проф. Кино Лазаров

 

Софийският градски съд се е произнесъл по иск за реализиране на извъндоговорна отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушение на правото на ЕС.[1] Преди произнасянето на Съда на ЕС (СЕС) по делото Köbler,[2] този иск би бил труден за реализация в рамките на правната система на която и да е държава-членка.

Въпреки че българското законодателство не съдържа правна уредба на иска, това не е пречка за процесуалната му допустимост.[3] Правното му основание се базира на  директно приложимото право на ЕС и по-конкретно от чл. 4, § 3 от ДФЕС и особено на решенията по делата Francovich и Köbler. В тях СЕС извежда правилото, че всяка държава-членка е длъжна да поправи вредите от нарушение на правото на ЕС, извършени от държавен орган, включително от национален съд, действащ като последна инстанция.

Фактическият състав на обективната отговорност на държавата включва следните три кумулативни предпоставки: дали твърдяното нарушение е на правна норма, предоставяща права на частно-правни субекти; дали нарушението й е достатъчно съществено и явно, и дали съществува пряка причинна връзка между нарушението и вредата. В хипотезата на отговорност за действия на национален съд от последна инстанция СЕС използва термина “очевидно нарушение” (“manifest breach“), който трябва да бъде тълкуван ограничително. Използването на този термин не е случайно. Явно съдът е искал да въведе по-висок стандарт, приложим единствено за отговорността на държавата за вреди, понесени в резултат на действията на национален съд.[4] Последната може да бъде ангажирана само в изключителни, извънредни случаи (т. 53 от мотивите на решението по делото Köbler). Именно това ограничение позволява да се постигне известен баланс с принципа на правната сигурност, признат за основен в правния ред на ЕС и заплашен при въвеждането на възможност за преразглеждане на влезли в сила съдебни решения. Преценката дали нарушението е “очевидно” е комплексна и зависи от множество фактори, вариращи според конкретния случай. Ако изхождаме от т. 56 от мотивите, нарушението на правото на ЕС е достатъчно сериозно, когато решението е постановено в “очевидно противоречие” с практиката на СЕС по приложение на релевантните норми на европейското право. Така СЕС всъщност приравнява нарушаването на константната му практика по тълкуване и прилагане на нормите на правото на Съюза с нарушаване на самите тези норми. И в двата случая обаче квалификацията на нарушението като “очевидно” остава.

Липсата на правна уредба налага проучването на въпроса за процесуалния ред, по който следва да се разглежда иска за вреди, причинени от актове на национален съд. Съгласно европейските принципи за ефективност и равностойност, приложимите процесуални правила не трябва да са по-неблагоприятни от тези, предвидени за подобни искове от вътрешноправен характер.

Съдебната практиката по този въпрос, макар и оскъдна, е противоречива. Към настоящия момент е висящ отрицателен спор за подсъдност между граждански и административен съд, по който предстои да се произнесе смесен състав на представители на ВАС и ВКС. В конкретния казус СГС правилно е приел за приложим общия исков ред по ГПК, а не този по ЗОДОВ. Искът не попада в изчерпателно изброените хипотези на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). По нашето право отговорност на държавата за действия, които не попадат под обхвата на ЗОДОВ се реализира по общия ред на чл. 45 от ЗЗД, а тези съдебни производства се гледат от гражданските съдилища по реда на ГПК. Съответно именно правилата на ГПК се явяват подобните процесуални правила, по които българският съд следва да гледа такива искове. В конкретния казус ищецът правилно е насочил иска си срещу ВАС в качеството му на държавния орган, от чиито акт се твърди да произтичат вреди.

При разглеждането на този вид искове и проверката за наличието на нарушение на правото на ЕС, макар и в редки хипотези на националния съд може да се наложи да даде предимство и да приложи международноправни норми, които имат примат над правото на ЕС. Такива са например решенията на органи от системата на ООН, които имат задължителна сила и приоритет над всяка друга норма, включително над учредителните договори на ЕС.[5]

Доколко решението на ВАС очевидно нарушава правото на ЕС? [6]

