СПИРАНЕ НА ПРОИЗВОДСТВОТО НА ОСНОВАНИЕ ОТПРАВЕНО ПО ДРУГО ДЕЛО ПРЕЮДИЦИАЛНО ЗАПИТВАНЕ

· MembersOnly, Български език, Всички, ДИСКУСИИ, Процесуално право, том III
Print Post
Author

д-р Александър Корнезов[1]

 

Вместо въведение

В българската съдебна практика понастоящем с особена острота се поставя въпросът дали националният съд може да спре производството, без сам да отправи преюдициално запитване, на основание че Съдът на ЕС е сезиран с отправено в друго дело преюдициално запитване относно тълкуването или валидността на приложим по делото закон.

Както е известно, определението на националния съд за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС спира производството по висящото дело. Спирането на производството се обяснява до голяма степен с това, че фактическата и правната обстановка по делото, така както те са установени от националния съд в определението му за отправяне на преюдициално запитване, обвързват Съда на ЕС. Както е известно, в рамките на преюдициалното производство Съдът на ЕС не е компетентен нито да събира доказателства по делото, нито да квалифицира фактите, установени от националния съд. Следователно, преди да сезира Съда на ЕС, националният съд по принцип трябва да е изяснил изцяло фактическата обстановка по делото, както и въпросите относно приложимото национално право. Той трябва да е дал възможност и на двете страни да изразят становищата си, както и да е събрал всички доказателства по делото. В този смисъл последният елемент, необходим на националния съд за решаване на делото, трябва да е самото преюдициално заключение, което Съдът на ЕС ще постанови. Ако производството пред националния съд можеше да продължава и след отправянето на преюдициалното запитване, това би довело до несигурност и променливост във фактическата и правната обстановка по главното дело, които ще се проектират по необходимост и в производството пред Съда на ЕС. В подобна хипотеза преюдициалното производство би попаднало, образно казано, в „подвижни пясъци“.

При все това спирането на производството поради отправяне на преюдициално запитване не би трябвало да се възприема като абсолютна забрана за извършване на каквито и да било процесуални действия от или пред националния съд. Възможно е в обективната действителност да настъпят събития, които да окажат влияние на преюдициалното производство и да направят необходимо извършването на определени процесуални действия и след отправянето на преюдициалното запитване. Като пример в това отношение може да се посочи необходимостта от налагане или изменение на вече наложена обезпечителна или привременна мярка, докато трае производството пред Съда на ЕС. Възможно е също така да възникнат обстоятелства, които изискват от националния съд да предприеме определени процесуални действия, които могат да доведат до изменение или оттегляне на вече отправено преюдициално запитване[2]. Възможно е също така в хода на производството пред Съда на ЕС последният да отправи до запитващия национален съд искане за разяснения по реда на чл. 104, параграф 5 от Процедурния правилник на Съда. Подобно искане може в някои хипотези да обоснове възобновяване на производството пред националния съд, за да могат страните да вземат отношение по поставените проблеми.

В определенията си за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС българските съдилища посочват чл. 631 ГПК като основание за спиране на производството. Тази практика не е особено прецизна. Основанието за спиране на производството е чл. 23 от Статута на Съда на ЕС. Както е известно, последният е част от първичното право на ЕС. Първичното право на ЕС се прилага пряко, без да е необходимо „транспонирането“ му във вътрешния правопорядък на държавите членки[3]. Следователно, дори и в ГПК да нямаше изрична разпоредба за спиране на производството, последното трябва да се спре при всички положения по силата на чл. 23 от Статута на Съда на ЕС. В този смисъл разпоредбата на чл. 631 ГПК не създава сама по себе си процесуални правила. Оттук и изводът, че когато се отправя преюдициално запитване, производството по делото се спира на основание на чл. 23 от Статута на Съда на ЕС.

Проблемът

Въпросът дали националният съд може да спре производството, без да отправя преюдициално запитване, на основание че Съдът на ЕС е сезиран с отправено в друго дело преюдициално запитване относно тълкуването или валидността на приложим по делото закон, не намира еднозначен отговор в българската съдебна практика.

