Мария Бергер[1]

 

1. От периферията към центъра

Сътрудничеството по наказателноправни въпроси се появява за първи път в правото на Съюза по времето на Маастрихтския договор, влязъл в сила на 1 ноември 1993 г. Упоменатият договор предвиждаше обикновено междуправителствено сътрудничество в сферата на правосъдието и вътрешната сигурност.
С договора от Амстердам, институциите показаха амбицията да регламентират горепосочените сектори в дълбочина, като създадат „ПССП“ (Пространство на Свобода, Сигурност и Правосъдие).

Лисабонският договор отваря решително вратата към реални промени, оставяйки на страна въпросите, свързани със суверенитета на държавите-членки. Става дума за автономна интеграция, независима от вътрешния пазар, една от чийто части допринася за наказателноправното сътрудничество. По този начин, Съюзът разполага със способността да създава  нормативна база, която от своя страна да бъде поставена под контрола на ЕК и Съд, на ЕС.

2. Наказателноправното сътрудничество като част от „ПССП“

Договора за функционирането на Европейския съюз посвещава своята 5-та глава на „ПССП“, започвайки с основните разпоредби, които биват прилагани във всички под-области на „ПССП“. Защитата на основните права и на различните правни системи и традиции е заложено в основата на горепосочената глава. Множество от мерки в сферата на имиграцията и граничния контрол са поставени под емблемата „свобода“, докато мерките за сътрудничество между полицейските органи, взаимното признаване на съдебните решения и сближаването на наказателното законодателство биват представени като мерки за „сигурност“. Под термина „правосъдие“ са застъпени мерки, приложими в гражданското право, отнасящи се до взаимното признаване на гражданските решения и достъпа до справедлив съдебен процес.

2.1 Стратегически ориентации

Европейския съвет е натоварен с отговорността да създаде обща законодателна стратегия в контекста на „ПССП“ и член 68 ДФЕС. На този етап съществува определено напрежение, касаещо изключителното право на Европейския съвет да ръководи развитието на законодателството в тази сфера.

2.2 Контрол за субсидиарност и правото на законодателна инициатива на държавите членки

Освен контрола за субсидиарност, който е предвиден в първичното право на Съюза, член 69 ДФЕС предвижда допълнителен контрол за спазване на принципа на субсидиарността, упражняван от страна на парламентите на държавите членки. Този контрол е възможен в сферата наказателно-правната област на „ПССП“. Общоприето правило е поне една трета от парламентите на страните членки да направят възражение, за да бъде то отчетено като валидно.

2.3 Други общи разпоредби

Член 70 и следващи са посветени на прилагането и оценката на мерките, предприети от държавите-членки в областта на „ПССП“. Член 72 ДФЕС съдържа дерогация, позволяваща на държавите членки да предприемат необходимите мерки за запазване на обществения ред и вътрешната сигурност.

3. Съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси

Общата рамка, уреждаща съдебното сътрудничество по наказателноправни въпроси, е установена в член 82 ДФЕС. От една страна, тази разпоредба за първи път вмъква в първичното законодателство принципа на взаимното признаване на съдебните решения. От друга страна, тя предвижда възможността по законодателен път да се постигне сближаване на националното право, което от своя страна ще спомогне за утвърждаване на принципа на взаимното признаване. Обикновената законодателна процедура, която е приложима в случая, е ефективна и позволява приемането на законодателни мерки, спомагащи хармонизацията, без риск процедурата да бъде блокирана от Съвета при липса на единодушие.

3.1 Хармонизация в областта на наказателното право

Член 83 ДФЕС овластява Съюза да законодателства в областта материалното наказателно право и по-специално на т.нар „евро престъпления“. Според същата разпоредба
Съюзът може да приема единствено директиви  въз основа на тези разпоредби по реда на обикновената законодателна процедура. Ограниченията на директивата като инструмент, предвидени в член 82 ДФЕС, изключват създаването на над-национални престъпления. От друга страна, член 325, параграф 4 на същия договор отнасящ се към борбата с измамите, засягащи финансовите интереси на Съюза, позволява хармонизация чрез регламент.

3.2 Видове законодателни актове

Изключвайки законодателните актове, основани на член 82 ДФЕС, които могат да бъдат приети под формата на регламент, директивата е единствената форма, чрез която Съюза би могъл да приложи своята законодателна компетентност в областта на наказателното право. Това показва, че резервираността на държавите членки с оглед запазването на националния им суверенит все още присъства в тази област. Въпреки това, възможността за приемане на директиви в тази област е значителен напредък , взимайки под внимание правните инструменти използвани преди влизането в сила на Лисабонския договор. Междуправителственото сътрудничество при стария модел, съставен от 3 стълба, се базираше на общи позиции, рамкови решения или обикновени споразумения между държавите членки. Нормите, приети чрез горепосочените инструменти, продължават да бъдат в сила, взимайки под внимание също така, че ЕК и Съда запазват ограничената си възможност да упражняват контрол върху тях до 30 ноември 2014 г. Краят на този преходен период, след който контролът, упражняван от Комисията и Съда, ще стане всестранен, поражда страхове, в частност Обединеното кралство, където е възможно да бъдат предвидени стари по рода си механизми от типа на „block opt out“. Освен това, ЕК до ден днешен не е поела инициативата да превърне старите рамкови решения в директиви.

