(Решение на Съда на ЕС по съединени дела С-359/14 и С-475/14, ЕRGO Insurance и Gjensidige Baltic)

Преюдициалните запитвания са отправени от Районния съд на град Вилнюс, Литва и Върховния съд в Литва по спорове, съответно между дружествата ERGO Insurance SE и IF P&C Insurance AS и дружествата Gjensidige Baltic AAS и PZU Lietuva UAB DK, във връзка с приложимото право спрямо регресните искове, предявени между тези страни вследствие на пътнотранспортни произшествия, настъпили в Германия.

Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на член 14, буква б) от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, както и на Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (наричан по-нататък „Регламентът „Рим I“) и Регламент (ЕО) № 864/2007 на Европейския парламент и на Съвета от 11 юли 2007 година относно приложимото право към извъндоговорни задължения (Рим II) (наричан по-нататък „Регламентът „Рим II“).

Фактите по дело C‑359/14 разкриват, че на 1 септември 2011 г. в околностите на град Манхайм,  Германия, теглещо превозно средство с ремарке се обръща на пътя при извършване на обратен завой, по вина на водача. Застрахователят на превозното средство ERGO Insurance SE изплаща обезщетението и сезира запитващата юрисдикция с искане застрахователят на ремаркето, IF P&C Insurance AS, да бъде осъден да заплати половината от застрахователното обезщетение, с мотива че той носи солидарна отговорност за причинената вреда.

Преюдициалните въпроси, зададени от Районния съд в град Вилнюс, са следните:

„1)      Трябва ли член 4, параграф 4 от [Регламент „Рим I“], който предвижда, че „[к]огато приложимото право не може да бъде определено съгласно параграф 1 или 2, договорът се урежда от правото на държавата, с която е най-тясно свързан“, да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като възникналите по делото в главното производство приложимо е германското право?

2)      Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, трябва ли принципът, установен в член 4 от [Регламент „Рим II“], да се тълкува в смисъл, че при обстоятелства като възникналите по делото в главното производство приложимото право към спора между застрахователя на теглещото превозно средство и застрахователя на ремаркето трябва да се определи в съответствие с правото на страната, в която са настъпили вредите от пътнотранспортното произшествие?“.

От фактите по дело C‑475/14  става ясно, че при друго пътнотранспортно произшествие, настъпило в Германия на 21 януари 2011 г., теглещо превозно средство с ремарке причинява вреди на имущество. Застрахователят на теглещото превозно средство Gjensidige Baltic изплаща застраховката и предявява регресен иск срещу PZU Lietuva, застрахователят на ремаркето, за възстановяване на половината от тази сума.

Районния съд на град Вилнюс уважава този иск, посочвайки, че в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“ спрямо извъндоговорното задължение, произтичащо от непозволеното увреждане, се прилага германското право, съгласно което вредите трябва да бъдат поделени. Апелативният съд на град Вилнюс отменя решението на Районния съд и отхвърля регресния иск на Gjensidige Baltic, констатирайки, че въпросите относно гражданската отговорност при движението на превозни средства трябва да се разрешат въз основа на договора за задължителна застраховка Гражданска отговорност при движение на пътни превозни средства и че разпоредбите на Регламент „Рим II“ са неприложими. Приемайки, че задължението на PZU Lietuva произтича от договора за задължителна застраховка, този съд заключава, че приложимо е литовското право.

След касационна жалба от страна на Gjensidige Baltic запитващата юрисдикция отбелязва, че спорът се отнася най-вече до квалификацията на правоотношението между съответните застрахователи на теглещото превозно средство и на ремаркето и до определянето на приложимото спрямо това правоотношение право и поставя следните преюдициални въпроси:

„1.      Установява ли член 14, буква б) oт Директива 2009/103 стълкновително правило, което се прилага ratione personae не само спрямо пострадалите при пътнотранспортни произшествия лица, но също и с оглед на определянето на приложимото право спрямо отношенията между застрахователите на превозните средства, причинили вредата и представлява ли тази разпоредба специално правило по отношение на правилата относно приложимото право, установени в регламенти „Рим I“ и „Рим II“?

2. Ако отговорът на първия въпрос е отрицателен, следва да се установи дали правоотношението между застрахователите по настоящото дело попада в обхвата на понятието „договорно задължение“ по смисъла на член 1, параграф 1 от Регламент „Рим I“. Ако правоотношението между застрахователите попада в обхвата на понятието „договорно задължение“, въпросът, който е от значение, е дали това правоотношение е от категорията на договорите за застраховка и приложимото към тях право трябва да се определи в съответствие с член 7 oт Регламент „Рим I“.
3. Ако отговорите на първите два въпроса са отрицателни, важно е да се установи дали в случай на регресен иск правоотношението между застрахователите на съставно превозно средство попада в обхвата понятието „извъндоговорно задължение“ по смисъла на Регламент „Рим II“ и дали това отношение следва да се счита за правоотношение, произтичащо от пътнотранспортно произшествие (непозволено увреждане) при определянето на приложимото право в съответствие с член 4, параграф 1 от Регламент „Рим II“. В случай като този по настоящото дело, трябва ли застрахователите на съставното превозно средство да се считат за множество длъжници по едно и също задължение по смисъла на член 20 oт Регламент „Рим II“ и трябва ли приложимото право спрямо отношенията между тях да се определи в съответствие с това правило?“.