Най-честата хипотеза в практиката касае случаите, в които вече е отправено преюдициално запитване относно съответствието с правото на ЕС на национален закон или подзаконов нормативен акт, приложим по делото. Възможни са обаче и други хипотези. Така например отправеното преюдициално запитване може да поставя въпроса за тълкуването на пряко приложима разпоредба от правото на ЕС, която е приложимо право и в разглежданото дело. Друг пример в това отношение са случаите, в които валидността на приложим по делото акт или разпоредба от правото на ЕС се поставя под въпрос в преюдициално запитване, отправено по друго дело. Докато в първата и най-честа хипотеза релевантното преюдициално запитване по необходимост е отправено от юрисдикция на същата държава членка, то в другите две хипотези релевантното преюдициално запитване може да е отправено и от юрисдикция на друга държава членка.

Този въпрос може да възникне както по повод на отправено от същата юрисдикция, но по друго дело, преюдициално запитване, така и по повод на отправено преюдициално запитване от друга юрисдикция, включително и от юрисдикция на друга държава членка.

Практиката на българските съдилища по този въпрос, и по-специално на Върховния административен съд, е на този етап противоречива. За да избегнат опасността определението им за спиране на производството да бъде отменено — опасност, която латентно съществува именно поради непоследователната практика на ВАС в това отношение, българските съдилища често се виждат принудени да отправят преюдициални запитвания, въпреки че сходно — а в някои случаи и идентично — преюдициално запитване вече е било отправено по друго дело. Очевидно е, че няма формална пречка такива преюдициални запитвания да бъдат отправяни. При все това, необходимо е да се запитаме дали подобно мултиплициране на идентични или сходни преюдициални запитвания отговаря на императива за процесуална икономия както от гледна точка на националния съд, така и от гледна точка на Съда на ЕС. Както е известно, всяко преюдициално запитване по дефиниция ангажира огромен ресурс — то се превежда на всички официални езици на ЕС, разпраща се на всички държави членки, както и на институциите на ЕС, които могат да представят писмени становища по тях, които също така се превеждат, и пр.[4] Едновременно с това отправянето на преюдициално запитване отнема процесуално време и средства и за националния съд.

Уреден ли е в правото на ЕС въпросът за спиране на производството на основание отправено по друго дело преюдициално запитване?

Чл. 23 от Статута на Съда предвижда, че националната юрисдикция, отправила преюдициалното запитване, спира производството по делото до произнасянето на Съда на ЕС. Тази разпоредба обаче не намира приложение в случаите, в които се поставя въпросът за спиране производството по повод на преюдициално запитване, отправено в друго дело, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон. Правото на ЕС не съдържа друга разпоредба или изрично правило в това отношение.

Това обаче не означава, че правото на ЕС няма отношение към поставения проблем. Въпросът за спиране на производството поради отправено преюдициално запитване до Съда на ЕС по друго дело в крайна сметка засяга прилагането на правото на ЕС, доколкото спирането на производството пред националния съд цели висящото пред него дело да бъде решено в съответствие с предстоящото преюдициално заключение на Съда на ЕС.

На този етап от развитието си правото на ЕС не предписва и не съдържа, с някои изключения, процесуални правила, които хармонизират процесуалното право на държавите членки (било конституционно, административно, гражданско или наказателно). Следователно приложимото национално процесуално право остава по принцип незасегнато от правото на Съюза[5]. Този принцип е известен като принцип на процесуалната автономия. При все това, процесуалната автономия, която правото на ЕС признава на държавите членки, не е и не може да бъде безусловна. В противен случай ефективното прилагане на правото на Съюза и оттук — неговото предимство, биха могли да бъдат заобиколени посредством приложението на определени процесуални норми и правила.

Постоянната практика на Съда на ЕС сочи в тази връзка, че държавите членки са свободни да уредят във вътрешния си правопорядък приложимите административни и съдопроизводствени правила така, както намерят за добре, при условие че са спазени принципите на ефективност и равностойност. По този начин, посредством тези два принципа, Съдът на ЕС поставя предели на процесуалната автономия на държавите членки.

По-конкретно, принципът на ефективността изисква приложимият национален процесуален закон да не прави защитата на правата, произтичащи от правото на ЕС, практически неосъществима или прекомерно трудна[6]. Този принцип налага на държавите членки задължението да предвидят в националното си законодателство ефективен правен механизъм, който да позволява съдебна защита на правата, които лицата черпят от правото на ЕС. След влизането в сила на Договора от Лисабон, принципът на ефективността, и по-точно произтичащото от него право на достъп до съд и на ефективна съдебна защита, е изрично закрепено в чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС. Това право е познато в конституционните традиции на държавите членки и е закрепено в чл. 6 и 13 ЕКЗПЧОС.

