(Решение на Съда на Европейския Съюз (голям състав), 21 декември 2011 година
по дело С–366/10, Air Transport Association of America)
Женя Григорова[1]
Въведение
Отдавнашната цел на външната дипломация на ЕС в сферата на борбата с глобалното затопляне е сключването на международен договор (hard law), с който всички договарящи страни се задължават за конкретни количествени намаления на емисиите на парникови газове. Това е и лайтмотивът на европейските предложения на Конференцията по въпросите за климата в Дърбан от 28 ноември до 11 декември 2011 година. В това отношение обаче европейската дипломация претърпява провал — страните стигат само до компромиса за временно продължаване на прилагането на Протокола от Киото и за започването на нови преговори с цел евентуалното сключване на международно споразумение преди 2015 г.[2].
Едва десет дни след края на конференцията Съдът на Европейския съюз (СЕС) постановява решение по дело С‑366/10, което „оправдава“ от правна гледна точка прилагането на европейската схема за търговия с квоти за емисии на парникови газове по отношение на полети, осъществявани от чуждестранни авиокомпании (Директива 2008/101/ЕО).
Ако се абстрахираме от политическите коментари относно подходящия момент на това решение, то вероятно ще остане едно от „големите решения“ на Съда[3] най-вече поради предложения цялостен анализ на взаимоотношението между европейското и международното право, разбира се, в рамките на европейския правен ред.
Имайки предвид сложността на тази проблематика, настоящият коментар е ограничен до представяне на ключови елементи от предложения от Съда правен анализ на проблема за приложимостта на международното право в европейския правен ред. На основата на вече направените изводи за приложимост (или неприложимост) на международноправните норми Съдът разрешава и свързания с по-конкретни последици въпрос за съвместимостта на европейската схема за търговия с квоти с тези норми.
Правни инструменти
Тъй като основният въпрос, поставен пред СЕС, касае взаимоотношението между Директива 2008/101 и редица международноправни норми, ключови за представянето на цялостната проблематика са съответните международноправни текстове.
Конвенция от Чикаго
Конвенцията за международна гражданска авиация, подписана в Чикаго на 7 декември 1944 година, учредява Международната организация за гражданска авиация (ИКАО) — специализирана агенция на ООН, чиято основна цел е многостранното сътрудничество между страните членки с оглед развитието на международния въздушен транспорт. Както посочва и СЕС, „тази конвенция има широко приложно поле, доколкото урежда в частност правата на въздухоплавателните средства, които не извършват редовни превози, включително полети над територията на договарящите държави (…)“, както и „условията относно въздухоплавателните средства“[4].
Тъй като Чикагската конвенция е сключена през 1944 г., ЕС не е страна по нея (още повече, че самата конвенция не предвижда страни по нея да бъдат правни субекти, различни от държавите[5]). Тя обаче е ратифицирана от всички държави — членки на ЕС.
От интерес за настоящото дело са чл. 11, 12 и 15 от Конвенцията. Чл. 11 гарантира задължителния характер на законите и разпоредбите на договарящите държави по отношение на допускането до и заминаването от тяхна територия на самолети и по отношение на въздушната навигация в границите на тази територия. Тези правила се спазват от въздухоплавателните средства на всички други държави, без разлика на националността на тези средства, от момента на „влизането във или заминаването от или по време на пребиваването им на територията на тази държава“.
Чл. 12 задължава договарящите страни да следят за прилагането на съответната регламентация от страна на самолети, прелитащи над техните територии или носещи техните национални знаци. Текстът подчертава, че „над открито море действат правилата, установени от тази конвенция“.
Чл. 15 се отнася до летищни и други такси и отразява задължението за национален режим по отношение на таксите, наложени за използване на летищата.
Протокол от Киото
Протоколът от Киото е споразумение за опазване на околната среда и на климата, сключено на 11 декември 1997 г. Той е допълнителен протокол към Рамковата конвенция на Организацията на обединените нации по изменение на климата, приета в Ню Йорк на 9 май 1992 г. Целта на Протокола е в периода 2008—2012 г. да се намалят общите емисии на определени парникови газове, най-вече въглероден диоксид с поне 5 % спрямо нивата от 1990 г. Страните по Протокола са разделени в групи според определени икономически данни, като най-големи са задълженията за групата държави от приложение 1 (включително ЕС и държавите членки). За тези държави е предвидена и специфична разпоредба в чл. 2, според която те „се стремят към ограничаване или намаляване на емисиите на (определени) парникови газове от авиационно и корабно гориво в сътрудничество с ИКАО“. Протоколът предвижда възможността страните да изпълнят задълженията си и заедно.
ЕС, както и всички държави членки, са страни по Протокола (типично смесено споразумение — accord mixte). Общото им задължение е намаляване на емисиите с 8 % спрямо нивото през 1990 г.
Споразумение за въздушен транспорт между Европейската общност и САЩ
Споразумението „Открито небе“ е сключено от ЕС и неговите държави членки, от една страна, и САЩ, от друга страна, през 2007 г. , впоследствие изменено с Протокол от 2010 г. Основната цел е предоставяне на достъп до пазарите и увеличаване в максимална степен ползите за потребителите.
За тази цел чл. 2 задължава страните да осигурят справедливи и равни възможности за конкуренция между авиокомпаниите, а чл. 3 разширява правата на авиокомпаниите по отношение на извършването на полети в една или в двете посоки, като забранява на страните да ограничават трафика, честотата или периодичността на обслужване.
Чл. 7 на споразумението урежда приложимостта на националното законодателство по отношение на самолетите, извършващи международни полети: „Законовите и подзаконовите актове на едната страна, свързани с достъпа до или заминаването от нейна територия на въздухоплавателно средство, заето в международното въздухоплаване, или свързани с управлението и движението на такива въздухоплавателни средства на нейна територия, се прилагат за въздухоплавателните средства, използвани от авиокомпаниите на другата страна, и се спазват от тези въздухоплавателни средства при влизане във или заминаване от или при пребиваване на територията на първата страна“.
Чл. 11 освобождава на реципрочна основа оборудването на самолетите и най-вече запасите от гориво от всякакви ограничения за внос, данъци, мита и акцизи.
Чл. 15 се отнася до опазването на околната среда и предвижда сравнително общо формулирани задължения. Предвид значението на тълкуването на този текст за настоящето дело, се налага неговото точно пресъздаване: „1. Страните признават значението на опазването на околната среда при разработването и прилагането на международната политика в областта на въздухоплаването, като съпоставят внимателно разходите за и ползите от прилагането на мерките за опазване на околната среда при разработването на тази политика и, когато е подходящо, предлагат заедно ефективни глобални решения. Съответно страните възнамеряват да работят съвместно за ограничаване или намаляване по разумен от икономическа гледна точка начин на въздействието на международното въздухоплаване върху околната среда.
2. Когато една от страните разглежда предложение за мерки за опазване на околната среда на регионално, национално или местно равнище, тя следва да прецени евентуалното им неблагоприятно въздействие върху упражняването на правата, съдържащи се в настоящото споразумение, и ако такива мерки бъдат приети, тя следва да предприеме съответни стъпки за намаляване на това неблагоприятно въздействие. По молба на една от страните другата страна предоставя описание на оценката и на стъпките за намаляване на това въздействие.
3. При установяване на мерки за опазване на околната среда се следват авиационните стандарти за околната среда, приети от [ИКАО] в приложенията към [Чикагската] конвенция[…], с изключение на обявените различия. Страните прилагат всички мерки за опазване на околната среда, които оказват въздействие върху въздухоплавателните услуги по настоящото споразумение, в съответствие с член 2 и член 3, параграф 4 от настоящото споразумение“.
Обичайни международноправни принципи
На терминологично ниво се налага предварителната бележка, че в превода на заключението на генералния адвокат (ГА) г‑жа Kokott и на самото решение е използван терминът „принципи на международния обичай“ там, където френският текст говори за „principes du droit international coutumier“, английският — за „principles of customary international law“, а немският — за „Grundsätze des Völkergewohnheitsrechts“.
Въпреки детайлността на анализа, често решенията на СЕС (както и решенията на други международни съдилища) се колебаят в правната квалификация на използваните правила — международни обичаи, общи принципи на правото, международни принципи[6]. Терминологическата прецизност би изисквала в случая да се говори по-скоро за „обичайни международноправни принципи“.
Макар и чл. 38 от Статута на Международния съд да говори общо за източниците на международното право, теоретично може да се направи разликата между два типа правила за поведение — правни норми (с класическа структура от хипотеза, диспозиция и евентуална санкция) и правни принципи (абстрактни насоки за поведение и тълкуване — в международното право — например добросъвестното изпълнение на задълженията). От своя страна, тези правила за поведение могат да произтичат или от международен договор, или от международния обичай, т.е. могат да се наблюдават международнодоговорни норми (например чл. 29 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения[7]), международнодоговорни принципи (макар че в по-голямата част от случаите наличието им в международен договор е кодификация на съществувалия дотогава обичаен принцип — например принципът pacta sunt servanda[8], задължението за мирно уреждане на споровете[9], обичайни международноправни норми (например забраната за използване на сила или заплаха) и обичайни международноправни принципи (например принципът за държавния суверенитет, който е в основата на горепосочения имунитет на дипломатическите агенти)[10].
Страните по делото изтъкват приложимостта на четири подобни принципа:
– всяка държава има пълен и изключителен суверенитет върху въздушното си пространство — проявление на установения отдавна принцип на суверенитета на държавите над съответната им територия[11];
– никоя държава няма право да претендира да подчини която и да било част от откритото море на своя суверенитет — проявление на принципа на свобода на откритото море, „която води концептуалното си начало поне от 1609 г.“[12];
– свобода на полетите над открито море;
– въздухоплавателните средства, извършващи полети над открито море, попадат под изключителната юрисдикция на държавата, в която са регистрирани, освен ако в международен договор изрично не е предвидено друго.
Европейско законодателство
Първата европейска директива в сектора на противодействието срещу климатичните проблеми, свързани с увеличаването на емисиите на парникови газове, е Директива 2003/87/ЕО. С цел намаляване на емисиите на газ с парников ефект, тя е отражение на направения от ЕС избор да противодейства не с налагането на специфични такси за опазване на околната среда, а с установяването на ефикасен европейски пазар за търговия с квоти за емисии на парникови газове. Идеята е чрез първоначалното предоставяне на безплатни квоти да се даде възможност на икономическите оператори да вземат мерки с цел намаляване на емисиите до ниво, по-ниско от предоставените им квоти, като по този начин те могат да продадат останалите им квоти на отворен пазар и на свободно установени от търсенето и предлагането цени.
