(Решение на Съда на ЕС в Дело C-41/14, Christie’s France)
Рашко Стоянов*
РЕЗЮМЕ
Превръщането на съвременния пазар на изкуство в един международен пазар, където сделките с произведения на изкуството се реализират в множество национални държави, които по един или друг начин регулират правата, свързани с тези произведения, изисква да бъде осигурено адекватно ниво на защита на икономическия интерес на авторите. Този въпрос се поставя с още по-голяма острота в Европейския съюз, където различията между националните законодателства могат да доведат до разпокъсване на вътрешния пазар на Съюза и възпрепятстват нормалното развитие на търговията. В този смисъл, Директива 2001/84 цели да избегне подобен сценарии, чрез въвеждане на правото на отчисление в полза на автора при препродажба на територията на целия Съюз. Въпреки това, единствено въвеждането на подобно право е недостатъчно за постигане на целите на Директивата, без неговото по-нататъшно ефективно реализиране в държавите-членки. Още повече, взаимната обвързаност между нормалното функциониране на пазара на изкуство в Съюза и адекватното гарантиране на правото на отчисление при препродажба, обуславя нуждата от балансиране на интересите на търговци и автори, за което са отговорни, преди всичко, държавите-членки. Възможно е, също така, подобен проблем да бъде отнесен до Съда на ЕС, който, от своя страна, да прецени и балансира различните интереси, за да гарантира постигането на заложените цели. Именно това прави Съда на ЕС в Christie’s.
I. ВЪВЕДЕНИЕ
Правото на отчисление в полза на автора при препродажба (droit de suite) представлява изключение от принципа, че веднъж прехвърлил собствеността върху предмет, продавачът губи всякакви права върху него.[1] За пръв път това право е въведено в международното право чрез член 14 ter от Бернската конвенция.[2] Въпреки това, възприемането на подобно право в националните законодателства на подписалите конвенцията страни е само факултативно. Вследствие на това, преди Директива 2001/84,[3] само половината от държавите-членки на ЕС предвиждат за автора правото на отчисление при препродажба, в националните си законодателства. Това от своя страна води до нарушения на конкурентната среда на пазара на изкуство, тъй като позволява продажбите на графични и пластични произведения на изкуството да се съсредоточават в тези държави-членки, където правото на отчисление в полза на автора при препродажба не съществува.[4] Също така, това води до различното третиране на автора в отделните държави-членки, що се отнася до участието му в икономическия успех на неговите творби. Подобна ситуация възпрепятства постигането на целите на Европейския Съюз, а именно премахването на пречките за нормалното функциониране на вътрешния пазар.[5] Поради това, различията в законодателствата на държавите-членки представляват пречка за постигане целите на Съюза, а мерките, взети единствено на национално ниво, са недостатъчни, за да отговорят на икономическата реалност на съвременния пазар на изкуството и да гарантират ефективно икономическия интерес на автора.[6] Това са причините за приемането на Директива 2001/84. Въпреки това, националните законодателства остават различни в някои отношения.[7] В решението си от 26 февруари 2015 г., Съдът на ЕС тълкува доколко Директивата допуска сключването на договори между професионални търговци на изкуство, с които се разпределя тежестта за крайно плащане на отчислението в полза на автора и дали подобни договори могат да препятстват постигането на целите на Съюза.[8]
II. ФАКТИЧЕСКА И ПРАВНА ОБСТАНОВКА
С Директивата европейският законодател цели да хармонизира националните законодателства на държавите-членки по отношение на правото на отчисление в полза на автора при препродажба. Въпреки това, както е видно от преамбюла към Директивата и потвърдено от Съда на ЕС в решението му, тя няма за цел да премахне всички различия между националните законодателства в съответната сфера, а само онези, които могат директно да засегнат функционирането на вътрешния пазар.[9] В тази връзка, Директивата указва на националните законодатели редица от елементите на правото на отчисление при препродажба, а други оставя на тяхната преценка. По-конкретно – по отношение на субектите, които са носители на правото на отчисление при препродажба, Директивата посочва като такива авторите на оригинални произведения на изкуството, както и техните правоприемници,[10] за срока на времетраене на авторското право.