Иво Хинов, съдия в Специализиран наказателен съд

 

Чрез европейската заповед за арест (ЕЗА) една държава може да поиска от друга държава да ѝ предаде определено физическо лице, с цел провеждане на наказателно производство против него или с цел изпълнение на вече наложено наказание „лишаване от свобода”. ЕЗА се регулира от Рамково решение 2002/584 (РР), като основният принцип е нейното изпълнение (чл. 1, ал. 2 РР). При все това, доколкото институтът на ЕЗА е наследник на екстрадицията и заимства множество нейни характерни черти, са налице и определени ограничения за такова предаване.

Едно от най-важните ограничения е т.нар. „специално правило” или „принцип на особеността” по чл. 27 ал.2 РР. Неговото съдържание е забраната търсеното лице, след като бъде предадено в изпълнение на ЕЗА, да бъде обект на наказателно преследване (провеждане на наказателно производство против него или изпълнение на вече наложено наказание „лишаване от свобода) за деяние, което е било извършено преди предаването и което е различно от онова, за което е предадено. Т.е. търсеното лице придобива един своебразен имунитет срещу наказателно преследване за други, вече извършени деяния, извън онези, посочени в ЕЗА.

Това „специално правило” не се прилага в определени хипотези. Една от тях е ако търсеното лице, след като е освободено, остане на територията на държавата, издала ЕЗА (чл.27 ал.3 б.”а” РР)[1]; друга от тях е даване на съгласие от изпълняващата държава (чл.27 ал.4 вр ал.3 б. „ж” РР). Т.е. държавата, която е изпълнила ЕЗА и е предала лицето, придобива специфично правомощие –  да се съгласи това лице да бъде наказателно преследвано за други предходни деяния. Това правомощие е твърде сходно с правомощието да признае и изпълни ЕЗА и да предаде лицето за наказателно преследване за определено деяние. Това е така, доколкото изпълнението на ЕЗА и предаването на лицето дават възможност за провеждане на наказателно преследване на конкретното деяние, посочено в ЕЗА; респективно правомощието по чл. 27 ал.4 РР дава възможност за такова наказателно преследване относно други деяния, непосочени в ЕЗА.

Така практически се реализира следната ситуация. Държавата А издава ЕЗА срещу лицето Х за определено деяние. Държавата В изпълнява тази ЕЗА и предава Х на държавата А. Ако след това държавата А (или която и да е друга) поиска да съди или накаже Х за друго деяние (извършено преди това предаване), тя трябва да поиска съгласие от държавата В – което тя по принцип е длъжна да даде.

Възможни са усложнения. Така по делото West (С‑192/12 PPU, решение от 28 юни 2012 г.) три държави последователно искат едно и също лице, с цел наказателно преследване. И по-конкретно се реализира следното: държавата А издава ЕЗА, въз основа на която държавата В ѝ предава обвиняемия. След като държавата А го осъжда, държавите С и Д издават две ЕЗА, като всяка го търси за нейното наказателно преследване. Тези ЕЗА са изпратени към държавата А, където обвиняемият се намира към този момент. Държавата А решава да го предаде на държавата С, но изразява и съгласие след това търсеното лице да бъде предадено и на държавата Д. След като приключва наказателното производство в държавата С, тя решава да го предаде на държавата Д – но си задава въпроса относно „специалното правило”. Тя има съгласието на държавата А, но търси и съгласието на държавата В, която първа подред е предала лицето при изпълнението на ЕЗА. Ала държавата В се дезинтересира и отказва да отговори. Т.е. липсва нейно съгласие. При тази фактическа обстановка Съдът на ЕС се занимава с въпроса от коя държава следва да се търси съгласие – от първата предала лицето (държавата В), от втората предала лицето (държавата А) или от двете.  Съдът приема (т.51-52), че това съгласие следва да се търси от „изпълняващата държава членка”, съобразно текста на чл. 28 ал.2 РР, а това означава последната предала го държава (или държавата А). В своя диспозитив ясно посочва преминаване на правомощието да се даде съгласие за предаване от първата предала държава към по-късно предала държава: „ …когато съответното лице е предавано няколко пъти между държави членки въз основа на последователни европейски заповеди за арест, последващото му предаване на друга държава членка, различна от тази, която последно го е предала, зависи от съгласието само на държавата членка, извършила последното предаване.”