Директива 2008/101/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 19 ноември 2008 година изменя Директива 2003/87/ЕО, включвайки сектора на гражданската авиация в кръга от дейности, засегнати от схемата за търговия с квоти за емисии на парникови газове в рамките на Общността.
Директивата се прилага от 1 януари 2012 година по отношение на всички полети, кацащи или заминаващи от европейски летища. Чл. 3в предвижда, че на всички оператори се разпределят квоти, отговарящи на 97 % (95 % от 2013 г.) от „историческите авиационни емисии“ (т.е. изчисленото количество емитирани от тях газове през предишен период). Докато 15 % от тези квоти се разпределят (считано от 1 януари 2013 г.) на търг, останалите се разпределят безплатно. За тази цел операторите подават заявление (чл. 3д), в което декларират тонкилометрите от извършените от тях авиационни дейности за определен период. До 30 април всяка година те трябва да върнат достатъчно квоти, за да покрият своите емисии през предходната година (при извънредно количество на емитирани газове е предвидена санкция).
Според приложението към Директивата емисиите се изчисляват, като се използва формулата: „количество изразходвано гориво“ х „емисионен фактор“ — данни, които операторите трябва да представят в доклад, отразяващ изразходваното гориво и емисиите за всички извършени полети пред обхванатия от доклада период.
Факти и обстоятелства
Конкретната причина за отправеното до Съда преюдициално запитване е прилагането от страна на английската администрация на Aviation Greenhouse Gas Emissions Trading Scheme Regulations 2000 (Наредба за схемата за търговия с квоти за емисии на парникови газове от въздухоплаването от 2009 г.), която съдържа част от националните мерки за транспониране на Директива 2008/101. Сезирането на английски съд се дължи на установения от европейската система механизъм, според който всяка държава членка „администрира“ предоставянето и търговията с квоти по отношение на дружества от трети държави, чиято дейност е насочена най-вече към тяхната територия (вж. Директива 2008/101, 18 бис, §1 б). Англия е такава държава за редица американски авиокомпании, които в случая действат колективно чрез сдружението с нестопанска цел Air Transport Association of America.
Резултатът е очакваното от приемането на Директивата преюдициално запитване, формулирано около два основни въпроса:
„Възможно ли е позоваване в настоящия случай на някоя от следните норми на международното право, за да се оспори валидността на Директива 2003/87/EО (…):
а) принципа на международния обичай, че всяка държава има пълен и изключителен суверенитет върху въздушното си пространство;
б) принципа на международния обичай, че никоя държава няма право да претендира да подчини която и да било част от откритото море на своя суверенитет;
в) принципа на международния обичай за свободата на полетите над открито море;
г) принципа на международния обичай (чието съществуване ответникът оспорва), че въздухоплавателните средства, извършващи полети над открито море, попадат под изключителната юрисдикция на държавата, в която са регистрирани, освен ако в международен договор изрично не е предвидено друго;
д) Чикагската конвенция (по-специално членове 1, 11, 12, 15 и 24);
е) Споразумението „Открито небе“ (по-специално член 7, член 11, параграф 2, буква в) и член 15, параграф 3);
ж) Протокола от Киото (по-специално член 2, параграф 2)?
2. При утвърдителен отговор на първия въпрос: Невалидна ли е [Д]иректива [2008/101] поради противоречие с един или няколко от упоменатите [в първия въпрос] принципи на международния обичай, ако и доколкото въз основа на тази директива схемата за търговия с квоти за емисии на парникови газове се прилага към тези части от полетите (общо или на въздухоплавателни средства, регистрирани в трети страни), които се извършват извън въздушното пространство на държавите членки?
3) Ако и доколкото въз основа на [Д]иректива [2008/101] схемата за търговия с квоти за емисии на парникови газове се прилага към тези части от полетите (общо или на въздухоплавателни средства, регистрирани в трети страни), които се извършват извън въздушното пространство на държавите членки, невалидна ли е тази директива:
а) поради противоречие с членове 1, 11 и/или 12 от Чикагската конвенция;
б) поради противоречие с член 7 от споразумението „Открито небе“?
4) Доколкото въз основа на [Д]иректива [2008/101] схемата за търговия с квоти за емисии на парникови газове се прилага към авиационните дейности, невалидна ли е тази директива:
а) поради противоречие с член 2, параграф 2 от Протокола от Киото и с член 15, параграф 3 от споразумението „Открито небе“;
б) поради противоречие с член 15 от Чикагската конвенция — разглеждан сам по себе си или във връзка с член 3, параграф 4 и член 15, параграф 3 от споразумението „Открито небе“;
в) поради противоречие с член 24 от Чикагската конвенция — разглеждан сам по себе си или във връзка с член 11, параграф 2, буква в) от споразумението „Открито небе“?“.
Заключение на генералния адвокат
В представеното на 6 октомври 2011 г. заключение генералният адвокат г‑жа J. Kokott предлага класическа двустепенна структура на анализа — първоначално е необходимо да се установи приложимостта на визираните международни конвенции и обичайни международноправни принципи (I), след което да се оцени съвместимостта на европейското законодателство с тези от тях, които са приложими в случая (II).
І. Приложимост на международноправните норми
Основният проблем тук не е свързан с мястото на международното право в европейския правен ред. Това е уредено от чл. 216, ал. 2 ДФЕС: „Сключените от Съюза споразумения обвързват институциите на Съюза и държавите членки“. Нещо повече, традиционно СЕС възприема монистична позиция[13]: в момента на влизането си в сила тези споразумения стават неизменна част от правото на ЕС[14] и се ползват „с предимство по отношение на актовете от вторичното общностно право“[15] (тази монистична позиция може да бъде дискутирана с оглед на последните решения по делото Kadi).
Но щом институциите на ЕС са задължени да се съобразяват с международноправните норми, необходимо е да се осигури контрол за съвместимост на техните актове с тези международноправни норми[16] — контрол, който традиционно е в сферата на компетенциите на СЕС[17].
Въпросът, който се поставя по настоящото дело, се отнася до това кои от международноправните норми, на които се позовават страните по делото, са приложими от Съда като критерии за преценка на действителността на Директивата (на кои от тях частноправни субекти могат да се позовават при оспорване действителността на актове на институциите — т.е. кои от тях имат директен ефект в европейския правен ред).
А. Международни споразумения
ГА напомня класическата позиция на СЕС, отразена в Решения като Intertanko[18]и IATA и ELFAA[19], според които „прилагането на международните споразумения като критерий за преценка на действителността на актове на институциите на Съюза е възможно, ако са изпълнени две условия: първо, Европейският съюз да е обвързан от съответното споразумение; второ, естеството и структурата на съответното споразумение да допускат подобна преценка на действителността, а с оглед на съдържанието си разпоредбите му да изглеждат безусловни и достатъчно точни“[20].
По отношение на Чикагската конвенция ГА е категорична — самият факт, че ЕС не е договаряща страна по нея (следователно първото от тези условия не е изпълнено), означава, че „от формална гледна точка това споразумение не поражда за Съюза права и задължения“[21]. ГА отхвърля и изтъкнатите от страните палиативи на тази липса на формална обвързаност, в частност теорията за функционалната приемственост (вж. по-долу).
По отношение на Протокола от Киото въпросът се поставя по друг начин, тъй като ЕС е договаряща страна. В този случай ЕС ще е обвързан в международния правен ред с така приетите задължения, но във вътрешния за ЕС правен ред действието им не е автоматично.
В това отношение ГА предлага ясно да бъдат разграничени два проблема — въпросът за действието на международно споразумение в европейския правен ред и въпросът за неговото действие по отношение на конкретно дело[22]. Във втория случай от значение е не само самият текст на споразумението (при чието тълкуване Съдът трябва да прецени предвиденото от договарящите страни действие във вътрешния правен ред на всяка една от тях), а и дали неговите естество и структура пораждат права, на които частноправните субекти могат да се позовават пред съд — „съответното международно споразумение трябва да поражда последици за правното положение на частноправните субекти“, т.е. да им „предоставя самостоятелни права и свободи“[23].
Заключението на ГА по отношение на Протокола от Киото е, че неговото естество и структура „изобщо не дават основание да се подкрепи тезата за непосредствената му приложимост“[24].
Макар и да не може да отрече възможността Рамковата конвенция и самият Протокол да имат въздействие върху правната сфера на частноправни субекти, ГА смята, че всяко подобно въздействие е опосредено, защото „става въпрос за правен инструмент, уреждащ единствено отношенията между държави и съответните им задължения в рамките на усилията в световен мащаб за реакция спрямо изменението на климата“[25]. Този анализ, макар и практически точен, има един теоретичен недостатък — тъй като частноправните субекти не са субекти на международното право, те не могат да носят права и задължения по силата на това право. В този смисъл всяко международно споразумение, независимо от това дали то може да има директен ефект в правната сфера на частноправни субекти, е „правен инструмент, уреждащ единствено отношенията между държави“.
Освен че не предвижда права и задължения за частноправните субекти, според ГА, макар и Протоколът да налага задължения за държавите — страни по него, последните запазват голяма свобода в избора на политиките за тяхното прилагане — т.е. липсват необходимите точност и безусловност на задълженията[26].
Разглеждайки различните разпоредби на Протокола, ГА стига до заключението, че в нито една от тях не може да бъде идентифицирано достатъчно точно определено задължение. В частност, чл. 2, ал. 2 „урежда само правоотношения между страните по Протокола от Киото, (…) описва организационната рамка, в която договарящите страни възнамеряват да си сътрудничат с цел ограничаване или намаляване на емисиите на парникови газове от въздухоплаването (и) не произвежда преки последици за правното положение на частноправните субекти“[27].
По отношение на споразумението „Открито небе“ ГА заема коренно различна позиция. Разбира се, невъзможно е да се отрече, че подобно на всяко международно споразумение, „Открито небе“ урежда права и задължения за страните по него, т.е. ЕС, неговите държави членки и САЩ. Фактът, че споразумението „пряко посочва авиокомпании и други доставчици на услуги“, води ГА до заключението, че неговите естество и структура целят създаването на последици за частноправни субекти[28].