Принципът на равностойността от своя страна изисква процесуалните средства за защита срещу нарушаването на правото на ЕС да бъдат еквивалентни на тези, предвидени при нарушаване на националното право[7]. Оттук следва, че приложимите национални процесуални правила трябва да се прилагат по еднакъв начин, от една страна, за исковете и жалбите, основаващи се на правото на Съюза, и от друга страна, за сходните искове и жалби, основаващи се на вътрешното право[8]. За да се провери дали принципът на равностойността е спазен във всеки отделен случай, трябва да се сравнят, с оглед на техния предмет и на съществените им характеристики, процесуалните правила, които се прилагат по отношение на даден иск или жалба, основаващи се на правото на Съюза, и процесуалните правила, които се прилагат по отношение на аналогичен иск или жалба, основаващи се на вътрешното право. Наличието на вторични елементи, които отличават сравняваните производства, не е основание да се заключи, че няма сходство между тях. Решението на Съда на ЕС в делото Transportes Urbanos е добър пример за това как Съдът на ЕС прилага в практиката принципа на равностойността[9].

Освен това в случаите, в които правото на ЕС не намира директно приложение, държавите членки следва да приложат релевантното национално право, но като го тълкуват в светлината на правото на ЕС. С други думи, националният правоприлагащ орган е длъжен, доколкото това е възможно, да възприеме такова тълкуване на приложимата национална разпоредба, че тя в крайна сметка да се окаже в унисон с правото на ЕС[10].

От горните съображения може да се направи изводът, че държавите членки са свободни да уредят във вътрешното си право въпроса за спиране на производството на основание преюдициално запитване, отправено в друго дело, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, при условие че са спазени принципите на ефективност и равностойност. В допълнение приложимата национална разпоредба трябва да се тълкува, доколкото това е възможно, в синхрон с правото на ЕС.

Следователно е необходимо да се провери дали приложимият български закон и съдебна практика отговарят на тези условия.

 Как се урежда въпросът в българският административен и граждански процес?

ГПК съдържа две разпоредби, които са особено релевантни в контекста на разглеждания проблем. На първо място, това е разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, според която съдът спира производството, „когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора“.

Второ, съгласночл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК съдът спира производството по делото, „когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон“.

По силата на чл. 144 АПК и § 2 от допълнителните разпоредби на ДОПК тези разпоредби се прилагат и в административния, и данъчния процес.

Българските съдилища вече нееднократно са се позовавали на първата от тези две разпоредби като основание за спиране на производството, на основание че Съдът на ЕС е сезиран по друго дело с преюдициално запитване,в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон. В това отношение обаче практиката на Върховния административен съд е противоречива. За сметка на това няма информация до този момент българските съдилища да са се позовавали на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК като основание за спиране на производството в разглежданата хипотеза.

 Противоречивата практика на Върховния административен съд

Съдебната практика на Върховния административен съд съдържа както примери, в които последният оставя в сила определението за спиране на производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК поради отправено преюдициално запитване по друго дело, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, така и примери, в които ВАС отменя подобни определения, на основание че условията на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не са изпълнени. Няколко определения на ВАС от края на 2011 г. и началото на 2012 г. ми се струват особено показателни в това отношение.

