Запитването е отправено от Върховния административен съд в рамките на спор между от една страна „Овергаз Мрежи“ АД, и „Българска газова асоциация“ и от друга страна Комисията за енергийно и водно регулиране (наричана по-нататък „КЕВР“).
Дружество „Булгартрансгаз“ е комбиниран газов оператор и като такъв е оператор на националната газопреносна мрежа за пренос на природен газ на територията на България до газоразпределителни мрежи и до някои небитови клиенти. То е оператор и на подземното газохранилище в Чирен (България), чието основно предназначение е да гарантира сигурността на доставките на природен газ и да покрива сезонните неравномерности в потреблението.
„Булгаргаз“ ЕАД е обществен доставчик на газ на територията на България, който доставя на регулирани от КЕВР цени, а Газоразпределителните дружества осъществяват дейностите „разпределение на природен газ“ и „снабдяване с природен газ от краен снабдител“. Едно от тези газоразпределителни дружества е именно „Овергаз“, което се снабдява от „Булгаргаз“ и доставя природен газ на 66 % от всички потребители в България. Това дружество оспорва пред Върховния административен съд законосъобразността на две разпоредби от (член 1, точка 2 и на членове 11 и 11a) от Наредба № 2/2013, по силата на които за второто тримесечие от 2017 г. на „Булгаргаз“ е утвърдена добавка към цената на природния газ, чийто размер е 2,40 лв. за 1 000 m³, а към 1 юли 2017 г. тази компонента е определена в размер на 2,42 лв. за 1000 m³.
Сдружение „Българска газова асоциация“ оспорва посочените разпоредби пред същата юрисдикция.
Запитващата юрисдикция ВАС, позовавайки се на предишна практика на Съда на ЕС (решения от 20 април 2010 г., Federutility и др. (C‑265/08, EU:C:2010:205), от 10 септември 2015 г., Комисия/Полша (C‑36/14, непубликувано, EU:C:2015:570), и от 7 септември 2016 г., ANODE (C‑121/15, EU:C:2016:637), се пита какви са пределите, които правото на Съюза предвижда относно възможността на държавите членки за намеса при определянето на цените за доставка на природен газ. Според запитващата юрисдикция макар от тези решения да е видно, че такава намеса при доставката на крайните потребители може да бъде допустима съгласно Директива 2009/73 относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ[1], ако са спазени определени условия, все пак цитираната съдебна практика не разсейва съмненията на тази юрисдикция. ВАС в частност смята, че посочените решения не разглеждат въпроса за компонентата от цената, формирана от разходите за наложените на енергийните предприятия задължения към обществото, а Директива 2009/73 относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ не посочва кой трябва да поеме тази тежест.
ВАС се пита и дали принципът на пропорционалност е спазен, когато икономическата тежест на тези задължения се поема от крайните клиенти, между които не се прави разграничение и по-голямата част от които не са енергийни предприятия. В тази насока тя добавя, че българското право не предвижда ограничение за срока на задължението за доставка на природен газ от обществения доставчик по регулирани тарифи, нито ограничение за срока на задължението за поемане на икономическата тежест, произтичаща от наложените на енергийните предприятия задължения към обществото, от крайните клиенти. Според нея възниква и въпросът кои разходи, свързани с тези задължения към обществото, могат да бъдат взети предвид при определянето на регулираните тарифи.
Запитващата юрисдикция добавя, че решенията на КЕВР, с които за всеки период се определят количествата природен газ, които следва да се поддържат в газохранилище „Чирен“, не подлежат на обжалване от крайните клиенти поради липса на пряк и непосредствен правен интерес, както и че тези клиенти не могат да оспорят и определената от КЕВР стойност на разходите за изпълнение на разглежданото задължение за поддържане. Ето защо тя се пита дали правата на потребителите са защитени на равнището, изисквано от Директива 2009/73 относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ.
Така спорът по главното производство по същество се отнася до съответствието с цитираната директива на национално законодателство, съгласно което разходите, направени от предприятията за природен газ поради наложените им задължения към обществото, им се възстановяват от техните клиенти.
Съдът на ЕС приема, че при условие че националното законодателство преследва цел от общ икономически интерес, в съответствие е с принципа на пропорционалност и задълженията за обществена услуга, които то предвижда, са ясно определени, прозрачни, недискриминационни, подлежат на проверка и гарантират равни условия на достъп за предприятия за природен газ от Съюза до националните потребители, което националната юрисдикция следва да установи, то тогава следва да се установи, че член 3, параграфи 1—3 от Директива 2009/73 относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ, във връзка с членове 36 и 38 от Хартата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска законодателство на държава членка, съгласно което разходите, произтичащи от наложените на предприятията за природен газ задължения за съхранение на природен газ, за да се гарантират сигурността и редовността на доставките на природен газ в тази държава членка, се поемат изцяло от клиентите на тези предприятия, които могат да бъдат физически лица.
С втория си въпрос ВАС по същество иска да се установи дали фактът че регулаторният орган е освободен от задължението си да спазва някои разпоредби, уреждащи процедурата по приемане на нормативни актове, когато приема акт, с който се налага задължение за обществена услуга по смисъла на член 3, параграф 2 от посочената директива не е в противоречие със същата директива.
Съдът приема, че такова противоречие не е налице, при условие че приложимото национално законодателство същевременно гарантира съответствието на такъв акт със материалноправните изисквания, пълното мотивиране на този акт, публикуването му при запазване на поверителността на чувствителната търговска информация, ако това се налага, както и възможността за неговия съдебен контрол.
[1] OB 2009, L 211, стр. 94