По отношение търсената безусловност и достатъчна точност на разпоредбите, ГА тълкува различните разпоредби на споразумението „Открито небе“.
Според ГА чл. 7 („законовите и подзаконовите актове на едната страна се прилагат и за въздухоплавателните средства, както и за пътниците, екипажите или товарите във въздухоплавателни средства на другата страна и се спазват от тях“[29]) е достатъчно точен и безусловен, за да може да бъде непосредствено приложен.
За разлика от него, чл. 11, който освобождава от данъци, налози, мита и такси върху горивото, смазочните материали и консумативите за техническа поддръжка за въздухоплавателни средства на договарящите страни, е също точен, но не и безусловен, доколкото той предвижда освобождаване на реципрочна основа[30].
Накрая, ГА анализира отделно двете изречения на чл. 15, алинея 3. Първото изречение, което задължава при установяването на мерки за опазване на околната среда да се следват авиационните стандарти за околната среда, приети от ИКАО, „с изключение на обявените различия“, не е, според ГА, нито достатъчно точно формулирано, нито безусловно. Второто изречение обаче, с което страните се задължават „да прилагат мерки за опазване на околната среда, които оказват въздействие върху въздухоплавателните услуги, в съответствие с член 2 и член 3, параграф 4 от споразумението „Открито небе“, може да окаже пряко въздействие върху положението на авиокомпаниите и според ГА е формулирано по достатъчно точен и безусловен начин[31].
Б. Международен обичай
По въпроса за преценката на съвместимостта на актове на Съюза със споменатите обичайни международноправни принципи, ГА предлага разширяване на вече установените в съдебната практика критерии за директното прилагане на международните конвенции. Според нея „няма основателна причина частноправните субекти да могат да се позовават на принципите на международния обичай при по-малко ограничителни условия, отколкото когато се позовават на международни споразумения“[32]. Освен това „не би било целесъобразно частноправните субекти да могат да се позовават на един и същ принцип на международния обичай при различни условия според това дали той се прилага като принцип на международния обичай или като част от международното договорно право“[33].
Логиката в този анализ е ясна — при кодификация на международния обичай в международно споразумение частноправните субекти биха предпочели да се позоват на самия обичай (който, както подчертава Международният съд в Решение по делото Никарагуа[34], не спира да съществува след кодифицирането си), доколкото това би улеснило осъществяването на контрол от страна на СЕС. И това би било логично, доколкото между международни споразумения и международни обичаи няма йерархична зависимост. Не трябва обаче да се забравя, че макар и международният обичай да продължава да съществува и след кодификацията, международните съдилища (какъвто в този случай се явява и СЕС) биха приложили винаги международното споразумение приоритетно спрямо кодифицирания от него обичай (и това поради две причини — от практична гледна точка, доказването на съдържанието на нормата за поведение е значително улеснено при наличието на писмена форма, а от теоретична гледна точка, според принципа lex specialis derogat generali съдилищата винаги ще приложат специалната норма, каквато често е международното споразумение).
В това предложение личи желание за уеднаквяване на позицията на Съда по отношение на всички източници на международно право — както обичаи, така и споразумения. От друга страна обаче, то не отчита основната практическа разлика между източниците на международни правила за поведение — писмената форма на международните договори конкретизира тяхното съдържание, докато съдържанието на международните обичаи може да се установи едва post factum (международен обичай се установява, когато се оспорва) и с относителна точност.
В частност, ГА предлага на Съда да разгледа наличието на две условия: първо, да е налице обичаен международноправен принцип, обвързващ ЕС, и второ, неговите естество и структура (но каква би била структурата на един принцип?) да допускат преценка за действителност на вътрешната норма, като принципът едновременно с това е достатъчно безусловен и точен (но как би могъл един принцип да бъде точен?).
Прилагайки този тест, ГА разглежда различните обичайни международноправни принципи.
На първо място, ГА констатира тяхното съществуване — за разлика от международното споразумение, чието съществуване не поставя проблеми, международният обичай трябва да бъде доказан чрез своите два елемента — обща практика на субекти на международното право (consuetudo), която да е призната като право (opinio juris)[35].
По отношение на принципа на суверенитета на държавите над въздушното пространство заключението е очевидно, доколкото този принцип е проявление на установения отдавна принцип на суверенитета на държавите, кодифициран и в Чикагската конвенция (тук проличава именно смисълът на позоваването на обичаен международноправен принцип вместо на Чикагската конвенция, доколкото ЕС не е страна по нея, а международният обичай продължава да съществува паралелно с кодификацията си и обвързва ЕС).
По отношение на принципа, че никоя държава не може да претендира да подчини част от откритото море на своя суверенитет, ГА също е категорична — този принцип съществува от векове и също е кодифициран, в Конвенцията от Монтего Бей, по която ЕС е страна. За принципа за свободата на полетите над открито небе — също кодифициран в Конвенцията от Монтего Бей, заключението е идентично.
Колкото до принципа за изключителна юрисдикция на държавите върху въздухоплавателните им средства над открито небе обаче, ГА констатира липсата на аналогия с принципа за изключителна юрисдикция на държавите върху превозните средства в открито море, съдържащ се в чл. 92 от Конвенцията от Монтего Бей. Тя анализира и други международноправни инструменти, за да стигне до заключението, че „понастоящем няма достатъчно индиции за съществуването на принцип на международния обичай, съгласно който „въздухоплавателните средства, извършващи полети над открито море, попадат под изключителната юрисдикция на държавата, в която са регистрирани, освен ако в международен договор не е предвидено друго“[36].
След като установява съществуването на три от четирите принципа, ГА анализира възможността Съдът да контролира съвместимостта на актовете на ЕС с тези принципи. Поставила вече като условие точността и безусловността на разпоредбата, тя логично стига до заключението, че „по своето естество и структура подобни принципи по никакъв начин не могат да породят последици за правното положение на частноправните субекти“[37] (думата „подобни“ тук може би е излишна — условието за точност и безусловност трудно би било изпълнено, когато става дума за принципи).
II. Съвместимост на директивата с международноправните норми
А. По отношение на извънтериториалното приложение на европейската регламентация
Въпреки че отрича възможността частноправни субекти да се позоват на обичайните международноправни принципи при оспорване действителността на Директивата, ГА все пак предлага анализ на съвместимостта на Директивата с тези принципи. Това може да бъде обяснено както от практическа гледна точка (в случай че Съдът не приеме предложения от ГА подход по отношение на приложимостта на принципите), така и с желанието да бъде даден ясен отговор на дебатите относно извънтериториалното действие на схемата на ЕС за търговия с емисии.
ГА е категорична в това отношение — „Директива 2008/101 не съдържа разпоредби с извънтериториално действие“[38]. Тя нито цели, нито води до установяване на правила за поведение, приложими към авиокомпании по отношение на полети извън територията на държавите членки[39]. Тя не въвежда в правния ред на Съюза императивни разпоредби за дейността на авиокомпании, които биха били приложими извън територията на държавите членки — поведението на тези авиокомпании във въздушното пространство извън ЕС „не е предмет на конкретна правна уредба“[40]. Директивата регулира според ГА само излитането и кацането на самолети на летища в рамките на ЕС, а в това отношение ЕС има териториална компетентност[41].
ГА подчертава разликата между това да се вземат под внимание събития, които протичат извън територията на държавите — членки на ЕС, и извънтериториалното действие на Директивата. Тази позиция е почти изцяло възприета от Съда и ще бъде коментирана във връзка със самото решение. Затова и Директивата не нарушава според ГА чл. 1, 11 и 12 от Чикагската конвенция.
Б. По отношение на едностранните действия на ЕС извън ИКАО
Вторият основен проблем, който се поставя от гледна точка на съвместимостта между Директивата с международните споразумения, се състои в направения от ЕС избор за едностранно действие. Според аргументите на ищците такова едностранно действие противоречи на чл. 2 от Протокола от Киото и чл. 15 на споразумението „Открито небе“.
По отношение на чл. 2 от Протокола от Киото ГА смята, че макар и да дават израз на „предпочитанието на договарящите страни да намерят многостранно разрешение за ограничаване или намаляването на парниковите газове от въздухоплаването в сътрудничество с ИКАО“[42], те не могат да забранят едностранната дейност на ЕС извън ИКАО, защото това „би било в противоречие с целите“ на тези инструменти[43]. Нещо повече, дали и кога ЕС ще предприеме едностранни действия, е „в крайна сметка (…) въпрос на целесъобразност“[44] (ГА защитава и избрания момент — решението „ни най-малко не може да се смята за преждевременно“[45]).
В. По отношение на наличието на налог върху горивото
ГА отрича и каквато и да било несъвместимост с чл. 15 от споразумението „Открито небе“: в международното право няма стандарти, които ЕС е бил длъжен да следва. Освен това регламентацията не е дискриминационна.
Накрая, ГА отрича и аргументите на страните и някои автори, според които схемата на ЕС налага де факто налог върху горивото, забранен от чл. 11 от споразумението „Открито небе“ и чл. 24 от Чикагската конвенция.
От една страна, правната квалификация на системата като налог е достатъчно деликатна, доколкото липсва ясна и точна връзка между дължимото и предоставянето на каквито и да било услуги или вноса на каквито и да било стоки върху територията на ЕС. Към това се добавя и фактът, че цената на квотите се определя според силите на пазара, а голяма част от тях са и безплатно предоставени на търговските оператори.
От друга страна, според ГА самата регламентация не влиза в приложното поле на чл. 15, защото нейната цел е опазването на климата, а не получаването на налог във връзка с вноса. Освен това тя визира изразходваното гориво, а не внесените запаси — нещо, което я различава от шведското законодателство, санкционирано от СЕС в делото Braathens[46], което свързва пряко и неделимо потреблението на гориво и изпусканите замърсители[47].
Решение на Съда
След като напомня своята изключителна компетентност да констатира недействителността на актове на Съюза[48], СЕС следва логиката на представените преюдициални запитвания и се произнася първо по въпроса за приложимостта на гореспоменатите международни споразумения и обичайните международноправни принципи (І), след което разглежда съвместимостта на европейската Директива с тях, най-вече ключовия въпрос дали европейската регламентация зачита признатите от международното право граници на компетентността на ЕС (II).
