(Решения на Съда (голям състав) по дела C-456/12, О. и В., и C-457/12, S. и G.)

 

Ростислав Върбанов[1]

 

Въведение

Тетрисът е една от първите, но също така и най-известни видео игри. Съгласно правилата, играчът трябва да напасне парчетата, които се спускат от горната страна на екрана, по начин, който му позволява да запълни цял ред в долния край на екрана. Всяка изцяло запълнена линия изчезва и така играта продължава.

Подобна закономерност може да се наблюдава и в работата на Съда на ЕС. Той е натоварен със задачата да тълкува правото на Съюза във връзка с производства, които са възникнали и протичат пред националните съдилища. Съдът не разполага с механизъм за контрол на преюдициалните запитвания, отправени към него.[2] Следователно, неговата съдебна практика е пряко зависима от запитванията, отправени от националните юрисдикции. Това обяснява защо съдебната практика в определени сфери, като свободното движение на хора например, често може да изглежда объркана и непоследователна. В тази връзка, някои автори като проф. Brunessen Bertrand говорят за обособяването на своеобразни „юриспруденциални блокове“.[3]

Именно тук се проявява приликата между играта на тетрис и работата на Съда: за да може той да установи една последователна и добре обоснована съдебна практика, Съдът трябва да успее да запълни „пролуките“ между вече съществуващите свои решения по такъв начин, че да осигури кохерентност в конкретната юриспруденциална линия.

Решенията по дела C-456/12, O. и B., и C-457/12, S. и G. от 12 март 2014 г. се вписват именно в изобилната и често трудна за систематизиране съдебна практика относно правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на Съюза. По-конкретно, двете дела уточняват условията, при които гражданите на трети страни, членове на семейството на гражданин на Съюза, който е упражнил своето право на свободно движение, могат да придобият право на пребиваване в държавата членка по произход на този гражданин.

Настоящият коментар си поставя за цел да анализира дали решенията на Съда по дела C-456/12, O. и B. и C-457/12, S. и G. успяват да постигнат толкова необходимата систематизация на правилата за предоставяне на производни права на пребиваване на членове на семействата на граждани на ЕС или, вместо това, въвеждат нови неизвестни в сферата, усложнявайки я допълнително.

Факти и обстоятелства

По дело C-456/12, O. и B.

Делото касае случаите на лица O и B, които са граждани на трети страни и имат сключен брак с граждани на Съюза. И в двата случая гражданите на Съюза са упражнили правото си на свободно движение, пребивавали са на територията на друга държава членка без да извършват икономическа дейност и след това са се завърнали в Нидерлания, която е тяхната държава членка по произход.

Г-н О е нигерийски гражданин, който сключва брак с гражданка на Нидерландия (и съответно гражданин на Съюза) във Франция, след което се установява в Испания, където пребивава в качеството си на член на семейството на гражданин на ЕС. Този му статут е удостоверен с документ за пребиваване, издаден от испанските власти и валиден до 2014 г.

Съпругата на лицето О прекарва само два месеца в Испания преди да се върне обратно в Нидерландия поради невъзможността да си намери работа. Независимо от това, тя многократно пътува до Испания, за да прекарва своите ваканции заедно с лицето О. От 1 юли 2010 г. г-н О е регистриран в Нидерландия на същия адрес, като своята съпруга.

Г-н B е марокански гражданин. Според наличните данни, той се запознава със своята партньорка, гражданка на Нидерландия, именно в тази държава, където те впоследствие живеят в продължение на няколко години.

След като нидерландските власти му отказват право на пребиваване, г-н В се премества за няколко месеца в Белгия, където живее в апартамент, нает от неговата партньорка. Двамата живеят заедно известно време, но поради факта, че партньорката на г-н В не си намира работа в Белгия, ѝ се налага да прекарва делничните дни в Нидерландия, а почивните – в Белгия, заедно с лицето В.

Лицето В отпътува за Мароко през април 2007 г., където същата година сключва брак със своята партньорка.

По дело C-457/12, S. и G.

Делото касае случаите на лица S и G, които са членове на семействата на нидерландски граждани, живеещи в Нидерландия, но които редовно пътуват извън страната във връзка с техните професионални ангажименти.

Г-жа S е украинска гражданка, майка на съпругата на гражданина на Съюза. Тя полага грижи за сина на този гражданин на Съюза, който, от своя страна, прекарва 30 % от работното си време (или поне един ден в седмицата) в служебни пътувания до Белгия.

Г-жа G е гражданка на Перу. Именно там тя сключва брак с гражданин на Съюза, след което двамата се установяват заедно в Нидерландия. Работното място на съпруга на г-жа О се намира в Белгия, докъдето той пътува ежедневно. Г-жа G и нейният съпруг имат дете, което има нидерландско гражданство. Тя полага грижи за него както и за детето, което има отпреди брака си с гражданина на Съюза.

 

ПРЕЮДИЦИАЛНИ ВЪПРОСИ

По дело C-456/12, O. и B

Запитващата юрисдикция иска да установи, на първо място, дали правото на ЕС изисква от Нидерландия да предостави право на пребиваване на гражданин на трета страна, който е член на семейството на нидерландски гражданин, ако последният се завръща в своята държава по произход, след като е упражнил правото си на свободно движение и пребиваване, както и от правото да се ползва от услуги в друга държава членка.

При утвърдителен отговор на този въпрос, запитващата юрисдикция иска да установи също така дали се изисква престоят в друга държава членка да има определена минимална продължителност, за да може след завръщането на гражданина на Съюза в държавата по произход, членът на семейството му да получи право на пребиваване.

В случай, че Съдът приеме, че се изисква престой с минимална продължителност, запитващата юрисдикция иска да установи също така дали е необходим период на непрекъснато пребиваване или е достатъчно пребиваването в другата държава членка да е с определена честота, за да може това изискване да бъде изпълнено.

С последния въпрос, запитващата юрисдикция иска да установи дали е необходимо гражданинът на Съюза да се завърне в неговата държава по произход, придружен от гражданина на трета страна, член на неговото семейството, за да може последният да получи право на пребиваване в тази държава, или има допустим период, разделящ моментите на пристигане на двете лица.

По дело C-457/12, S. и G.

По дело C-457/12, S. и G., запитващата юрисдикция иска да установи на първо място дали правото на ЕС изисква от Нидерлания да предостави право на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на нидерландски гражданин, ако последният работи в друга държава членка за работодател, установен там, но продължава да живее в Нидерлания.

Чрез своя втори въпрос по това дело, запитващата юрисдикция иска да установи дали правото на ЕС изисква от Нидерландия да предостави право на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на нидерландски гражданин, ако последният живее и работи за работодател, установен в тази държава, но прекарва част от своето работно време, извършвайки дейности в друга държава членка.

 

ПРИЛОЖИМО ПРАВО НА ЕС

Разглежданите дела повдигат въпроси относно приложното поле и взаимовръзката на различни разпоредби от правната рамка на ЕС. Те могат да бъдат разделени условно в следните две категории: първата съдържа разпоредбите, регламентиращи по общ начин правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на ЕС; втората категория съдържа разпоредбите, даващи по-специфичен израз на тези права, пряко свързан с упражняването на икономическа дейност.