 

Подобна е и хипотезата по по-новото произнасяне на Съда на ЕС, по делото на ХС по С-195/20 (Решение от 24 септември 2020 г.). Тук не се касае за поредица държави, които искат да съдят едно лице за различни деяния, а за една държава, която издава две последователни ЕЗА за две различни деяния, изпратени в две различни държави, в които към този момент последователно се намира търсеното лице. След предаването му от втората държава тя иска да го съди за трето деяние. Отново възниква същия въпрос  – коя от двете държави следва да даде съгласие за това.

Съдът на ЕС достига до краен отговор, който е в съответствие с решението по С-192/12 West, ала въз основа на мотиви, към които би могло да се отправи известна критика.

Фактите по делото са следните. Лицето ХС е осъден в Германия на условно наказание „лишаване от свобода” (първо дело). Впоследствие е заминал за Португалия. В рамките на друго, различно немско наказателно производство (второ дело) е издадена ЕЗА, която е изпълнена и той е предаден от Португалия. След предаването му е осъден на реално наказание „лишаване от свобода”, което започва да изтърпява. Междувременно е приведено в реално изпълнение условното наказание по първото дело. Също така се установяват данни за започване на трето наказателно производство против него (трето дело).

Тук вече проявява своето действие „специалното правило” по чл. 27 ал.2 РР. При предаването си от Португалия ХС не се е отказал от това „специално правило” и така е придобил имунитет – а именно германските власти не могат да започнат това трето наказателно производство против него, доколкото деянието е било извършено преди това предаване. Те следва да поискат съответно разрешение от Португалия. Също така немските власти преценяват, че това „специално правило” се отнася и до привеждането в изпълнение на условното наказание по първото дело.

Поради което немските власти искат разрешение от Португалия – но само за привеждането в изпълнение на наказанието по първото дело. Доколкото Португалия забавя своя отговор и доколкото наказанието по второто по ред осъждане е изтърпяно, ХС е освободен. Той доброволно напуска Германия и отива в Италия.

Респективно немските власти издават втора ЕЗА и я изпращат в Италия, с цел изтърпяване на приведеното в реално изпълнение наказание по първото дело; след това искат и разрешение за провеждане на третото наказателно преследване, по третото дело. Италианските власти го предават за изпълнение на наказанието по първото дело; след това и дават съгласие за това трето наказателно производство. При неговото провеждане ХС е задържан под стража, а след това осъден на 7 години „лишаване от свобода”. Той обжалва, като твърди нарушение на „специалното правило”.

Така възниква въпросът, с който е сезиран Съда на ЕС – коя от двете държави е следвало да даде съгласие за това трето дело – Португалия, която първа по ред го е предала или Италия, която втора по ред го е предала?

Преюдициалният въпрос, отправен от немския Федерален Върховен съд, акцентира на обстоятелството, че ХС доброволно е напуснал Германия – поради което и „специалното правило” е отпаднало. За съжаление Съдът на ЕС е разгледал именно от този аспект казуса; за съжаление не е стъпил на положенията, вече установени по делото С-192/12 West и не се е позовал на отговора, постигнат там – а именно „последната предала държава” е компетентна да даде съгласието – с акцент на „последната”. Вместо това, за да достигне до идентичен краен резултат, е използвал различни мотиви, които – поне според мен – не са убедителни.

Съдът на ЕС приема, че „специалното правило” е тясно свързано с предаването в изпълнение на ЕЗА (т.36-38); както и че то е свързано със суверенитета на изпълняващата държава (т.39). Акцентира, че „това правило изисква издаващата държава членка… да получи съгласието на изпълняващата държава членка” (т.40). Пояснява, че „специалното правило е неразривно свързано с изпълнението на конкретната ЕЗА, чийто обхват е ясно определен” (т.40).

Това са доводите на Съда на ЕС. След това, въз основа на тях, достига до извода в т. 41, че „специално правило” в предходен момент, в периода след предаването на ХС въз основа на първата ЕЗА е давало правомощия на португалските власти да разрешат наказателно преследване; обратното, поради последващото му предаване въз основа на втората ЕЗА от италианските власти, португалските власти вече нямат такова правомощие. Този извод е подсилен и с аргумента, че ако се иска съгласието на двете страни, изпълнили последователно две ЕЗА (Португалия и Италия), това би възпрепятствало ефективността на процедурата по предаване (т.42).