Съдът на ЕС съединява двете дела като отбелязва, на първо място, че член 14, буква б) от Директива 2009/103 не съдържа специално правило по отношение на стълкновителните правила, съдържащи се в регламенти „Рим I“ и „Рим II“, що се отнася до регресните искове между застрахователи, и следователно той не отговаря на условията, определени съответно в член 23 от Регламент „Рим I“ и в член 27 от Регламент „Рим II“.

Директива 2009/103 има за обща цел да осигури защитата на пострадалите при произшествия лица, като гарантира, че те ще имат право на минимална сума на застрахователно покритие, като нито текста, нито целите на Директивата показват, че тя има за цел да установи стълкновителни правила. Член 14 от тази Директива, разглеждан във връзка със съображение 26 от нея, показва, че разпоредбата се отнася единствено до териториалния обхват и равнището на покритие, което се изисква от застрахователя, за да се гарантира адекватна защита на пострадалите от пътнотранспортни произшествия лица и не урежда разпределянето на отговорността между застрахователите.

На второ място, Съдът констатира, че понятието „договорно задължение“ по смисъла на член 1 от Регламент „Рим I“, означава доброволно поето правно задължение от дадено лице спрямо друго, обосновавайки се на аналогия с член 5, точка 1 от регламент „Брюксел I“, по отношение на който от практиката на Съда следва, че само правно задължение, което е поето доброволно от едно лице спрямо друго и на което се основава искът на ищеца, се отнася до „дела, свързани с договор“. От друга страна, под „извъндоговорно задължение“ по смисъла на Регламент „Рим II“ следва да се разбира задължение, произтичащо от някое от събитията, посочени в член 2 от този регламент, а именно задълженията, произтичащи от вреда, тоест спрямо всяко засягане в резултат на непозволено увреждане, неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие или culpa in contrahendo.

Съдът на ЕС изтъква, че в случая между застрахователите и съответно между държателите или водачите на теглещото превозно средство и държателите на ремаркето, съществуват договорни задължения, по смисъла на Регламент „Рим I“. И обратно, между двамата застрахователи не съществува никакво договорно отношение. Освен това, съществуването и обхватът на задължението за заплащане на обезщетение на пострадалите лица, които са страни в главните производства, зависят от преценката относно пътнотранспортните произшествия, която е от деликтно естество и чужда на договорното отношение, обвързващо застрахователите със застрахованите от тях лица.

Що се отнася до възможността да се предяви регресен иск от застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил на пострадало лице обезщетение за всички вреди, претърпени от него в резултат на произшествие, в което са участвали както теглещото превозно средство, така и ремаркето, срещу застрахователя на ремаркето, Съдът отбелязва, че самото съществуване на право на иск на застрахователя на теглещо превозно средство, чийто водач е причинил произшествие, срещу застрахователя на тегленото ремарке, след изплащането на обезщетението на пострадалото лице, не може да се изведе от договора за застраховка, а предполага едновременното ангажиране на деликтната отговорност на държателя на ремаркето по отношение на това пострадало лице. Поради това, задължението за поправяне на вредите, тежащо върху държателя на ремаркето трябва да се счита за „извъндоговорно задължение“ по смисъла на член 1 от Регламент „Рим II“. Следователно именно с оглед на разпоредбите на този регламент следва да се определи и приложимото към това правоотношение право.

Така Съдът на ЕС заключава, че в съответствие с член 4 от посочения Регламент, освен ако не е предвидено друго, приложимото право към такова извъндоговорно задължение е правото на държавата, в която е настъпила вредата, а по делата в главните производства — държавата, в която е претърпяна пряката вреда от произшествието, а именно – Германия.

Тъй като задължението на застрахователя да обезщети причинената на пострадало лице вреда произтича не от тази вреда, а от договора, който го обвързва с отговорното застраховано лице, приложимото към това задължение право трябва да бъде определено в съответствие с разпоредбите на Регламент „Рим I“. Поради това е необходимо да се изследва дали по силата на договора за застраховане на теглещи превозни средства е било обусловено задължение за обезщетение на пострадалите в случай на произшествие. Относно суброгационния иск срещу застрахователя, член 19 от Регламент „Рим II“ предвижда, че въпросът за суброгация в правата на пострадалото лице се урежда от приложимото право към задължението на третото лице.Така условията се определят от националното право, уреждащо посочения договор за застраховка, определено в приложение на член 7 от Регламент „Рим I“.

Така според Съда запитващите юрисдикции трябва да установят на първо място по какъв начин следва да бъде разпределено обезщетението за претърпени вреди в полза на пострадалите лица и държателя на ремаркето, в съответствие с правилата на приложимото национално право по силата на Регламент „Рим II“. След това следва да се определи в съответствие с член 7 от Регламент „Рим I“, кое е приложимото право спрямо договорите за застраховка.

В заключение, Съдът на ЕС постановява, че:

• Член 14, буква б) от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката Гражданска отговорност при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка, трябва да се тълкува в смисъл, че тази разпоредба не съдържа специално стълкновително правило за определяне на приложимото право спрямо регресния иск между застрахователите при обстоятелства като тези в главните производства.
• Регламент Рим I и Регламент Рим II трябва да се тълкуват в смисъл, че приложимото право спрямо регресния иск на застрахователя на теглещо превозно средство, който е изплатил обезщетение на пострадалите лица при причинено от водача на това превозно средство произшествие, срещу застрахователя на тегленото по време на произшествието ремарке, се определя съгласно член 7 от Регламент Рим I, ако правилата на деликтната отговорност, приложими спрямо това произшествие по силата на член 4 и следващите от Рим II, предвиждат разделяне на задължението за поправяне на вредата.