Общи разпоредби, регламентиращи правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на ЕС

С въвеждането на гражданството на ЕС с Договора от Маастрихт, правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на ЕС е регламентирано в Учредителните договори от членове 20 и 21 ДФЕС. Член 20 ДФЕС гласи:

„1. Създава се гражданство на Съюза. Всяко лице, което притежава гражданство на държава-членка, е гражданин на Съюза. Гражданството на Съюза се добавя към, а не замества националното гражданство.

2. Гражданите на Съюза се ползват с правата и имат задълженията, предвидени от Договорите. Те имат, inter alia:

а) правото да се движат и пребивават свободно на територията на държавите-членки; (…)“

От своя страна, член 21, параграф 1 ДФЕС гласи:

„Всеки гражданин на Съюза има право свободно да се движи и да пребивава в рамките на територията на държавите-членки при спазване на ограниченията и условията, предвидени в Договорите, и на мерките, приети за тяхното осъществяване.“

Именно на основание член 21, параграф 1 ДФЕС, Европейският парламент и Съветът приемат през 2004 г. Директива 2004/38/ЕО[4], чийто член 1 гласи:

„Настоящата директива определя:

а) условията, уреждащи упражняването на правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства на свободно движение и пребиваване на територията на държавите–членки;“

Член 2 от посочената директива е озаглавен „Определения“ и гласи:

„За целите на настоящата директива:

1)      „Гражданин на Съюза“ означава лице, което има гражданство на държава членка;

2)      „Член на семейство“ означава:

а)      съпруга/съпругата; (…)

г)    преки роднини по възходяща линия на издръжка, както и такива преки роднини на съпруга/съпругата или партньора, така както е определен в буква б)“

От своя страна член 3, параграф 1 от директивата, озаглавен „Бенефициенти“, предвижда:

„Настоящата директива се прилага за всички граждани на Съюза, които се движат или пребивават в държава членка, различна от тази, на която са граждани, и за членовете на техните семейства (така, както са определени в член 2, точка 2), които ги придружават или се присъединяват към тях“.

Разпоредби, регламентиращи по специфичен начин правото на свободно движение и пребиваване на гражданите на ЕС

В тази категория се включват разпоредбите, които също касаят гражданите на ЕС, но този път разглеждани в по-специфично тяхно качество, което е обвързано с икономическата им дейност: в качеството им на работници мигранти или в качеството им на лица, предоставящи трансгранични услуги. Чисто хронологически, тези разпоредби предшестват общите разпоредби, разгледани по-горе, тъй като фигурират в Учредителните договори от Рим.

Съгласно член 45, параграф 1 ДФЕС:

„Свободното движение на работници се гарантира в рамките на Съюза.“

От своя страна, член 56 гласи:

„В следващите разпоредби се забраняват ограниченията на свободното предоставяне на услуги в рамките на Съюза по отношение на гражданите на държавите-членки, които са се установили в държава-членка, различна от тази, в която се намира лицето, за което са предназначени услугите. “

ЗАКЛЮЧЕНИЕ НА генералният адвокат Sharpston

На първо място, генералният адвокат Sharpston припомня, че наличието на трансграничен елемент предопределя приложимостта на правото на ЕС в сфери, които иначе попадат изцяло в компетентността на държавите членки. По-конкретно, въпреки че гражданите на една държава членка имат безусловно право на пребиваване в тази държава по силата на националното право, при наличието на достатъчна връзка с правото на ЕС, последното също намира приложение. Регламентирайки условията на пребиваване на гражданите на ЕС в тяхната собствена държава („държава по произход“), подобна намеса има за цел да осигури пълната ефективност на разпоредбите относно свободното движение на хора на територията на Съюза. В настоящите дела, трансграничният елемент е наличен под една или друга форма във всяка една от четирите ситуации.

Генералният адвокат Sharpston определя, като централен за своето заключение, въпроса дали отказът на Нидерландия да предостави право на пребиваване на членовете на семействата на своите граждани би ограничило тяхната свобода на движение и пребиваване в рамките на Съюза.

Правото на пребиваване, от което може да се възползва член на семейството на гражданин на Съюза, възниква при две условия: на първо място, необходимо е гражданинът на Съюза, който е основен титуляр на правата на свободно движение и пребиваване, да е упражнил тези свои права; на второ място, необходимо е отказът да се предостави право на пребиваване на членовете на семейството му да ограничава упражняването на правата от страна на титуляра. Ето защо правото на пребиваване, което може да се предостави на член на семейството на гражданин на Съюза, се определя като „производно“ право.

Преюдициалните запитвания по настоящите дела се отнасят до тълкуването на тези две условия. Въпросът дали е необходимо упражняването на правата на свободно движение и пребиваване от страна на гражданина на ЕС да е с определен интензитет, е ключов за настоящите дела. Освен това, в своето решение по дело C-457/12, S. и G., Съдът уточнява параметрите за оценка на възможните ограничения на тези права.

Генералният адвокат Sharpston отбелязва, че ако първоначално, необходимостта от предоставяне на производно право на пребиваване на членовете на семействата на гражданите на ЕС възниква в контекста на икономическите свободи на движение, то, след въвеждането на гражданството на ЕС с Договора от Маастрихт, последното става автономно понятие, независимо от осъществяването на икономическа дейност.

С влизането в сила на Директива 2004/38, членовете на семейството на гражданите на Съюза, които отговарят на определението в член 2, точка 2, автоматично получават право на пребиваване, тъй като законодателят е презюмирал, че отказът за предоставяне на подобно право на тези лица би имал пряко влияние върху избора на гражданина на Съюза да упражни или не правото си на свободно движение.

Макар и да изтъква, че гражданите на ЕС, които вече са се ползвали от закрилата на Директива 2004/38, не би следвало да я губят, в случай на последващо преместване (било то и в посока към държавата по произход), г-жа Sharpston заключва, че директивата не покрива движението на гражданите на Съюза в посока към тяхната държава членка по произход. В подкрепа на това свое заключение, тя посочва, че законодателят видимо не е имал намерение да включва този тип движение в приложното поле на Директивата, тъй като тя не съдържа никакви разпоредби, които да го регламентират.

Тъй като Директивата 2004/38 не намира приложение в настоящия казус, възможността за пораждане на производно право на пребиваване следва да се анализира на основание на член 21 ДФЕС. Съгласно параграф 1, гражданите на ЕС имат право на свободно движение и пребиваване на територията на държавите членки съгласно условията предвидени в Договора и мерките, приети за тяхното осъществяване.

Генералният адвокат изтъква, че настоящият казус е пример за това, как една държава членка третира по-неблагоприятно собствените си граждани спрямо гражданите на други държави членки, намиращи се на нейна територия, доколкото последните попадат в приложното поле на директивата 2004/38. Тя обаче подчертава, че член 21, параграф 1 ДФЕС не ограничава кръга на бенефициенти до гражданите, движещи се в посока, различна от тази към тяхната държава по произход, противно на член 3 на Директива 2004/38.

В конкретните случаи, гражданите на ЕС се явяват на практика „експулсирани“ от собствената си държава по произход поради невъзможността да живеят там заедно с членовете на семейството си. Пред тях се отваря изборът да се установят в друга държава членка или да напуснат територията на Съюза. И в двата случая обаче, правото на движение вече не би могло да се нарече „свободно“ според генералния адвокат Sharpston, и именно това ограничаване на свободата на избор на гражданина погазва неговото право на свободно движение по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС.