Липсва логическа връзка при достигане на този извод. В т.36-40 ясно се посочва връзката на изпълнената ЕЗА, включително предаването на лицето с възникване на специалното правило. Въз основа на тези аргументи се потвърждава, че Португалия има правомощието да даде разрешение за третото наказателно преследване – доколкото тя първа е предала ХС. Може да се поддържа, че и Италия има такова правомощие, доколкото втора подред също така е предала ХС. Но нищо от аргументите в т.36-40 не води до извода, че правомощията преминават от първата към втората държава.

Съмнителна е тежестта на доводите в т. 42, че не следва да се иска такова съгласие и от двете държави, доколкото това ще намали ефективността на предаването и постигане на целта на РР. Това вече е било установено в т.56-59 от С-192/12 West – и не дава отговор коя от двете държави следва да дава такова съгласие.

По-нататък Съдът на ЕС в т.43 допълнително мотивира извода си, че само Италия, а не Португалия, има правомощието да даде разрешение за третото наказателно преследван: „ХС е напуснал доброволно германската територия…. това лице вече няма право да се позовава на специалното правило във връзка с тази първа ЕЗА”. Налице са и сериозни възражения срещу този довод. По-скоро е точно обратното. С факта на напускането си на тази държава той запазва действието на „специалното правило”, а не го губи. Ако ХС беше останал на германска територия 45 дни след освобождаването си, респективно е напуснал, но доброволно се е върнал там след тези 45 дни, то той щеше да загуби възможността да се позове на специалното правило. В този смисъл е текстът на чл. 27 ал.3 б.”а” РР (цитиран по-долу).

Този довод – че с доброволното си напускане на Германия ХС сам се лишава от привилегията на „специалното правило”, е поставен в центъра на преюдициалния въпрос; възприет е от повечето страни, изразили становище в преюдициалното производство; подробно е защитен от Генералния адвокат. Доколкото Съдът на ЕС многократно се позовава на становището на Генералния адвокат, то следва да бъде резюмирано.

 

Според Генералния адвокат, „специалното правило” намира приложение само докато ХС е на територията на издалата ЕЗА държава; като я напуска, то вече не намира приложение (т.30). При езиково тълкуване достига до извода, че „специалното правило” е пряко свързано с конкретното предаване, което го е породило (т.33-34). При контекстуално тълкуване  достига до извода, че „специалното правило” се отнася за времето, през което лицето се намира на територята на издаващата държава, включително и докато е задържан (т.36) и то не намира приложение относно друго, последващо предаване (т.37). Съобразно телеологичното тълкуване специалното правило преустановява действието си при доброволното напускане на държавата от търсеното лице (т.38), доколкото е неразривно свързано с изпълнението на конкретна ЕЗА (т.41). Достига до извода, че специалното правило се прилага само докато лицето се намира по принуда на територията на издаващата държава; след като то доброволно я напуска, ограничението на специалното правило отпада; то вече не се ползва от тази закрила (т.42). Отново акцентира на доброволното напускане на страната, след което „всичко започва отначало” – като има предвид нова процедура по издаване на ЕЗА (т.43).

Тези аргументи не могат да бъдат наречени убедителни. Основна причина за това е обстоятелството, че в техния център е доброволното напускане на търсеното лице на издаващата държава; именно поради това доброволно напускане се приема, че специалното правило отпада. А в действителност текстът на закона е в точно обратния смисъл.

 

Нито Генералният адвокат, нито Съда на ЕС не взимат предвид нормата на чл. 27 ал.3 б.”а” РР – а именно първото основание за отпадане на специалното правило.

Тази норма следва да се цитира:

„3. Параграф 2 не се прилага в следните случаи:

а) когато лицето е имало възможност да напусне територията на държава членка, в която е предадено, но не е направило това в рамките на 45 дни от окончателното си освобождаване или се е завърнало на тази територия”.

 

Параграф 2 формурира „специалното правило”. Параграф 3 б.”а” посочва, че то отпада, ако търсеното лице, след като вече е освободено, съзнателно остане на територията на държава, в която е било предадено (т.е. тази, която е издала ЕЗА и на която е било предадено с цел наказателното преследване) в продължение на 45 дни от освобождаването си; или макар да е я напуснало, след тези 45 дни се върне на нейна територия.