І. Приложимост на международноправните норми
А. Международни споразумения
Мястото на международното право в европейския правен ред е пряко свързано със задължението за институциите да се съобразяват с международните норми в дейността си. Както бе посочено по-горе, за да може обаче частноправен субект да се позове на несъвместимостта на вътрешен акт с международноправни норми, е необходимо съответната международноправна норма да има директен ефект, т.е. да създава права и задължения пряко в правната сфера на частноправния субект.
Във връзка с така представените условия СЕС следва ГА, позовавайки се на вече установения в съдебната практика текст:
– първо, необходимо е Съюзът да е обвързан със съответната международноправна норма — нелогично би било Съюзът да е длъжен да се съобразява с международни задължения, които не е приел. Докато по отношение на класическите субекти на международното право, държавите, това условие се установява почти автоматично (достатъчно е да се констатира волеизявлението на държавата), по отношение на ЕС, международна организация с наднационални правомощия, въпросът е усложнен поради постепенното прехвърляне на правомощия;
– второ, директният ефект на международното споразумение трябва да е предвидено, т.е. трябва международноправните субекти, чието волеизявление е отразено в съответния договор, да са предвидили създаването на права и задължения за частноправните субекти (това СЕС търси в естеството и структурата на международния договор, които трябва да допускат възможността за контрол на действителността на вътрешен акт по отношение на този договор[49]);
– трето, необходимо е „разпоредбите на договора, които са изтъкнати за целите на преценката на действителността на акта от правото на Съюза, да са безусловни и достатъчно точни по съдържанието си“[50] — класическо условие за директния ефект на международноправна норма, гарантиращо наличието на реални права и задължения за частноправните субекти и ограничаващо позоваването на международноправни норми.
Съдът разглежда наличието на тези три условия по отношение на всяко международно споразумение, на което се позовават страните. Анализът на решението обаче би бил по-показателен, ако се разгледа позицията на Съда по отношение на всяко от тези три условия.
1. Обвързаност на ЕС с международното споразумение
Проблемът тук се поставя най-вече за Чикагската конвенция, по която ЕС не е страна, но всички държави членки са договарящи страни. ЕС е одобрил Протокола от Киото и е страна по споразумението „Открито небе“.
Сключена през 1944 г., Чикагската конвенция попада в приложното поле на чл. 351 ДФЕС, според който правата и задълженията, произтичащи по такива споразумения (сключени преди 1958 г. или преди датата на присъединяване на съответната държава членка), не се засягат от договорите. В този смисъл институциите на ЕС не трябва да възпрепятстват изпълнението на тези ангажименти, без обаче това да обвързва самият ЕС[51]. Първоначалното заключение следователно е липсата на обвързаност на ЕС.
Подобно решение обаче би било нелогично поради развитието на ЕС като международна организация с наднационални правомощия — преди създаването на ЕС държавите членки са имали пълни компетенции за регламентация и в този смисъл са били длъжни да се съобразяват с поетите от тях международни задължения. С постепенното прехвърляне на правомощия обаче в определени сектори държавите членки вече нямат компетенции, когато последните са били прехвърлени изключително на ЕС. В този смисъл единствен ЕС регламентира съответната дейност. С цел да се избегне ситуация, в която държавите членки нямат компетенция за регламентацията на определена дейност (т.е. нямат marge de manœuvre), а европейското законодателство би противоречало на международно споразумение, по което те са страни, СЕС признава възможността ЕС да е обвързан с това споразумение по силата на теорията за функционалната приемственост, развита в Решението на Съда по дело International Fruit Company[52].
Тази теория позволява да се установи обвързаност на ЕС с международни споразумения, по които той не е страна, „само ако и доколкото съгласно ДЕС и ДФЕС е поел правомощията, упражнявани по-рано от държавите — членки на Съюза, в рамките на приложното поле на тази международна конвенция“. Класическият пример в този случай са международните договори в областта на междудържавните икономически и търговски отношения, например ГАТТ[53].
Макар тази позиция на СЕС да отразява на пръв поглед отвореност към международното право[54] и желание да се минимизират евентуалните конфликти, водещи до шизофренична ситуация, в която държавите членки трябва да избират между съобразяване с европейското законодателство и съобразяване с международните си задължения, развитието на съдебната практика ограничава тази отвореност. В решенията си по делата Intertanko и Bogiatzi[55] Съдът разяснява този подход, като добавя допълнително условие, а именно да са прехвърлени всички правомощия, упражнявани по-рано от държавите членки („transfert intégral de compétences“)[56].
В заключението си ГА отрича приложимостта на тази теория в настоящия случай: от една страна, във въздухоплавателния сектор няма пълнопоемане на правомощията от ЕС (до неотдавна според ГА в сектора са преобладавали смесени споразумения); от друга страна, ЕС не действа в ИКАО в качеството си на представител на страните членки, а се ограничава до координиране на техните позиции.
Съдът възприема първия аргумент. Подобно на позицията си по отношение на Конвенцията Марпол в делата Intertanko и Peralta[57], той отчита липсата на прехвърляне на всички правомощия от държавите членки към ЕС: „Макар че Съюзът наистина е придобил и някои изключителни правомощия да договаря с трети държави задължения, които попадат в приложното поле на правната уредба на Съюза в областта на международния въздушен транспорт, и съответно в приложното поле на Чикагската конвенция, това все пак не означава, че Съюзът има изключителна компетентност по всички въпроси на международното гражданско въздухоплаване, попадащи в обхвата на тази конвенция. (…) Държавите членки запазват някои правомощия в приложното поле на тази конвенция, например във връзка с разпределянето на търговските права, определянето на летищните такси или определянето на забранените за полети зони над тяхна територия“[58].
Констатирайки по този начин, че ЕС не е обвързан с Чикагската конвенция, СЕС спира и по-нататъшния анализ на този международен договор.
2. Естество и структура
След като напомня, че ЕС е обвързан с Протокола от Киото и споразумението „Открито небе“, СЕС продължава изследването на приложимостта тези международни споразумения, като анализира естеството и структурата им.
По отношение на Протокола от Киото СЕС не разглежда този елемент отделно от въпроса за наличието на безусловни и точни разпоредби (подход, който може да бъде критикуван от методологична гледна точка).
По отношение на споразумението „Открито небе“ обаче СЕС анализира в детайли естеството и структурата, за да стигне до заключението, че самото споразумение въвежда определени правила, които следва да се прилагат пряко и непосредствено за авиокомпаниите и съответно им предоставя „права и свободи, на които могат да се позоват пред страните по това споразумение“[59].
По този начин СЕС дава ясен критерий за това какво трябва да се търси в естеството и структурата на международния договор — волята на страните договорът да създаде определени права и задължения в полза на частноправните субекти (в този случай обаче се поставя въпросът дали това някога би било възможно в международно споразумение, отнасящо се до опазването на околната среда — например Протоколът от Киото).
3. Безусловни и точни разпоредби
Според класическия анализ на директния ефект на международни норми тяхната приложимост по дело, поставящо под въпрос съвместимостта на акт на европейските институции с тези норми, налага съответната норма да е достатъчно безусловна и точна, за да може частноправен субект да се позове на конкретни права и задължения, предоставени му от нея.
По отношение на Протокола от Киото СЕС констатира, че макар той „да предвижда задължения за конкретни проценти на намаляване на емисиите на парникови газове за периода на задълженията, а именно 2008—2012 г., страните по този протокол могат да изпълнят задълженията си по избран от тях начин и с избрана от тях бързина“[60], а това прави задължението условно и неточно.
По отношение на споразумението „Открито небе“ Съдът също възприема предложения от ГА подход — той не само разглежда различните разпоредби, но анализира различните алинеи на чл. 15 с цел да определи дали всеки текст е достатъчно точен и безусловен.
Чл. 7 задължава въздухоплавателно средство, заето в международното въздухоплаване, което „влиза във, пребивава на или заминава от територията на една от договарящите страни“, да спазва „законовите и подзаконовите разпоредби на тази страна, независимо дали става дума за разпоредби, уреждащи достъпа до или заминаването на въздухоплавателни средства от нейна територия, или за разпоредби, уреждащи управлението и движението на такива въздухоплавателни средства“. Според СЕС тази разпоредба създава достатъчно точно и безусловно задължение за частноправните субекти, които могат да се позоват на нея в производството (най-вече при тълкуване a contrario).
Що се отнася до чл. 11, той освобождава от налози и мита внесеното гориво на реципрочна основа. Анализът на Съда тук е различен — той не разглежда разпоредбата от формална гледна точка (в който случай е ясно, че реципрочната основа е условие, т.е. текстът не е безусловен), а като краен резултат, т.е. щом „договарящите се страни са изпълнили реципрочно въпросното задължение“[61], това изискване за реципрочност не е пречка за прякото позоваване на предвиденото в посочената разпоредба задължение.
СЕС разглежда накрая чл. 15, като разделя неговата ал. 3 на две. Докато от първоначалния прочит на чл. 15 е видно, че той е общо формулиран (страните „признават значението“, „съпоставят внимателно разходите за и ползите от…“ и „когато е подходящо, предлагат заедно ефективни глобални решения“), СЕС успява да идентифицира определени негови елементи, които според него са достатъчно точни. Така първото изречение от третата алинея изисква от страните да следват авиационните стандарти за околната среда, приети от ИКАО, „с изключение на обявените различия“. Последната бележка обаче според СЕС не прави задължението условно, а просто дава възможност за дерогиране. Подобно е заключението на СЕС и по отношение на второто изречение от третата алинея на чл. 15 — задължението за прилагане на мерките за опазване на околната среда в съответствие с чл. 2 и чл. 3 (общо — без дискриминация) е достатъчно точно[62].
Б. Обичайни международноправни принципи
Като продължава да следва логиката на заключението на ГА, СЕС изследва първо съществуването на обичайните международноправни принципи, изтъкнати пред него, преди да се съсредоточи върху въпроса за тяхната приложимост (т.е. директния им ефект). Необходимо е да се подчертае, че по отношение на обичайните международноправни принципи въпросът за обвързаността на ЕС не се поставя[63], тъй като става дума за универсални (а не регионално обособени) принципи, обвързващи всички субекти на международното право[64].