Тя също така отбелязва, че Съдът вече е прилагал подобен подход в своето решение по дело Singh[5], което касае случая на работник мигрант, който се завръща в своята държава членка по произход, след като е упражнил правото си на свободно движение в рамките на Съюза. Съдът заключва, че държавата членка по произход е длъжна да предостави, при завръщането на този работник, производно право на пребиваване на членовете на неговото семейство, когато последният е пребивавал с тях в друга държава членка по силата и при спазване на правото на ЕС. Основанието за това решение е, че работникът би бил разубеден да се възползва от правото си на свободно движение, ако няма сигурността, че при завръщането си, той ще може да продължи семейния живот, който е водил в другата държава членка. От това следва, че държавата членка по произход не може да третира своите граждани, завръщащи се на нейна територия, по-неблагоприятно, отколкото те биха били третирани в качеството им на граждани на ЕС в друга държава членка.

Генералният адвокат Sharpston набляга на факта, че гражданинът на ЕС придобива правото да бъде придружаван от членовете на семейството си едва след като е упражнил своето право на свободно движение и пребиваване. Следователно, за да може да изисква от своята държава по произход да бъде третиран не по-малко благоприятно, отколкото би бил третиран другаде на територията на Съюза, гражданина на ЕС трябва преди това действително да е пребивавал на територията на друга държава членка.

Всъщност, нито Директива  2004/38, нито Договорите съдържат определение на понятието „пребиваване“. Съдът, от своя страна, счита, че пребиваването е там, където обичайно или преимуществено са съсредоточени интересите на лицето, и се определя на базата на сбор от различни обективни и субективни обстоятелства.  В този смисъл, не е възможно да бъде дадено преимущество на един-единствен фактор, който да определя пребиваването.

Освен това, генералният адвокат Sharpston счита, че пребиваването не изисква постоянно физическо присъствие на територията на една държава членка.  Това е и основната причина да е необходимо да се определи „произволен „квалификационен” срок  за присъствие”,  на базата на който да може да се определи пребиваването.

Тя, също така, отхвърля довода, че гражданин на Съюза трябва да е пребивавал в друга държава членка непрекъснато в продължение на определен период от време, за да може правото на ЕС да предостави на членовете на семейството му, които са граждани на трети страни, производно право на пребиваване в неговата държава по произход. В подкрепа на тази своя позиция, тя отбелязва, че подобно условие не се съдържа в текста на Директивата 2004/38 и следователно гражданинът на ЕС има право незабавно да бъде придружен от членовете на своето семейство, когато се установява в друга държава членка.

При все това, г-жа Sharpston счита, че въпреки, че продължителността на пребиваването на гражданина на ЕС в друга държава членка е „релевантен количествен“ критерий[6], той не е единственият критерий за оценка на „достатъчността“ на упражняването на правото на свободно движение, а само един от всички, които следва да бъдат взети предвид.

Що се отнася до случаите, в които гражданинът на ЕС упражнява своето право на свободно движение, но без да се установява в друга държава членка, генералният адвокат Sharpston отбелязва, че в решението по дело Carpenter[7], Съдът заключва, че свободата на гражданин на ЕС да предоставя услуги в други държави членки, не би могла да разгърне напълно ефектите си, ако в неговата държава членка по произход са налице препятствия за влизането и пребиваването на неговата съпруга, която полага грижи за неговото дете и по този начин го улеснява в упражняването на тази икономическа свобода.

Тук е важно да се разграничи „активното” предоставяне на услуги (въпрос, който касае в частност дело C-457/12, S. и G.) от „пасивната” свобода на получаване на услуги (елемент от първи въпрос по дело C-456/12, O. и B.). Първата хипотеза е тази, при която гражданинът на ЕС предоставя услуги на получатели в друга държава членка, като за целта се придвижва през границата. Втората, хипотеза касае случая на гражданин на ЕС, който без да извършва професионална дейност отива в друга държава членка, за да получи услуги, които са предоставени на място. В конкретния случай по дело C-456/12, O. и B. става дума за туристически услуги.

Относно „активното” предоставяне на услуги, Генералният адвокат Sharpston смята, че подобно на ситуацията в дело Carpenter, в настоящите случаи Нидерландия следва да предостави производно право на пребиваване на гражданите на трети страни, членове на семействата на нидерландски граждани, които прекарват, в рамките на своите трудови договори, част или цялото си работно време в друга държава членка. Според нея, няма съществена разлика между случая на нидерландски гражданин, който работи в Белгия и нидерлански гражданин, който работи в Нидерландия, но прекарва околко 30% от работното си време в друга държава членка. И в двата случая, отказът на Нидерландия да предостави право на пребиваване на членовете на семейството на своите граждани, може да ги разубеди да останат да живеят в тази държава и следователно да повлияе на условията на упражняване на тяхната икономическа дейност.

За разлика от ситуацията на „активното” предоставяне на услуги, „пасивното” получаване на услуги не предполага развиването на взаимна зависимост между гражданина на ЕС и членовете на неговото семейство. Също така, получаването на услуги е временно явление и, като такова, не би трябвало да изисква предоставяне на право на пребиваване на членовете на семейството на гражданина на ЕС.

Генералният адвокат Sharpston заключва, че тъй като г-н О е пребивавал в друга държава членка заедно с гражданка на ЕС, в качеството на неин съпруг, то от това следва, че тя не бива да бъде третирана по-малко благоприятно при завръщането си в Нидерландия. Това означава, че г-н О би следвало да получи производно право на пребиваване в тази държава, на базата на правото на ЕС и при условията предвидени от Директива 2004/38.

Относно случая на г-н В, генералният адвокат отбелязва, че тъй като не е бил член на семейството на гражданка на ЕС, докато е пребивавал в Белгия, то той не е получил право на пребиваване там на основание правото на ЕС. От това следва, че отказът да му се предостави производно право на пребиваване в Нидерлания не ограничава правата на гражданката на ЕС по член 21 ДФЕС, тъй като упражняването на тези права е преустановено, в момент, в който между двете лица още не е имало семейна връзка.

Що се отнася до г-жа S, според генералният адвокат запитващата юрисдикция следва да провери дали невъзможността на г-жа S да остане в Нидерландия би принудила работника мигрант да търси друга форма на професионална заетост, в рамките на която да не му се налага да пътува или пък да предпочете да се премести в друга държава. Ако отговорът е утвърдителен, то г-жа S следва да получи производно право на пребиваване в Нидерлания на основание на правото на ЕС.

В случая на г-жа G, генералният адвокат Sharpston счита, че поради взаимната зависимост между нея и нейния съпруг, отказът на Нидерландия да ѝ предостави право на пребиваване би могло да го принуди да се премести в съседната държава членка, където работи. Това представлява ограничение на избора му да бъде пограничен работник, което е разновидност на свободата, гарантирана му от член 45 ДФЕС.

Решения на Съда

Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B.