С определение от 7 октомври 2011 г. по адм. дело № 12670/2011, 5-членен състав на ВАС постановява, че 3-членен състав на ВАС неправилно е спрял производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до произнасяне на Съда на ЕС по дело С‑621/10, образувано по преюдициално запитване, отправено от Административен съд — Варна. В случая 3-членният състав на ВАС е бил сезиран с касационна жалба против решение на Административен съд-Велико Търново. Той е счел, че между направеното преюдициално запитване от Административен съд-Варна, по което е образувано дело С‑621/10 пред Съда на ЕС, и разглеждането на спора в касационното производство пред него има отношение на преюдициалност. Отправеното от Административен съд-Варна запитване е за тълкуване на разпоредбата на чл. 80, ал. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО, както и за допустимостта в националната правна уредба на нормата на чл. 27, ал. 3, т. 1 ЗДДС за обстоятелства извън изброените в чл. 80 от Директива 2006/112/ЕО. Тези въпроси според 3-членния състав на ВАС са свързани с правилното решаване на спора по същество, тъй като в делото, което му е подсъдно, данъчните органи и долноинстанционният съд са приложили именно чл. 27, ал. 3, т. 1 ЗДДС. Ако Съдът на ЕС стигне до извода, в рамките на производството по преюдициалното запитване, отправено от Административен съд-Варна, че чл. 27, ал. 3, т. 1 ЗДДС противоречи на горепосочената разпоредба от правото на ЕС, то въпросната разпоредба от ЗДДС трябва да остане неприложена и в производството пред ВАС. Петчленен състав на ВАС отменя определението за спиране на производството като неправилно, мотивирайки се, че „редът на двете производства [пред ВАС и пред Административен съд – Варна] е различен, което е обусловено от родовата подсъдност на делата, страните по двете дела също са различни, както и фактите по тях“. На това основание ВАС заключава, че „решението на спора по адм. д. № 2577/2010 г. на Административен съд-Варна не е от значение за правилното решаване на спора в касационното производство по адм. д. № 14300/2010 г. на Върховния административен съд‑І отделение“.

ВАС заема обратната позиция в определение от 2 ноември 2011 г. по адм. дело № 12431/2011, постановено отново от 5-членен състав. В това определение ВАС оставя без разглеждане частна жалба срещу определение за спиране на производството в сходна хипотеза. В мотивите си ВАС посочва, че чл. 267 ДФЕС предвижда правомощие на националния съд да се обърне със запитване към Съда на ЕС относно тълкуването на ДФЕС или валидността и тълкуването на актовете на институциите, органите, службите или агенциите на Съюза, което подлежи на контрол за допустимост единствено от Съда на ЕС. ВАС също отбелязва, че макар и да установява необходимост от съдействие от Съда на ЕС относно тълкуването на разпоредба от вторичното право, долната инстанция не е отправила запитване по този въпрос, тъй като същият вече е поставен от друг съд. ВАС заключава, че преценката на националния съд за относимостта към предмета на спора на решението на Съда на ЕС, респ. към правилното решаване на делото, не следва да подлежи на инстанционен контрол, какъвто предполага буквалният прочит на чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК във вр. с чл. 229, ал. 1, т. 1 от АПК. Като аргумент ВАС посочва чл. 631, ал. 1, изр. второ от ГПК, според който определението за отправяне на преюдициално запитване до Съда на ЕС не подлежи на обжалване.

В практиката на ВАС от началото на 2012 г. са забелязва и една трета тенденция, която съществено се отличава от гореописаните решения. За разлика от 5-членния състав на ВАС, който в горецитираното определение от 2 ноември 2011 г. по адм. дело № 12431/2011 стига до извода, че определението за спиране на производството в разглежданата хипотеза не подлежи на обжалване, 3-членен състав на ВАС стига до обратния извод в определения от 29 февруари и 10 април 2012 г. съответно по адм. дела № 2742/2012 и № 4113/2012 и допуска частната жалба срещу определението на долната съдебна инстанция. В първото от тези две определения 3-членният състав на ВАС отменя определението за спиране на производството на Административен съд-Варна и връща делото за продължаване на съдопроизводствените действия, тъй като, от една страна, в атакуваното определение липсват мотиви, от които да е видно, че отправеното по друго дело преюдициално запитване има значение за правилното прилагане на правото, и от друга страна, долноинстанционният съд не е изяснил напълно фактическата обстановка по делото. Във второто от горецитираните две определения (от 10 април 2012 г. по адм. дело № 4113/2012) 3-членен състав на ВАС оставя в сила определението за спиране на производството на основание отправено по друго дело преюдициално запитване, тъй като намира, че разпоредбите от правото на ЕС, чието тълкуване се иска в отправеното преюдициално запитване, са приложими и в делото, производството по което е спряно, и че фактическият състав в двете дела е сходен.

 Решението на проблема

В случаите, в които въпросът за съответствието с правото на ЕС на приложим в делото национален закон, съответно тълкуването или валидността на приложима по делото разпоредба или принцип от правото на ЕС, вече е бил отнесен до Съда на ЕС, императивът за процесуална икономия изисква производството да може да бъде спряно в изчакване на произнасянето на преюдициалното заключение на Съда на ЕС.

