(Решение на Съда на ЕС по съединени дела C‑58/13 и C‑59/13, Torresi)

Венета Гайдарджиева[1]

 

ВЪВЕДЕНИЕ

Проблематиката относно свободното упражняване на адвокатската професия под професионалното звание по произход на територията на Европейския съюз (ЕС, Съюза) от негови граждани присъства трайно в практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС). Причината за това е често срещаното явление граждани на ЕС да се възползват от значително по-благоприятния режим за придобиване на адвокатска правоспособност в държава членка, по-конкретно Испания, в сравнение с аналогичните правила в техните национални държави (напр. Франция, Германия, Италия, Люксембург и др.). Докато единствено университетска диплома по „Право” в Кралство Испания дава свободен достъп до адвокатската професия на негова територия, в повечето други държави членки, той е обусловен от полагането на изпити, провеждането на нарочен стаж или допълнителна проверка от компетентните органи. Позовавйки се на правото на Съюза, мнозина, придобили адвокатска правоспособност в Испания, се завръщат в родните си държави, за да практикуват професията там, макар и под чуждо звание. В тази връзка не са редки случаите, при които националните власти се отклоняват и дори открито се противопоставят на разпоредбите на законодателството на ЕС в дискутираната област, за да ограничат тази практика.[2]

Настоящото изложение се отнася до възможностите за постоянното упражняване на адвокатска професия от европейски граждани на територията на ЕС под професионалното звание по произход в друга държава членка. Правната регламентация на материята на ниво ЕС се съдържа в Директива 98/5/ЕО[3] на Европейския парламент и на Съвета (Директивата). Последната урежда трайното установяване на адвокати, придобили професионалното си звание в една държава членка  (държава по произход) и желаещи да практикуват в друга държава членка (приемаща държава).

Директивата въвежда два режима за упражняване на дейността в приемащата държава членка, а именно: под професионалното звание по произход (чл. 2 и сл. от Директивата) или чрез подобно третиране като адвокат в приемащата държава (чл. 10 и сл. от Директивата).

В редовете по-долу ще се спра подробно на първия режим, въведен с Директивата, а именно практика под професионалното звание по произход. Ще го анализирам в контекста на Решение по съединени дела C‑58/13 и C‑59/13 (дело Toressi) на Съда на Европейския съюз (СЕС), което е и най-новата практика на Съда в тази област.

Делото е разгледано от голям състав на Съда, при участието на генералния адвокат г-н N. Wahl (ГА), в хода на отправено преюдициално запитване от Националния адвокатски съвет на Италия (НАС) относно тълкуването на член 3 от Директивата[4], както и относно евентуалносто противоречие на тази разпоредба с член 4, пар. 2 от Договора за Европейски съюз (ДЕС)[5].

Съществена част, както от решението, така и от заключението на генералния адвокат (ЗГА) представлява обсъждането на допустимостта на преюдициалното запитване по отношение на изискванията на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз (ДФЕС), доколкото има съмнения, че Националният адвокатски съвет на Италия представлява „юрисдикция“[6] по смисъла на чл. 267 ДФЕС.

По същество, чрез изводите на Съда по първия преюдициален въпрос[7] се уточнява при какви обстоятелства следва да се счита, че е налице злоупотреба с предоставеното от Директивата право на установяване в контекста на постоянно упражняване на адвокатска професия в приемаща ДЧ като се извеждат критериите, които държавите членки е необходимо да съблюдават при неговото квалифициране. С отговора на втория въпрос[8], Съдът се произнася по въпроса дали тълкуваният чл. 3 от Директива не е в противоречие с изискването на чл. 4, ал.2 от ДЕС за съобразяване на вторичното законодателство на ЕС със зачитането на националната идентичност на държавите членки.[9]

Предвид че решението е полезно и във връзка с българската правна уредба по отношение на структурата и правомощията на висшите органи на адвокатурата в България, в светлината на направените в него изводи, в края ще разгледам въпроса дали българският Висш Адвокатски съвет (ВАдвС) отговаря на изведените от Съда критерии за качеството „юрисдикция” по смисъла на чл. 267 от ДФЕС.

