на ЕСПЧ стандарти на наказателно производство за справедлива процедура по чл. 6 и да гарантират правата на обвиняемия като участник в процеса, в който следва да се реализира неговата наказателна отговорност. Този извод безспорно намира опора и в обстоятелството, че Хартата за основните права на гражданите в ЕС е първично право на Съюза след Договора от Лисабон и с нея и с практиката на Съда на ЕС се възприемат стандартите на наказателното производство и правата на участващите в него лица, присъщи на постиженията на КПЧ. В този смисъл българските съдии са запознати с постановеното в началото на 2013 г. решение на Съда на ЕС по дело С-396/11, Radu. Повдигането на въпроса за спазването на правата на лицата, засегнати от ЕЗА, напоследък в България добива и друго измерение. Все по-чести стават случаите, в които български граждани или лица, постоянно пребиваващи в България, предадени на друга държава за съдене при гаранция за връщането им в страната за изтърпяване на наказание лишаване от свобода /чл. 41 ал.3 ЗЕЕЗА/ биват връщани обратно в страната за изтърпяване на вече наложеното им наказание, както и случаите на постановен отказ да бъдат предадени същата категория лица за изтърпяване на вече наложено такова наказание /чл. 40 ал.1 т.4 от ЗЕЕЗА/ в държава-членка. В производството по приемане за изпълнение на чуждата присъда по реда на чл. 40 ал. 8-13 от ЗЕЕЗА българският съд следва изцяло правилата за приемане на присъдата на чуждия съд във вида, в който е постановена тя, без да има правомощието да извършва каквато и да проверка на съдебния акт, както и да се произнася по недоказаността на обвинението на осъденото лице. По този начин съдът изцяло прилага стандартите, възприети в Radu, и не уважава възражения за неправилно осъждане на лицето в издаващата държава-членка и накърняване на неговите процесуални права.

И все пак не може да се отрече, че всички затруднения, съществуващи към настоящия момент в съдебното сътрудничество по наказателни дела, произтичат от недостатъчното доверие между сътрудничещите си органи. Очевидно е, че то не винаги е достигнало тази висока степен, която да позволява безусловното взаимно признаване /може би резултат от различните исторически моменти на присъединяване на нови държави-членки към ЕС/. От друга страна, взаимното признаване предполага и сближаване на законодателствата в наказателната сфера, което невинаги е налице. Именно хармонизирането на законодателствата на държавите–членки както в материалноправен, така и в процесуалноправен аспект, е в полза на взаимното доверие. Самата концепция на взаимното признаване съдържа в себе си тезата за възможността да съществуват различия в законодателствата на държавите–членки, но тези различия не трябва да бъдат пречка пред взаимното признаване. В този смисъл българските магистрати са радетели за приемане на европейски инструментариум, който ще уеднакви в държавите стандартите на правата на засегнатите лица – например началният момент, от който възниква правото на адвокатска защита, правото на превод, правото на връзка със семейството, правото на връчване на документ с изброяване на всички процесуални права и т.н.