По отношение на съществуването на тези принципи Съдът е крайно лаконичен. Той не изследва наличието на consuetudo и opinio juris, а се ограничава до констатацията, че първите три принципа (пълен и изключителен суверенитет на държавите върху въздушното им пространство; забрана за подчиняване на която и да било част от откритото море на държавен суверенитет; свобода на полетите над открито море) „се смятат за израз на сегашното състояние на международния морски и въздушен обичай“[65].
По отношение на четвъртия принцип (въздухоплавателните средства, извършващи полети над открито море, попадат под изключителната юрисдикция на държавата, в която са регистрирани) Съдът констатира липсата на достатъчно основания да се приеме, че принципът, отнасящ се до корабите, би могъл да бъде приложим по аналогия към въздухоплавателните средства[66].
Относно възможността за позоваване на трите горепосочени принципа Съдът възприема коренно различна от ГА позиция.
Първо, той не изключва a priori възможността частноправни субекти да се позовават на тези принципи[67]. Това е логично, доколкото по отношение на адресатите на задълженията обичайните международноправни принципи не се различават от международните споразумения: разликата се състои в съдържанието на правилото за поведение и в неговата формулировка, но не и в неговия източник. В този смисъл дали дадена норма произтича от международно споразумение или от международен обичай, не променя нейния характер — тя остава правило за поведение, което по принцип създава права и задължения за субектите на международното право (държави и международни организации), но на което в определени случаи частноправни субекти могат да се позоват (директен ефект).
Предвид горепосочената разлика във формулировката и съдържанието на правилата за поведение (норми или принципи), СЕС отчита невъзможността тестът за приложимост на международните споразумения да бъде аналогично използван и за обичайните международноправни принципи. Тази идея, представена от ГА, я води до заключението, че никога принцип няма да бъде директно приложим, защото по своята същност всеки принцип е общ и не отговаря на условията за точност и безусловност.
Съдът търси компромисно решение и го намира във възможността за ограничен контрол, развита вече в Решение по делото Racke[68]: „доколкото принципите на международния обичай не се отличават със същата степен на точност като разпоредбите на международните споразумения, съдебният контрол трябва задължително да се ограничава до въпроса дали при приемането на съответния акт институциите на Съюза са допуснали явни грешки при преценката на условията за прилагане на тези принципи“[69].
II. Съвместимост на директивата с международното право
Въпросът за съвместимостта на директивата с международното право се поставя по различен начин в зависимост от това дали става дума за обичайните международноправни принципи и чл. 7 от споразумението „Открито небе“ (тук въпросът се състои в това дали ЕС действа в границите на своя териториален суверенитет), или за останалите разпоредби на споразумението „Открито небе“ (единствено приложимо според ЕС).
А. Компетентност на ЕС
Предложеният от СЕС анализ се основава на убеждението, че Директивата не се прилага по отношение на всички авиокомпании, регистрирани в трети държави, а само в тези случаи, в които въздухоплавателно средство се намира на територията на една от държавите членки, „тъй като в тези случаи въпросното въздухоплавателно средство се намира под пълната юрисдикция на тази държава членка и на Съюза“[70] (аналогично приложение на вече възприетия от Съда подход в Решение Poulsen и Diva Navigation[71]).
Локализацията на самолетите на летища, намиращи се на територията на държави — членки на ЕС, оправдава според СЕС приложимостта на европейската регламентация по отношение на тези самолети въз основа на териториалния принцип: „само ако е решил да обслужва търговска въздушна линия от или до летище, разположено на територията на държава членка, операторът на въздухоплавателното средство ще носи задължения по схемата за търговия с квоти, тъй като въздухоплавателното му средство се намира на територията на тази държава членка“[72]. Едновременно с това „фактът, че при прилагането на правната уредба на Съюза в областта на околната среда някои фактори, допринасящи за замърсяването на въздуха, морето или сухопътната територия на държавите членки, се дължат на събития, които протичат отчасти извън тази територия, от гледна точка на принципите на международния обичай, които могат да бъдат изтъкнати по делото в главното производство, не е пречка за пълната приложимост на правото на Съюза на посочената територия“[73].
Б. Съвместимост с конкретните разпоредби на споразумението „Открито небе“.
По отношение на чл. 11 от споразумението „Открито небе“ Съдът следва предложения от ГА анализ и по същите причини (вж. по-горе) стига до заключението, че „поради характеристиките си схемата за търговия с квоти съставлява пазарноориентирана мярка, а не мито, налог или такса върху горивото на борда“[74]. В този смисъл тя не влиза в приложното поле на чл. 11 от споразумението „Открито небе“.
По подобен начин СЕС следва предложенията на ГА и по отношение на чл. 15 — европейската схема няма дискриминационен характер и е в синхрон с чл. 15 от споразумението „Открито небе“.
Коментар
Поставеният пред СЕС въпрос дава възможност за цялостно разгръщане от Съда на всички проблеми, свързани с координацията между две правни системи — правния ред на ЕС (който в този случай за СЕС се явява форма на „национално право“) и международния правен ред (с всички негови елементи на неформалност и несигурност). Както вече бе посочено, поради сложността на разглежданите от СЕС проблеми настоящият коментар е насочен най-вече към теоретичния въпрос за мястото на международноправните разпоредби в европейския правов ред.
Въпреки впечатляващата детайлност и очевидното желание на Съда да изгради стройна и по възможност перфектна логика по отношение на проблема за приложимостта на международното право в европейския правен ред, тази теоретична структура търпи редица критики (І).
Ограничил до максимална степен приложимите международни норми и принципи, Съдът анализира всички елементи на европейската схема за търговия с квоти за емисия на парникови газове. Този анализ е обаче мотивиран от първоначалната уговорка, че европейската регламентация не се прилага извън територията на държавите членки. Основният въпрос, към който пледоариите на страните ориентират съда, е тълкуването на Директивата — дали начинът на изчисляване на емитираните газове отразява нейното приложение или само взема под внимание факти, настъпили извън тази територия. Вместо да възприеме втората позиция, Съдът избира по-проблематичната задача да докаже, че Директивата се прилага (т.е. става въпрос за приложение), но самона територията на ЕС (ІІ). Този избор дестабилизира голяма част от постановката. Единственият изход в този случай е подчертаването на важността на търсената от европейската регламентация цел — защитата на околната среда.
І. Опит за структуриране на въпроса за приложението на международното право
А. Международни споразумения
Както бе посочено по-горе, СЕС потвърждава вече установената си практика и налага три основни условия за приложимост на международните споразумения в дела като настоящото, в които частноправни субекти оспорват действителността на акт на Съюза поради несъвместимост с международното право[75].
Първо, Съдът изисква ЕС да бъде обвързан със съответния международен договор — или ако самият ЕС се е задължил, или ако има пълно прехвърляне на правомощия в съответната област от държавите членки към ЕС.
Този подход не може да избегне критики, изчерпателно разгледани в редица доктринални коментари по дела като Intertanko и International Fruit Company. Основният проблем, който се поставя във връзка с настоящето дело, е по-скоро изключително формалната позиция, която възприема СЕС. Анализът не се позовава на различни международни задължения, а на цялостната им организация в единни текстове (международни споразумения). В този смисъл е достатъчно СЕС да установи един аспект от международното споразумение, по който няма пълно прехвърляне на правомощия от държавите членки към ЕС, за да констатира необвързаността на ЕС със съответния международен договор.
По такъв начин обаче не се избягва горепосочената ситуация, в която държави членки се налага да избират между нарушаването на европейското право и нарушаването на международните им задължения. От една страна, не може да се търси пълно съвпадение между секторния подход в международен и в европейски план — възможно е в международно споразумение да се регламентират аспекти от даден сектор, които да не попадат в европейската идея за този сектор (например Конвенцията от Монтего Бей, която ГА определя като „Конституция на моретата“[76], регулира различни аспекти от морското право, включително специфичния въпрос за опазването на морските биологични ресурси, за който ЕС има изключителна компетентност[77]).
От друга страна, докато през втората половина на 20. век се наблюдават по-специфични конвенции с по-тясно приложно поле, редица международни споразумения, сключени през първата половина на 20. век (а тук става дума именно за тези договори), целят общо регламентиране на поведението на държавите по редица въпроси. Ако те се анализират в своята цялост (т.е. като съвкупност от права и задължения за страните), почти невъзможно би било да се намери споразумение, което да съвпада с всички права и задължения, прехвърлени от държавите — членки на ЕС (може би единственият такъв пример е ГАТТ, и то само защото в момента на Решение International Fruit Company става дума само за договора ГАТТ, а не за значително по-общата регламентация на международната търговия, установена след Договорите от Маракеш[78]).
По-логично би било може би разделянето на международните споразумения на групи от права и задължения (интересно е, че самият чл. 351 ДФЕС не говори за договори, а за права и задължения). Така е възможно да има прехвърляне на правомощия по отношение на определени права и задължения — и в този случай обвързан с международноправната норма ще бъде ЕС, при запазване на правомощията на държавите членки по отношение на други права и задължения — в този случай ЕС няма да бъде обвързан.
Вторият елемент от предложения от СЕС тест за приложимост касае естеството и структурата на международното споразумение, които би следвало да дават известни индикации относно волята на страните да придадат директен ефект на предвидените в споразумението права и задължения.
Както вече бе посочено, ГА и СЕС стигат до заключението, че естеството и структурата на споразумението „Открито небе“ позволяват неговото директен ефект. Поради концептуалната близост между това споразумение и Конвенцията от Монтего Бей (поне в тези нейни разпоредби, на които се позовават страните в делото Intertanko), няма как да не се забележи, че на пръв поглед този извод е трудно съвместим с Решение по дело Intertanko — противоречие, което ГА обяснява в своето заключение.
В Решението Intertanko СЕС смята, че „Конвенцията от Монтего Бей не въвежда норми, предназначени да се прилагат пряко и непосредствено спрямо частноправните субекти и да им предоставят права или свободи, на които последните да могат да се позоват срещу държавите, независимо от поведението на държавата на знамето на кораба“[79], защото Конвенцията възлага задължения за договарящите държави, а не за частноправни субекти[80].