Основание за спиране на производството в тази хипотеза може да бъде както чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, така и чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК, тълкувани в светлината на изискванията на правото на ЕС.

Чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвижда, че съдът спира производството, „когато в същия или в друг съд се разглежда дело, решението по което ще има значение за правилното решаване на спора“. Както видяхме, в част от съдебната практика на ВАС се застъпва мнението, че тази разпоредба не намира приложение в разглежданата хипотеза, тъй като страните и фактите в двете дела (това, по което е отправено преюдициално запитване, и това, по което е спряно производството, без да се отправя такова запитване) са различни. Тази теза изхожда от разбирането, че предстоящото решение на националния съд, отправил преюдициалното запитване, не е от значение за правилното решаване на делото, тъй като касае други страни и други факти.

Въпросът дали предстоящото решение на националния съд, отправил преюдициалното запитване, е от значение за правилното решаване на делото или не, обаче е ирелевантен в разглежданата хипотеза. Това е така, тъй като производството се спира до произнасянето на Съда на ЕС, а не до произнасянето на националния съд по делото, по което е било отправено преюдициалното запитване. В действителност решението на последния не е от значение за решаване на висящото между други страни и с друг предмет дело. Това обаче не е вярно по отношение на предстоящото решение на Съда на ЕС. В действителност в преюдициалното си заключение той не се произнася по спора между страните, нито по фактите по делото. В него той тълкува правото, а заключението му има действие erga omnes. Обстоятелството, че страните и фактите по двете дела са различни, не може следователно само по себе си да обоснове извода, че чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не се прилага в разглежданата хипотеза. Релевантният въпрос за целите на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е дали предстоящото преюдициално заключение на Съда на ЕС е от значение за правилното решаване на делото. Под „друг съд“ по смисъла на тази разпоредба трябва да се разбира именно Съдът на ЕС, а не националният съд, отправил преюдициалното запитване.

Тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК трябва също така да държи сметка за спецификата на преюдициалното производство. По-специално, когато се поставя въпросът за спиране на производството на основание, че Съдът на ЕС е сезиран с отправено по друго дело преюдициално запитване, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК трябва да бъде тълкуван и прилаган в светлината на чл. 267 ДФЕС във връзка с чл. 4, параграф 3 ДЕС, така както изисква принципът на конформното тълкуване. Тези две разпоредби, четени заедно, задължават държавите членки да вземат всички необходими мерки за осигуряване на ефективното функциониране на преюдициалното производство. Невъзможността за спиране на производството в разглежданата хипотеза поражда риск, от една страна, за постановяване на съдебно решение, несъобразено с правото на ЕС, и по-конкретно с преюдициалните заключения на Съда на ЕС, и от друга страна, за мултиплициране на ненужни преюдициални запитвания с единствената цел за спиране на производството. Подобно положение препятства ефективното функциониране на преюдициалния механизъм и влиза в разрез с духа и замисъла на чл. 267 ДФЕС.

Следователно, спирането на производството на основание на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК не може да се изключи a priori в разглежданата хипотеза. Напротив, чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, тълкуван в светлината на чл. 267 ДФЕС и чл. 4, параграф 3 ДЕС, оправомощава националния съд да спре производството по делото, ако прецени, че предстоящото преюдициално заключение на Съда на ЕС е от значение за правилното решаване на спора.

Освен това принципът на равностойността изисква да бъде допуснато спиране на производството в разглежданата хипотеза, ако в аналогични случаи националното право допуска това. Както беше посочено по-горе, съгласно този принцип приложимите национални процесуални правила трябва да се прилагат по еднакъв начин, от една страна, за исковете и жалбите, основаващи се на правото на Съюза, и от друга страна, за сходните искове и жалби, основаващи се на вътрешното право[11].Съгласночл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК съдът спира производството по делото, когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционосъобразността на приложим по делото закон. Това основание за спиране е напълно аналогично с поставянето пред Съда на ЕС на въпроса за съответствието на приложим по делото закон с правото на ЕС по реда на преюдициалното запитване[12]. Следователно принципът на равностойността оправомощава и задължава българския съд да спре производството до произнасяне на Съда на ЕС по преюдициално запитване, отправено по друго дело, в което се поставя въпросът за съответствието с правото на ЕС на приложим по делото национален закон.

