С решение от 28 май 2020 г. е уважен искът на Комисията срещу България за неизпълнение на договорни задължения. В случая става въпрос за задължение по Директива 2004/49 относно безопасността на железопътния транспорт[1] и по конкретно задължение по чл.21 от същата директива, който предвижда, че всяка държава членка ще гарантира, че разследванията на злополуки и инциденти, се провеждат от постоянен орган, който е независим в своята организация, законова структура и вземане на решения от всякакви оператори на инфраструктури, железопътни предприятия, от органите, налагащи такси, разпределящи инфраструктурен капацитет и организациите, уведомявани за взетите мерки, както и от всяка страна, чиито интереси биха могли да са в противоречие с функциите, възложени на разследващия орган. Освен това, той е независим и от органа по безопасността, както и от всякакъв регулатор на железопътни мрежи. Разследващият орган изпълнява своите функции независимо от организациите, посочени в параграф 1, и получава необходимите ресурси за това. Неговите разследвания придобиват статут, който им дава необходимите гаранции за независимост.

С исковата молба Комисията по същество желае да се приеме за установено, че Република България не е изпълнила, от една страна, задължението си, произтичащо от член 21, параграф 1 от Директива 2004/49, да гарантира независимостта на разследващия орган — в организационно отношение и при вземането на решения — от оператора на железопътната инфраструктура, и от друга страна, задължението си, произтичащо от член 21, параграф 2 от тази директива, да гарантира на този разследващ орган достъп до финансовите ресурси, необходими за изпълнение на възложените му задачи, който да е независим от този оператор. В случая е безспорно, че специализираното звено в България, създадено в рамките на Министерството на транспорта, е разследващият орган по член 21 от Директива 2004/49.

Съдът първо разглежда въпроса дали министърът на транспорта контролира оператора на железопътната инфраструктура, като констатира че това действително е така, независимо от факта, че оперативното ръководство на дружеството Национална компания Железопътна инфраструктура се осъществява не от министъра на транспорта, а от неговия генерален директор. Всъщност е достатъчно да се отбележи, че министърът на транспорта назначава този генерален директор за определен срок, че генералният директор се отчита за дейността си пред министъра на транспорта и че последният може да го освобождава от длъжност.

Комисията упреква Република България, че не е подсигурила независимостта на специализираното звено, създадено в рамките на Министерството на транспорта, от министъра на транспорта, както от организационна гледна точка, така и по отношение на вземането на решения. Съдът констатира в своето решение, че по отношение на назначаването и оценяването на членовете на специализираното звено Република България не е приела всички необходими мерки, за да гарантира независимостта на това звено от оператора на железопътната инфраструктура, контролиран от министъра на транспорта. Комисията обаче не успява да докаже второто твърдяно нарушение – неизпълнение от страна на България на нейното задължение да гарантира независимостта при вземането на решения от разследващия орган.

На следващо място, съгласно член 21, параграф 2 от Директива 2004/49, за да изпълнява своите функции независимо, разследващият орган трябва да може да получи необходимите за това човешки и финансови ресурси. Предвид начина на определяне и отпускане на бюджета на специализираното звено, Съдът констатира, че Република България не е приела необходимите мерки, за да гарантира самостоятелния достъп на това звено до финансовите ресурси, необходими за да изпълнява то задачите си, и поради това не е изпълнила задълженията си по член 21, параграф 2 от Директива 2004/49.

[1] OB 2004, L 164, стр. 44. Посочената директива вече не е в сила. Отменена е от Директива (ЕС) 2016/798 на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2016 година относно безопасността на железопътния транспорт, OB 2016, L 138, стр. 102