ГА сравнява споразумението „Открито небе“ с Конвенцията от Монтего Бей, за да стигне до заключението, че в настоящия случай е неприложим възприетият от съда подход в Решението Intertanko, според който „правата и задълженията на пътуващите с кораби в морски води се тълкуват само като следствие от правата и задълженията на съответните държави на знамето“[81]. Едновременно с това обаче разликата между Конвенцията от Монтего Бей и споразумението „Открито небе“ не е опосредена с други аргументи освен факта, че „Конвенцията от Монтего Бей поставя много по-силен акцент върху правната уредба на отношенията между държавите и придава много по-малко значение на правното положение на частноправните субекти, отколкото споразумението „Открито небе“; (…). в споразумението „Открито небе“ много по-често се споменават частноправни субекти и предприятия, отколкото в Конвенцията от Монтего Бей, а и (…) в преамбюла на споразумението „Открито небе“ значението на отделната личност и на предприятията е откроено с яснота, която няма аналог в Конвенцията от Монтего Бей“[82]. Тази липса на аргументация има отрицателен ефект върху убедителността на заключението (макар че въпреки търсената прозрачност и яснота, не може да се отрече, че в определен момент от аргументацията се налага СЕС да направи избор, който не би могъл да бъде задължително подкрепен със солидна правна обосновка).
Третият елемент от теста е наличието на точни и безусловни задължения. Тук отново се налага избор, който може да бъде юридически обяснен само донякъде. От една страна, фактът, че договарящите страни могат да изпълнят задълженията си по избран от тях начин и с избрана от тях бързина, прави разпоредбите на Протокола от Киото прекалено условни. От друга страна, възможността за дерогиране на чл. 15 от споразумението „Открито небе“ или фактът, че задължението по чл. 11 е обусловено от реципрочното поведение на двете страни, не лишава тези текстове от безусловност.
Макар и тази позиция да е очевидно благоприятна за частноправните субекти, не може да се отрече липсата на методологическа издържаност — изваден извън контекста, предложеният от СЕС подход би означавал, че например реципрочността не е условие от момента, в който насрещната страна е изпълнила своето задължение (т.е. определена норма е условна или безусловна в зависимост от поведението от насрещната страна, а не в зависимост от формулираното задължение). Не е условие и възможността за дерогиране, но е условие всяка възможност за договарящите страни да изберат начина за изпълнение на задълженията си.
Б. Обичайни международноправни принципи
Досега Съдът не е бил призован да се произнесе пряко по въпроса доколко принцип на международния обичай може да бъде критерий за преценка за действителността на актовете на Съюза[83],въпреки че на няколко пъти той вече е имал възможността да се позове на международни обичаи (но само при тълкуване на актове на институциите — вж. например делото Poulsеn и Diva Navigation). Макар и в делото Racke СЕС да приема принципно възможността за контрол на съвместимостта между вътрешноевропейски акт и международен обичай, следва да се отбележи, че той ограничава тази възможност до актовете, чиято цел е да транспонират в европейския правен ред въпросния обичай[84].
На първо място, следва да бъде приветстван изборът на Съда да не последва предложения от ГА подход, който би имал за резултат автоматичната неприложимост в европейския правен ред на всички принципи, които по дефиниция са неточни.
Налице е обаче известно вътрешно противоречие в предложения анализ. От една страна, Съдът основава различния подход по отношение на приложимостта на международните споразумения и на обичайните международноправни принципи на базата на разликата в тяхното съдържание — по своята същност според него принципите „не се отличават със същата степен на точност“[85]. Затова и по отношение на принципите Съдът се ограничава до констатирането на явни грешки при преценката на условията за прилагането им. По отношение на международните споразумения обаче от момента, в който установява тяхната неточност или условност, СЕС се ограничава до констатиране на тяхната неприложимост.
Както вече бе посочено, йерархия между източниците на международноправни правила за поведение няма, т.е. една разпоредба може да бъде точна и безусловна, независимо от това дали произтича от споразумение или от международния обичай. Когато тя не е достатъчно точна или безусловна обаче, Съдът третира по един начин разпоредбите, произтичащи от международни договори (те според него не са принципи, а неточни правила за поведение, които не следва да имат пряко приложение), и разпоредбите, произтичащи от международен обичай (те според него са принципи, които поради своята абстрактност не биха могли да имат директен ефект, но Съдът все пак може да прецени наличието на явни грешки при условията за прилагането им).
Ако това вътрешно противоречие в анализа беше преодоляно, разграничението между правилата за поведение би следвало да се прави само по отношение на тяхната точност и безусловност. Ако дадена разпоредба на международно споразумение не е достатъчно точна или ясна, тя би имала същото положение като обичайните международноправни принципи. В този случай Съдът би следвало да контролира и явните грешки при условията за прилагането на подобни разпоредби (и в настоящия случай да приложи същия контрол по отношение на Протокола от Киото, който според него е прекалено неточен и условен, за да бъде пряко приложим).
II. Опит за юридическо „оправдаване“ на прилагането на Директивата по отношение на авиокомпании, регистрирани в трети страни
Пред Съда Комисията на няколко пъти подчертава, че въпросът не опира до това дали Директивата има териториално или извънтериториално приложение — според Комисията не става дума въобще за „прилагане“ на Директивата. Тя се прилага само в един момент (при излитане или кацане на самолета) и на едно място (съответното летище) и това ѝ прилагане е строго територитално. Използваното по време на целия полет гориво е само критерий за пресмятане на емитираните газове, а не определя приложението на Директивата ratione loci.
Съдът обаче избира друг подход и с това значително затруднява задачата си[86]. Вместо да разглежда използваното гориво по време на целия полет само като критерий за пресмятането на емисиите, СЕС изследва въпроса за териториалното приложение на директивата. Така той имплицитно признава, че вземането под внимание на използваното гориво по време на целия полет има отражение върху приложението на Директивата ratione loci, а това приложение трябва да има правно основание в международното право.
Според класическата постановка, три са всеобщо признатите основания за прилагане на националното законодателство: териториална юрисдикция, персонална юрисдикция (основана на националността на частноправни субекти) и юрисдикция, свързана с осигуряването на обществена служба (дипломатически служби, армия, валута…)[87].
Съдът обяснява приложението на Директивата с две основания. От една страна, той твърди, че Директивата се прилага само на територията на ЕС. От друга страна, под формата на субсидиарен аргумент (макар и Съдът да не го представя така) той предлага разширяване на теорията на ефекта, класически приложима само в строго определени сектори (право на конкуренцията и финансово право).
Първо, Съдът на няколко пъти подчертава, че европейската регламентация не се прилага по отношение на всички авиокомпании, прелитащи върху територията на държави членки, а само по отношение на самолети, които излитат или кацат в летище, намиращо се на тази територия, т.е. тази локализация е връзката, която обосновава териториалната компетентност на ЕС. Тук обаче се появява едно изкуствено разделение между приложимостта на дадена норма ratione tempоris и ratione loci.
Да се приложи една национална (в случая европейска) разпоредба, означава определени субекти да бъдат принудени да се подчинят на тази разпоредба. Моментът, в който крайният резултат от това подчинение е налице, е без значение — според Съда приложението на Директивата е само териториално, доколкото тя регламентира само кацането и излитането на самолети на летища в ЕС. И наистина, в момента на кацане или излитане тези самолети се намират на територията на ЕС. Приложеното им законодателство обаче се разпростира времево извън този момент и именно тогава то налага определено поведение извън територията на държавите — членки на ЕС[88]. В този смисъл, фактът, че в един момент ЕС има териториална компетентност и може да регламентира поведението на определен оператор, не означава, че той има тази компетентност по всяко време.
Нека вземем теоретичния пример за използването от страна на самолетите на определена светлинна индикация. Ако ЕС налага използването на определена светлинна индикация при прелитане над територията на ЕС, самолетите не са длъжни да използват тази индикация извън територията на ЕС. ЕС не може да санкционира подобно неизползване, защото териториалното приложение на нормата е ограничено. В момента, в който самолетът навлезе във въздушното пространство на държава — членка на ЕС, нормата става териториално приложима от този момент[89].
В този смисъл ключов става друг въпрос — дали става дума за регламентация на поведението на самолети извън територията на ЕС, или за регламентация на излитането и кацането, която взема под внимание определени събития, настъпили извън територията на ЕС[90]. Това, както подчертава и ГА, „съвсем не е необичайно“ в практиката на държавите[91].
Макар и не „необичайно“ по думите на ГА, отдаването на значение на събития, настъпили извън територията на държава, не е и „обичайно“. В практиката на държавите е очевидно, че всяко подобно поведение трябва да има правно основание (и оправдание). ГА дава три примера, всеки от които обаче има своето обяснение и не може да бъде индикатор за наличието на общ принцип[92].
Първо, „ в много държави се прилага принципът на облагане на световния доход“, но от друга страна, в такива случаи се сключват двустранни спогодби за избягване на двойното данъчно облагане именно с цел да се избегне „вземането под внимание“ на един факт два пъти, т.е. дадено данъчно законодателство се прилага и по отношение на настъпили в чужбина факти, ако другото законодателство не се приложи.
Второ, „в областта на картелното право, както и на контрола върху концентрациите в цял свят е установена практика органите по конкуренцията да се намесват в случай на споразумения между предприятия, дори да са били сключени извън обхвата на тяхната териториална компетентност и вероятно да оказват влияние, дори в съществена степен, извън обхвата на тази компетентност“. В този случай обаче отново приложението на европейското законодателство няма да бъде изцяло териториално; то ще бъде основано на теорията на ефекта (вж. по-долу).
Трето, в областта на риболова „уловена в открито море риба може да бъде конфискувана веднага след като съответният кораб, пътуващ под знамето на трета държава, акостира в пристанище в Европейския съюз“[93]. Този пример обаче е напълно неприложим в случая — конфискацията е наказателноправна санкция и въпросът се поставя на ниво на наказателноправната компетентност на ЕС (освен ако ГА не засяга имплицитно политически деликатния въпрос дали европейската схема за квоти има наказателноправен елемент).