Необходимо е да се направи уточнението, че приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК като основание за спиране на производството в разглежданата хипотеза не съвпада напълно с приложното поле на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК. Позоваването на чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК и на принципа на равностойността е подходящо в случаите, в които в отправеното по друго дело преюдициално запитване се поставя въпросът за съответствието с правото на ЕС на приложим по делото национален закон[13]. Обратно, позоваването на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК е възможно не само в тези случаи, но и в случаите, в които Съдът на ЕС е сезиран с преюдициално запитване относно тълкуването или валидността на разпоредба от правото на ЕС, приложима в разглежданото дело[14].

Тезата, че е недопустимо да се спира производството на основание отправено по друго дело преюдициално запитване, крие сериозни рискове. На първо място, невъзможността за спиране на производството до произнасяне на Съда на ЕС, освен че противоречи на принципа на равностойността и не позволява конформно тълкуване, може да доведе до постановяване на съдебно решение, дори окончателно, въз основа на национален закон, който впоследствие е обявен за несъвместим с правото на ЕС. Второ, забраната за спиране на производството в подобна хипотеза би принудила българския съд да отправи преюдициално запитване, което е идентично или сходно с вече отправено такова, за да може на това основание да спре производството по делото. Това обаче е в разрез с принципа за процесуална икономия. Подобна позиция крие, на трето място, риск за правилното функциониране на самия преюдициален механизъм — след като се приема, че отправянето на преюдициално запитване е въпрос на суверенна преценка на националния съд, на какво основание му се забранява да спре производството по делото в очакване на произнасянето на Съда по въпрос, който самият той би задал и който той на практика „припознава“ за свой?

При все това, следва да се подчертае, че обстоятелството, че Съдът на ЕС е сезиран с преюдициално запитване по друго дело,в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, не може автоматично да се използва като основание за спиране на производството до произнасянето на Съда на ЕС. Националният съд е длъжен във всеки отделен случай с оглед на конкретните преюдициални въпроси, които са поставени по другото релевантно дело, да прецени връзката им с предмета на висящото пред него дело[15]. При извършване на тази преценка българският съд трябва да подхожда с особено внимание и да държи сметка за особеностите на правото на ЕС. Обстоятелството, че и в двете дела става въпрос за съответствието на една и също разпоредба от вътрешното право с правото на ЕС, не е достатъчно. Трябва да се изследват и всички други релевантни факти по делото. Така например, възможно е една от страните да не може да се позовава на правото на ЕС, за разлика от страната в делото, по което е отправено преюдициалното запитване. Подобна ситуация може да се получи в случаите, в които приложимото право на ЕС е директива. Както е известно, директивите нямат хоризонтален директен ефект или обратен вертикален директен ефект. Друг пример — докато във вече отправеното преюдициално запитване фактите се отнасят до период от време след изтичане на срока за транспониране на директива, в делото, в което се иска спиране, е възможно фактите да са възникнали преди изтичането на този срок. Могат да бъдат дадени и множество други примери, които показват, че производството не следва да бъде спирано само защото в друго дело е отправено преюдициално запитване, в което се поставя въпросът за съответствието на приложим по делото закон с правото на ЕС. Следователно е необходимо да се изследват всички релевантни елементи на двете дела, за да се прецени дали преюдициалното заключение на Съда на ЕС ще бъде от значение за решаване на делото. Въпросът е комплексен и изисква преценка in concreto с оглед на конкретните обстоятелства по делото.

 

Горните съображения се отнасят и за случаите на серия от сходни дела, подсъдни на същия състав или съд, които повдигат аналогични проблеми относно тълкуването или валидността на разпоредба от правото на Съюза. С оглед на принципа на процесуалната икономия е най-удачно националният съд да сезира Съда на ЕС с преюдициално запитване по едно „пилотно“ дело, като приложи преюдициалното заключение на Съда на ЕС и спрямо останалите, производството по които следва да се спре до произнасянето на Съда на ЕС. В тези случаи националният съд следва внимателно да подбере делото, по което ще отправи преюдициалното запитване, така че то да обхваща и проблемите, поставени и в останалите дела, за да може преюдициалното заключение на Съда на ЕС да бъде впоследствие приложено и спрямо тях.