Няма съмнение, че и нормите на Директива 2006/112/ЕО на Съвета, и решенията на СЕС, които ги прилагат, предпоставят, че се възстановява данъчен кредит, свързан с реални доставки. Например, съгласно чл. 168, б. “д” от Директивата, регистрираното лице има право на данъчен кредит срещу ДДС, дължим или платен в съответната държава-членка по повод доставки на стоки и услуги, които е получило, които са осъществени (или ще бъдат осъществени) от друго регистрирано лице. В подобен смисъл е ориентирана и практиката на СЕС – видно от редица решения по постъпили преюдициални запитвания. При различна фактическа обстановка, по същество, навсякъде СЕС намира, че правото на данъчен кредит е свързано с осъществена реална доставка и, ако тя е опорочена, най-малкото получателят по нея трябва да е добросъвестен – да не е знаел и да не е могъл* (*другаде – трябвало) да знае за допуснатите нарушения (вж. решения по съединени дела С-354/03, С-355/03 и С-484/03, по съединени дела С-80/11 и С-142/11, по дело С-285/11, по дело С-342/87, по дело С-454/98, по съединени дела С-439/04 и С-440/04, по дело С-409/04).

Нито Директивата, нито практиката на СЕС, ограничават по някакъв начин възможностите на националния съд да изследва въпроса дали доставката е осъществена реално и дали, ако е осъществена, но се разминава с отразеното във фактурата (напр. по отношение на посочения доставчик), получателят е могъл да знае за това. Отново нито Директивата, нито практиката на СЕС, лимитират какви обективни факти от действителността, могат да бъдат анализирани за тези цели – и това е нормално, тъй като те варират значително според спецификите на случая.

Според аргументите в исковата молба на “Прециз-2” ЕООД до СГС, ВАС е постановил решение в очевидно нарушение на установеното в практиката на Съда на ЕС, като е приел, че евентуалната кадрова необезпеченост на доставчиците на услугата е достатъчно основание за отказ за приспадане на данъчния кредит, без да установи дали данъчнозадълженото лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката е част от данъчна измама. Тъй като обективно такава данъчна измама не била установена, нямало и основание данъчния кредит да не бъде приспаднат. Анализът на мотивите на решението на ВАС обаче показва, че правното основание за постановения отказ на правото на данъчен кредит за “Прециз-2” ЕООД не е липсата на кадрова обезпеченост на доставчика, а установената от съда липса на реалност на процесните доставки. Това изрично е отбелязано в мотивите: “Спорът по делото е свързан с отговора на въпроса дали доставките, които са удостоверени с процесните фактури, издадени от “Марк Консултинг”ЕООД и “Марк Строй”ЕООД удостоверяват реално осъществени доставки на услуги.”

Следователно не би могло да се подкрепи казаното в исковата молба, че “от мотивите на решението следва, че ВАС установява връзка между правото на приспадане на данъчния кредит и наличието на кадрова обезпеченост на доставчиците на данъчнозадълженото лице.” От решението на ВАС може да се направи извод, че съдът изрично е посочил, че правото на данъчен кредит е обусловено от наличието на реална доставка. След което се излагат аргументи, анализирайки установените по делото обстоятелства, защо се приема, че не е налице реално извършена доставка на услуга в конкретния случай или поне не е извършена доставка на такава услуга от посоченото като доставчик във фактурата лице. С други думи, за да се отговори на въпроса дали ВАС правилно  е приложил практиката на СЕС по данъчни дела относно отказ да се приспадне данъчен кредит – следва да се установи дали реалност на доставките е положителна предпоставка за възникването на правото на данъчен кредит.

Ищецът твърди, че решението на ВАС е в противоречие с практиката на СЕС, съгласно която, на данъчнозадълженото лице може да се откаже право на приспадане единствено и само на основание съдебната практика, изведена от точки 56-61 от решение по дело Kittel и Recolta Recycling, съгласно която въз основа на обективни данни трябва да се установи, че данъчнозадълженото лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата. Обратно, този режим не допуска данъчнозадължено лице, което не е знаело и не е могло да знае, че съответната сделка е част от извършена от доставчика данъчна измама или че друга сделка по веригата преди или след тази на данъчнозадълженото лице е свързана с измама с ДДС, да бъде санкционирано, като не му бъде признато право на приспадане (в този смисъл са решенията по дело Optigen, точки 52 и 55 и по дело Kittel и Recolta Recycling, точки 45, 46 и 60). Тези изводи на СЕС са повторени и в постановените след решение № 143/01.05.2011 г. на ВАС решения на СЕС: по съединени дела С-80/11 и С-142/11, постановено на 21.06.2012 г., и по дело С-324/11, постановено на 06.09.2012г.