[11] Що се отнася до лицата, които са отговорни за плащането на отчислението на автора, Директивата определя за такова лице продавача, като оставя възможност на държавите-членки сами да определят и други лица, измежду професионалистите, посочени в член 1 (4) и участващи в сделки с произведения на изкуството, които или да отговарят самостоятелно, или да делят отговорността с продавача.[12] Разпоредбите на Директивата са приложими за всички сделки на препродажба, осъществявани на професионалния пазар на изкуство, с изключение на тези, осъществявани между частни лица, които не са търговци.[13] На следващо място, правото на отчисление при препродажба е приложимо за оригиналните произведения на графичното или пластичното изкуство, както и техни копия, направени от автора или под негов надзор.[14] Директивата изключва от приложното си поле оригиналните ръкописи на писатели или композитори.[15] Като възможност, що се отнася до срока, която държавите-членки могат да предвидят в националните си законодателства, Директивата позволява правото на отчисление при препродажба да не се прилага към сделките, с които продавачът се разпорежда с творбата, която е придобил директно от автора, по-малко от три години преди сделката, и продажната цена не надвишава 10 000 евро.[16] Задължение на държавите-членки е да определят минимална продажна цена, която не може да надвишава 3000 евро, под която отчислението в полза на автора не се дължи.[17] Отчислението, което автора получава се изчислява като процент от продажната цена и варира от 0.25% до 4%, в зависимост от диапазона на продажната цена.[18]
Що се отнася до фактическата обстановка по делото, последното изминава целия път нагоре по френската съдебна система, преди да предизвика нуждата от преюдициално запитване, отправено от Cour de cassation (Касационен съд) до Съда на ЕС,[19] и се отнася до спор между Christie’s France, френския филиал на добре познатата на пазара на изкуство фирма, и нейния конкурент Syndicat national des antiquires (SNA). Делото е първоначално заведено от SNA, пред Tribunal de grande instance de Paris, с твърдението, че клауза, включена в общите условия за продажба на Christie’s France, по силата на която последните събират от купувачите на изкуство отчисление при препродажбата, за и в полза на автора, и след това се наемат да предадат събраната сума или на събирателна агенция, или директно на авторa, като по този начин тежестта на крайното плащане на отчислението се понася от купувачите, съставлява нелоялна конкуренция, в нарушение на член L. 122-8 от френския Code de la propriété intellectuelle (Кодекс на интелектуалната собственост).[20]
На основание на твърдяното нарушение, SNA настояват Tribunal de grande instance de Paris да прогласи нищожността на въпросната договорна клауза. Съдът отхвърля иска, като намира, че прехвърлянето на отговорността за плащане на отчислението не съставлява нелоялна конкуренция. Впоследствие, решението е обжалвано от SNA пред Cour d’appel de Paris, който прогласява нищожността на клаузата, намирайки я в несъответствие с двойната цел на Директивата, която преследва едновременно хармонизиране на правото на отчисление при препродажба в националните законодателства на държавите-членки на ЕС и осигуряването на справедлива компенсация на авторите за увеличената стойност на техните творби, която трябва да бъде платена от продавача на подобни творби, без възможност за дерогация.[21]
Christie’s France подават касационна жалба срещу решението на втората инстанция, до Cour de cassation, твърдейки, че разпоредбите на Директивата следва да бъдат тълкувани като непрепятстващи възможността за договорни споразумения, които уреждат разпределянето на крайната тежест за плащане на отчислението. Като последна инстанция, Cour de cassation решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до Съда на ЕС, питайки дали правилото, закрепено в член 1, параграф 4 от Директивата, според което възнаграждението при препродажба се заплаща от продавача, следва да се тълкува в смисъл, че плащането е в края на краищата за сметка на продавача и не е възможно с договор да се предвиди друго.[22]
III. РЕШЕНИЕТО НА СЪДА