Т.е. в РР изрично е посочено, че доброволното оставане 45 дни води до отпадане на „специалното правило”. А Съдът на ЕС и Генералният адвокат приемат, че доброволното напускане също така водят до отпадането му. Следователно това тълкуване е проблемно – доколкото е очевидно несъвместимо с изричния текст на закона. Това тълкуване води до отричане на субективното право, ясно формулирано и изрично признато в чл.27 ал.3 б.”а” РР.

Така се оказва, че ако ХС беше останал на територията на Германия 45 дни, то щеше да отпадне „специалното правило” и той щеше да може да бъде съден по третото дело. Това е така, защото чл.27 ал.3 б.”а” РР посочва, че за да запази действието на специалното правило, той е трябвало да напусне страната преди тези 45 дни. И той действително я напуска. След което Съдът на ЕС приема, че това специално правило е отпаднало именно защото е я напуснал.

Така се оказва, че независимо дали ХС остане или напусне Германия в тези 45 дни от освобождаването му, то винаги специалното правило отпада. Ако остане – то отпада по силата на чл. 27 ал.3 б.”а” РР. А ако напусне – то специалното правило отпада, защото не е останал (съобразно мотивите на Съда на ЕС).

Може само да се изрази съжаление, че при своя анализ Съдът на ЕС и Генералният адвокат не са преценили за нужно да тълкуват поставения въпрос в светлината на чл.27 ал.3 б.”а” РР. Тази норма въобще не е спомената от тях.

 

Бих желал да предложа алтернативно тълкуване на закона – с идентичен краен извод.

Напускането на ХС на Германия (без значение доброволно или не) действително е част от фактическия състав, довел до такъв краен резултат, при който не Португалия, а Италия има правомощието, съобразно „специалното правило”, да даде съгласие за наказателното преследване по третото дело. И това е така, защото ХС отива в Италия.

И по-точно ХС загубва привилегията на „специалното правило” – но не защото е напуснал територията на държавата, в която е предаден (Германия), а защото Италия (в която е отишъл) е дала разрешение за третото наказателно преследване. С факта на напускане на страната ХС е осуетил отпадане на „специалното правило” поради оставането му на територията на държавата, в която е предадено. Но така е дал възможност да се реализира друго основание за това отпадане – а именно изричното разрешение в този смисъл на предалата държава.

Както бе посочено по-горе, „специалното правило” отпада поради няколко причини. Първата от тях, по чл. 27 ал.3 б.”а” РР, е доброволното оставане на търсеното лице, а последната от тях, по чл. 27 ал.3 б.”ж” РР, е съгласието на изпълняващия съдебен орган. Или без значение е обстоятелството, че ХС е напуснал страната – след като изпълняващата страна даде своето съгласие, „специалното правило” отпада. Важно е, обаче, да е напуснал страната (независимо доброволно или не), като отиде в друга държава членка. Само така тя ще има възможност да го предаде в изпълнение на втората ЕЗА.

По главното дело, обаче, е налице усложнение. Това съгласие не е дадено от първата изпълнила ЕЗА и предала го държава – Португалия. То е дадено от изпълнилата втората ЕЗА държава – Италия, която втора по ред го е предала на Германия. Т.е. централният въпрос е чие съгласие следва да се търси – на Португалия (първа предала) или на Италия (втора предала) ХС.

Несъмнено това е последната предала държава (каквото е и правното разрешение в С-192/12 West). До този краен отговор е достигнал и Съдът на ЕС. Причина за това, обаче, не е доброволното напускане на ХС на Германия, както приема Съдът. Причина за това е нормата на чл. 27 ал.4 РР. Тя ни дава отговора на въпроса как следва да се реши конкуренцията между две държави, последователно изпълнили ЕЗА, относно това коя следва да даде съгласие за отпадане на „специалното правило”.

 

Тази норма визира реквизитите на искането за отпадане на специалното правило, респективно условията, при които следва да се произнесе сезираната държава. Видно е, че тези реквизити са идентични с основните реквизити на ЕЗА; самото произнасяне е обусловено от условията за произнасяне по ЕЗА.

Следователно това искане е една опростена ЕЗА. При ЕЗА лицето се намира на територията на изпълняващата държава, тя реално физически го предава и така дава позволение за наказателно преследване. При искането по чл.27 ал.4 РР лицето се намира на територията на издаващата държава (която прави това искане), като изпълняващата държава само дава съгласието си за ново наказателно преследване за деяние, извършено преди предаването и непосочено в предходната ЕЗА.

