проф. д-р Жасмин Попова

доц. д-р Александър Корнезов^*

 

Сагата с присъединяването на Европейския съюз към Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи (накратко ЕКПЧ) все повече заприличва на лабиринт, чийто изход остава илюзорен. Причините за това са многобройни, но основната от тях най-вероятно се крие в радикалното разминаване между политическия и правен популизъм, който представя присъединяването като безспорна еманация на наднационалната защита на правата на човека в общоевропейското пространство, и трезвия юридически анализ на конкретните правни последици от това присъединяване за правопорядъка на Европейския съюз.

Въпреки че въпросът дали ЕС следва да се присъедини към ЕКПЧ вече не стои на дневен ред, след като Договорът от Лисабон даде утвърдителен отговор, последният постави и редица условия, на които трябва да отговаря въпросното присъединяване. Така, макар и ЕС да се самозадължава да се присъедини към ЕКПЧ, това задължение не е безусловно.

След кратък исторически обзор на процеса на присъединяване, статията разглежда условията, на които това присъединяване трябва да отговаря, както и юридическите пречки пред присъединяването, идентифицирани от Съда на ЕС в становище 2/13.

На първо място се разглежда въпросът дали предвиденото присъединяване на ЕС към ЕКПЧ накърнява специфичните особености и автономията на правото на Съюза. В тази връзка подробно се изследва и обосновава необходимостта предстоящото присъединяване изрично (1) да урежда съотношението между чл. 53 ЕКПЧ и чл. 53 от Хартата; (2) да предвижда механизъм за отстраняване на риска от накърняване на принципа на взаимното доверие между държавите членки на ЕС; и (3) да гарантира, че преюдициалното производство няма да бъде заобиколено посредством производството за даване на консултативни становища, установено в Протокол № 16 към ЕКПЧ.

Второ, статията разглежда причините, поради които присъединяването на ЕС към ЕКПЧ би могло да засегне изключителната компетентност на Съда на ЕС да се произнася, съгласно чл. 344 ДФЕС, по спорове между държавите членки на ЕС, които влизат в приложното поле на правото на ЕС. В тази връзка се подчертава необходимостта да се уреди ясно и недвусмислено съотношението между чл. 344 ДФЕС и чл. 33 и 55 ЕКПЧ, които от своя страна предвиждат изключителна компетентност на ЕСПЧ да се произнася по спорове между държави страни по Конвенцията.

Трето, за да се съхрани автономния характер на правото на ЕС е необходимо да се изключи всяка възможност ЕСПЧ да се произнася по разпределението на компетентности между държавите членки и Съюза в случаите, в които и държава членка (държави членки), и ЕС са ответници в производството пред ЕСПЧ. В тази връзка статията разглежда дали предвидения механизъм на съответника отговаря на изискванията на правото на ЕС.

Четвърто, особено внимание е отделено на предложението за създаване на ново специфично производство, т. нар. производство за предварително произнасяне на Съда на ЕС, което цели, от една страна, да гарантира изключителната компетентност на Съда на ЕС да тълкува и да отменя разпоредби от правото на ЕС и, от друга страна, да осигури спазването на принципа на субсидиарността (чл. 35, ал. 2 ЕКПЧ) в особения контекст на ЕС. Това производство се задейства в случаите, в които ЕСПЧ е сезиран с жалба, касаеща съвместимостта на правото на ЕС с Конвенцията, без преди това Съдът на ЕС да е имал възможност да тълкува това право. В тези случаи се предлага производството пред ЕСПЧ да се спре и въпросът да бъде отнесен първо до Съда в Люксембург като едва след произнасянето на последния, производството пред ЕСПЧ да се подновява. Статията изследва дали и доколко това производство е в унисон с условията за присъединяване, предвидени в Договорите.

Пето, разглеждат се последиците от присъединяването върху съдебния контрол по отношение на общата външна политика и политиката по сигурност (ОВППС) на ЕС. Доколкото Съдът на ЕС не е компетентен да контролира законосъобразността на действията и бездействията на европейските институции в областта на ОВППС, поставя се въпросът дали предвиденото присъединяване на практика би оправомощило ЕСПЧ да се произнася относно съответствието с ЕКПЧ на определени актове, действия или бездействия на институциите на ЕС в областта на ОВППС.

При всички положения, след  повторното негативно становище на Съда на ЕС без съмнение единственият изход е подновяване на преговорния процес и съобразяване на проектоспоразумението със съображенията на Съда. Някои от проблемите, идентифицирани от Съда, биха могли сравнително лесно да бъдат отстранени посредством по-прецизната редакция на клаузите на споразумението. Други обаче изискват далеч по-задълбочен анализ, а вероятно и по-радикални промени. Не е изключено присъединяването да е възможно едва след промяна в Договорите или съответно промяна в самата Конвенция. Това само по себе си значително ще усложни процеса на присъединяване, а вероятно и ще го забави. Естествено подобни промени предпоставят наличието на политическа воля от страна на двете договорящи страни. Бъдещето ще покаже дали такава е налице.

***

Линк към цялата статия на български език: ПРИСЪЕДИНЯВАНЕТО НА ЕС КЪМ ЕКПЧ – МЕЖДУ ТРЕЗВИЯ ПРАВЕН АНАЛИЗ И ПОПУЛИЗМА

***

* Изразените мнения са лично на автора и не ангажират по никакъв начин институцията, в която работи.