Съдът уточнява, че тези нито чл. 21, параграф 1 ДФЕС, нито Директива 2004/38 предоставят самостоятелно право на гражданите на трети страни, а единствено права, производни от упражненото от гражданин на Съюза право на свободно движение.

След това, Съдът разглежда приложимостта на Директива 2004/38 и заключва, че „от буквалното, систематично и телеологично тълкуване на разпоредбите на [Директивата] следва, че те не позволяват да се изведе производно право на пребиваване в полза на гражданите на трети страни, членове на семейството на гражданин на Съюза, в държавата членка, на която последният е гражданин“.[8]

Причината за това, според Съда, е че член 3, параграф 1 от директивата определя като  бенефициенти единствено гражданите на ЕС, които се движат и пребивават в държава членка различна от тази, на която са граждани. В подкрепа на това свое заключение, Съдът изтъква, че формулировката на редица разпоредби регламентиращи производното право в полза на гражданите на трети страни изключва изрично възможността те да бъдат приложени в държавата членка по произход на гражданина на Съюза.[9]

Съдът също така изключва възможността да приложи директивата спрямо гражданин на Съюза, завръщащ се в своята държава по произход, тъй като неговото право на пребиваване в този случай се регулира от международното право. Тъй като „по силата на принцип на международното право, държава не може да отказва на собствените си граждани да влизат на нейна територия и да пребивават там, Директива 2004/38 единствено урежда условията за влизане и пребиваване на гражданите на Съюза в държавите членки, различни от тази, на която е гражданин.“[10]

След като отхвърля приложимостта на Директива 2004/38, Съдът анализира възможността да се изведе производно право на пребиваване в полза на гражданите на трети страни, членове на семейството на гражданин на ЕС на основание член 21, параграф 1 ДФЕС.

Съдът припомня, че причината за възникване на производно право на пребиваване на основание на този член е наличието на взаимовръзка между предоставянето на това производно право на члена на семейството на гражданин на ЕС и условията на упражняване на правото на свободно движение и пребиваване от страна на този гражданин. Както Съдът вече е приел в своето решение по дело Singh[11] (обсъдено по-горе и от Генералния адвокат) гражданинът на Съюза би бил разубеден да се възползва от правото си на свободно движение, ако няма сигурността, че при завръщането си той ще може да продължи семейния живот, който е водил в другата държава членка.

Важно е да се отбележи, че разглежданата съдебна практика се отнася до случаите на граждани на Съюза, които упражняват правото си на свободно движение във връзка с тяхната професионална дейност. Тоест, те отиват в друга държава членка, където пребивават в качеството си на работници мигранти по смисъла на член 45 ДФЕС, след което се завръщат в тяхната държава членка по произход. Тъй като в случаите по дело C-456/12, O. и B. гражданите на Съюза са пребивавали в друга държава членка, без да извършват професионална дейност (тоест единствено позовавайки се на общите разпоредби, регламентиращи правото на свободно движение и пребиваване) [12], Съдът разглежда дали гореспоменатата съдебна практика е приложима и в тези случаи.

Отговорът на този въпрос е утвърдителен. Според Съда, предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на завръщащ се „пасивен“ гражданин на Съюза, има за цел да премахне същия вид пречка за излизането от държавата членка по произхода му, както в случая на завръщащ се работник мигрант (хипотезата в решение Singh). Гражданинът на Съюза би бил разубеден да се възползва от правото на свободно движение, което му дава член 21, параграф 1 ДФЕС, ако знае, че при завръщане в своята държава членка по произход, той не би могъл да продължи семейния живот, който е развил или укрепил в друга държава членка.[13]

Относно условията за предоставяне на производно право на пребиваване на членовете на семейството на завръщащ се гражданин на Съюза, Съдът уточнява, че те не би трябвало да бъдат по-стриктни от предвидените в Директива 2004/38. Това произтича от изискването, заложено в решението Singh (и потвърдено в последствие в решение по дело Eind[14]), завръщащия се работник да получава в своята държава членка третиране, което да е не по-малко благоприятно от това, на което би имал право в друга държава членка. Следователно, „макар Директива 2004/38 да не се прилага като такавав хипотезата на връщане в държавата членка по произход, тя трябва да се приложи по аналогия и в тези случаи, що се отнася до условията за пребиваване на гражданин на Съюза в държава членка, различна от тази, на която той е гражданин, като се има предвид, че в двата случая гражданинът на Съюза представлява референтното лице, за да може на гражданина на трета страна, член семейството на този гражданин на Съюза, да се предостави производно право на пребиваване. “[15]

След това, Съдът прави важно уточнение относно приложимостта по аналогия на решението по дело Singh в настоящото дело. Той счита, че пречка пред излизането на гражданин на Съюза, който желае да упражни правото си на свободно движение по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС, възниква само когато пребиваването на гражданина на Съюза в друга държава членка е „достатъчно ефективно, за да му позволи да развие или да укрепи семеен живот в тази държава членка.“[16] Това означава, че не всяко пребиваване на гражданин на Съюза в друга държава членка води задължително до възникване на производно право на пребиваване в полза на члена на неговото семейство след завръщането им в държавата по произход на този гражданин.

Съдът счита, че подобно ефективно пребиваване е налице в случай на упражняване на правата по членове 7, параграф 1 и 16, параграф 1 от Директивата 2004/38, но не и по член 6, параграф 1. Това означава, че престой в друга държава членка с продължителност по-малка от 3 месеца (хипотезата, която разглежда член 6, параграф 1) не може да съставлява ефективно пребиваване, тъй като не предполага установяване в друга държава членка „по начин, който би улеснил развитието или укрепването на семеен живот в тази […] държава членка.“[17] В този смисъл, „когато обаче по повод на ефективно пребиваване на гражданина на Съюза в приемащата държава членка, по силата и при спазване на условията по член 7, параграфи 1 и 2 от Директива 2004/38, семеен живот е развит или укрепен в тази последна държава членка“, полезното действие на член 21, параграф 1 ДФЕС изисква от държавата членка по произход да предостави производно право на пребиваване на членовете на семейството на гражданин на ЕС единствено, ако престоят на двамата в друга държава членка надвишава 3 месеца (хипотезата, разглеждана от член 7, параграф 1).[18] А fortiori, подобно право трябва да бъде предоставено при престой в друга държава членка над 5 години (хипотезата, разглеждана от член 16, параграф 1).[19]

Въпреки това, сбор от различни периоди с кратка продължителност в приемащата държава членка не попадат в обхвата на членове 7, параграф 1 и 16, параграф 1 на Директивата 2004/38 и следователно не позволяват възникване на производно право на пребиваване в държавата членка по произход на гражданина на Съюза в полза на член на неговото семейството.

Съдът също така отбелязва, че прилагането на правото на Съюза не може да се разшири до такава степен, че да обхване случаите на злоупотреба с право. Подобна злоупотреба сможе да се установи, ако се докаже, че условията за получаване на право, произтичащо от разпоредбите на правото на ЕС, са изкуствено създадени и следователно целта на тези разпоредби не е постигната. [20]

По-нататък Съдът пояснява, че карта за пребиваване, издадена от една държава членка с цел да удостовери правото на пребиваване на гражданин на трета страна, в качеството му на член на семейството на гражданин на ЕС, има декларативен, а не конститутивен характер. Следователно, тя не може да оправдае предоставянето на производно право на пребиваване на гражданина на трета страна в държавата членка по произход на гражданина на ЕС.