На първо място, Съдът на ЕС подчертава, като се позовава на преамбюла на Директивата и на предишната си практика във Fundación Gala-Salvador Dalí and VEGAP,[23] че Директивата има две цели. С първата цел, европейският законодател преследва хармонизиране на правото на отчисление при препродажба в държавите-членки, като гарантира на авторите на графични и пластични творби дял от икономическия успех на техните творби.[24] Втората цел е да бъдат избегнати тези нарушения на конкуренцията на пазара на изкуството, които произлизат от съсредоточаването на продажбите на подобни творби в тези държави-членки, където правото на отчисление при препродажба не съществува, и от друга страна, икономическият интерес на автора да бъде третиран еднакво в различните държави-членки, доколкото се отнася до неговото право на отчисление.[25]
По-нататък, Съдът на ЕС набляга на това, че държавите-членки са тези, които, в техните национални законодателства, трябва да гарантират правото на отчисление при препродажба в полза на автора.[26] В разглежданото дело, Съдът на ЕС прави аналогия с тълкуването в Stichting de Thuiskopie,[27] като заключава, че що се отнася до правото на отчисление при препродажба, Директивата обвързва държавите-членки по отношение на резултата, който тя има за цел да постигне. В конкретния случай, това е задължението на държавите-членки да предвидят в полза на автора отчисление при препродажба, като те също така са отговорни да гарантират действителното плащане на това отчисление.[28] Съдът на ЕС също заключава, че съгласно Директивата, държавите-членки следва самостоятелно да определят лицето, задължено да заплати отчислението, като това лице, по принцип, е продавачът.[29] На следващо място, доколкото дерогации от този принцип са възможни, то изборът на държавите-членки е ограничен до професионалистите, посочени в член 1 (2) от Директивата.[30] Въз основа на тези мотиви, Съдът на ЕС заключава, че за постигането на целения с Директивата резултат, а именно адекватно и еднакво ниво на защита на автора, държавите-членки трябва да определят задълженото лице в техните национални законодателства.
На следващо място, Съдът на ЕС отбелязва, че макар голяма част от елементите на правото на отчисление при препродажба да са уточнени в Директивата, то лицето, което в крайна сметка ще понесе плащането на отчислението при препродажба, не е посочено. Според Съда на ЕС, липсата на конкретни указания в Директивата по този въпрос означава, че на държавите-членки е предоставена свобода на преценка при уреждането на този въпрос на национално ниво. В тази връзка, Съдът на ЕС подчертава, че Директивата няма за цел напълно да заличи всички различия в националните законодателства, за да бъдат избегнати нарушения на конкуренцията, а само онези, които имат най-пряко въздействие върху функционирането на пазара на изкуство. Следователно, за да бъде постигната, заложената в Директивата цел е необходимо да бъдат определени, преди всичко, лицето, задължено за плащане на отчислението, както и правилата, уреждащи размера на последното. Относно въпроса, кой в крайна сметка ще плати отчислението на автора, Съдът на ЕС намира, че това е ирелевантно за постигане целта на Директивата.[31] Според Съда на ЕС, договорното уреждане между задълженото лице и всяко друго лице на въпроса за това кой понася крайната тежест на дължимото отчисление в полза на автора, може да породи смущения във функционирането на пазара на изкуство, но има единствено непряк ефект, който не засяга плащането на отчислението на автора, за което задълженото лице продължава да носи отговорност.[32]
На последно място, Съдът на ЕС заключава, че в националните законодателства, където продавачът или професионалистът на пазара на изкуство, осъществяващ продажбата, е определен като задължено да плати отчислението лице, разпоредбите на Директивата не изключват възможността за договорни споразумения между него и всяко друго лице, включително и купувача, съгласно които да уговорят, кой ще понесе крайната тежест за плащане на отчислението. Това е единствено възможно, при условие че подобно споразумение не засяга отговорността на лицето, задължено за плащане на отчислението, като по този начин икономическият интерес на автора е действително гарантиран.[33]
IV. КОМЕНТАР
А. ОТНОШЕНИЕТО МЕЖДУ ДИРЕКТИВАТА И НАЦИОНАЛНОТО ПРАВО