ФАКТИ ПО ДЕЛОТО

Съдът е сезиран от Националния адвокатски съвет на Италия (НАС), пред който е висящ спор съответно между господата Тореси и Съвета на адвокатска колегия на гр. Мачерата по повод отказа на последния да уважи молбите им за вписване в специалния раздел на регистъра на адвокатите[10].

Г-н Angelo Alberto Torresi и г-н Pier Francesco Torresi (господата Тореси) са италиански граждани, които се дипломират в италиански университети по специалност “0Право“, след което придобиват и университетски дипломи по право в Испания. Последните им дават право да се впишат автоматично, без да полагат други изпити, като адвокати в регистрите на съответната адвокатска колегия в Испания и да практикуват под професионалното звание „abogado“. През месец ноември 2011 господата Тореси се вписват в регистрите към адвокатската колегия на Санта Крус де Тенерифе (Испания). Няколко месеца по-късно, те подават молби до компетентния адвокатски съвет в Италия за вписване в специалния раздел на регистъра на адвокатите, придобили квалификацията си в държава членка, различна от Италианската република, и установени в последната, за да могат да упражняват професията „адвокат“ в Италия. Техните молби се основават на италианските закони за прилагане на Директива 98/5/ЕО.

Съветът на адвокатска колегия на Мачерата, който е компетентен да разгледа молбите им,  не се произнася в предвидения от италианското законодателство 30-дневен срок, в резултат на което господата Тореси, подават жалба срещу мълчаливия отказ за вписването им до Националния адвокатски съвет. Последният решава да спре производството и да отправи преюдициално запитване до СЕС относно тълкуването на член 3 от Директива 98/5/ЕО и евентуалното му противоречие с член 4, параграф 2 ДЕС, свързан със зачитането на националната идентичност на ДЧ.

Съмненията на запитващата юрисдикция са свързани с това, дали при обстоятелства като изложените в главното производство следва да се счита, че е налице злоупотреба с право, предвид факта, че жалбоподателите са се възползвали от по-благоприятен режим на придобиване права на „адвокат“ в друга държава членка, и кратко време след това са се завърнали в родината си с цел да упражняват там придобитите права, макар и като такива под испанското звание „abogado“. Повод за тези опасения е фактът, че според испанското законодателство, единственото условие за вписване в регистрите на адвокатските колегии в Испания, е придобита или съответно призната, университетска диплома по право. НАС счита, че това е един значително улеснен режим в сравнение с италианската регламентация за придобиване на званието „аvvocato“, която предвижда освен университетска диплома по право и полагане на държавен изпит. Предвид, че жалбоподателите са италиански граждани, дипломирани в Италия, но не положили такъв държавен изпит, запитващата юрисдикция счита, че с поведението си те заобикалят разпоредбите на италианската конституция, уреждаща достъпа до професията „аvvocato“. НАС намира, че неполагането на държавен изпит от дипломирани в Италия италиански граждани, които вместо него, се сдобиват с последваща диплома по право в Испания, даваща им право на вписване в испански адвокатски регистър и право да упражняват, присъщи за адвокатската професия, дейности на територията на Република Италия непосредствено след завръщането си в нея,  дава основание да се счита, че господата Тореси са имали намерение именно да  избегнат по-суровия италиански режим, а не да се възползват добросъвестно от правото на Съюза.

Що се отнася до въпроса дали Директивата накърнява италианската национална идентичност, запитващата юрисдикция излага аргумента, че ако поведението на жалбоподателите е изцяло допустимо и дори целено от Директивата, то самата тя създава условия за пренебрегване на националния правопорядък, който характеризира конституционната идентичност на Италианската република. Тук в понятието „национална идентичност“ следва да се разбира и конституционната и политическа идентичност на държавата членка. С други думи, това е правото й да урежда въпросите в рамките на своята компетентност, съобразно законодателните си традиции и разбирания, по различен начин от този в други държави членки, доколкото регламентираните аспекти не засягат еднаквото прилагане на правото на Съюза и не й служат за избягване на задължения, произтичащи от него. В този смисъл националната идентичност представлява законен интерес, който Съюзът е задължен[11] да не нарушава и който би могъл да послужи като основание за дерогиране на някои основни свободи, признати в Договорите.[12] Несъмнено регламентацията на достъпа до адвокатската професия под званието на съответната държава членка към момента е в прерогативите на последната. От това произтичат и съмненията на НАС дали е налице  заобикаляне на императивни национални норми посредством Директивата, които са израз на италианската конституционна идентичност по отношение на достъпа до адвокатска професия на територията на Република Италия.