Съдът отбелязва, че лице, гражданин на трета страна, което в нито един момент от пребиваването си в дадена държава членка, не е бил член на семейството на гражданин на Съюза (по смисъла на определението, дадено от Директива 2004/38) не би могло да получи производно право на пребиваване в държавата по произход на гражданин на ЕС, с когото в последствие е сключил брак в трета страна. Конкретно, това означава, че г-н В, който е живял на съпружески начала с нидерландска гражданка в Белгия, но не и като нейн съпруг (тъй като те склюват брак едва след като тя вече се е завърнала в своята държава по произход), не би могъл да получи производно право на пребиваване в Нидерлания на основание член 21, параграф 1 ДФЕС.

Съдът заключва, че член 21, параграф 1 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че в положение, при което гражданин на Съюза е развил или укрепил семеен живот с гражданин на трета страна по повод на ефективно пребиваване по силата и при спазване на условията на член 7, параграфи 1 и 2, или член 16, параграфи 1 и 2 от Директива 2004/38/ЕО, в държава членка, различна от тази, на която е гражданин, разпоредбите на същата тази директива се прилагат по аналогия, когато посоченият гражданин на Съюза се завърне с въпросния член на неговото семейство в държавата членка по произход. При това положение условията за предоставяне на производно право на пребиваване на гражданина на трета страна, член на семейството на този гражданин на Съюза, в държавата членка по произход на последния, по принцип не би трябвало да са по-стриктни от предвидените в посочената директива за предоставянето на производно право на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, който е упражнил своето право на свободно движение, като се е установил в държава членка, различна от тази, на която е гражданин.

Решение на Съда по дело C-457/12, S. и G.

Съдът анализира фактическите ситуации в главното дело през призмата на член 45 ДФЕС. Той потвърждава, че гражданите на Съюза попадат в материалното приложно поле на този член, тъй като упражняват професионална дейност в държава членка, различна от тази, в която пребивават.[21]

Съдът припомня, че в своето решение по дело Carpenter[22], той е приел тълкуване на член 56 ДФЕС, според което държавата членка по произход следва да предостави производно право на пребиваване на член на семейството на гражданин на Съюза, който, макар и да пребивава на територията на тази държава членка, предоставя услуги на получатели, установени в други държави членки.[23]

След това той заключва, че това тълкувание на член 56 ДФЕС може да бъде приложено също така и в контекста на член 45 ДФЕС.[24] Полезното действие на правото на свободно движение на работниците по смисъла на член 45 ДФЕС може да изисква предоставяне на производно право на пребиваване в полза на членовете на семейството на гражданин на Съюза в държавата по произход на този работник, ако това е необходимо за ефективното упражняване на тази основна свобода.

От това следва, че запитващата юрисдикция трябва да провери дали предоставянето на производно право на пребиваване на гражданите на трети страни в Нидерландия е необходимо, за да се осигури на съответните работници, членове на техните семейства, възможността да упражняват ефективно свободата, гарантирана им от член 45 ДФЕС.

Съдът обръща особено внимание на случая на г-жа S, която е майка на съпругата на нидерландския гражданин. Припомняйки, че в делото Carpenter, лицето което полага грижи за детето на икономически активния гражданин на Съюза, е съпругата му, Съдът подчертава, че в настоящото дело трябва да се докаже, че има необходимост съответните грижи да се полагат именно от г-жа S . Ако това действително е така, то отказът на Нидерлания да ѝ предостави производно право на пребиваване би имал разубеждаващо действие върху ефективното упражняване на правата, който гражданинът на Съюза има на основание член 45 ДФЕС.[25]

Съдът заключва, че член 45 ДФЕС трябва да се тълкува в смисъл, че предоставя на гражданин на трета страна, член на семейството на гражданин на Съюза, производно право на пребиваване в държавата членка, на която последният е гражданин, когато същият гражданин пребивава в тази последна държава, но редовно пътува до друга държава членка в качеството си на работник по смисъла на посочената разпоредба, доколкото отказът да се предостави подобно право на пребиваване има разубеждаващо действие върху ефективното упражняване на правата, които въпросният работник черпи от член 45 ДФЕС, като националната юрисдикция има задачата да провери това.

КОМЕНТАР

Преди Съдът да постанови настоящите решения, единствено членовете на семейството на икономически активните граждани на Съюза, които се завръщат в своята държава членка по произход, можеха да получат производно право на пребиваване в тази държава. Това беше приносът на решението по дело Singh, разгледано по-горе. Въпреки това, до този момент Съдът не бе имал възможност да се произнесе по въпроса, за условията на възникване на производно право на пребиваване в полза на членовете на семейството на „пасивните“ граждани на Съюза.

В този смисъл е безспорно, че делото C-456/12, O. и B. представлява същински „горещ картоф“ за Съда, имайки предвид потенциалния правен и общественополитически отзвук. Някои представители на академичната общност, като проф. Niamh Nic Shuibhne например, дори изказват мнението, че Съдът е имал късмет досега да избегне необходимостта да отговори на този въпрос.[26]

Рискът, пред който е изправен Съдът, е двоен. От една страна, ако той реши, че всеки един гражданин на Съюза, който се възползва от свободата си на движение и пребиваване по смисъла на член 21, параграф 1 ДФЕС, има право, впоследствие, да доведе членовете на семейството си в своята държава членка по произход и те да получат право на пребиваване в тази държава на основание правото на ЕС, то Съдът би отнел правомощията на държавите членки да регламентират голяма част от имиграционния поток на тяхната територия.[27] В този смисъл, въпросът за опредлянето на необходимия интензитет на движението от страна на „пасивните“ граждани е ключов с оглед ограничаването на възможностите за злоупотреби.

От друга страна, ако пък откаже да предостави това производно право на пребиваване на членовете на семейството на завръщащи се „пасивни“ граждани на ЕС, то Съдът би компрометирал сериозно своето собствено твърдение, че гражданството на Съюза е „основния статут“ на гражданите на държавите членки[28], тъй като статутът на работник мигрант би предоставял повече преимущества.

Поставен пред подобен избор, Съдът избира да заложи на паралелизма и предвидимостта на своята съдебна практика и прилага по аналогия Решението си по дело Singh. По този начин „пасивните“ граждани на Съюза[29] потенциално имат достъп до същите преимущества, като „активните“ граждани на Съюза, а именно гаранцията, че след завръщането си в тяхната държава по произход ще могат да се установят там заедно с членовете на техните семейства, граждани на трети страни. Въпреки това, условията, при които „пасивните“ граждани на ЕС могат да се възползват от тази възможност, са по-стриктни в сравнение с тези, наложени на „активните“ граждани на Съюза.

Относно правото на пребиваване на членовете на семейството на „пасивните“ граждани на ЕС

Какво е основанието за възникване на производните права на гражданите на трети страни, членове на семейството на „пасивен“ гражданин на Съюза, в неговата държава членка по произход?