Анализът на проблема, предмет на делото, изисква да бъдат очертани рамките на Директивата, за да може ясно да се види, докъде се простират хармонизиращите мерки, наложени с последната, и доколко държавите-членки притежават свобода на преценка при уреждане на въпроса на национално ниво. Както бе споменато по-горе, Директивата има за цел да хармонизира националните законодателства в сферата на правото на отчисление в полза на автора при препродажба. Въпреки това, хармонизацията не е пълна и Директивата оставя известна свобода на действие за националните законодатели, в пределите на която те могат самостоятелно да определят някои от елементите, отнасящи се до правото на отчисление при препродажба. И докато Директивата ясно урежда редица от тях, като: титулярите на правото на отчисление при препродажба; творбите, за които се дължи отчисление; сделките, към които то е приложимо; срока на защита; и правото на информация, то тя оставя на държавите-членки да определят минималната продажна цена, над която е дължимо отчисление в полза на автора; най-ниския праг от ставката; а също така и лицето, задължено за плащане на отчислението на автора. Относно последното, Директивата определя това лице, по принцип, да бъде продавача на произведения на изкуството, като дава възможност на държавите-членки да определят и лице, различно от продавача, което да носи задължението или само, или заедно с него.[34] Въпреки това, Директивата не указва, кой в края на краищата понася тежестта за плащане на отчислението. Именно това поражда нуждата Съдът на ЕС да разтълкува член 1 (4) от Директивата и да прецени дали е възможно лицето, определеното от държавите-членки като задължено, договорно да уреди с другиго, поемането на тежестта на крайното плащане на отчислението. Тук следва да се уточни, че в решението по делото, Съдът на ЕС прави важно разграничение между лицето, задължено да плати отчислението, и лицето, което в крайна сметка плаща отчислението на автора.[35] Първото е законодателно определено от държавите-членки в тяхното национално право, а второто бива задължено за плащане на отчислението по силата на договор, сключен с първото. Тук следва също да уточним, че с договора, сключен между задълженото по закон лице и всяко друго лице, се цели разпределяне на крайната тежест за плащане, а не доброволно встъпване в дълг на това друго лице, както ясно се вижда от фактическата и правна обстановка в главното производство. В този смисъл, поемането на тежестта на крайното плащане се явява една възможност задълженото по закон лице договорно да задължи другиго спрямо себе си, а не спрямо автора, за понасяне тежестта на плащането.
За да придобием още по-ясна представа за проблема, следва да погледнем отблизо националните законодателства на някои държави-членки. Както ще видим по-надолу, кръгът от лица, задължени за плащане на отчислението, е различен, в отделните държави-членки. Например, националните законодателства на Обединеното кралство и Нидерландия, за които правото на отчисление е непознато преди приемането на Директивата, определят за лице, задължено за плащане на отчислението, купувача, редом до продавача.[36] В тази връзка, член 13 (1) и (2) от Artist’s Resale Right Regulations, законодателят на Обединеното Кралство държи представителя на купувача и самия купувач солидарно задължени за плащане на отчислението, редом до продавача и неговия представител, но не определя кой измежду тях понася крайната тежест на плащането.[37] В Нидерландия законодателното status quo е подобно. Член 43c (1) от Auteurswet (Закон за авторското право) налага солидарна отговорност на професионалните търговци, извършващи сделки с произведения на изкуството, но също така мълчи за лицето, което в крайна сметка плаща.[38] В Германия, където правото на отчисление на автора е защитено дълго преди приемането на Директивата, член 26 от Urheberrechtgesetz (Закон за авторското право) също предвижда солидарна отговорност за продавача и купувача, но при условие че продавачът не участва в качеството си на търговец.[39] Въпреки това, германският Urheberrechtgesetz също не посочва лице, което в крайна сметка да понесе тежестта на плащането. Малко по-различна е уредбата в член 7 (1) от ирландския Artist’s Resale Right Regulations, който споменава само продавача като лице задължено за плащане на отчислението, но и там не откриваме законодателна уредба на въпроса относно тежестта за крайно плащане.[40] На следващо място, според член 20а (5) от българския Закон за авторското право и сродните му права положението не е по-различно.[41] Законът определя като солидарно отговорни продавача и посредника в търговията с произведения на изкуството, и не определя кой плаща в крайна сметка. Както е видно от направения анализ, разгледаните държави-членки не уреждат законодателно въпроса, що се отнася до лицето, което понася крайната тежест за плащане на отчислението, което поражда въпроси, сходни с този в коментираното дело.