Във връзка с допустимостта на запитването, жалбоподателите оспорват, както компетентността на Националния адвокатски съвет да сезира СЕС[13], така и допустимостта на самите въпроси, които считат за вече изяснени от практиката.

Господата Тореси на първо място изтъкват, че НАС не е компетентен да отправя преюдициални запитвания до Съда поради факта, че актовете на Съвета в производство по вписване в регистрите на адвокатските колегии, имат административен, а не правораздавателен характер. На следващо място, те оспорват правомощията на запитващата юрисдикция да отправя преюдициални запитвания като се позовават на решение по делото Wilson, цитирано по-горе. Намират, че НАС не отговаря на критериите за безпристрастност, изведени в практиката на Съда във връзка с приложението на чл. 267 от ДФЕС, от което и не следва да се приема за надлежна „юрисдикция“. По-конкретно, делото Wilson касае въпроси по тълкуването и съответствието на националната правна уредба на Люксембург с чл. 9 от Директивата досежно правото на ефективна съдебна защита срещу откази за вписване в местните адвокатски регистри. Макар запитването да е отправено от административен съд, за да отговори на поставените въпроси, СЕС прибягва до анализ на понятието „юрисдикция“ прилагайки критериите, изведени в чл. 267 от ДФЕС и съдебната практика (т.47 от Решение по делото Wilson).

От своя страна НАС аргументира компетентността си, позовавайки се на решение по делото Gebhard. Последното касае отправено от НАС преюдициално запитване по тълкуване на правото на ЕС през 1994 година, което е било разгледано по същество.

РЕШЕНИЕ НА СЪДА

Предвид, че решението на Съда е изцяло в унисон със заключението на ГА (ЗГА), както по отношение на мотивите, така и като крайни положения по същество, ще се спра главно на изводите и аргументацията на съдебния състав.

По въпроса дали НАС представлява „юрисдикция“ по смисъла на чл. 267 от ДФЕС, Съдът се позовава на предходни свои решения[14], като повтаря изведените вече в практиката си критерии, които в своята съвкупност обосновават право на запитващия орган да отправя преюдициално запитване до СЕС, а именно: „дали органът е законоустановен, дали е постоянно действащ, дали юрисдикцията му е задължителна, дали производството е състезателно, дали той прилага правни норми и дали е независим“ (т. 17).

Основният спорен момент по делото е дали е изпълнен критерият за независимост по отношение на НАС, предвид гаранциите, които дава италианската правна уредба. Както отбелязва и ГА, Съдът намира, че италианското законодателство съдържа норми, които са предназначени да гарантират независимостта на членовете на НАС, както от външна намеса и влияние, така и тяхната безпристрастност по отношение на страните и предмета на спора. Като такива, СЕС посочва възможностите за отвод и въздържане, наред с обстоятелството, че член на националния съвет, който е вписан в колегията, към която е подадена и съответно отхвърлена молбата за вписване, не участва в решаването на спора, независимо от разпоредбите за отвода и въздържането от гласуване. Освен това НАС не участва като страна в образувано производство пред Върховния касационен съд, по жалби срещу неговите решения като контролна инстанция и по този начин се гарантира позицията му на трето лице спрямо спора.

Във връзка с възраженията на жалбоподателите срещу правораздавателния характер на актовете на НАС, Съдът отбелязва, че НАС е призван да разреши правен спор, което личи от състезателността на процедурата, от положението му на трето лице спрямо страните в процедурата, както и от факта, че преди да се произнесе по същество, контролната инстанция се произнася по законосъобразността на мълчаливия отказ на съвета на колегията. Въз основа на тези си изводи, СЕС счита, че запитващият орган представлява „юрисдикция“ по смисъла на чл. 267 ДФЕС.

