(Решение на Общия съд от 29 юни 2016 г. по дело T‑567/14, “Груп“ ООД срещу Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO), относно фигуративната марка GROUP Company TOURISM & TRAVEL)
Решението на Общия съд е постановено на 29 юни 2016 г. в производство, образувано по жалба на българското дружество „Груп“ ООД срещу решение на Служба на Европейския съюз за интелектуална собственост (EUIPO).
Фактите по делото са следните.На 13 февруари 2012 г. г‑н Коста Илиев подава до EUIPO заявка за регистрация на марка на Европейския съюз съгласно Регламент (ЕО) № 207/2009. Марката, чиято регистрация се иска, е следният фигуративен знак:
Услугите, за които е поискана регистрацията, са от класове 35, 39 и 43 по смисъла на Ницската класификация на стоките и услугите. Заявката е публикувана в Бюлетин на марките на Общността № 72/2012 от 16 април 2012 г.На 11 юли 2012 г. жалбоподателят „Груп“ ООД подава възражение на основание член 41 Регламент № 207/2009. В подкрепа на възражението си жалбоподателят се позовава на възпроизведената по-долу нерегистрирана фигуративна марка, използвана в България, Чешката република, Унгария, Полша и Словакия за услуги от клас 39:
Във възражението жалбоподателят изтъква, че от 2003 г. използва нерегистрираната марка за услуги по автобусен транспорт в България, Чешката република, Унгария и Словакия. Посочва, че въз основа на правителствен лиценз обслужва редовна автобусна линия между София (България) и Прага (Чешката република), и представя множество документи в подкрепа на възражението си.
С решение от 14 юни 2013 г. отделът по споровете отхвърля подаденото от жалбоподателя възражение, като отбелязва че жалбоподателят не е уточнил, нито е доказал приложимото национално право, на което основава възражението си и по силата на което използването на заявената марка би могло да бъде забранено в съответните държави членки.На 16 август 2013 г. жалбоподателят подава пред EUIPO жалба на основание членове 58—64 от Регламент № 207/2009 срещу решението на отдела по споровете. С решение от 2 юни 2014 г. четвърти апелативен състав на EUIPO отхвърля жалбата. Той приема по същество, че в производството по възражение жалбоподателят не е представил доказателства за това кое е приложимото национално право.
Що се отнася до посочената във възражението нерегистрирана българска марка, апелативният състав приема, че не са изпълнени условията, предвидени в член 19, параграф 2 от Регламент № 2868/95 на Комисията от 13 декември 1995 година за прилагане на Регламент № 40/94 на Съвета относно марката на Общността, тъй като в документите, представени от жалбоподателя в производството по възражение, изобщо не се споменавало българското право. Що се отнася до трите разпоредби, посочени в мотивите към жалбата, апелативният състав приема, че са късно посочени, тъй като задължителното посочване на правните основания трябва да бъде направено в определените срокове в производството по възражение. Обосноваването на оплакванията не може да бъде отложено за стадия на обжалването. Що се отнася до член 12, алинея 6 от българския Закон за марките и географските означения, на който жалбоподателят се позовава в мотивите към жалбата си, апелативният съставпосочва, че жалбоподателят само е цитирал текста на член 12, алинея 1 от този закон, без да го предостави на български и без да представи доказателства, че посоченият текст е от достоверен официален източник.
При това положение, жалбоподателят сезира Общия съд за отмяна на решението на апелативния състав. Общият съд приема жалбата за основателна по съображенията, изложени впоследствие.
Общият съд констатира, че съгласно член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 притежателят на знак, различен от регистрирана марка, може да се противопостави на регистрацията на марка на Европейския съюз, ако знакът отговаря едновременно на четири условия: този знак трябва да е използван в процеса на търговия; обхватът му трябва да е по-голям от местен; правата по отношение на този знак трябва да са придобити в съответствие със законодателството на Съюза или на държавата членка, в която е използван знакът, преди датата на подаването на заявката за регистрация на марка на Европейския съюз; накрая, този знак трябва да предоставя на притежателя си правото да забрани използването на по-скорошна марка. Тези условия са кумулативни. Първите две условия, а именно свързаните с използването на посочения в подкрепа на възражението знак и с неговия обхват, който трябва да е по-голям от местен, следват от самия текст на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009 и затова трябва да бъдат тълкувани в светлината на правото на Съюза. Така Регламент № 207/2009 установява еднакви стандарти относно използването на знаците и обхвата им, съответстващи на принципите, от които се ръководи въведената с този регламент система.За сметка на това, от израза „когато и доколкото, съгласно […] законодателството на държавата членка, което е приложимо за този знак“ следва, че посочените по-нататък в член 8, параграф 4, букви a) и б) от Регламент № 207/2009 други две условия се преценяват с оглед на критерии, установени от правото, приложимо към посочения в подкрепа на възражението знак. Следователно, само правото на държава членка, приложимо към посочения в подкрепа на възражението знак, позволява да се установи дали този знак е по-ранен от марката на Европейския съюз и може да обоснове забрана за използване на по-скорошна марка.Тежестта за доказване на това условия е върху възразяващата страна, съгласно член 76, параграф 1 от Регламент № 207/2009. При прилагането на член 8, параграф 4, буква б) следва да се вземе предвид по-специално националното законодателство, посочено във възражението, и съдебните решения, постановени в съответната държава членка.