 Подлежи ли на обжалване определението за спиране на производството в разглежданата хипотеза?

Практиката на ВАС дава противоположни отговори на този въпрос. Част от нея приема, че определението за спиране на производството,на основание че по друго дело е отправено преюдициално запитване от значение за решаване на спора, подлежи на обжалване[16]. В друга част от нея се застъпва обратното становище[17]. По-конкретно, ВАС прави аналогия с необжалваемостта на определението за отправяне на преюдициално запитване (чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК), за да стигне до извода, че определенията за спиране на производството на основание отправено по друго дело преюдициално запитване не подлежат на инстанционен контрол.

Подобна аналогия обаче не е напълно оправдана. Когато производството пред националния съд се спира в приложение на чл. 23 от Статута на Съда на ЕС (и чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК), поради отправяне на преюдициално запитване, производството, образно казано, се „пренася“ пред Съда на ЕС. В производството пред Съда на ЕС страните получават правото да представят писмено становище, както и да участват в устните състезания по делото. В това производство те имат възможност да защитят позицията си, включително относно наличието или липсата на връзка между отправеното преюдициално запитване и предмета на делото. Необжалваемостта на определението за отправяне на преюдициално запитване следователно не отнема правото на защита на страната, която счита, че запитването не е трябвало да бъде отправяно поради например липса на връзка с предмета на делото. В действителност тя може да защити тази своя позиция пред Съда на ЕС, който може на това основание да отхвърли запитването като недопустимо.

Това обаче не важи за страните по дело, по което производството е спряно на основание отправено преюдициално запитване по друго дело. Те не са легитимирани да участват в производството пред Съда на ЕС. Ако определението за спиране на производството в тази хипотеза не подлежи на обжалване, страните не биха могли да оспорят нито пред Съда на ЕС, нито пред по-горна инстанция, извода, че отправеното преюдициално запитване е от значение за решаване на спора помежду им. Подобна ситуация очевидно накърнява правото им на защита и не може да бъде толерирана. Поради тази причина аналогията с чл. 631, ал. 1, изр. 2 ГПК е неправилна.

Освен това, както посочих по-горе, обстоятелството, че Съдът на ЕС е сезиран с преюдициално запитване по друго дело,в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, не може автоматично да се използва като основание за спиране на производството. В тази връзка е от особена важност да се прецени дали сходствата между двете дела, с оглед особеностите на правото на ЕС и конкретните обстоятелства по тях, могат да обосноват спирането на производството до произнасянето на Съда на ЕС. Този аспект също така пледира в полза на обжалваемостта на определението за спиране на производството в разглежданата хипотеза.

Горните съображения налагат извода, че определението за спиране на производството в разглежданата хипотеза следва да подлежи на обжалване. Инстанционният контрол се свежда до това дали предстоящото преюдициално заключение на Съда на ЕС е от значение за решаване на спора (чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК) или дали в отправеното преюдициално запитване се поставя въпрос за съответствието на приложим по делото закон с правото на ЕС (чл. 229, ал. 1, т. 6 ГПК).

Заключение

Държавите членки са свободни да уредят във вътрешното си право въпроса за спиране на производството по повод на преюдициално запитване, отправено в друго дело, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон, при условие че са спазени принципите на ефективност и равностойност. Освен това приложимото национално право трябва да бъде тълкувано, доколкото това е възможно, в светлината на правото на ЕС. Последното изисква българският съд да може да спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 и 6 ГПК, когато Съдът на ЕС е сезиран с преюдициално запитване, отправено в друго дело, в което се разглежда тълкуването или валидността на приложим по делото закон. В тези случаи определението за спиране на производството подлежи на обжалване.

 

***

Link to the summary in English language: STAY OF PROCEEDINGS BEFORE THE NATIONAL COURT ON GROUNDS OF A PRELIMINARY REFERENCE TO THE EUROPEAN COURT OF JUSTICE MADE IN ANOTHER CASE

***

 

[1]Реферандер в Съда на Европейския съюз и преподавател по процесуално право на ЕС. Изразените в статията мнения са лични на автора и не обвързват по никакъв начин Съда на Европейския съюз.

