Решение по дело С‑255/09 Комисия /Португалия

Представеният казус се вписва в една дълга поредица от дела, в които Съдът на ЕС, като тълкува разпоредбите на първичното право относно свободното предоставяне на услуги, очертава пределите на правото на държавите членки да ограничават трансграничното ползване на здравни услуги на европейския вътрешен пазар. Благодарение на значителната съдебна практика в тази област, правото на гражданите на Съюза да ползват безпрепятствено във възможно най-голяма степен трансгранични здравни услуги, известно като „мобилност на пациентите“, успява да придобие ясни очертания и допринася за премахването на редица ограничения под формата на национални разпоредби, възпрепятстващи изграждането на вътрешен пазар на здравни услуги.

Разглежданото дело е образувано по иск на Европейската комисия на основание член 226 EО (сегашен чл. 258 ДФЕС), който цели да се установи, че Португалската република не е изпълнила задълженията си, произтичащи от правото на ЕС, тъй като е ограничила в националната си правна уредба възможността за възстановяване на медицинските разходи за извънболнично лечение в друга държава членка, освен в предвидените в Регламент (EИО) № 1408/71[1] случаи. Основният въпрос е дали атакуваният от Комисията режим по Декрет-закон № 177/92 (Decreto-Lei № 177/92) може да се квалифицира като ограничение на свободното предоставяне на услуги по смисъла на член 49 ЕО (чл. 56 ДФЕС), тъй като възстановяването на медицински разходи за „високоспециализирано“ извънболнично лечение, което не може да се окаже в Португалия, е обусловено от предварително „тройно“ разрешение на компетентните органи. Ако в светлината на практиката на Съда отговорът е утвърдителен, възниква следващият въпрос, а именно дали това ограничение евентуално може да бъде обосновано с императивни съображения от общ интерес, като за правната преценка е от значение, че в случая по главното производство става дума изцяло за извънболнично медицинско лечение, оказано в друга държава членка, което не налага използването на тежко и скъпо материално оборудванеи не попада в обхвата на Регламент № 1408/71.

За да даде отговор на поставения преюдициален въпрос, Съдът се основава на принципа, че свободното предоставяне на услуги, в чието приложно поле попадат възмездно предоставяните медицински услуги, не допуска прилагането на национална правна уредба, в резултат от която предоставянето на услуги между държавите членки би било по-трудно от предоставянето на услуги, които са изцяло вътрешни за държавата членка. В този контекст, анализирайки правната уредба на португалския декрет-закон относно извънболнично медицинско лечение, оказано в друга държава членка, което не налага използването на тежко и скъпо материално оборудване, Съдът счита, че режимът на предварително разрешение, който се прилага за възстановяването на разходите за такъв вид лечение, съставлява ограничение на свободното предоставяне на услуги. Според Съда перспективата за евентуално непоемане на медицинските разходи вследствие на административен отказ сама по себе си е в състояние да разубеди съответните пациенти да се обърнат към установен в друга държава членка доставчик на медицински услуги. Освен това вътрешното законодателство не предвижда покриване на разходите за медицинско лечение в чужбина, освен в изключителния случай, когато португалската система за здравеопазване не разполага с необходимите ресурси за лечението на осигурените към тази система лица. Очевидно е, че поради самото си естество това условие би могло значително да ограничи хипотезите на получаване на изискуемото разрешение.

Според Съда на ЕС ограничението, съдържащо се в националния правов ред, не би могло да се обоснове с императивни съображения от общ интерес, и по-специално с твърдяното наличие на риск от сериозно застрашаване на финансовото равновесие на системата за социална сигурност. Анализирайки този въпрос, Съдът изтъква, че с оглед на представените му доказателства премахването на изискването за предварително разрешение за този тип лечение не би довело до трансгранично движение на пациенти от мащаб, годен да предизвика сериозни смущения във финансовото равновесие на португалската система за социална сигурност. Той отбелязва, че извън спешните случаи трансграничното движение на пациенти се проявява преди всичко в граничните райони или при необходимост от лечение на специфични заболявания.

От друга страна, Съдът счита, че разглежданото ограничение не би могло да бъде обосновано от същностните характеристики на националната система за здравеопазване на Португалия . В този контекст , като припомня , че държавите членки, които подобно на Португалия са въвели режим на обезщетяване в натура (т.е. режим, по силата на който осигурените лица имат право да получат самото лечение, а не възстановяване на направените за медицинско лечение разходи), са длъжни да предвидят механизми за последващо възстановяване на разходите, направени в друга държава членка, Съдът стига до заключението, че Португалия не е изпълнила задълженията си във връзка със свободното предоставяне на услуги, като е поставила възможността за възстановяване на медицинските разходи за „високоспециализирано“

извънболнично лечение в друга държава членка, което не налага използването на тежко и скъпо материално оборудване, в зависимост от предоставянето на предварително разрешение.

Що се отнася до хипотезата на останалите видове медицинско лечение, различно от посоченото в португалския декрет-закон, което не налага използването на тежко и скъпо материално оборудване и не е обхванато от Регламент № 1408/71, Съдът , като констатира, че португалската правна уредба не предвижда никаква възможност за възстановяване на разходите за подобен тип лечение, стига до извода, че Португалия е нарушила задълженията си, произтичащи от закрепения в правото на ЕС принцип на свободното предоставяне на услуги.

***

[1]        Регламент (EИО) № 1408/71 на Съвета за прилагането на схеми за социална сигурност на заети лица и членове на техните семейства, които се движат в рамките на Общността (ОВ L 149, стр. 2). Специално издание на български език, 2007 г., глава 5, том 1, стр. 26), заменен от Регламент (EО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 г..