Според Общия съд, правилото на чл. 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 действително поставя в тежест на възразяващата страна да представи пред EUIPO не само доказателства за това, че отговаря на изискваните условия съгласно националното законодателство, което желае да бъде приложено, за да попречи на регистрацията на марка на Европейския съюз, но и доказателства, установяващи съдържанието на това законодателство. Следователно именно жалбоподателят в качеството си на възразяваща страна е трябвало да представи пред EUIPO доказателства, установяващи съдържанието на националното законодателство. Ето защо, противно на поддържаното от жалбоподателя, при липса на каквото и да било твърдение или доказателство в този смисъл, представено от страните, EUIPO не е била длъжна да събере служебно доказателства за приложимото национално право.
В подкрепа на възражението си жалбоподателят се позовава на фигуративен знак, използван като нерегистрирана марка в България, Чешката република, Унгария, Полша и Словакия, и както следва от точка 7 от обжалваното решение, представя множество доказателства за използването на нерегистрираната марка. Той обаче не представя нито едно доказателство за приложимото национално законодателство. Това е причината за отхвърляне на възражението му от отдела по споровете. Що се отнася до по-ранните права по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, основаващи се на нерегистрирани чешка, унгарска, полска и словашка марки, следва да се посочи, че в административното производство жалбоподателят не е споменал нито една разпоредба от националното право на тези държави членки. Ето защо апелативният състав правилно е приел в тази част от обжалваното решение, че по същество жалбоподателят не е доказал съдържанието на законодателството на тези държави членки, и поради това е отхвърлил възражението, основано на посочените права.
Що се отнася обаче до по-ранното право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, основаващи се на нерегистрираната българска марка в мотивите към жалбата, която е подал на 16 август 2013 г. пред апелативният състав, жалбоподателят се позовава на три разпоредби от българското право, включително член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, изменен, според който опозицията може да бъде основана на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на България.
В този контекст, Общият съд разглежда най-напред въпроса дали апелативният състав е можел да вземе предвид тези доказателства, които за първи път са представени пред него и след това дали жалбоподателят е изпълнил произтичащото от член 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 задължение за доказване на съдържанието на българското законодателство.
Относно допустимостта на представените пред апелативния съд доказателства
Общият съд припомня, чеспоред постоянната съдебна практика от текста на член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 следва, че по правило и при липса на разпоредба в противния смисъл е възможно страните да сочат факти и да представят доказателства и след изтичането на сроковете, в които съгласно Регламент № 207/2009 същите е трябвало да бъдат посочени, съответно представени, и не съществува никаква забрана за EUIPO да вземе предвид такива късно посочени факти или късно представени доказателства, тоест факти или доказателства, които са посочени, съответно представени след изтичане на срока, определен от отдела по споровете, евентуално за първи път пред апелативния състав. Действително, тази разпоредба всъщност предоставя на Службата широко право на преценка, за да реши, като се мотивира във връзка с това, дали следва да ги вземе предвид, или да ги пренебрегне, както и е вярно, че чл. 20, параграф 1 от Регламент № 2868/95 предвижда, че ако до изтичането на периода, посочен в член 19, параграф 1 възразяващата страна не е доказала съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранната марка или по-ранното право, както и своето право да подава възражение, възражението се отхвърля като неоснователно.
Въпреки това съгласно член 50, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2868/95, когато обжалването е насочено срещу решение, взето от отдела по споровете, апелативният състав ограничава разглеждането на жалбата до факти и доказателства, представени в сроковете, посочени от отдела по споровете, освен ако не реши, че трябва да бъдат взети предвид допълнителни или допълващи факти и доказателства съгласно член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009. Вземането предвид от EUIPO на късно посочени факти или късно представени доказателства при произнасяне в производство по възражение може да бъде оправдано в частност ако службата счете, от една страна, че на пръв поглед късно посочените факти и късно представените доказателства могат да бъдат реално от значение за изхода на висящото пред нея производство по възражение, а от друга — че стадият на производството, в който те са късно посочени, съответно представени, и съпътстващите го обстоятелства допускат вземането им предвид.
Апелативният състав приема в случая, че посочването на трите български разпоредби в мотивите към жалбата зазакъсняло. Според апелативния състав обосноваването на оплакванията не може да бъде отложено за стадия на обжалването пред него. Що се отнася до член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009, в точка 25 от обжалваното решение апелативният състав приема, че той при всяко приложение е неприложим, тъй като не са налице „факти и доказателства“ по смисъла на посочената разпоредба.