Доколкото искането по чл. 27 ал.4 РР представлява една опростена ЕЗА, то няма пречки да бъде заместено от истинска ЕЗА. А в случая това е и наложително, доколкото ХС, напуснал Германия, се намира в Италия.

Самата същност на системата на РР, включително и на института на ЕЗА, е да се осигури личното физическо присъствие на търсеното лице за нуждите на наказателния процес против него. Поради което и искане по чл. 27 ал.4 РР следва да се направи само ако това лице все още се намира в държавата, в която е било предадено и която иска да проведе ново наказателно преследване против него. Ако то е напуснало тази държава, то искането по чл. 27 ал.4 РР би било неефективно. Даденото разрешение за такова наказателно преследване няма да отстрани базисния му дефицит – липсата на подсъдимия, който да бъде съден или на осъдения, който да изтърпи наказанието си.

В тази хипотеза следва да се издаде ЕЗА спрямо държавата, където се намира това търсено лице. Само така може да се гарантира ефективност – а именно физическото предаване на търсеното лице. Преценка дали да изпълни ЕЗА има само и единствено държавата по изпълнение (в случая Италия). Такава преценка не може да има друга държава, която преди време е била изпълнила първа подред ЕЗА (Португалия). Нито една от нормите на РР, включително и тези на чл.27 РР, не може да се тълкува, като разширяваща пределите на „специалното правило” и до хипотеза, когато е издадена нова ЕЗА спрямо друга изпълняваща държава[2].

Т.е. налице е преминаване на „специалното правило”. Именно това преминаване е посочено в диспозитива на решението по С-192/12 West.

 

Общият принцип е, че съгласието за отпадане на „специалното правило” следва да бъде търсено от държавата, която е изпълнила ЕЗА и е предала търсеното лице. Само тази държава може да изрази съгласието по чл.27 ал.3 б.”ж” РР за ново наказателно преследване за друго деяние.

С напускането на търсеното лице на територията, в която е било предадено, това „специално правило” не отпада, както приемат Съдът на ЕС и Генералния адвокат. Напротив – по този начин търсеното лице гарантира невъзможност за неговото отпадане, което би се случило по реда на чл. 27 ал.1 б.”а” РР, ако доброволно остане повече от 45 дни. Така, напускайки издаващата държава, той осигурява запазване на специалното правило.

Ала, напускайки тази държава, търсеното лице отива в друга държава. А така той се подлага на риск да бъде предаден от тази друга държава, където е отишъл, чрез нова ЕЗА или екстрадиция. Или правото на преценка дали да разреши това ново наказателно преследване преминава[3] в новата държава[4], която е сезирана с тази нова ЕЗА и която вече става изпълняваща държава.

 

И по-конкретно, за което е съгласен Съдът на ЕС и Генералния адвокат – третото подред съдене на ХС е възможно не защото той е напуснал доброволно Германия, а защото Италия е дала съгласие за това. Теоретично погледнато, дори и германските власти първо да са го експулсирали, а след това да са издали ЕЗА, то това нямаше да осуети наказателното преследване по третото дело. То е възможно благодарение на съгласието на Италия – а не защото преди това ХС доброволно[5] е напуснал страната.

Именно поради тези причини под „изпълняващ орган” по чл. 27 ал.3 б.”ж” РР следва да се разбира последната държава, изпълнила ЕЗА. В този смисъл е и произнасянето на Съда на ЕС – макар и с други аргументи.

 

Относно института на преминаване на специалното правило (или по-точно преминаване на правомощието да се даде съгласие за наказателно преследване за деяние, извършено преди предаването и непосочено в ЕЗА).

Както бе посочено по-горе, такова преминаване се наблюдава и по делото С-192/12 West, макар и при по-различна фактическа обстановка. Там Съдът на ЕС е приел за удачно ясно да посочи това преминаване в диспозитива – и така да акцентира на правното му значение за крайното решение. За съжаление по С-195/20 Съдът на ЕС е тръгнал по съвсем различен път – а именно акцентиращ на доброволното напускане на ХС на страната.