Красноречив пример за еволюция в стандартите на взаимното признаване на съдебните актове, независимо от различията в правната уредба на задочното производство в различните държави-членки, е приетото Рамково решение 2009/299 за изменение на няколко предходни рамкови решения и с което се укрепват процесуалните права на лицата и се насърчава прилагането на принципа за взаимно признаване на решения, постановени в отсъствието на заинтересованото лице по време на съдебния процес. Разпоредбите му са въведени в законите, транспониращи посочените рамкови решения в България, като най-често прилагана в практиката е нормата на чл. 2 от рамковото решение, създаваща нов чл.4а в РР 2002/584. Въвеждането на последната норма в българския ЗЕЕЗА с чл. 40 ал. 2 от същия доведе до значителна промяна в практиката на наказателните съдилища, доколкото превърна задочното осъждане на едно лице в издаващата държава от основание за изискване на гаранция от тази държава във факултативно основание за отказ за изпълнение на ЕЗА. Предвиждането на четири възможни хипотези, при които въпреки постановяване на решение в отсъствие на лицето, съдът не би могъл да откаже да го предаде на издаващата държава, на практика постига два заслужаващи подкрепа резултата. На първо място, намаляват значително случаите на отказ от изпълнение на ЕЗА, доколкото се изоставя изискването на гаранции, че на лицето, за което е издадена европейска заповед за арест, е осигурена възможност да поиска повторно разглеждане на делото в издаващата държава-членка и да присъства при разглеждането му. Дали тази гаранция е достатъчна, е въпрос, който се решава от изпълняващия орган, и поради това е трудно да се прецени точно кога е възможно да бъде отказано изпълнение. На второ място, с изчерпателното изброяване на тези общи основания, които дават възможност на изпълняващия орган да изпълни решението, въпреки отсъствието на лицето по време на съдебния процес, се дефинират еднакво за всички държави-членки основания, при които може да се извърши предаване при пълно зачитане на правото на защита на лицето. По този начин се гарантират и правата на засегнатите лица, доколкото те изначално са наясно, че независимо в коя държава се намират, би могло да се извърши тяхното предаване при наличието на предвидените четири хипотези, без това да води до нарушаване на стандартите на справедлив процес, гарантиран от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, както и на правата по чл. 47 и 48 от Хартата на основните права на гражданите в ЕС. Постановеното на 26.02.2013 г. решение на Съда на ЕС по дело С-399/11, Melloni, категорично потвърди и създадената в България съдебна практика по приложение на тази нова разпоредба, утвърждавайки разбирането, че не е допустимо изпълняващият съдебен орган да обвързва в посочените в тази разпоредба хипотези изпълнението на европейска заповед за арест, издадена с цел изпълнение на присъда, с условието задочната присъда да може да се преразгледа в издаващата държава. Изключителен принос и стимул за развитие на принципа на взаимното признаване в наказателното съдебно сътрудничество има и отговорът на третия поставен въпрос от запитващата юрисдикция в решението на Съда на ЕС в смисъл, че чл. 53 от ХОПЕС не позволява на държава-членка да обвързва предаването на задочно осъдено лице с условието присъдата да може да бъде подложена на преразглеждане в издаващата държава членка с цел да се избегне нарушение на правото на справедлив съдебен процес и на правото на защита, гарантирани от конституцията на изпълняващата държава-членка. Решението по делото Мелони е вече основа при постановяване на няколко решения от ВКС по дела, образувани по искане за възобновяване на задочно осъдени лица.

Новите форми на съдебно сътрудничество по наказателни въпроси, базирани на принципа на взаимното признаване на чужди съдебни актове и доверие между издаващия и изпълняващия орган, се приемат с разбиране и готовност за прилагане от българските магистрати. Съдиите предпочитат наказателното сътрудничество да протича под формата на актове за взаимно признаване на чужди съдебни решения, тъй като основанията за отказ са предварително до голяма степен ясни или поне предвидими, а сроковете за изпълнение са сравнително кратки. По този начин взаимната помощ е бърза и своевременна. До голяма степен сътрудничеството значително се улеснява от въвеждането на единен формуляр за съответната европейска заповед за арест или удостоверение за запор, за финансова санкция или за конфискация, което прави проверката и изпълнението максимално опростени от техническа гледна точка и дава възможност на магистратите да се концентрират върху чисто правната проблематика.

 Приложението на принципа на взаимно признаване на съдебни актове в областта на наказателното правораздаване, основаващо се на взаимното доверие между съдебните органи от държавите-членки се гради върху познанието, което магистратите от различните държави имат за правните системни на сътрудничещите си държави. В този смисъл непрекъсната актуалност добива Стокхолмската програма, акцентираща на използване на възможностите, които дава на съдиите Европейската съдебна мрежа, Евроджъст, обменът на магистрати и дистанционните форми на обучение.