За разлика от член 19, параграф 2, буква a), подточка ii) от Регламент № 2868/95, член 19, параграф 2, буква г) от същия регламент не изброява конкретно и изчерпателно документите, които трябва да бъдат представени в подкрепа на възражение, подадено на основание член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, жалбоподателят не е бил длъжен да знае кои са конкретните документи, които трябва да представи в подкрепа на своето възражение. По тази причина Общият съд приема, че апелативният състав не е бил ограничен при упражняване на правото си на преценка относно възможността да вземе предвид късно посочените факти и късно представените доказателства, закрепена в член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009.
Общият съд отбелязва също така, че посочването на трите разпоредби от българското законодателство в мотивите към жалбата пред апелативния състав, не представлява изцяло ново доказателство и следва да се разглежда като част от доказателствата за придобиването, настоящото съществуване, валидността и обхвата на защита на нерегистрираната българска марка.Чл. 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95 не съдържа точно и изчерпателно изброяване на доказателствата за съществуването, валидността и обхвата на защита на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009, които възразяващата страна, която се позовава на такова право, би трябвало да представи пред EUIPO. Следователно релевантното национално законодателство може да се счита за доказателство за придобиването, настоящото съществуване и защитата на по-ранно право по смисъла на член 8, параграф 4 от Регламент № 207/2009.
В този ред на мисли, апелативният състав не е упражнил по какъвто и да е начин правото си на преценка. Той само е посочил, че позоваването на българските национални разпоредби е направено късно и че обосноваването на оплакванията не може да се отлага за стадия на обжалването. По тази причина Общият съд приема, че апелативният състав неправилно не е упражнил право на преценка, въпреки че е разполагал с такова, и не е обосновал съответно отказа си да вземе предвид направеното пред него позоваване на българското право. С това апелативният състав е нарушил член 76, параграф 2 от Регламент № 207/2009 и член 50, параграф 1, трета алинея от Регламент № 2868/95.
По въпроса дали жалбоподателят е изпълнил задължението си да представи доказателства за националното право в съответствие с член 19, параграф 2, буква г) от Регламент № 2868/95.
Относно доказването на съдържанието на националния закон
В мотивите към жалбата си пред апелативния състав жалбоподателят посочва член 12, алинея 6 от Закона за марките и географските означения, като препраща към броя на Държавен вестник, в който е обнародвана разпоредбата, и посочва датата на нейното влизане в сила – 3 октомври 2011 г. Според разпоредбата, при опозиция, подадена от действителния притежател на нерегистрирана марка, която се използва в търговската дейност на територията на Република България, не се регистрира марка, чиято дата на подаване е по-късна от датата на действителното търговско използване на нерегистрираната марка. Апелативният състав приема, че жалбоподателят не е представил официалния текст на български език и не е доказал, че посоченият текст е от достоверен официален източник и че разпоредбата би трябвало да е влязла в сила наскоро.
Общият съд констатира, че нито Регламенти № 207/2009 и № 2868/95, нито съдебната практика посочват по какъв начин трябва да се докаже съдържанието на националното законодателство, поради което изводите на апелативния състав са неоснователни.В този смисъл, сведенията за националното право трябва да позволяват на EUIPO да установи правилно и недвусмислено кое е приложимото право и да му позволяват да приложи съдържанието на това законодателство, а на заявителя — да упражни правото си на защита. За постигането на тези цели обаче не е абсолютно необходимо текстът да е от официален източник.
Като се имат предвид доказателствата, представени от жалбоподателя, апелативният съставне е имал основание да стигне до извода, че в България нерегистрираните марки са защитени само при условие че са общоизвестни.
Общият съд припомня във връзка с това, че що се отнася до компетентните инстанции на EUIPO, те са тези, които следва да преценят тежестта и значението на доказателствата, които възразяващата страна е представила, за да установи съдържанието на националната правна норма, на която се позовава.Така, когато обстоятелствата са такива, че EUIPO може да се окаже длъжна да вземе предвид националното право на държавата членка, в която е защитено по-ранното право, на което се основава възражението, тя трябва служебно да се информира по начин, които ѝ изглежда подходящ за целта, относно националното законодателство на съответната държава членка, ако тази информация е необходима, за да се преценят условията за прилагане на относително основание за отказ, и по-специално действителното настъпване на изтъкнатите факти или доказателствената стойност на представените доказателства. EUIPO има такова задължение да се информира служебно, когато това е необходимо, ако вече разполага със сведения относно националното право било под формата на твърдения за неговото съдържание, било под формата на представени при обсъждането документи, за които се твърди, че имат доказателствена стойност.
Въз основа на тези съображения, Общият съд постановява, че апелативният състав е следвало да упражни правомощието си за проверка и неправилно е пренебрегнал позоваването на член 12, алинея 6 от ЗМГО от жалбоподателя в мотивите към жалбата пред този състав.
Общият съд отменя решението на апелативния състав на Службата на Европейския съюз за интелектуална собственост. Решението е обжалвано и пред Съда е образуваното дело номер C-478/16.