Въпреки че потвърждава идеята, че Директивата се прилага само на територията на ЕС, макар и да взема под внимание определени факти, локализирани извън тази територия, Съдът (в анализ, който би могъл да бъде определен като obiter dictum) прибягва до субсидиарен аргумент, свързан с възприетата най-вече (и почти само) в правото на конкуренцията теория на ефекта[94]. Според тази теория националното (европейското) законодателство се прилага по отношение на поведението на лица от трети страни, което е локализирано извън територията на ЕС, но което има пряк ефект върху вътрешния пазар. Тази теория на ефекта оправдава извънтериториалното приложение на определена регламентация (т.е. тя е палиативен аргумент спрямо установената вече липса на териториална компетентност). Друг възможен анализ обаче оправдава взетата от СЕС позиция — ако теорията за ефекта се възприеме като специфично за ЕС тълкуване на общия принцип за териториална компетентност („територията“ според тази идея би зависила от ефекта).
Заключение
Вероятно наясно с противоречията в предложения анализ, СЕС е принуден да прибегне до крайния аргумент — защитата на околната среда. Сякаш за да оправдае определени неточности в подхода си, Съдът подчертава, че „макар крайната цел на схемата за търговия с квоти да е опазването на околната среда посредством намаляване на емисиите на парникови газове, сама по себе си тази схема не намалява емисиите, а поощрява и благоприятства търсенето на най-ниските разходи за постигане на намаляване на посочените емисии на определено ниво. Ползата за околната среда зависи от строгостта, с която се установява общото количество на предоставените квоти, което представлява общата граница на разрешените от тази схема емисии“[95]. Но дали целта оправдава средствата?
Настоящото решение на Съда провокира плеяда от реакции в международен план. Подобно на вълната от блокиращи законодателства, последвала опита на САЩ да придадат извънтериториално действие на някои закони през 90-те години на 20. век[96] (трябва да се подчертае, че пръв в тази вълна е именно ЕС), редица държави изразяват своя протест срещу тази нова европейска регламентация, която би имала потенциално отрицателен дипломатически ефект в международните преговори по въпроси на околната среда. Така например през февруари 2012 г. 20 държави, включително САЩ, Китай, Индия и Русия, организират среща в Москва за дискутиране на възможните реакции с цел блокиране на европейската регламентация[97]. Индия и Китай забраняват на своите авиокомпании да участват в европейската схема без предварително правителствено разрешение. Русия също планира подобна забрана[98].
Библиография
Решения на СЕС
Решение от 12 декември 1972 г. по дело International Fruit Company и др. (известно като делото „International Fruit Company“, 21/72—24/72, Recueil, стр. 1219)
Решение от 14 октомври 1980 г. по дело Burgoa (812/79, Recueil, стр. 2787)
Решение от 30 септември 1987 г. по дело Demirel (12/86, ECR 3719)
Решение от 27 септември 1988 г. по дело Ahlström Osakeyhtiö и др./Комисия (известно като делото „Целулоза“, 89/85, 104/85, 114/85, 116/85, 117/85 и 125/85—129/85, Recueil, стр. 5193)
Решение от 24 ноември 1992 г. по дело Poulsen и Diva Navigation (C‑286/90, Recueil, стр. I‑6019)
Решение от 14 юли 1994 г. по дело Peralta, C‑379/92, Recueil, стр. I‑3453
Решението от 16 юни 1998 г. по дело Racke (C‑162/96, Recueil, стр. I‑3655)
Решение от 10 юни 1999 г. по дело Braathens (C‑346/97, Recueil, стр. I‑3419)
Решение от 10 януари 2006 г. по дело IATA и ELFAA (C‑344/04, Recueil, стр. I‑403)
Решение от 3 юни 2008 г. по дело Itertanko и др. (известно като делото „Intertanko“, С‑308/06, Сборник, стр. I‑4057)
Решение от 3 септември 2008 г. по дело Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (известно като делото „Kadi“, С‑402/05 Р и С‑415/05 Р, Сборник, стр. I‑6352)
Решение от 9 септември 2008 г. по дело FIAMM и др./Съвет и Комисия (известно като делото „FIAMM“, C‑120/06 P и C‑121/06 P, Сборник, стр. I‑6513)
Решение от 22 октомври 2009 г. по дело Bogiatzi (C‑301/08, Сборник, стр. I‑10185)
Решение на Първоинстанционния съд от 31 януари 2007 г. по дело Minin (Т‑362/04, Rec. CJCE 2007, II, стр. 203)
Решения на международни съдилища
Решение на Постоянния съд за международно правосъдие по делото Лотус, 7 септември 1927 г., C.P.J.I Recueil, 1927 г., серия A, № 10
Решение на Международния съд по делото Военни и паравоенни действия в Никарагуа и срещу нея, 27 юни 1986, CIJ Recueil, 1986 г.
Решение на Постоянния съд за международно правосъдие по делото С.С. Уимбълдън, 17 август 1923 г., № А 01
Статии и коментари
V. CORREIA, La directive intégrant les activités aériennes dans l’ETS devant la Cour de justice de l’Union européenne, Revue de droit droit transports, n° 12, декември 2011
P. DALLIER, Al. PELLET, M. FORTEAU, Droit international public, LGDJ, 8-мо издание
L. GRARD, Echange de quotas d’émission de CO2 : le face-à-face droit européen / droit international, Revue de droit des transports, n°1, януари 2012 г., коментар 9
Fr. JACOBS, Direct effect and interpretation of international agreements in the recent case-law of the European Court of Justice, в A. DASHWOOD, M. MARESCEAU, Law and practice of EU External relations, Cambridge University Press, 2008
D. SIMON, Droit international conventionnel et coutumier : l’invocabilité au cœur de la lecture juridictionnelle des rapports de systèmes — à propos de l’arrêt Air Transport, Europe, n° 3, март 2012 г., статия 3
D. SIMON, Statut de la Convention de Montego Bay et de la Convention MARPOL dans l’ordre juridique communautaire, Europe, n°8, август 2008 г., коментар 253
J. WOUTERS, The Tormented Relationship Between International Law and Еuropean Law в P. BEKKER, Making Transnational Law Work in the Global Economy : Essays in Honour of Detlev Vagts, Cambridge University Press, 2010, стр. 198—219
***
Link to the article in French language: LE SYSTEME EUROPEEN D’ECHANGES DE QUOTAS D’EMISSION DE GAZ A EFFET DE SERRE APPLIQUE AU TRANSPORT AERIEN A L’EPREUVE DU DROIT INTERNATIONAL – JUSQU’OU LA FIN JUSTIFIE-T-ELLE LES MOYENS?
***
[1]Докторант и асистент по международно публично право и международно икономическо право в Университета Paris 1 Panthéon Sorbonne, Париж, Франция; магистър по международно икономическо право от същия университет и магистър по право от Софийски университет „Св. Климент Охридски“.
[2] Вж. официалното прессъобщение на Рамковата конвенция на ООН за изменението на климата: http://unfccc.int/files/press/press_releases_advisories/application/pdf/pr20111112cop17final.pdf.
[3] D. SIMON, Droit international conventionnel et coutumier: l’invocabilité au cœur de la lecture juridictionnelle des rapports de systèmes — à propos de l’arrêt Air Transport, Europe, n°3, март 2012 г., статия 3, § 1.
[4]Т. 58 и 59 от решението на Съда.
[5] Чл. 41 от Чикагската конвенция.
[6]Тази непоследователност е отбелязана например от P. DALLIER, Al. PELLET, M. FORTEAU, Droit international public, LGDJ, 8-мо издание, стр. 385, т. 227.
[7] „Личността на дипломатическия агент е неприкосновена. Той не може да бъде арестуван или задържан под каквато и да е форма“.
[8]Вж. чл. 26 от Виенската конвенция за правото на договорите, 1969 г.
[9]Вж. чл. 33 от Хартата на Обединените нации, 1945 г.
[10]Следва да се отбележи, че тази теоретична постановка не е възприета от всички автори — така например G. SCELLE не прави разлика между обичай и принцип.
[11] Международен съд, Военни и паравоенни действия в Никарагуа и срещу нея, 27 юни 1986 (CIJ Recueil, 1986), т. 212; вж. също така решението на Постоянния съд за международно правосъдие по делото Лотус, Франция/Турция, 7 септември 1927 г., C.P.J.I Recueil, 1927 г., серия A, № 10, стр. 18 и 19.
[12] Т. 120 от заключението на генералния адвокат.
[13]J. WOUTERS, The Tormented Relationship Between International Law and Еuropean Law в P. BEKKER, Making Transnational Law Work in the Global Economy : Essays in Honour of Detlev Vagts, Cambridge University Press, 2010, стр. 198—219, стр. 205.
[14] Решение от 30 септември 1987 г. по дело Demirel (12/86, ECR 3719), т. 7.
[15]Установена практика на СЕС — вж. например Решение от 3 септември 2008 г. по дело Kadi и Al Barakaat International Foundation/Съвет и Комисия (известно като делото „Kadi“, С‑402/05 Р и С‑415/05 Р, Сборник, стр. I‑6352), т. 307.
[16] „Несъвместимостта на акт от вторичното общностно право с подобни норми на международното право може да засегне неговата действителност“ според Решение от 3 юни 2008 г. по дело Itertanko и др. (известно като делото „Intertanko“, С‑308/06, Сборник, стр. I‑4057), т. 43.
[17]Кулминацията на постепенното „отваряне“ на СЕС по отношение на този контрол е Решението от 16 юни 1998 г. по дело Racke (C‑162/96, Recueil, стр. I‑3655) — вж. J. WOUTERS, The Tormented Relationship Between International Law and Еuropean Law в P. BEKKER, Making Transnational Law Work in the Global Economy : Essays in Honour of Detlev Vagts, Cambridge University Press, 2010, стр. 198—219, стр. 207 и сл.
[18] Решение от 3 юни 2008 г. по дело Itertanko и др. (известно като делото „Intertanko“, С‑308/06, Сборник, стр. I‑4057), т. 43—45. Делото Intertanko представя идентичен на настоящия проблем — асоциация на най-големите дружества за морски транспорт оспорва съвместимостта на Директива 2005/35/ЕО (Директива на Европейския парламент и на Съвета от 7 септември 2005 година относно замърсяване от кораби и налагане на санкции при нарушения) с Конвенцията от Монтего Бей и Конвенцията Marpol 73/78, въвеждаща правила за борба срещу замърсяването на морската среда.
[19] Решение от 10 януари 2006 г. по дело IATA и ELFAA (C‑344/04, Recueil, стр. I‑403), т. 39.
[20] Т. 49 от заключението на генералния адвокат.
[21] Т. 52 от заключението на генералния адвокат.