Несъмнено именно Италия е страната, която е оправомощена да даде съгласие за провеждане на третото наказателно преследване – ала причина за това е обстоятелството, че с изпълнението на втората ЕЗА вече тя, а не Португалия, е „изпълняващ съдебен орган” по смисъла на чл.27 ал.3 б.”ж” РР. Италия е можела да изпълни втората ЕЗА благодарение на това, че ХС е дошъл на нейна територия – като няма никакво значение дали е напуснал Германия доброволно или принудително.

 

Така се очертава следната зависимост.

Първоначално това „специално правило”[6] е принадлежало на Португалия, която е изпълнила първата ЕЗА. Тя го притежава само защото е изпълнила тази ЕЗА и е предала ХС. Ако Германските власти бяха решили в един по-ранен момент да започнат третото дело, именно от Португалия е трябвало да искат съгласие по чл. 27 ал.3 б.”ж” РР.

Ала ХС отива в Италия, което е довело до издаването на втората ЕЗА и изпращането й до Италия. Тази държавато предава ХС на Германия. Поради това „специалното правило” вече преминава към Италия; тя вече е компетентна да даде съгласието по чл.27 ал.3 б.”ж” РР.

Така се наблюдава едно специфично преминаване на „специалното правило”. То е проекция на специфична остатъчна власт, която предаващата държава запазва относно бъдещото наказателно третиране на предаденото лице. Поради което и при последващото му предаване, въз основа на втора ЕЗА, за втората подред предаваща държава възниква такава остатъчна власт. По този начин „специалното правило” преминава от първата към втората изпълняваща държава.

Не се касае за правна сделка в смисъла на прехвърляне на „специално правило”, а за законови последици, настъпващи от определен юридически факт – изпълнение на ЕЗА. Този факт настъпва два пъти последователно, спрямо две различни държави. Така, при изпълнението на втората ЕЗА се наблюдава едновременно прекратяване на правомощията на по-старата предала държава и възникване на правомощията на по-новата предала държава, да изразяват съгласие по чл. 27 ал.3 б.”ж” РР.

 

Не може да се поддържа, че всяка една държава членка, предавала въз основа на ЕЗА търсеното лице, запазва правомощието си да изразява съгласие по чл. 27 ал.3 б.”ж” РР. Това е отречено от Съда на ЕС както по С-192/12 West, така и по коментираното тук С-195/20, въз основа на аргументи за бързина и ефективност. Нека бъдат изложени в подкрепа допълнителни доводи, изводими от естеството на „специалното правило”.

А именно „специалното правило” не ограничава изпълнението на една ЕЗА. И по-точно, изпълняващата ЕЗА държава не следва да търси съгласието на която и да е друга държава, включително и тази, която преди време е била изпълнила ЕЗА спрямо същото лице[7]. Оттук следва изводът, че това „специално правило” е непротивопоставимо спрямо новата изпълняваща държава. Следователно по принцип не може да има конкуренция на правомощия във връзка със „специалното правило” между първата и втората изпълняващи държави. Това е така, защото държавата, изпълнила първата ЕЗА, притежава правомощието по чл. 27 ал.3 б.”ж” РР само до момента на изпълнението на втората ЕЗА от друга държава. След това тя вече няма подобно правомощие. Специалното правило, разбирано като забрана за наказателно преследване по чл. 27 ал.2 РР, остава неизменно, но се променя държавата, която може да даде съгласие за отпадането му. Налице е фактическо преминаване на „специалното правило”.

Може само да се изрази съжаление, че Съдът на ЕС не се е възползвал от възможността, предоставена от фактологията на С-195/20, да потвърди своя първоначален извод в С-192/12 за преминаване на „специалното правило” към последната изпълнила държава.

 

—-

 

Още един елемент от решението на Съда на ЕС би могъл да бъде обект на внимание – и това е липсата на възможен път на разсъждения относно „специалното правило”.

По главното дело е установено, че немските власти са поискали и получили съгласие от Португалия да приведат в реално изпълнение предходно условно осъждане. Това тяхно решение е можело да бъде обсъдено от Съда на ЕС. И по-точно да се постави въпросът дали „специалното правило” се отнася до привеждане в изпълнение на осъдителна присъда, влязла в сила преди предаването на лицето, ала приведена в изпълнение след това.