Съдът първо разглежда въпроса дали Директива 2004/38 се прилага в хипотезата на гражданин на Съюза, който се завръща в своята държава членка по произход, придружен от членовете на семейството си. Тук е важно да уточним, че в случай, че членовете на семейството са граждани на ЕС, то те ще могат да попаднат в приложното поле на Директивата (както е дефинирано в член 3) в качеството си на основни бенефициенти. Това обаче не е случаят в настоящото дело и съответно Съдът трябва да прецени дали Директивата се прилага по отношение на гражданин на ЕС, който се завръща в своята държава по произход и следователно, индиректно и по отношение на гражданин на трета страна, член на неговото семейство.[30]

Съвсем очаквано, отговорът на този въпрос е отрицателен и той се основава именно на наличието на ясно определен трансграничен елемент в член 3, параграф 1 на Директивата, който изрично изисква движението и пребиваването да са в страна, различна от тази по произход. При това положение, Съдът не би могъл да приложи Директивата в настоящите фактически случаи, тъй като това би означавало да я интерпретира contra legem.

След като заключава, че Директива 2004/38 не намира приложение в настоящите случаи, Съдът преминава към тълкуване на член 21, параграф 1 ДФЕС, който, за разлика от Директивата, не изисква ясно определена посока на движението.

Тук е  интересно да съпоставим точки 39 и 45 от решението. Те ясно отразяват различните концепции относно възникването на правото на пребиваване. Докато Директивата го предоставя автоматично на членовете на семейството на гражданите, които попадат в нейното приложно поле, член 21, параграф 1 ДФЕС, от своя страна, изисква доказателство за наличието на негативен ефект от отказа за предоставяне на това право върху упражняването на свободата на движение от страна на гражданина на Съюза.

Следователно, член 21, параграф 1 не предоставя на всеки член на семейството безусловно право на пребиваване в държавата по произход на гражданина на Съюза, а само на тези, чието присъствие или отсъствие би оказало влияние върху упражняването на тази свобода. В този смисъл, в настоящето дело Съдът прилага същия подход относно възникването на производното право на членовете на семейството, както в своето решение по дело Singh[31], разгледано по-горе.

Именно в това решение, Съдът заключва, че членовете на семейството на работник, завръщащ се в своята държава членка по произход, трябва да могат да се ползват в нея от същите права, които биха имали във всяка друга държава членка.[32] Тъй като Директива 2004/38 регулира правото на членовете на семейството на гражданин на ЕС, който попада в нейното приложно поле[33], Съдът съвсем логично заключва, че тя следва да се приложи по аналогия в случай на завръщане в държавата членка по произход.

Следователно, макар и да възниква на основание член 21, параграф 1 ДФЕС, правото на пребиваване на гражданин на трета страна, член на семейството на „пасивен“ гражданин на ЕС в държавата членка по произход на последния се регулира от Директива 2004/38, приложена по аналогия. Това безспорно има положителен ефект от гледна точка на правната сигурност , тъй като пребиваването на трети лица, членове на семейството на гражданин на ЕС, се регулират от една и съща разпоредба на територията на целия ЕС, като разбира се изключим т.нар. чисто вътрешни положения (т.е. при които гражданинът на ЕС не е упражнил правото си на свободно движение).

Оттук следва, че основният принос на решението по дело C-456/12, O. и B. е, че дава възможност на нови категории от бенефициенти да получат производно право на пребиваване. По-конкретно, вече не само членовете на семейството на „активните“ граждани на Съюза имат възможност да получат право на пребиваване в държавата членка по произход на последните, но също така и „пасивните“ гражданите на ЕС, които са се движили и пребивавали в друга държава, без да са извършвали икономическа дейност.

Относно правото на пребиваване на членовете на семейството на „активните“ граждани на ЕС

В своето решение по дело C-457/12, S. и G., Съдът приема, че решението по дело Carpenter следва да се приложи по аналогия и спрямо работниците по смисъла на член 45 ДФЕС. Подобно решение не изненадва, а по-скоро представлява очакван и логичен ход от страна на Съда. Нищо на пръв поглед не би могло да оправдае различен отговор в зависимост от това дали гражданина на Съюза упражнява правото си на свободно движение в качеството си на работник или в качеството си на лице, предоставящо услуги. Единственият елемент, който различава двете ситуации, е наличието на йерархичен елемент: работникът е длъжен, според трудовия си договор, да изпълнява задачите поставени му от неговия работодател, докато лицето, предоставящо услуги, не е обвързано с подобна зависимост. Въпреки това, този елемент не би следвало да е определящ за условията за предоставяне на производни права на членовете на семейството на съответните лица. Това е и причината Съдът, уверено и без обсъждане, да заяви, че Решението по дело Carpenter се прилага по аналогия и в случаите на работници по смисъла на член 45 ДФЕС.

Въпреки това, Съдът приканва запитващата юрисдикция да провери дали в конкретната ситуация отказът за предоставяне на право на пребиваване на члена на семейството е способен да повлияе на упражняването на правото на свободно движение от страна на работника. Това означава, че Съдът запазва изискването, заложено още в Carpenter[34], относно наличието на взаимна зависимост между двете лица. От тук следва, че Съдът все пак ограничава възможните бенефициенти на производното право на пребиваване само до тези лица, които пряко подпомагат работника да извършва своята дейност. В този смисъл, Съдът изисква тази преценка да се основава на обективни елементи, а не на субективната преценка на самият гражданин на ЕС.[35]

 

Относно по-стриктното изискване за връзка с правото на ЕС на „пасивните“ граждани в сравнение с „активните“ граждани на Съюза

Както вече видяхме, в решението по дело C-457/12, S. и G. Съдът прилага по аналогия своето решение по дело Carpenter, този път в сферата на свободното движение на работници. От своя страна обаче, решението Carpenter е обект на не малко критики относно либералното тълкуване на трансграничния елемент, включително и от страна на генералния адвокат Sharpston.[36] Основният ѝ аргумент е, че потенциалните последици от това решение са трудно предвидими, тъй като липсва уточнение за вида и продължителността на предоставянето на трансгранични услуги, които са необходими, за да се установи достатъчна връзка с правото на ЕС. От настоящото решение се разбира, че дори работникът да прекарва само 30% от времето си в друга държава членка, то това е достатъчно, за да бъде установено наличието на достатъчна връзка с правото на  ЕС. Това е и единствената индикация, която съдържа решението, но тя произтича от фактическата обстановка без да представлява конкретен минимум поставен от Съда. При подобни обстоятелства, бихме могли съвсем логично да се запитаме, по примера на г-жа Sharpston, къде се намират потенциалните граници на тази юриспруденция.

Следователно можем да заключим, че Съдът по-скоро запазва тенденцията в досегашната съдебна практика към по-либерално изискване относно интензитета на упражняване на правото на свободно движение от икономически „активните“ граждани на Съюза. Редно е все пак да се отбележни, че този либерален подход е до голяма степен компенсиран от по-стриктното оценяване на наличието на негативно влияние на отказа за предоставяне на производни права на члена на семейството върху упражняването на свободата на движение от страна на гражданина на ЕС.

Що се отнася до „пасивните“ граждани на Съюза, Съдът е доста по-стриктен в оценката на наличието на достатъчна връзка с правото на ЕС. Именно изборът на приложим критерий за преценка на наличието на такава връзка е основният въпрос, който се разглежда в решението по дело C-456/12, O. и B.