[22] Т. 68 от заключението на генералния адвокат.
[23] Т. 71 и 72 от заключението на генералния адвокат.
[24] Т. 77 от заключението на генералния адвокат.
[25] Т. 80 от заключението на генералния адвокат.
[26] Т. 84 от заключението на генералния адвокат.
[27] Т. 86 от заключението на генералния адвокат.
[28] Т. 91 от заключението на генералния адвокат.
[29] Т. 103 от заключението на генералния адвокат.
[30]Т. 104 от заключението на генералния адвокат.
[31]Т. 106 от заключението на генералния адвокат.
[32]Т. 111 от заключението на генералния адвокат.
[33]Т. 112 от заключението на генералния адвокат.
[34] Международен съд, Военни и паравоенни действия в Никарагуа и срещу нея, 27 юни 1986 (CIJ Recueil, 1986), т. 186.
[35]Вж. чл. 38 от Статута на Международния Съд, определящ обичая като „доказателство за общата практика, призната от правото“.
[36] Т. 132 от заключението на генералния адвокат.
[37]Т. 136 от заключението на генералния адвокат.
[38]Т. 145 от заключението на генералния адвокат.
[39] V. CORREIA, La directive intégrant les activités aériennes dans l’ETS devant la Cour de justice de l’Union européenne, Revue de droit droit transports, n°12, декември 2011, § 10.
[40]Т. 147 от заключението на генералния адвокат.
[41]Т. 152 от заключението на генералния адвокат.
[42]Т. 183 от заключението на генералния адвокат.
[43]Т. 181 от заключението на генералния адвокат.
[44]Т. 185 от заключението на генералния адвокат.
[45]Т. 187 от заключението на генералния адвокат.
[46] Решение от 10 юни 1999 г. по дело Braathens (C‑346/97, Recueil, стр. I‑3419).
[47]Т. 233 от заключението на генералния адвокат.
[48]Т. 48 от решението на Съда.
[49] Решение от 9 септември 2008 г. по дело FIAMM и др./Съвет и Комисия (известно като делото „FIAMM“, C‑120/06 P и C‑121/06 P, Сборник, стр. I‑6513), т. 110.
[50] Т. 54 от Решението на Съда, вж. също т. 55: „Това условие е изпълнено, когато изтъкнатата разпоредба предвижда ясно и точно задължение, чието изпълнение или действие не зависи от издаването на последващ акт“.
[51]Вж. Решение от 14 октомври 1980 г. по дело Burgoa (812/79, Recueil, стр. 2787), т. 9: „Bien que l’article 234, alinéa 1, ne fasse état que des obligations des Etats membres, il manquerait son objectif s’il n’impliquait pas l’obligation des institutions de la Communauté de ne pas entraver l’exécution des engagements des Étatsmembres découlant d’une convention antérieure. Toutefois, cette obligation des institutions communautaires ne vise qu’à permettre à l’État membre concerné d’observer les engagements qui lui incombent en vertu de la convention antérieure sans, pour autant, lier la Communauté à l’égard de l’État tiers intéressé“.
[52] Решение от 12 декември 1972 г. по дело International Fruit Company и др. (известно като делото „International Fruit Company“, 21/72—24/72, Recueil, стр. 1219).
[53]За сметка на това обаче според СЕС поради своето естество и структура разпоредбите на ГАТТ не предоставят права и задължения директно в правната сфера на частноправни субекти; вж. Решение InternationalFruitCompany, т. 8 и т. 27.
[54]Вж. в този смисъл констатацията за постепенно отваряне на Съда към международното право: Fr. JACOBS, Directeffectandinterpretationofinternationalagreementsintherecentcase-lawoftheEuropeanCourtofJustice, в A. DASHWOOD, M. MARESCEAU, LawandpracticeofEUExternalrelations, CambridgeUniversityPress, 2008, стр. 70.
[55] Решение от 22 октомври 2009 г. по дело Bogiatzi (C‑301/08, Сборник, стр. I‑10185).
[56] Така например по отношение на Конвенцията Марпол Съдът констатира (Решение Intertanko), че за разлика от ГАТТ, в областта на опазването на околната среда в открито море не всички правомощия са прехвърлени на ЕС и затова той не е обвързан с конвенцията. По подобен начин в Решение Bogiatzi СЕС констатира, че макар и ЕС да регламентира определени аспекти в областта на международния въздушен превоз на товари, пътници и багажи, европейското законодателство не покрива целия сектор — следователно ЕС не е обвързан с Варшавската конвенция от 1929 г.
[57] Решение от 14 юли 1994 г. по дело Peralta, C‑379/92, Recueil, стр. I‑3453.
[58]Т. 70 и 71 от решението на Съда.
[59]Т. 84 от решението на Съда.
[60] Т. 76 от решението на Съда.
[61] Т. 93 от решението на Съда.
[62] Т. 100 от решението на Съда.
[63] Вж. Решение от 24 ноември 1992 г. по дело Poulsen и Diva Navigation (C‑286/90, Recueil, стр. I‑6019).
[64]Освен в редките случаи, в които би съществувал международен обичай, чието съществуване ЕС отказва — теория за objecteur persistant.
[65] Т. 104 от решението на Съда.
[66] Макар и резултатът от едно по-обширно тълкуване да би бил идентичен, следва да се подчертае лаконичността на Съда по този въпрос.
[67] Общият съд вече на няколко пъти, макар и имплицитно, признава възможността за позоваване на международноправни принципи при контрол за действителност на вътрешни актове — вж. например Решение на Общия съд от 31 януари 2007 г. по дело Minin (Т‑362/04, Rec. CJCE 2007, II, стр. 203), т. 106—108.
[68] Решение от 16 юни 1998 г. по дело Racke (C‑162/96, Recueil, стр. I‑3655), т. 52 — и първото решение, в което СЕС приема приложимостта на обичайноправни норми като критерии за оценка на действителността на европейски актове.
[69] Т. 110 от решението на Съда; за критичен анализ вж. J. WOUTERS, The Tormented Relationship Between International Law and Еuropean Law в P. BEKKER, Making Transnational Law Work in the Global Economy: Essays in Honour of Detlev Vagts, Cambridge University Press, 2010, стр. 198—219, 209—210.
[70] Т. 124 от решението на Съда.
[71] Решение от 24 ноември 1992 г. по дело Poulsen и Diva Navigation (C‑286/90, Recueil, стр. I‑6019), т. 28.
[72] Т. 126 от решението на Съда.
[73] Т. 129 от решението на Съда.
[74]Т. 147 от решението на Съда.
[75] Следва да се отбележи, че тези ограничения важат само за подобни на настоящия случаи. Нищо не пречи на Съда в дела, които не се отнасят до оценка на действителността на вътрешни актове на Съюза, да използва метода на interprétationconforme, който би могъл да разреши конфликта между международните задължения и търсената автономност на европейския правен ред — вж. D. SIMON, Droit international conventionnel et coutumier: l’invocabilité au cœur de la lecture juridictionnelle des rapports de systèmes – à propos de l’arrêt Air Transport, Europe, n° 3, март 2012 г., статия 3, § 15.
[76] Т. 98 от заключението на генералния адвокат.
[77] Чл. 3, ал. 1, г ДФЕС.
[78] Интересно би било да се зададе въпросът дали ако ЕС не беше член на СТО (благодарение най-вече на късното ѝ създаване, което позволява предвиждането на евентуално членство на международни организации) и СЕС бе длъжен да се произнесе по въпроса дали договорът, учредяващ СТО, обвързва ЕС, той би следвал същия подход и би установил липсата на прехвърляне на правомощия в редица специфични области, регламентирани от специалните споразумения, анексирани към Договора от Маракеш (например Споразумението за санитарни и фитосанитарни мерки), което би означавало липса на обвързаност на ЕС.
[79]Т. 64 от решението на Съда.
[80] За коментар вж. D. SIMON, Statut de la Convention de Montego Bay et de la Convention MARPOL dans l’ordre juridique communautaire, Europe, n° 8, август 2008 г., коментар 253.
[81]Т. 81 от заключението на генералния адвокат.
[82]Т. 99 от заключението на генералния адвокат.
[83]Т. 109 от заключението на генералния адвокат.
[84] J. WOUTERS, The Tormented Relationship Between International Law and Еuropean Law в P. BEKKER, Making Transnational Law Work in the Global Economy : Essays in Honour of Detlev Vagts, Cambridge University Press, 2010, стр. 198—219, 209.
[85]Т. 110 от решението на Съда.
[86]Именно на този избор се дължи и теоретичната неиздържаност на част от анализа.
[87]Вж. P. DALLIER, Al. PELLET, M. FORTEAU, Droitinternationalpublic, LGDJ, 8‑мо издание, стр. 554—556, т. 326 и сл.
[88] Както подчертават ищците в устните пледоарии пред Съда, европейската регламентация се прилага по отношение на полет Сан Франциско—Лондон от момента на излитане от Сан Франциско.
[89] Тази разлика обяснява може би факта, че европейската регламентация по отношение на нивото на шум не е оспорвана; друг е въпросът обаче, че тя също непряко се прилага извън територията на ЕС, налагайки на авиокомпаниите да изменят определени елементи от механиката на самолетите — вж. L. GRARD, Echange de quotas d’émission de CO2 : le face-à-face droit européen / droit international, Revue de droit des transports, n°1, януари 2012 г., коментар 9, стр. 3.
[90] Например при наложен максимален брой часове шофиране за шофьори на камиони може да се вземат предвид и часовете шофиране, преди камионът да навлезе на територията на ЕС.
[91] Т. 148 от заключението на генералния адвокат.
[92] Т. 148 от заключението на генералния адвокат.
[93] Т. 155 от заключението на генералния адвокат.
[94] Решение от 27 септември 1988 г. по дело Ahlström Osakeyhtiö и др./Комисия (известно като делото „Целулоза“, 89/85, 104/85, 114/85, 116/85, 117/85 и 125/85—129/85, Recueil, стр. 5193).
[95] Т. 140 от решението на Съда.
[96] Законите HelmsBurton(CubanLibertyandDemocraticSolidarityAct) и D’AmatoKennedy(IranandLybiaSanctionsAct)
[97] Вж. Общата декларация от тази среща — http://www.ruaviation.com/docs/1/2012/2/22/50.