Както се вижда от гореизложеното, някои държави-членки са се възползвали от свободата си на преценка и са определили две или повече лица, измежду професионалните търговци на изкуство, които да носят солидарна отговорност за плащане на отчислението. Това, от своя страна, прави възможно договарянето между тези лица относно разпределянето на крайното плащане. За разлика от това, в други национални законодателства, където не е уредена солидарна отговорност между тези лица, подобна възможност е под въпрос, преди произнасянето на решението по Christie’s. И при двете хипотези, обаче, сме изправени пред въпроса дали тези лица могат да се договорят с всяко друго лице, извън техния кръг, че то ще понесе крайната тежест за плащане на отчислението. В това отношение, развилият се пред френските съдилища спор дава повод на Cour de cassation да отправи преюдициален въпрос към Съда на ЕС дали Директивата допуска подобни договори. Както бе изложено в предишния раздел, Съдът на ЕС отговаря, че Директивата не се противопоставя на сключването на такива договори при условие, че те не засягат отговорността на задълженото по закон лице спрямо автора.
Б. РЕШЕНИЕТО ДАВА ВЪЗМОЖНОСТ ЗА ДОГОВОРНО РАЗПРЕДЕЛЯНЕ НА ТЕЖЕСТТА ЗА ПЛАЩАНЕ НА ОТЧИСЛЕНИЕТО, КАТО СЪЩЕВРЕМЕННО ГАРАНТИРА ИКОНОМИЧЕСКИЯ ИНТЕРЕС НА АВТОРА
Както Съдът на ЕС излага в Christie’s – за да бъде постигната целта на Директивата, държавите-членки трябва да предвидят в полза на автора право на отчисление при препродажба, което да бъде изплащано на автора.[42] Въпреки това, тази цел не би била действително постигната без ефективни средства на национално ниво, що се отнася до реализирането на това право. В тази връзка, Съдът на ЕС добавя, че именно държавите-членки са отговорни за действителното изплащане на отчислението в полза на автора, създавайки подходящи условия за ефективното реализиране на правото на отчисление при препродажба.[43] Още повече, ако икономическият смисъл, заложен в правото на отчисление при препродажба, е участието на автора в икономическия успех на неговото произведение, то именно действителното и справедливо заплащане на отчислението е това, което правото трябва да гарантира.
Внимателен анализ на правоотношенията, които съществуват във връзка с правото на отчисление при препродажба на автора, ни дава ясна картина относно проблемите, които могат да възникнат при реализирането на неговия икономически интерес. Преди всичко, това е правоотношението между автора и лицето, задължено да плати отчислението. На следващо място се нарежда отношението, което води до спора в главното производство. По същество става дума за договорно отношение.[44] В тази връзка, следва да разгледаме, как би се развило правоотношението на автора със задълженото по закон лице, в случай, че той реши да пристъпи към изпълнение на своето притезание. Също така, трябва да обърнем внимание и на развитието на правоотношението между задълженото по закон лице и това лице, което се е задължило да плати по силата на договор, сключен с него. В тези държави-членки, където задълженото по закон лице е само едно, за автора не съществува друга възможност за удовлетворяване, освен да пристъпи към изпълнение срещу това лице. От друга страна, в тези държави-членки, където е определена солидарна отговорност между няколко лица, задължени по закон за плащане на отчислението, авторът може да иска плащане от всяко едно от тях. Дори в случай, че те договорно са определили помежду си, кой да понесе тежестта на крайното плащане, това по никакъв начин не засяга въпроса с удовлетворяването на автора като кредитор. Той може да пристъпи към изпълнение срещу всяко едно от тези лица, тъй като договорното разпределяне на тежестта за плащане не му е противопоставимо.
Това важи и за случаите, в които лицето или лицата, задължени по закон, сключат подобен договор с всяко друго лице извън техния кръг. В такъв случай, авторът следва да прибегне към изпълнение на притезанието си срещу лицето, което законът му посочва като негов длъжник, без да се интересува от това, какви договори е сключил последният относно дължимото плащане.