В своето заключение, генералният адвокат Sharpston счита, че престоят на гражданина на Съюза в друга държава членка представлява „релевантен количествен критерий“, за да се прецени дали гражданина на ЕС е упражнил своето право на свободно движение. Тя подчертава, че това е само един измежду всички възможни критерии, които следва да се вземат предвид.[37]

За разлика от нея, Съдът приема доста по-формалистичен подход. Първите сигнали за това могат да се открият още в точка 46, където той набляга на съответната продължителност на престоя на гражданите в другата държава членка. Съдът заключва, че е необходимо пребиваването в приемащата държава членка да е „достатъчно ефективно“, за да може да възникне производно право на пребиваване за члена на семейството на гражданин на ЕС в държавата членка по произход. [38] Както се разбира от следващите точки, „достатъчно ефективно“ пребиваване изключва периодите под 3 месеца.[39] При период на престой, надвишаващ 3 месеца, Съдът извежда презумпция за „ефективност“ на престоя.[40]

Любопитно е да се отбележи, че, на пръв поглед, Съдът изглежда иска да изтъкне развитието и укрепването на семеен живот в приемащата държава членка като критерий за оценка на „ефективността“ на престоя. В действителност формулировката на точки 51 и 52 не изключва директно потенциалната възможност да се приложат и други критерии.

Формулировката на точка 51 от Решението на Съда буди учудване, тъй като в нея той говори за „ефективност“ на пребиваването в друга държава членка, което от своя страна позволява развитието и укрепването на семеен живот. В следващата точка обаче, Съдът прибягва до количествен критерий за оценка на тази „ефективност“ като препраща към член 6, параграф 1 от Директива 2004/38, който регламентира престоя в друга държава членка с продължителност до 3 месеца.   Следователно можем да се запитаме защо Съдът не налага директно изискване за „минимален престой“ в друга държава членка.

Един внимателен прочит на следващите точки от мотивите на Съда може да даде обяснение за избраната формулировка. В точка 53, Съдът изтъква, че при престой в приемаща държава членка, над 3 месеца, може да възникне производно право на пребиваване в полза на членовете на семейството на гражданин на ЕС, след като те се завърнат в държавата членка по произход. Единствено в точка 55, Съдът категорично заявява, че когато престоят в приемаща държава членка надвишава 5 години, член 21, параграф 1 ДФЕС налага предоставянето на подобно производно право на пребиваване.

От това следва да заключим, че Съдът напълно целенасочено не изисква „минимален престой“ в приемаща държава членка, а изисква „ефективно“ пребиваване. Въпреки че в действителност Съдът налага презумпция за „ефективност“ на всеки престой над 3 месеца, изглежда, че все пак тази презумпция може да бъде опровергана, в случаите, когато престоят в приемаща държава членка не надвишава 5 години. Дори гражданинът на ЕС и гражданинът на трета страна да са пребивавали в приемаща държава членка за период по-дълъг от 3 месеца, последният може да получи производно право в държавата членка по произход на гражданина единствено, ако двамата са развили и укрепили семеен живот.[41] Следователно, критерият за минимален престой в държавата членка по произход в действителност не е единствения критерий за оценка на ефективността на упражняването на правата по член 21, параграф 1 ДФЕС, но безспорно представлява критерий sine qua non.

Бихме могли, все пак, да се запитаме до колко презумпцията за липса на „ефективност“ на престоя под 3 месеца е наистина оправдана. Нима двама съпрузи, които са живяли заедно в приемащата държава членка и са били заедно във всеки един момент през 89 дни са развили и укрепили в по-малка степен семеен живот, от други двама съпрузи, които макар и да са живяли в същата държава членка в продължение на 95 дни, по една или друга причина са прекарвали заедно единствено почивните дни например? Въпреки това, както генералния адвокат Sharpston отбелязва, понякога е необходимо все пак да се установи „определен (и следователно по необходимост произволен) „квалификационен“ срок за присъствие [макар и да не] се открива обективна разлика между (…) деня преди и след достигане на вълшебния брой дни.“[42] Следователно подобен критерий изглежда необходим от гледна точка на правната сигурност.

В тази връзка е редно да отбележим ключовата роля на препратката от страна на Съда към съдебната практика относно злоупотребата с правото на ЕС.[43] Съдът посочва, че държавите членки могат да откажат да предоставят производно право на пребиваване на членовете на семейството на завръщащ се „пасивен“ гражданин на Съюза в случай на злоупотреба.[44] Както отбелязва генералният адвокат Sharpston, фактите по настоящите дела не дават основание да се смята, че е налице злоупотреба с право.[45] Тя също така припомня, че самият факт, че гражданин на Съюза се е преместил в определен момент в държава членка, която предоставя по-благоприятно третиране, не представлява злоупотреба с право.[46] До този момент Съдът е признал, че подобна злоупотреба е налице в случай на сключване на фиктивен брак с цел да се заобиколят националните имиграционни разпоредби, касаещи правото на пребиваване на гражданите на трети страни.[47]

Тези съображения обясняват консервативния подход на Съда по отношение на предоставянето на производни права на пребиваване на „пасивните“ граждани на Съюза. Имайки предвид, че всички граждани на държавите членки са също така  граждани на ЕС,[48] то една либерална интерпретация на трансграничния елемент на практика би иззела компетенцията на държавите членки да регулират влизането и престоя на гражданите на трети страни. Ето защо, Съдът не разглежда хипотезата за „пасивната“ свобода на получаване на услуги; поставя изискването за ефективен престой[49] и позволява на държавите членки да откажат предоставянето на производно право на пребиваване дори и този критерий да е изпълнен в случай на злоупотреба с право.

Относно потенциалната връзка между свободата на получаване на услуги и възникването на право на пребиваване в полза на членовете на семейството на „пасивните“ граждани на ЕС

Редно е да се отбележи, че в настоящите решения, Съдът не разглежда поставените въпроси през призмата на „пасивната“ свобода на получаване на услуги. В първия си въпрос по дело C-456/12, националната юрисдикция изрично пита Съда дали фактът, че гражданите на Съюза са пребивавали в друга държава членка като лица, за които са предназначени услуги по смисъла на член 56 ДФЕС, е релевантно за възникването на производното право на пребиваване на членовете на семействата им в държавата по произход. Съдът изглежда напълно съзнателно подминава този въпрос, тъй като в момента, в който перефразира преюдициалните въпроси, той цитира единствено разпоредбите на Директивата 2004/38 и член 21 ДФЕС, но не и член 56 ДФЕС.[50]

За разлика от Съда, генералният адвокат Sharpston разглежда този въпрос в своето заключение, но отхвърля възможността за възникване на производни права на това основание, базирайки се на краткотрайния и нередовен характер на предоставянето на услуги. Според нея, „по-голямото удоволствие от ползването на услугата заедно с член на семейството само по себе си не е достатъчно, за да се стигне до ограничение на правото на свободно движение, тъй като това съображение не е присъщо за мотивите, които карат гражданите на ЕС да прекосят държавната граница, за да се ползват от услуга.“ [51]

Въпреки това, тя отбелязва, че в изключителни случаи е възможно да се установи пряка зависимост между предоставянето на производното право на пребиваване и възможността на гражданина на ЕС да се възползва от свободата си да получава услуги. Конкретният пример, който дава г-жа Sharpston, е на гражданин на ЕС със здравословни проблеми, който има нужда да бъде придружаван от свой член на семейството (който от своя страна е гражданин на трета страна) по време на пътуванията си за лечение в друга държава членка.