[2] За повече подробности, вж. Корнезов, А. Преюдициалното запитване до Съда на ЕО. Сиби, с. 181—187.

[3]Всъщност правото на ЕС не допуска „транспонирането“ на първичното право на ЕС, както и на регламент, във вътрешното право на държавите членки.

[4] Възможността за съедниняване на делата пред Съда на ЕС донякъде позволява да бъде спестено процесуално време и средства, но не може напълно да компенсира ресурса, отделен за първоначалния превод и анализ на преюдициалните запитвания.

[5]Вж. например решения на Съда от 3 април 1968 г., Molkerei Zentrale, 28/67, Rec. p. 211; и от 4 април 1968 г., Lück, 34/67, Rec. p. 369.

[6]Вж. решения на Съда от 9 ноември 1993 г., SanGiorgio, 199/82, Rec. p. 3595; и от 24 май 1988 г., Комисия/Италия, 104/86,Rec. p. 1799, както и коментара на DenysSimon в JDI, 1989, 395.

[7]Вж. решение на Съда от 10 юли 1997 г., Palmesani, С-26/95, Rec. p. I‑5025. Вж. също Tash, A. P. RemediesofECLawClaimsinMemberStatesCourts, TowardaEuropeanStandard. —ColumbianJournalofTransnationalLaw. 1993, 31, р. 377.

[8] Вж. в този смисъл решение от 15 септември 1998 г. по дело Edis, C‑231/96, Recueil, стр. I‑4951, точка 36, решение от 1 декември 1998 г. по дело Levez, C‑326/96, Recueil, стр. I‑7835, точка 41, решение от 16 май 2000 г. по дело Preston и др., C‑78/98, Recueil, стр. I‑3201, точка 55 и Решение от 19 септември 2006 г. по дело I‑21 Germany и Arcor, C‑392/04 и C‑422/04, Recueil, стр. I‑8559, точка 62.

[9] Решение от 26 януари 2010 г., С‑118/08.

[10]Вж. по-специално решение от 13 ноември 1990 г. по дело Marleasing, C‑106/89, Rес. р. I‑4135, точка 8 и решение от 24 юни 2008 г. по дело Commune de Mesquer, C‑188/07, точка 84.

[11] Вж. в този смисъл Решение от 15 септември 1998 г. по дело Edis, C‑231/96, Recueil, стр. I‑4951, точка 36, Решение от 1 декември 1998 г. по дело Levez, C‑326/96, Recueil, стр. I‑7835, точка 41, Решение от 16 май 2000 г. по дело Preston и др., C‑78/98, Recueil, стр. I‑3201, точка 55 и Решение от 19 септември 2006 г. по дело I‑21 Germany и Arcor, C‑392/04 и C‑422/04, Recueil, стр. I‑8559, точка 62.

[12] Обстоятелството, че разпоредбата на член 229, ал. 1, т. 6 ГПК визира случаите, в които Конституционният съд „е допуснал разглеждането по същество“ на съответното искане, докато Съдът на ЕС не се произнася отделно по допускането „по същество“ на преюдициалното запитване, не означава, че двете хипотези не са съпоставими. В действителност тази разлика не е съществена, доколкото не засяга същината на основанието за спиране на производството —– в единия случай, за да се изчака решението на КС относно конституционосъобразността на приложим по делото закон, а в другия случай, за да се изчака решението на Съда на ЕС относно съвместимостта с правото на ЕС на приложим по делото закон. Тези две основания за спиране са следователно напълно аналогични по своята същност.

[13] Това следва от обстоятелството, че КС е компетентен да се произнася единствено по конституционосъобразността на национален закон. Принципът на равностойността изисква съответната разпоредба да се приложи по същия начин и към аналогичните случаи, свързани с правото на ЕС.

[14] Това следва от по-общата формулировка на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

[15] Този подход, който по мое мнение е правилен, е застъпен в част от практиката на ВАС — вж. определения от 29 февруари и 10 април 2012 г. съответно по адм. дело № 2742/2012 и № 4113/2012.

[16]Определения на ВАС от 7 октомври 2011 г. по дело № 12670; от 29 февруари по адм. дело № 2742/2012 и от 10 април 2012 г. по адм. дело № 4113/2012.

[17] Вж. определение на ВАС от 2 ноември 2011 г. по дело № 14117.