На следващо място, отделно стои въпросът, как биха се развили правоотношенията между единствения определен по закон длъжник и всяко едно друго лице, с което той има сключен договор. В случай на плащане отстрана на задълженото по закон лице, то може да заведе иск срещу лицето, с което има сключен договор за разпределяне на тежестта за крайното плащане, основавайки се на този договор. По същия начин би се развило правоотношението между един или всички солидарно отговорни длъжници на автора и всяко друго лице, извън техния кръг, с което има сключен договор. Подобен иск би следвало да може да бъде предявен в същото дело, в което авторът е предявил своето притезание, но това зависи от гражданско процесуалните закони на отделните държави-членки.[45] При всички положения, договорът между тези лица не може да се противопостави на автора, когато той реши да прибегне към изпълнение на своето притезание. В противен случай се засяга икономическия интерес на автора. Именно поради това, Съдът на ЕС постановява в Christie’s, че Директивата не се противопоставя на сключването на договори относно разпределянето на тежестта на крайното плащане, но само при условие, че задължението на лицето, което законът определя да плати отчислението, по отношение на автора не е засегнато.[46]
В. ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА РЕШЕНИЕТО ВЪРХУ НАЦИОНАЛНОТО ПРАВО
Произнасянето на Christie’s неизбежно оказва влияние върху приложението на националното право, по отношение на правото на отчисление при препродажба. Както видяхме в предишните раздели, националните законодателства на държавите-членки съдържат неясноти относно възможността за договорно разпределяне на крайната тежест за плащане на отчислението. Още повече, че субектите на правото не могат да черпят права директно от разпоредбите на Директивата, тъй като в подобни случаи тя няма директен ефект. Тази невъзможност е обусловена от няколко факта. На първо място, предпоставка за директния ефект на определена директива е нейните разпоредби да са ясни, точни и безусловни, което в случая не е изпълнено, тъй като Директивата не съдържа никакви разпоредби относно подобно договорно разпределяне на тежестта за плащане.[47] На следващо място, необходимо е държавата-членка да не транспонирала правилно определена директива или да не я е транспонирала изобщо, до срока, определен за това в последната, за могат разпоредбите й да имат директен ефект.[48] В конкретния случай, Директивата не предвижда държавите-членки да въведат в националните си законодателства подобни договори. Следователно, можем да заключим, че държавите-членки не могат да бъдат държани отговорни за това, че не са предвидили изрично в националните си законодателства възможността за тяхното сключване. На последно място, дори горните условия за директен ефект на разпоредбите на определена директива да са изпълнени, то позоваването на разпоредбите на самата директива не е възможно срещу частноправни субекти.[49] И тъй като, конкретният случай касае взаимоотношения между частноправни субекти, то те не могат да се позоват директно на разпоредбите на Директивата в съдебен спор между тях. В такъв случай, националните съдилища на държавите-членки са тези, който трябва да тълкуват възможностите, които тяхното национално право предоставя на субектите да упражняват свободата си на договаряне, в светлината на Директивата, във възможно най-голяма степен, за да гарантират постигането на нейните цели.[50] Както е видно от главното производство в Christie’s, френските съдилища не са сигурни доколко упражняването на подобна възможност, съгласно тяхното национално право, няма да препятства постигането на целите на Директивата и именно поради това се обръщат към Съда на ЕС. С произнасянето на Christie’s, последният осигурява еднакво тълкуване на разпоредбите на Директивата от националните съдилища по отношение на действителността на подобни договори и при какви условия те са допустими, без обаче да задължава държавите-членки да приемат подобни договори за действителни.
В тази връзка, влиянието на Christie’s върху националната съдебна практика е двустранно. От една страна, решението създава яснота относно допустимостта на подобни договори, съобразно Директивата, и условията, при които националните съдилища могат да ги приемат за действителни. В допълнение на това, професионалните търговци на изкуство могат да се позовават на решението в Christie’s, когато действителността на подобни споразумения е атакувана в съда, ако последните отговарят на условията, определени в решението. Въпреки това, националните съдилища не са длъжни да приемат такива споразумения за действителни, ако не са изпълнени условията за тяхната действителност, заложени в националното им право. На следващо място, авторите могат да разчитат на Christie’s, когато срещу изпълнението на тяхното притезание е възразено, че с договор е уговорено друг да понесе тежестта на плащането. В такива случаи, националните съдилища трябва да откажат да приемат споразумението като противопоставимо на автора и трябва да държат задълженото по закон лице отговорно за плащането на отчислението, за да гарантират икономическия интерес на автора. От друга страна, решението създава ex ante пространство за договаряне между професионалните търговци на изкуство, като дава възможност те договорно да разпределят тежестта за крайно плащане на отчислението, нещо, което не бе ясно преди произнасянето на Christie’s. Още повече, подобни споразумения могат да бъдат сключени не само като клауза в общите условия за продажба на търговците на изкуство, но също така подобни клаузи могат да бъдат включени и в идивидуални договори. На последно място, тежестта на крайното плащане може също така да бъде поделена между задълженото по закон лице и всяко друго лице, като всяка от страните поеме плащането на съответна част от отчислението.