3.3 Гаранциите, предвидени в Хартата на основните права на Европейския съюз в областта на наказателния процес

От момента на изготвянето на Хартата се водят дебати по въпроса дали тя трябва да съдържа гаранции в сферата на наказателния процес. При всички положения, разширяването на компетентността на Съюза в областта на наказателното право, съчетано с големия брой вторично право в областта, оправдава предвиждането на конкретни гаранции в Хартата.

4. Вторичното право в областта на сътрудничеството по наказателноправни въпроси

Вторичното право в областта на сътрудничеството по наказателноправни въпроси е твърде обширно, за да може да бъде представено в настовящата статия. Все пак, в приложения към нея, са изброени различните инструменти, приети до този момент. Това, което липса е регламент тип „Брюксел I“, уреждащ компетентността на съдилищата по наказателноправни въпроси, доколкото настоящата уредба в рамково решение 2009/948 е недостатъчна. За сметка на това, законодателството, касаещо правата на обвиняемия и правата на жертвите на престъпления, е в голяма степен завършено.

5. Съдебната практика

5.1 Понятието „наказателноправни въпроси“

Първичното право не съдържа определение на понятието „наказателноправни въпроси“ , а вторичното право не предоставя точна рамка или дефиниция на това понятие. За да поясним същността му, би следвало да прибегнем към съдебната практика. На този етап, Съдът не е трябвало да дефинира или да опише горепосоченото понятие. Въпреки това, съдебната практика във връзка с принципа „ne bis in idem“, съдържа полезни елементи в тази насока. До ден днешен, Съдът винаги е стигал до извода, че дадена санкция е по същество админинстартивна, а не наказателна. Наскоро Съдът приложи критериите, изведени в делото Engel на ЕСПЧ. Друго дело, което би могло да доведе Съда да дефинира понятието „престъпление“ по смисъла на чл. 87 ДФЕС е в процес на разглеждане (C-43/12, Commission/Parlement et Conseil). ВН това дело е налице институционален сблъсък на интереси тъй като Съветът, подкрепяйки една по-широка дефиниция на наказателно-правната област, цели се възползва в бъдеще от по-честото прилагане на благоприятните за него законодателни процедури, предвидени в тази област.

5.2 Принципът ne bis in idem

Старата съдебна практика, касаеща принципа ne bis in idem, се основаваше на член 54 от конвенцията за прилагане на Шенгенското споразумение и по-точно на израза „същите факти“,  използван в член 3, параграф 2 на рамковото решение за ЕЗА. Тази юриспруденция обаче остава актуална и в контекста на чл. 50 от Хартата.

Принципът „ne bis in idem“ бива прилаган в случаи на кумулация на наказания, когато поне едно от тях произтича от правото на ЕС. По своему, това е всяко наказание, или директно предвидено от правото на ЕС, или в националното право, което обективно цели да транспонира дадено задължение, произтичащо от правото на ЕС.

5.3 Правна сила на рамковите решения

Налице е изобилие от съдебна практика по този въпрос, като трябва да се вземе под внимание, че този тип решения предоставят голяма свобода на действие на държавите членки. Все пак, задължението за конформно тълкуване на националното право според дадено рамково споразумение, остава в сила.

5.4 Европейската заповед за арест (ЕЗА)

Рамковото решение, отнасящо се до ЕЗА, е единственото по рода си, което бива транспонирано почти изцяло в националното законодателство. Валидността на упоменатото рамково решение беше потвърдена в решението на Съда от 3 май 2007 г. (Advocaten voor de Wereld), което придава на принципа nullum crimen, nulla poena sine sine lege стойност на общ правен принцип. Пример за ефективното прилагане на ЕЗА е връщането на лице в държавата, в която трябва да бъде изпълнена присъдата му, или познатия вече принцип „ne bis in idem“.

5.5 „Неутрализацията“ на пристъпни състави, предвидени в националното право

Съдебната практика налага определени ограничения върху законодателството на държавите членки в наказателно-правната област. В няколко скорошни решения, Съдът констатира, че директива № 2008/115 се противопоставя на престъпни състави, предвидени във Франция и Италия, криминализарщи обстаятелството, че дадено лице не се е съобразило със заповед за експулсиране.

Заключителни бележки 

До скоро се застъпваше тезата, че наказателното право и процес е последната непревзета крепост на националния суверенитет, като контрапункт на правото на ЕС. Настоящата статия показва, че тази теза беше неточна още в миналото, а понастоящем, особено след влизането в сила на Договора от Лисабон, вече няма нищо общо с действителността.

 

***

[1] Съдия в Съда на Европейския съюз.

 

***

Към цялата статия на френски: LE DROIT DE L’UNION ET LA COOPÉRATION EN MATIÈRE PÉNALE