Това твърдение на ищеца трудно би могло да се подкрепи. СЕС многократно се е произнасял в смисъл, че, за да възникне и бъде упражнено правото на приспадане на ДДС, е необходимо да са налице двете изискуеми условия, а именно – доставката на стоки и услуги да е реално осъществена и данъчнозадълженото лице да разполага с фактура или аналогичен документ, съгласно законодателството на държава-членка. Поради това, реалността на извършената доставка безспорно представлява материално-правна предпоставка за възникване правото на приспадане на дължим по доставката ДДС, без доказването на която, установяването на останалите положителни или отрицателни предпоставки за възникването на правото на данъчен кредит, е безпредметно.

Отделен е въпросът дали преценката на съдебния състав за липсата на реалност на доставката е правилна в конкретния случай. В решението си ВАС действително релевира недоказаната “кадрова обезпеченост” на доставчика, но в крайна сметка не е това прякото основание, на което е отказано правото на данъчен кредит. В случая ВАС е установил и че доставката представлява изпълнение на строително-монтажни работи и предполага основно престиране на труд. Ето защо липсата на доказана такава кадрова обезпеченост е приета от съда само като едно доказателство за липса на реалност на доставката именно от посочения доставчик. Като краен резултат обаче съдебният състав на ВАС е обосновал извод за липса на реалност на конкретната доставка, което именно е основанието за отказа на данъчния кредит, а не обстоятелството, че не е установена “кадровата обезпеченост” на доставчика. Реалността на доставката е предпоставка за ползване на данъчен кредит, включително съгласно практиката на СЕС, а липсата на “кадрова обезпеченост” на доставчика е приета от българския съд като индиция за липса на реална доставка, а не като самостоятелно основание за отказ на правото на данъчен кредит. Точно това изисква правото на ЕС и съдебната практика на СЕС.

При установена липса на реалност на доставката, по която се претендира правото на данъчен кредит, ВАС не е бил длъжен да изследва въпроса налице ли е знание или участие на засегнато лице в данъчна измама. Решенията на СЕС, цитирани в исковата молба до СГС на “Прециз-2” ЕООД са постановени при съвсем различна фактическа обстановка. По тези дела пред СЕС не е било налице спор, че въпросните доставки са били реално осъществени. Поради което СЕС постановява, че може да се откаже право на приспадане на ДДС само когато въз основа на обективни данни се установи, че данъчнозадълженото лице, което е получило стоките и услугите, основание за правото на приспадане, е знаело или е трябвало да знае, че въпросната сделка е част от данъчна измама, извършена от доставчика или друг стопански субект нагоре по веригата. Именно поради приетата за установена реалност на процесните доставки по тези дела СЕС въздига като основание за отказа на правото на данъчния кредит знанието или участието на ревизираното лице в такава измама като самостоятелна и отделна предпоставка за отказа на правото на данъчен кредит. В този смисъл може да се подкрепи казаното в решението на СГС: “Следователно преценката на данъчния орган въз основа на обективни данни, относно това дали данъчно задълженото лице е знаело или е трябвало да знае, дали е налице данъчна измама или не, е последваща реалното извършване на доставката и при липса на такава, позоваването на ищеца на това изключение от общия принцип да се признае правото на приспадане не е относимо към разглеждания казус.”

Поради изложеното, може да се направи изводът, че ВАС е постановил решение № 143/01.05.2011 г.  в съответствие с правото на ЕС, респективно практиката на Съда на ЕС, като е изследвал въпроса за наличието на основната положителна предпоставка за ползване на правото на данъчен кредит, а именно – наличие на реално извършена доставка, по която се претендира това право.

Задължен ли е бил ВАС да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС?

Ищецът по делото посочва като основание на иска си и нарушение на правото на ЕС, изразяващо се в неотправяне на задължително на основание чл. 267, ал. 3 от ДФЕС преюдициално запитване. В случая ВАС не е бил задължен да отправи запитване до СЕС, тъй като се касае за хипотезата на acte éclairé – въпросът, който възниква по конкретния казус, е вече изяснен в предишни решения на СЕС (каквото е и основанието за отказ съгласно чл. 629, ал. 3 от ГПК). СЕС многократно се е произнасял, че за да възникне и бъде упражнено правото на приспадане на ДДС е необходимо да са налице посочените по-горе материалноправни положителни предпоставки. В този смисъл изрично решение по дело Terra Baubedarf-Handel Gmb.H, С-152/02. Това тълкуване следва като пряк извод и от контекста на редица други решение на СЕС – по дело „Евита-К” ЕООД, С-78/12, по дело Petroma Тransports SA, С-271/12, по дело 1. garantovaná a.s, С-392/09, по съединени дела Kittel и Recolta Recycling, С-439/04 и С-440/04, по делото Vogtlandische Straßen-, Tief- und Rohrleitungsbau GmbH Rodewisch /VSTR/, C-587/10. За съдебния състав на ВАС не е било налице съмнение относно правилното тълкуване и прилагане на разпоредбите на Директива 2006/112/ЕО, поради което съдът не е бил длъжен да спре производството и да отправи преюдициално запитване за вече разрешен в практиката на СЕС въпрос.