 Относно отговора на първия преюдициален въпрос, а именно дали господата Тореси са извършили злоупотреба с право, възползвайки се от по-лекия режим на придобиване на адвокатска правоспособност в Испания, Съдът се позовава на решение по дело Люксембург/Парламент и Съвет[15] като припомня целите на Директивата и основанията за нейното приемане, а именно премахване на пречките за свободното движение и неравенствата, пред които са изправени адвокатите, практикуващи професията си в държави членки, различни от приемащата в резултат на разнородните национални системи.[16] Директивата постига тези цели чрез хармонизация на механизмите за признаване на професионалните звания на адвокатите – мигранти. Тези механизми по-конкретно касаят правото на установяване, закрепено в чл.3 от Директивата, за чието придобиване е необходимо единствено представяне на удостоверение за вписване от компетентния орган на държава членка по произход пред приемащата държава (т. 39)[17]. В случай, че това условие е изпълнено, следва да се заключи, че приемащата държава членка не може да откаже вписване в своите адвокатските регистри на лице, желаещо да упражнява адвокатска професия под званието, законно придобито в друга държава членка.

Във връзка с правомощието на националните власти да предприемат мерки, с които да предотвратят злоупотреба с права, предоставени от правото на ЕС, Съдът припомня, както и в своето заключение ГА, че за да бъдат обосновани тези мерки, трябва да бъдат доказани  обстоятелства, както от обективна страна така и от субективна – намерението на лицето да се възползва с измамна или противоправна цел от предоставените му свободи.

ГА отбелязва, че държавите членки не могат своеволно да установяват правила, които биха засегнали или стеснили приложното поле на законодателството на Съюза с аргумент, че така предотвратяват извършване на злоупотреба с право и по този начин биха осуетили постигането на целите, заложени в правото на ЕС. Закрепената в чл. 1 на Директива 98/5 цел е именно чрез нея да се „улесни постоянното упражняване на адвокатската професия […] в държава членка, различна от държавата, в която е придобита професионалната квалификация“. От обстоятелствата по делото се налага извод, че конкретната национална практика всъщност санкционира поведение, предписано от Директивата за постигане на нейните цели (т. 87 ЗГА). Нещо повече, фактът, че гражданин на държава членка е избрал да завърши образованието си в друга държава членка, за да се възползва от по-лекия режим на придобиване на квалификация, не би могло да се приеме като доказателство за намерение за заобикаляне на установения в тази държава или ЕС правен ред, тъй като противното би означавало приемащата държава членка да лишава собствените си граждани от гарантирано от европейското законодателство право. Това положение би съставлявало обратна дискриминация, която на свой ред не е позволена от Директивата поради несъвместимостта й с целите на вътрешния пазар (т. 90-92 от ЗГА)

Правото на избор на гражданите на Съюза на държава членка, в която да придобият професионалната си квалификация и на друга, в която да практикуват професията си, е основна характеристика на единния пазар и гаранция за неговото правилно функциониране. Упражняването на подобен избор не би могло да се квалифицира като злоупотреба с право единствено поради факта, че друга държава членка предлага по-благоприятно законодателство и лицето е взело решение да се възползва от него. В резултат на това, Съдът постановява, че „обстоятелството, че гражданин на държава членка, който е получил университетска диплома в същата държава, е заминал в друга държава членка, за да придобие там адвокатска правоспособност, и впоследствие се е върнал в държавата членка, чийто гражданин е, за да упражнява там адвокатска професия под професионалното звание, придобито в държавата членка, в която е получена адвокатската правоспособност, […]само по себе си не може да представлява злоупотреба с правото на установяване, произтичащо от член 3 от Директива 98/5.“(т.49).