V. ЗАКЛЮЧЕНИЕ
Няколко извода могат да бъдат направени от решението на Съда на ЕС в Christie’s. Първо, позицията на Съда на ЕС, що се отнася до възможността за договори, разпределящи крайната тежест за плащане на отчислението, трябва да бъде приветствана, затова че дава възможност на професионалните търговци осъществяващи сделки с произведения на изкуството да упражняват тяхната свобода на договаряне. Освен това, решението създава правна сигурност, що се отнася до действителността на подобни договори. На второ място, грижата, с която Съдът на ЕС се отнася към гарантирането на икономическия интерес на автора, трябва също да бъде отчетена. Именно икономическият интерес на автора е в основата на целения с Директивата резултат. Ако той не бъде еднакво гарантиран и действително реализиран в отделните държави-членки, то би било невъзможно да се избегнат нарушения в конкурентната среда, необходима за нормалното функциониране на пазара на изкуство в ЕС. В този смисъл, решението отчита едновременно интереса и на търговците на изкуство, и този на автора.
***
Линк към резюмето на английски език: PROFESSIONAL ART TRADERS CAN CONTRACTUALLY ALLOCATE THE BURDEN OF PAYMENT OF THE RESALE ROYALTY DUE TO THE AUTHOR
***
* Авторът е Магистър по право от Университета за национално и световно стопанство и Магистър по право на Европейския съюз от Университета в Маастрихт, Холандия. Понастоящем е докторант по Право на Европейския съюз и Международно частно право в Института за държавата и правото към БАН.
[1] Annette Kur and Thomas Dreier, European Intellectual Property Law: Text, Cases and Materials, Edward Elgar Publishing, 2013, стр. 273.
[2] Бернска конвенция за закрила на литературни и художествени произведения, от 9 септември, 1886 год.
[3] Директива 2001/84 на Европейския парламент и Съвета от 27 септември 2001 година относно правото на препродажба в полза на автора на оригинално произведение на изкуството, Официален вестник L 272, 13/10/2001, Глава 17 Том 001 стр. 240 – 244.
[4] Вж. съображение 9 към Директивата.
[5] Ibid. съображение 11.
[6] Ibid. съображение 14.
[7] Доклад на Комисията до Съвета, до Европейския парламент и до Европейския икономически и социален комитет за прилагането и въздействието на Директивата относно правото на препродажба (2001/84/EC), COM (2011) 878 окончателен от 14.12.2011.
[8] Дело C-41/14 Christie’s France SNC срещу Syndicat national des antiquires, ECLI:EU:C:2015:119.
[9] Вж. съображение 13 към Директивата.
[10] Член 6 (1) от Директивата. Вж. в тази връзка, Дело C‑518/08 Fundación Gala-Salvador Dalí and VEGAP, [2010] ECR I-3091, в което Съдът на ЕС постановява, че член 6 (1) от Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че допуска разпоредба от националното право, която запазва правото на отчисление при препродажба само за наследниците по закон и изключва налседниците по силата на завещание.
[11] Член 8 (1) от Директивата препраща към разпоредбата на член 1 от Директива 93/98/ЕИО, която е отменена с Директива 2006/116/ЕО на Европейския парламент и Съвета, от 12 декември 2006, относоно срока за закрила на авторското право и някои сродни права.
[12] Член 1 (4) от Директивата.
[13] Член 1 (2) от Директивата. Вж. също съображение 18 към Директивата, където е посочено, че правото на препродажба не следва да обхваща действията по препродажба, осъществвани от частни лица, за музеи с нестопанска цел, които са отворени за обществеността.