Безспорно е, че в подобна ситуация, отказът на държавата по произход да предостави право на пребиваване на члена на семейството потенциално би затруднил гражданина на ЕС в ползването на услуги в друга държава членка. Въпреки това обаче, тестът, който предлага г-жа Sharpston, е изключително трудно приложим. Дори и Съдът да признае, че по изключение е възможно да се предостави производно право на пребиваване във връзка с необходимостта да се получават услуги в друга държава, той би рискувал да се окаже изправен пред безкрайна поредица от преюдициални запитвания, които да изискват уточнения относно  фактическите обстоятелства, при които би могло да възникне подобно производно право. Освен това, подобно решение би отворило „кутията на Пандора“ поради риска от злоупотреби. Основната причина Съдът да не разгледа въпроса в своето решение най-вероятно е именно невъзможността за установяване на достатъчно силна връзка с правото на ЕС поради временния характер на предоставените услуги.

***

[1] Магистър по право на ЕС (Университет Paris II – Panthéon-Assas, гр. Париж, Франция) ; LLM (Колеж на Европа, гр.Брюж, Белгия) ; rostislav.varbanov@coleurope.eu

[2] Пример за наличието на такъв механизъм е Върховния съд на САЩ, който има възможност да избира делата, които да приеме за разглеждане.

[3] « Les blocs de jurisprudence », Brunessen Bertrand, RTD Eur. 2012 стр. 741.

[4] Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29април 2004 г. относно правото на гражданите на Съюза и на членовете на техните семейства да се придвижват и пребивават свободно на територията на държавите-членки OВ L 158, 30.4.2004 г., стр. 77.

[5]  Решение по дело C-370/90  Singh от 7 юли 1992 г., Recueil, стр. I-4265.

[6] Заключения на Генералния адвокат Sharpston от 12 декември 2013 г. към Решение от 12 март 2014 г. по дела C-456/12, O. и B., и C-457/12, S. и G., точка 111.

[7] Решение по дело C-60/00  Carpenter от 11 юли 2002 г., Recueil, стр. I-6279.

[8] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 37.

[9] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 40.

[10] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 42.

[11] Вж. Решение по дело Singh, посочено по-горе в бележка под линия 5.

[12] Условно можем да ги наречем „ пасивни граждани “.

[13] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 49.

[14] Решение по дело C-291/05 Eind от 11 декември 2007 г., Сборник, стр. I-10719.

[15] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 50.

[16] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 51.

[17] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 52.

[18] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 54

[19] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B.,  посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 55.

[20] Решение на Съда по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 58.

[21] Решение на Съда по дело C-457/12, S. и G., посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 39.

[22] Вж. Решение по дело C-60/00 Carpenter, посочено по-горе в бележка под линия 7.

[23] Решение на Съда по дело C-457/12, S. и G., посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 37.

[24] Решение на Съда по дело C-457/12, S. и G. ; посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 40.

[25] Решение на Съда по дело C-457/12, S. и G., посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 43.

[26] Лекция на проф. Niamh Nic Shuibhne на тема „Гражданството на ЕС”, 25 октомври 2013 г, Колежа на Европа, Брюж, Белгия.

[27] Важно е да се отбележи, че Съюзът има предоставена компетентност. Той може да регулира правото на пребиваване единствено на лицата, които имат достатъчна връзка с правото на ЕС. Спрямо всички останали лица се прилагат националните имиграционни разпоредби. От тук следва, че колкото е по-либерален подходът на Съда относно наличието на връзка с правото на ЕС, толкова повече лица биха попаднали в неговото приложно поле и съответно извън приложното поле на националното право на съответната държава членка.

[28] Решение по дело C-184/99 Grzelczyk от 20 септември 2001, Сборник, стр. I-6193, точка 31.

[29] С това наименование условно ще наричаме гражданите, които са упражнили своите права на свободно движение и пребиваване едиствено на базата на член 21, параграф 1 ДФЕС, а не на базата на някоя от специфчите разпоредби, свързани с упражняване на професионална дейност.

[30] Именно това е механизма на възникване на производните права, който Съдът обяснява в точка 39 от своето решение по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8.

[31] Вж. Решение по дело Singh, посочено по-горе в бележка под линия 5.

[32] Вж. Решение по дело Singh, посочено по-горе в бележка под линия 5, точка 25.

[33] Тоест, пребивава в държава членка различна от тази по произход (член 3 на Директива 2004/38)

[34] Вж. Решение по дело C-60/00 Carpenter, посочено по-горе в бележка под линия 7.

[35] Решение по дело C-457/12, S. и G., посочено по-горе в бележка под линия 19, точка 43.

[36] Заключения на Генералния адвокат Sharpston от 30 септември 2010 по дело дело C‑34/09 Ruiz Zambrano от 8 март 2011 г. ,Сборник, стр. I‑1177, точка 136.

[37] Вж. Заключение на Генералния адвокат Sharpston по дела C-456/12, O. и B., и C-457/12, S. и G.,  посочено по-горе в бележка под линия 6, точка 91.

[38] Вж. Решение по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 51.

[39] Вж. Решение по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 52.

[40] Вж. Решение по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8, точки 54 и 55.

[41] Това заключение е подкрепено от точка 54 на Решението по дело C-456/12, O. и B., посочено по-горе в бележка под линия 8.

[42] Вж. Заключение на Генералния адвокат Sharpston по дела C-456/12, O. и B. и C-457/12, S. и G.,  посочено по-горе в бележка под линия 6, бележка под линия 85.

[43] Решение по дело C‑456/12, посочено по-горе в бележка под линия 8, точка 58.

[44] В този смисъл тук отново можем да открием паралел с Решението по дело Singh, посочено по-горе в бележка под линия 5, което в точка 24 разглежда хипотезата за злоупотреба с право.

[45] Вж. Заключение на Генералния адвокат Sharpston по дела C-456/12, O. и B. и C-457/12, S. и G.,  посочено по-горе в бележка под линия 6, точка 42.

[46] Решение по дело C‑109/01 Akrich от 23 септември 2003 г., Recueil, стр. I‑9607, точки 55 и 56.

[47] Решение по дело C‑109/01 Akrich, точка 57.

[48] На основание член 20 ДФЕС.

[49] В него се включва изискването за минимална продължителност на престоя от 3 месеца, но също така и критерия за развиване или укрепване на семеен живот.

[51] Вж. Заключение на Генералния адвокат Sharpston посочено по-горе в бележка под линия 6, точка 129.

***

Link to the summary in French language: LE DROIT DE SEJOUR DERIVE DES RESSORTISSANTS D’ETATS TIERS, MEMBRES DE LA FAMILLE D’UN CITOYEN DE L’UE DANS L’ETAT D’ORIGINE DE CELUI-CI : LA COUR DE JUSTICE, A-T-ELLE REUSSI A BIEN PLACER TOUTES LES PIECES DANS CE JEU DE TETRIS COMPLEXE?

***