Подобен въпрос е бил поставен в С-571/17, но относно гаранцията по чл.4а РР, за възобновяване на задочното производство. Там Съдът е приел, че не се дължи възобновяване, ако само производството по привеждане в реално изпълнение на условно наказание е било задочно, но самото осъждане е било в негово присъствие. Аргументите на Съда са били, че при определяне на наказателната отговорност, включително и размера на наказанието „лишаване от свобода”, търсеното лице е присъствало и е можело да защити правата си. Производството по привеждане в реално изпълнение не визира установяване на престъпно деяние и определяне на наказание, а нарушение на поставените изисквания по време на изпитателния срок, поради което не попада под приложението на чл. 4а ал.1 б.”г” РР (задължително възобновяване). Интерес би представлявал въпросът дали подобно правно разрешение би било относимо във връзка обхвата на специалното правило по чл. 27 ал.3 РР.

Макар и подобен въпрос да не е бил поставен изрично по С-195/20, все пак е бил видим от установените факти и относим към „специалното правило”. Щеше да бъде полезно за развитието на правото, ако Съдът на ЕС, обсъждайки въпроса към коя от двете държави е следвало да се направи искане за даване на съгласие за отпадане на „специалното правило” – Португалия или Италия – беше изложил доводи дали поначало то се прилага за производство по привеждане в реално изпълнение.

 

—-

 

Критиката към решението на Съда на ЕС по С-195/20 може да бъде продължена в още една посока.

В т.39 посочва: „Накрая, както следва от практиката на Съда, специалното правило е свързано със суверенитета на изпълняващата държава членка и дава правото на издирваното лице да бъде наказателно преследвано, осъдено или лишено от свобода само за престъплението, за което се иска неговото предаване”.

Това несъмнено е така – а именно „специалното правило” е създадено с оглед зачитане на суверенитета на изпълняващата държава, а също така и то предоставя определено субективно право на търсеното лице (по-горе наречено дори имунитет за наказателно преследване за деяния, извършени преди предаването и непосочени в ЕЗА). Ала това субективно право не произтича от суверенитета на изпълняващата държава; то произтича от директния ефект на европейското право.

Несъмнено „специалното правило” е проява на държавния суверенитет на изпълняващата държава, още повече, че обичайно се касае за предаване на собствени граждани. Поради това при постановяване на официален акт за предаване на търсеното лице, както и с фактическото му предаване, изпълняващата държава придобива определен интерес относно естеството на бъдещото наказателно правно третиране на това лице в приемащата държава. Проявна форма на този интерес е „специалното правило”.

Ала то е елемент от взаимоотношенията между две суверенни държави – поради което е проявление на публичното международно наказателно право. Самият подсъдим има само житейски, но няма правен интерес да се позовава на него. Издаващата държава е задължена да го спазва пред изпълняващата държава – а не пред подсъдимия. То следва да бъде спазвано не защото при нарушаването му се нарушава някакво процесуално право на подсъдимия[8], а защото при нарушаването му се нарушават публично-правните отношения между предаващата и приемащата държави.

 

При все това, в рамките на системата на Рамково решение 2002/584, търсеното лице придобива субективно право да изисква спазването на „специалното правило” – доколкото то пряко и непосредствено му предоставя имунитет срещу наказателно преследване.

„Специалното правило” се регулира в чл.27 ал.2 от Рамково решение. Държавите членки следва правилно да го имплементират, респективно съдебните органи следва правилно да го прилагат. При правонарушение засегнатото лице има средства за правна защита, признати от самото право на ЕС. А именно, ако определена норма е достатъчно подробна и конкретна, като предоставя ясно определено субективно право на засегнат частен субект (и е изтекъл срокът за имплементиране), то се приема, че РР има относно тази своя конкретна разпоредба директен ефект.

Този правен принцип е приложим и относно принципа на особеността. Нормата на чл. 27 ал.2 РР ясно дефинира определено право на физическо лице – да не бъде наказателно преследвано или да не изтърпява наказание „лишаване от свобода” за деяние, което е било извършено преди предаването му. В чл.27 ал.3 и л.4 ясно са посочени изключенията от това право (или поне претенцията е за тяхната яснота – доколкото не е предвидено последващо уточняване на национално ниво на елементите от фактическия им състав). Поради което следва да се признае пряк директен ефект на тези правни норми.