[14] В член 2 (1) от Директивата са примерно избоени някои от обектите на правото на препродажба.
[15] Вж. съображение 19 към Директивата.
[16] Член 1 (3) от Директивата. Вж. също съображение 18 към Директивата.
[17] Член 3 (1) и (2) от Директивата.
[18] Член 4 (1) от Директивата.
[19] Член 267 от ДФЕС.
[20] Loi n° 2006-961, du 1er août 2006, relative aux droits d’auteur et aux droits voisins dans la société de l’information (JORF, 3 August 2006, p. 11529).
[21] Параграф 11 от решението.
[22] Ibid. пара. 13.
[23] Дело C‑518/08 Fundación Gala-Salvador Dalí and VEGAP, [2010] ECR I-3091, пара. 27.
[24] Параграф 15 от решението.
[25] Ibid. пара. 16.
[26] Ibid. пара. 17.
[27] Дело C‑462/09 Stichting de Thuiskopie, [2011] ECR I-0000, пара. 34.
[28] Параграф 18 от решението.
[29] Ibid. пара. 20.
[30] Ibid. пара. 23 и 24.
[31] Ibid. пара. 30.
[32] Ibid. пара. 31.
[33] Ibid. пара. 32.
[34] Вж. в това отношение, op. cit. supra бележка 12.
[35] Вж. параграфи 25 и 27 от решението.
[36] Charlotte Waelde, Graeme Laurie, Abbe Brown, Smita Kheria, and Jane Cornwell, Contemporary Intellectual Property: Law and Policy (3rd edition), Oxford University Press, 2013, стр. 108.
[37] Artist’s Resale Right Regulations 2006, (S.I. 2006/346).
[38] Auteurswet, van 23 september 1912.
[39] Gesetz über Urheberrecht und verwandte Schutzrechte, vom 9. September 1965 (BGBl. I S. 1273).
[40] European Communities (Artist’s Resale Right) Regulations 2006, (S.I. No. 312 of 2006).
[41] Закон за авторското право и сродните му права, (Държавен вестник, брой 56 от 1993г.)
[42] Вж. в това отношение, op. cit. supra бележки 26 и 28.
[43] Ibid.
[44] Вж. в това отношение, op. cit. supra note 33.
[45] В това отношение, чл. 219, ал. 3 от ГПК дава такава възможност на задълженото по закон лице, в случай, че авторът е предявил иск срещу него за своето притезание, да привлече в производството, като помагач, лицето, с което е сключил договор за резпределяне на тежестта за плащане на отчислението и да предяви обретен иск срещу него.
[46] Вж. в това отношение, op. cit. supra note 34.
[47] Дело C-226/07 Flughafen Köln/Bonn GmbH срещу Hauptzollamt Köln [2008] ECR I-5999, пара. 22-23; също така, Дела C-152-154/07 Arcor AG & Co KG и други срещу Bundesrepublik Deutschland [2008] ECR I-5959, пара. 39-44.
[48] Дело 8/81 Becker срещу Finanzamt Münster-Innenstadt [1982] ECR 53; Дело C-316/93 Vaneetveld срещу
Le Foyer SA [1994] ECR I-763, пара. 18-19; Дело C-141/00 Ambulanter Pflegedienst Kügler GmbH срещу Finanzamt für Körperschaften I in Berlin [2002] ECR I-6833, пара. 52-60; Дело C-246/06 Navarro срещу Fondo de Garantía Salarial (Fogasa) [2008] ECR I-105, пара. 25-30; Дело C-138/08 Hochtief AG срещу Tanácsa Közbeszerzési Döntőbizottság [2009] ECR I-9889, пара. 24-30.
[49] Дело 152/84 Marshall [1986] ECR 723, пара. 48.
[50] Дело 80/86 Kolpinghuis Nijmegen [1987] ECR 3969, пара. 13; Дело C‑212/04 Adeneler и други [2006] ECR I‑6057, пара. 108; Дело C-268/06 Impact [2008] ECR I-2483, пара. 98; Дело C‑378/07 Angelidaki и други [2009] ECR I‑0000, пара. 197; и Дело C-12/08 Mono Car Styling [2009] ECR I-6653, пара. 61.