 И ако за българските магистрати съдебното сътрудничество по наказателни дела с магистратите от останалите държави-членки вече представлява ежедневие и е част от рутинната дейност на съдията, то не така стои въпросът със сътрудничеството между националния съдия и Съдът на ЕС. Повече от шест години от началната дата на членство на България в ЕС българският наказателен съдия продължава да няма възможност да отправи преюдициално запитване до Съда в Люксембург с искане за постановяване на преюдициални заключения за валидността или тълкуването на актове на ЕС, приети в областта на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси.

Приемането на компетентността на Съда на Европейския съюз в тази област се изразява от държавите членки посредством декларация по отменения вече чл. 35 от Договора за Европейския съюз (ДЕС), в редакцията му преди влизането в сила на Договора от Лисабон, която продължава да действа по силата на чл.10 от Протокол №36, приложен към договора.

Следва да се отбележи, че в областта на исканията до Съда на ЕС за даване на преюдициални заключения по въпросите на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси беше направена значителна реформа с Договора от Лисабон. Съгласно нововъведенията, които ще влязат в сила след изтичането на петгодишен преходен период,считано от влизането в сила на Договора от Лисабон, компетентността на Съда на ЕС вече обхваща всички дейности на Съюза, с изключение на общата външна политика и политиката на сигурност. Все пак, с разпоредбата на чл.10 от Протокол №36 към Лисабонския договор, за държавите членки, които още не са приели компетентността на Съда на ЕС по въпросите, попадащи в областта на бившия Трети стълб на Съюза, е запазена възможността да направят съответната декларация по чл.35 ДЕС (отм.) преди изтичането на посочения преходен период.

В Република България въпросът за приемането на компетентността на Съда на ЕС възникна още след присъединяването към ЕС, като в хода на последвалия процес по засилено транспониране на европейското законодателство в областта на полицейското и съдебно сътрудничество по наказателноправни въпроси и неговото нарастващо практическо приложение необходимостта от приемането на компетентността на Съда на ЕС се очерта като особено наложителна. Въпреки това няколко правителства не успяха да приемат необходимите промени в НПК и да декларират приемането на компетентността на Съда на ЕС по въпросите на полицейското и съдебно сътрудничество в наказателната област.

Българските магистрати са на мнение, че приемането на компетентността на Съда на ЕС посредством декларация по чл. 35, пара.2 и 3, б. „б” от ДЕС (отм.), по силата на която всяка юрисдикция, а не само тази, чиито решения не подлежат на обжалване, да има право да изпраща искания до Съда на ЕС за даване на преюдициални заключения, е по-удачната алтернатива за Република България, Тя ще даде възможност на страните в наказателното производство във възможно най-ранен негов етап да организират поведението и защита си в хода на целия процес, съобразно предоставеното от Съда на ЕС тълкувание. Наказателни съдии участваха и в подготвения законопроект за изменение и допълнение на НПК, с който би следвало да създаде нова Глава 37, с нормите по която да се уреди процедурата по отправяне на преюдициални запитвания по наказателни дела. Този законопроект обаче все още не е внесен за разглеждане и по този начин изпълнителната и законодателна власт остават длъжници на българското наказателно правосъдие.

Независимо от това, практиката на Съда на ЕС по преюдициални заключения е достъпна и позната на българските магистрати, предвид обстоятелството, че решенията на Съда са задължителни за националните институции на всички държави –членки, независимо от националността на отправящата запитването институция. В съдебните актове по конкретни дела често се срещат позовавания на решенията на Съда на ЕС по делата Mantello /С-261/09/, Kretzinger /С-288/05/, Kozlowsky /С-66/08/ и други.

По този начин не само познаването и използването на практиката на Съда на ЕС, но и пряката възможност в бъдеще за влизане в диалог на българския наказателен съдия с този съд ще е способ за единното прилагане на правото на Европейския съюз, за създаването на усещане във всеки национален съдия, че е пряк участник в прилагането на принципа на взаимното признаване и самочувствието и отговорността му на общностен съдия.

 

***

[1] Заместник председател на Върховния касационен съд и съдия ad hoc в Европейския съд за правата на човека в Страсбург.

 

***

Резюме на статията на английски език: Judicial Cooperation in Criminal Matters