„Специалното правило” е проява на държавния суверенитет както при екстрадицията, така и при ЕЗА. Ако евентуално българският законодател отмени чл. 31 и чл. 61 ЗЕЕЗА, които го въвеждат на национално ниво (и така, чрез тези норми, предоставят това субективно право на обвиняемия или осъдения), то предадено въз основа на екстрадиция лице няма да се може да се позове на него. Това е така, доколкото Европейската конвенция за екстрадиция не регулира негови субективни права. Ако при тези условия българската държава съди предадено лице за деяние, непосочено в молбата за екстрадиция, респективно в разрешението за екстрадиция, тя ще допусне само нарушение на публично-правните задължения към изпълнилата държава – но няма да наруши правата на подсъдимия; последният няма правен интерес да се позовава на нарушените права на изпълнилата държава, като националното право (след евентуалната отмяна на чл. 31 ЗЕЕЗА) не му предоставя такова право.

Обратното, дори при отмяната на чл. 61 ЗЕЕЗА, предадено въз основа на ЕЗА лице ще се позове на директния ефект на чл. 27 ал.2 РР. В този случай правото на ЕС директно му признава субективното право, без да се нуждае от съдействието на държавата чрез имплементиране.

 

В заключение.

Решението на Съда на ЕС относно компетентната държава, която може да дава съгласие за отпадане на „специалното правило”, със своя краен резултат допълва по естествен начин правното разрешение по С-192/12 West. Ала вместо да продължи същия път на разсъждения, относно преминаване на „специалното правило” от по-старата към по-новата предала държава и така да гарантира последователност, стабилност и разбираемост на своята практика, Съдът на ЕС е предпочел да тръгне по нов път на разсъждения, който не е неуязвим за критика.

И това може да се разглежда като положително явление. Пропастта, която дели правното мислене на Съда на ЕС и на националния юрист, вече не изглежда толкова широка. Защото един от критериите за действително разбиране е способността да се отправи мотивирана критика.

 

***

[1] И по-точно, след окончателното си освобождаване лицето остане повече от 45 дни на територията на държавата, издала ЕЗА, респективно макар и да е я напуснало, след изтичането на тези 45 дни се е върнало обратно в нея – чл. 27 ал.3 б.”а” РР (цитиран по-долу). Предполага се, че така лицето доброволно се отказва от специалното правило, като се съгласява да се подчини на правния режим на тази държава, включително и онзи правен ред, който е относим към наказателното преследване.

[2] Изключение е нормата на чл. 28 РР, която визира специфичната хипотеза, при която издаващата държава става изпълняваща; в този случай тя е обвързана от „специалното правило” при решението си дали да изпълни ЕЗА. Такава е била фактологията по С-192/12 West, която е съвсем различна от тази по настоящето дело.

[3] В действителност не се касае за преминаване като прехвърляне, а по-скоро едновременно погасяване на правомощието на първата държава (Португалия) да даде съгласие за това ново наказателно преследване и възникване на провомощието на втората държава (Италия) да даде такова съгласие. По-долу е коментирано по-подробно.

[4] Необходимо е уточнение. Специалното правило обвързва само издаващата държава – но не и трети държави. Съобразно фактическата обстановка по С-195/20, това специално правило обвързва Германия, която чрез ЕЗА е поискала и получила предаването на ХС от Португалия. Или ХС има възражение относно специалното правило единствено срещу Германия. Това специално правило не обвързва трети държави, които не са взели никакво участие в издаването на ЕЗА от Германия и изпълнението ѝ от Португалия. По-специално тези взаимоотношения и породилото се от тях специално правило не обвързва Италия, където след освобождаването си ХС отива. Поради това ХС няма да може да отправи възражения относно специалното правило срещу италианските власти – както относно евентуално наказателно преследване от италианските съдебни органи, така и относно предаването му на немските власти в изпълнение на ЕЗА.

[5] Когато Съдът и Генералният адвокат акцентират на тази доброволност, в действителност те акцентират на правно ирелевантно обстоятелство. Положението би било същото, ако ХС бе бил експулсиран.

[6] В случая под „специалното правило” се разбила правото по чл.27 ал.3 б.”ж” РР за даване на съгласие за наказателно преследване за деяние, извършено преди предаването и непосочено в ЕЗА.

[7] Изключение е, ако тя самата преди това е получила това лице въз основа на ЕЗА; в този случай намира проявление „специалното правило” – чл.28 РР.

[8] Освен ако такова не е признато в националния закон – чл.31 и чл.61 ЗЕЕЗА.