Що се касае до съмненията на запитващата юрисдикция дали краткият период между придобиване на професионалната квалификация и звание в друга държава членка и заявяването на молба за вписване в приемащата държава, е обстоятелство, сочещо към намерение за злоупотреба с право, Съдът категорично заявява, че подобно действие не би могло да се счете за укоримо, тъй като Директивата не предвижда никакви времеви изисквания в тази насока (т.51). В същия смисъл са и доводите на ГА в т. 93-94 от ЗГА.

С отговора си на втория въпрос, а именно дали чл. 3 от Директивата не нарушава забраната за накърняване на националната идентичност, установена в чл.4, ал.2 от ДЕС, СЕС изтъква в т. 56 от решението, че чл. 3 от Директива 98/5 “не урежда достъпа до адвокатската професия, нито упражняването на тази професия под професионалното звание, придобито в приемащата държава членка“ и в този смисъл е невъзможно да бъдат накърнени нейните конституционни правомощия и национална идентичност. Приемащата държава запазва пълното си право да определи условията, на които трябва да отговарят лицата, за да упражняват професията адвокат под званието „аvvocato“ в Република Италия. Следователно, вписването в „специалния“ раздел на италианските адвокатски регистри, което недвусмислено отделя практикуващите адвокати под званието по произход, от тези, практикуващи под званието на приемащата държава, не може да увреди италианската национална идентичност, защото нормите на италианското право си остават единствено приложими по отношение на придобиване званието „аvvocato“. Полагането на държавен изпит, след придобиване на съответна университетска диплома, си остава императив, който се прилага спрямо гражданите, желаещи да придобият права на италиански адвокати.

Налага се изводът, че професионалната практика под звание на друга държава членка не е част от националната идентичност на приемащата държава, защото достъпът до нея не е подвластен на последната. Такава практика е част от националната идентичност на държавата по произход, където е придобито съответното професионално звание, като тези обстоятелства са независими от гражданството на заинтересованите лица. Упражняването на адвокатската професия на територията на друга държава членка е израз именно на принцип за взаимно признаване, изведения в практиката на Съда.[18]

Въз основа на тези разсъждения, Съдът не намира противоречие между чл. 3 от Директивата и чл. 4, пар. 2 от ДЕС.

КОМЕНТАР

В разгледаното решение по дело Toressi Съдът извежда презумпцията, че лица като тези по главното производство, отговарят на всички необходими условия за вписване в регистрите на приемаща държава членка под професионалното звание на държавата членка по произход, при условие, че предоставят удостоверение за надлежно придобита квалификация в последната. Тази презумпция е резултат от изводите на Съда, че не е възможно единствено поради факта, че граждани на Съюза са се възползвали от по-благоприятен режим на придобиване на квалификация в друга държава членка – безспорно тяхно право, основаващо се на принципа на взаимно доверие и зачитане между държавите членки – да бъдат санкционирани заради упражняването на това право.

СЕС постановява недвусмислено, че националната идентичност на държава членка не би могла да бъде засегната от разпоредбите на чл. 3 от Директивата, тъй като тази разпоредба регламентира упражняването на професията „адвокат” под званието на друга държава членка.

В светлината на изложената съдебна практика заслужава внимание българската правна уредба на достъпа на адвокати от Европейския съюз до българския пазар на юридически услуги, особено предвид обстоятелството, че България също беше заплашена от санкции за неизпълнение на задълженията по хармонизация на законодателството си с цитираните по-горе актове от вторичното право.^[19]

По-конкретно ще се спра първо на процедурата по вписване на адвокати от Европейския съюз (АЕС) в българските адвокатски регистри, след което ще разгледам въпроса дали Висшият Адвокатски съвет представлява „юрисдикция“ по смисъла на чл. 267 ДФЕС съобразно изводите на Съда по отношение на НАС. Тук ще бъде изследвана единствено възможността за отправяне на преюдициално запитване в контекста на производство по жалба срещу отказ за вписване в Единния регистър на чуждестранните адвокати на ВАдвС от адвокат от Европейския съюз (АЕС) по смисъла на Закон за адвокатурата (ЗА), без да се спирам на производствата пред адвокатските съвети относно вписвания на адвокати на други основания.