Омагьосаният кръг по пререшаване на вече влязло в сила съдебно решение

Производството по разгледания иск няма за предмет пререшаване на влязло в сила съдебно решение, а има за цел обезщетяване на претърпени вреди. Но в решенията по делата Kapferer и Kühne & Heitz Съдът в Люксембург вече говори за възобновяване и преразглеждане на делото при установен случай на нарушение на правото на ЕС. А това вече застрашава ценностите, които стоят зад принципа res judicata – окончателност на правораздаването по конкретен спор, правна сигурност и стабилност. Не е трудно да се предвиди, че всяка държава-членка ще потърси вътрешноправен механизъм за противодействие на негативните икономически последствия от подобни искове. Подобен механизъм не е непознат на нашето право – съгласно АПК и ГПК решенията на Съда в Страсбург, установяващи нарушения на Конвенцията за защита правата на човека, са основания за отмяна на влязло в сила съдебно решение.

Нека си представим как хипотетично би продължило делото на “Презиц-2” ЕООД. То би било обжалвано пред Софийски апелативен съд и след това пред ВКС. В така очертаната хипотетична ситуация de facto правният спор се разглежда в съществената си част от пет съдебни инстанции, както следва – АС-Пловдив, ВАС, СГС, САС, ВКС. А какво би се случило, ако искът на частноправния субект не бъде уважен и той атакува и решението на ВКС поради неприлагане на европейското право? Кому е необходим този омагьосан кръг от безконечни дела? Всеки съд от държава-членка на ЕС прилага европейското право с приоритет спрямо вътрешното си право. Спазването на европейското право би следвало да се гарантира от инстанционния контрол. Няма гаранция че едни български съдилища ще прилагат европейското право по-добре от същите или други български съдилища. И това важи за националните съдилища на всяка държава-членка. Гаранция за спазване на европейското право би следвало да бъде добрата подготовка по европейско право от юридическите факултети до съдиите от върховните съдилища. Това изисква и чисто организационни усилия. Но за да могат магистратите да имат все по-добра подготовка по европейско право, те би следвало да имат и време за това.

Гореизложеният пример ясно демонстрира, че конструираният от Съда на ЕС своеобразен дифузен контрол за спазване на правото на ЕС ще ангажира съдебната система на всяка държава-членка и може да се стигне до претоварване на съдилищата и съответно на съдиите. Това от своя страна би изисквало увеличаване на броя на българските магистрати.

Но независимо как може да се оцени практиката на ЕС, тя следва да се спазва. Не случайно СЕС изисква да са налице флагрантни нарушения на правото на ЕС от страна на националните съдилища, за да се завеждат искове срещу решенията им. В конкретния случай заведената искова молба е изключително ерудирано написана и благодарение на нея, имаме възможността да прочетем и обсъдим първото решение на български съд по иск за отговорност на държавата за вреди, причинени от нарушаване на правото на ЕС.

 

 ***

Link to the summary in English language: THE FIRST BULGARIAN JUDGMENT ON A CLAIM FOR DAMAGES FOR AN ALLEGED BREACH OF EU LAW

***

 

[1]Решение от 3 януари 2014 г. по гр. дело № 1782 от 2013 г.

[2]С-224/01, Rec. p. I-10239.

[3]Александър Корнезов, “Отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС”, издателство Сиела, 2012 г., стр. 496.

[4] B. Hofstötter, Non-compliance of National Courts, TMC Asser Press, 2005.

[5]Р. Балтаджиева и И. Тодоров, Взаимодействие между европейското и българското административно право, Сиела, 2012, стр. 341.

[6] Решение № 143 oт 05.01.2011 г. по адм. дело №4811/2010 г. http://www.sac.government.bg/court22.nsf/11a0bf82cd91b04dc2256626003ba920/b415372bf7ce2c51c22577d1003b4a20?OpenDocument