Правото на трайно установяване с цел упражняване на адвокатска професия на територията на Република България (РБ) от АЕС е уредено в чл. 16 от ЗА. Последният предвижда, че лицето, което желае да бъде  вписано в Единния регистър на чуждестранните адвокати, поддържан от ВАдвС, както и в този към съответната адвокатска колегия, следва да подаде молба до ВАдвС. ВАдвСсе произнася с мотивирано решение (чл. 16, ал.3). Прави впечатление, че не е предвиден нито срок за произнасяне по молбата, нито съобщаване на решението на молителя. Не е споменат и съставът, в който ВАдвС разглежда молбата.

Отказът от вписване подлежи на обжалване по реда на обжалване на отказите за приемане в адвокатска колегия съобразно чл. 7, ал. 4-7 от ЗА, както от кандидата, така и от председателя на Висшия контролен съвет (Висш КС). Последният може да обжалва по същия ред и положителното решение на ВАдвС за вписване – ал. 5 на чл. 16 на ЗА^[20]. Препращането към процедурата за обжалване по чл. 7, ал. 4 и сл. от ЗА създава някакъв хибриден модел за атакуване на акт пред органа, който го е постановил, т.е. решението по молбата за вписване или отказ на ВАдвС се обжалва пред самия него. Ал. 4 на чл. 7 от ЗА гласи: „(4) Висшият адвокатски съвет разглежда жалбата по същество и се произнася с решение в едномесечен срок от постъпването й. Непроизнасянето в срок се смята за мълчалив отказ.“ Следователно жалба срещу мотивираното решение на ВАдвС за вписване или отказ, следва да се подаде отново до ВАдвС, който решава делото по същество. Този извод, звучащ донякъде абсурдно, се подкрепя от обстоятелството, че липсата на срокове за обжалване и уведомяване по отношение на отказа (и положителното решение за вписване от председателя на Висшия КС) за вписване, следва да се „санира“ по някакъв начин, за да бъде допустимо предвиденото последващо обжалване пред ВКС. При положение, че препращането е изрично към разпоредбите на ал. 4 и сл., следва, че законодателят е целял да изолира евентуалното позоваване на правилата и сроковете, описани в чл. 7, ал. 1-3 от ЗА. В алинея 4 също не е уреден съставът и начинът на формиране на решението на ВАдвС, от което може да се заключи, че той заседава в пленарен състав от 15 членове (чл. 118, ал.1). Липсват разпоредби за отвод и възражение срещу участието на  членовете на Съвета, както и такива за самоотвод или задължение за въздържане от гласуване при наличие на обстоятелства, които поставят под съмнение безпристрастността на член на състава (например наличие на конфликт на интереси, свързаност на лицата и т.н.).  В рамките на това „предсъдебно“ обжалване не е предвидено изслушване и участие на заинтересованото лице.

Решението, с което ВАдвС преразглежда собственото си решение по реда на чл.7, ал. 4, подлежи на обжалване пред ВКС. Последният заседава в 3-членен състав, в открито заседание, за което се призовава кандидата за вписване и ВАдвС в качеството на ответна страна по спора.

От изложеното дотук е очевидно, че според коментираната по-горе практика на СЕС, ВАдвС не отговаря на част от критериите, характеризиращи понятието „юрисдикция“ по смисъла на чл. 267 от ДФЕС.

На първо място, производството по обжалване на отказ от вписване не е състезателно. За да е състезателно едно производство, страните следва да имат равни възможности да изложат аргументите си и да се защитят срещу тези на отсрещната страна като имат равен достъп до документите по делото и правото да искат събиране на доказателства, както и да правят възражения. Липсата изобщо на изслушване или на някаква процедура по вземане на становище относно доводите на отсрещната страна, ведно с обстоятелството, че последната е всъщност решаващият спора орган, водят до извода, че в рамките на това производство ВАдвС не се произнася в условията на състезателност.

По отношение на неговата независимост, доколкото може да се счита, че законодателната уредба на Висшите органи на адвокатурата им е предоставила автономност по отношение на външно влияние и контрол върху техните решения, то може да се приеме, че ВАдвС е независим в това отношение. Като гаранции за неговата независимост по-конкретно, следва да се отбележи, че както членовете на ВАдвС , така и председателят му се избират от Общото събрание на адвокатите в страната измежду членовете на адвокатските колегии, които имат най-малко 15 години стаж като адвокати (чл. 118, ал.3) за срок от 4 години (чл. 114, ал.2 ЗА). Изборът се извършва от делегати – представители на адвокатите от съответните адвокатски колегии,  при норма на представителство 1 делегат – 40 адвоката (чл. 112 от ЗА).  В чл. 115, ал.2 от ЗА е установена забрана за членове на ВАдвС да бъдат избирани членове на адвокатските или контролни съвети към отделните колегии, както и такива към дисциплинарните съдилища.

Що се отнася до изведения в практиката на Съда „вътрешен аспект“ на независимостта (вж. т.36 от ЗГА), а именно безпристрастността на неговите членове по отношение на страните и предмета на спора, не би могло да се приеме, че той е налице според българското законодателство. Това е така най-малкото поради липсата на каквито и да било гаранции за обективността и безпристрастността на членовете на ВАдвС (липса на процедура по отвод, самоотвод, въздържане от гласуване, дефиниране на обстоятелства, които биха попречили на член от състава да бъде обективен в решението си и т.н) в рамките на дискутираното производство, както и поради обстоятелството, че всеки един член биха могъл да се окаже член на същата адвокатска колегия, в чиито съдебен район евентуално желае да се впише молителят в производството по чл. 16 от ЗА. Този аспект е взет предвид от Съда в решението му по делото Wilson, в което се заключва, че такива органи имат интерес от изключване от пазара на услуги конкуренти от други държави членки и затова не могат да се считат за обективни по отношение на спора.

По мое мнение, безпристрастността на членовете на ВАдвС в описаното производство законодателно не е гарантирана в необходима от правото на Съюза степен.

Освен това, ВАдвС няма характер на трета страна, нито по отношение на предмета на спора, нито спрямо страните, защото той всъщност е ответната страна, включително и в производството пред ВКС.

С оглед изложеното считам, че ВАдвС не е „юрисдикция“ по смисъла на чл. 267 от ДФЕС.

***

[1] Адвокат към Софийска адвокатска колегия.

[2] C-168/98, Luxembourg v Parliament and Council; C-313/01, Morgenbesser; C-351/01, Commission v France; C-362/01, Commission v Ireland; C‑506/04, Wilson; C-193/05, Commission v Luxembourg; C-239/08, Commission v Belgium.

[3] Директива 98/5 на Европейския парламент и на Съвета относно улесняване на постоянното упражняване на адвокатската професия в държава-членка, различна от държавата, в която е придобита квалификацията (ОВ L 077, 14.3.1998, p.36), изменена с Директива 2006/100/ЕО на Съвета от 20 ноември 2006 година и с Директива 2013/25/ЕC на Съвета от 13 май 2013 година.

[4] Член 3, параграфи 1 и 2 от Директива, озаглавен „Регистрация от компетентния орган“, предвижда:

„1. Адвокат, който желае да практикува в държава членка, различна от държавата, в която е придобил професионалната си квалификация, се вписва от компетентния орган на тази държава членка.

2. Компетентният орган на приемащата държава членка вписва адвоката след представяне на удостоверение за вписване от компетентния орган на държавата членка по произход. При представянето на това удостоверение той може да изисква то да е издадено от компетентния орган на държавата членка по произход преди не повече от три месеца. Той уведомява компетентния орган на държавата членка по произход за вписването“.

[5] Член. 4, пар. 2 от ДЕС :

…

2. Съюзът зачита равенството на държавите-членки пред Договорите, както и националната им идентичност, присъща на техните основни политически и конституционни структури, включително по отношение на местното и регионалното самоуправление. Той зачита съществените функции на държавата и по-специално онези, които имат за цел да осигуряват нейната териториална цялост, да поддържат обществения ред и да опазват националната сигурност. По-специално, националната сигурност остава единствено в рамките на отговорността на всяка държава-членкака.

[6] Относно понятието „юрисдикция“: Александър Корнезов, „Преюдициалното запитване до Съда на Европейския съюз“, второ издание, 2012 (стр. 61 и сл.); Станислав Костов, „Понятието  „юрисдикция на държава-членка“ в производството по чл. 234 от Договора за създаване на Европейска общност“ – сп. Търговско право, кн. 5/2006; стр. 81-113; Жан Пол Жаке, „Институционно право на Европейския съюз“, УИ“Св. Климент Охридски“, Институт по Европейско право , 2007 – стр. 577

[7] Първи преюдициален въпрос:  „Следва ли в светлината на общия принцип за забрана за злоупотреба с право и на член 4, параграф 2 ДЕС, свързан със зачитането на националната идентичност, член 3 от [Директива 98/5] да се тълкува в смисъл, че задължава националните административни органи да впишат в регистъра на установените адвокати италиански граждани, които са извършили злоупотреба с правото на ЕС, и че не допуска национална практика, която позволява на тези органи да отхвърлят молбите за вписване в регистъра на установените адвокати, когато са налице обективни обстоятелства в подкрепа на извода, че е налице злоупотреба с правото на ЕС, без да се накърнява, от една страна, зачитането на принципа на пропорционалност и недопускане на дискриминация, и от друга страна, правото на кандидата на обжалване по съдебен ред, за да се позове на евентуални нарушения на правото на установяване, и следователно съдебният контрол върху дейността на администрацията?“

[8] Втори преюдициален въпрос: „При отрицателен отговор на [първия въпрос], следва ли член 3 от [Директива 98/5], тълкуван в този смисъл, да се счита за невалиден с оглед на член 4, параграф 2 от ДЕС, доколкото позволява заобикаляне на правната уредба на държава членка, която обуславя достъпа до адвокатската професия от полагане на държавен изпит, като се има предвид, че този изпит е предвиден в конституцията на посочената държава членка и е част от основните принципи за защита на потребителите на професионални услуги и на доброто правораздаване?“.

[9] Относно тълкуване на понятието за национална идентичност вж. решения по дела C 391/09, Runevic-Vardyn-т.84-87; C 208/09, Sayn-Wittgenstein – т. 80-81

[10] Правилата за вписване на адвокати, придобили професионалната си квалификация и звание в друга държава членка са уредени от Законодателен декрет № 96 от 2 февруари 2001 г., с който Италианската република въвежда в законодателството си Директива 5/98/ЕО и с който се предвиждат нарочни раздели в адвокатските регистри за съответния съдебен район, в който заявилите вписване адвокати са решили да упражняват дейността си под  званието по произход, придобито в друга ДЧ.

[11] Вж. чл.4, ал.2 от ДЕС, цит.  в бел. под линия

[12] Вж. Заключение на генералния адвокат Maduro по дело C 213/07, Michaniki AE – т. 31-33

[13] Вж. също Заключение на генералния адвокат по дело C-118/09, Koller – т. 52 и 53

[14] Решение C-196/09, Miles и др. – т. 38; C-394/11, Белов – т. 38

[15] C-168/98

[16] Вж. COM(94)572 final на ЕП, в което се коментират и проблемите, очертали се по делото Gebhard

[17] C-193/05, Комисията/Люксембург; дело Wilson

[18] Вж. относно принципа на взаимно признаване решение по дело С-120/78, Rewe-Zentral AG v Bundesmonopolverwaltung für Branntwein или по-известно като дело „Cassis de Dijon”

[19] Процедура за нарушение № 2008/4906 срещу Република България, свързана с несъвместимостта на разпоредби от ЗА с правото на установяване и свободата на предоставяне на услуги,открита от ЕК през 2009

[20] Вж. напр. РЕШЕНИЕ № 448 ОТ 12.05.2009 Г. ПО ГР. Д. № 4895/2008 Г., Г. К., І Г. О. НА ВКС

***

Link to the summary in English language: PRACTISING AS A LAWYER ON A PERMANENT BASIS IN THE EUROPEAN UNION UNDER THE HOME-COUNTRY PROFESSIONAL TITLE

***