(Решение на Съда на ЕС в дело С-396/13, Sähköalojen ammattiliitto)
Делото е образувано по предюдициално запитване, отправено от Satakunnan käräjäoikeus (Финландия) и касае, в частност, тълкуването на няколко разпоредби от Директива 96/71/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 1996 година относно командироването на работници в рамките на предоставянето на услуги.
Фактическата обстановка в главното дело е следната. ESA е дружество, установено в Полша, което осъществява дейност в електроенергийния сектор и което има клон във Финландия. С цел изпълнение на проект за електрифициране на атомната централа в Олкилуото, община Еурайоки (Финландия), ESA сключва в Полша и съгласно полското право трудови договори със 186 работници. Тези работници са командировани във финландския клон на дружеството и са изпратени на строежа в Олкилуото, бивайки настанени в апартаменти в Еурайоки. Работниците считат, че ESA не им е изплащало минималното възнаграждение, което им се полага по силата на приложимите съгласно правото на Съюза финландски колективни трудови договори за електроенергийния сектор, поради което всеки от тях поотделно прехвърля вземанията си на финландския синдикат Sähköalojen ammattiliitto, който да събере дължимите суми.
Пред запитващата юрисдикция синдикатът иска ESA да бъде осъдено да му заплати ведно с лихвите общата сума от 6 648 383,15 EUR, съответстваща на вземанията, които са ѝ прехвърлени като поддържа, че посочените колективни трудови договори предвиждат изчисляване на минималното възнаграждение на работниците въз основа на критерии, които са по-благоприятни за тях. С част от преюдициалните си въпроси финландският съд иска да установи дали член 3 от Директива 96/71 следва да се тълкува в смисъл, че не допуска от минималната заплата да се изключват някои компоненти на трудовото възнаграждение, които, според действащите колективни трудови договори във Финландия, се считат за неразделна част от минималната заплата.
В решението си от 12 февруари 2015 г. Съдът на ЕС подчертава, че член 3, параграф 1, първа алинея от Директива 96/71 има две цели: от една страна, да осигури лоялна конкуренция между националните предприятия и предприятията, извършващи транснационално предоставяне на услуги, доколкото задължава последните да предоставят на своите работници условията на работа, установени в приемащата държава членка; и от друга страна, тя цели да гарантира на командированите работници, че докато работят временно на територията на приемащата държава членка, по отношение на тях ще се прилагат правилата за минимална закрила на тази държава членка. Съдът на ЕС обаче отбелязва, че посочената директива не хармонизира материалноправното съдържание на тези задължителни правила за минимална закрила. Така, от една страна, член 3, параграф 1, втора алинея от Директива 96/71 изрично препраща, за целите на Директивата, към националното законодателство или практика на държавата членка, на чиято територия е командирован работникът, за определяне на минималните ставки на заплащане по член 3, параграф 1, първа алинея от тази директива. От друга страна, член 3, параграф 7, втора алинея уточнява, че това правило не накърнява прилагането на условия на работа, които са по-благоприятни за работниците, както и че т.нар. „специфичните добавки, свързани с командироването“ се смятат за част от минималната заплата, освен ако не са изплатени като възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването, като например пътни разходи, разходи за храна и квартирни разходи.
Що се отнася, по-конкретно, до въпроса дали изчисляването на минималното почасово възнаграждение и/или възнаграждение според изработеното следва да се прави съгласно категоризирането на работниците, възприето в релевантния колективен трудов договор в сила във Финландия, Съдът на ЕС подчертава, че в член 3, параграф 1, втора алинея от Директива 96/71 изрично е предвидено, че понятието за минимални ставки на заплащане се определя от националното законодателство и/или практиката на държавата членка, на чиято територия се командирова работникът. Тази формулировка предполага, че определянето на начина на изчисляване на посочените ставки и на критериите за изчисляването им също е от компетентността на приемащата държава членка. От гореизложеното следва, първо, че действащите в приемащата държава членка правила могат да определят дали минималната заплата да се изчислява на час или според изработеното. Второ, правилата за категоризиране на работниците с оглед на определяне на възнаграждението им, прилагани в приемащата държава членка въз основа на различни критерии като по-специално квалификацията, образованието, опита на работниците и/или естеството на работата им, се прилагат вместо правилата, приложими за командированите работници в държавата членка по произход. По-благоприятното за работника категоризиране в държавата членка по произход следва да се вземе предвид единствено при съпоставяне на условията на работа по член 3, параграф 7, първа алинея от Директива 96/71, прилагани в държавата членка по произход и в приемащата държава членка. При все това, за да бъдат противопоставими на работодателя, тези правила трябва да са задължителни и да отговарят на условията за прозрачност, което означава по-специално че те трябва да са достъпни и ясни.
Що се отнася, на следващо място, до това дали „дневните“ са част от минималната заплата по смисъла на член 3 от Директива 96/71, Съдът на ЕС посочва, че релевантните колективни трудови договори във Финландия предвиждат изплащане на дневни на командированите работници. Според тези колективни трудови договори те са в размер на фиксирана сума на ден, която за разглеждания период е между 34 EUR и 36 EUR като тези дневни не се изплащат с цел възстановяване на разходи, които фактически са били направени във връзка с командироването, по смисъла на член 3, параграф 7, втора алинея от Директива 96/71. Следователно тези дневни трябва да се квалифицират като „специфични добавки, свързани с командироването“, по смисъла на член 3, параграф 7, втора алинея от Директива 96/71, които, съгласно същата разпоредба, са част от минималната заплата.
По-нататък, по отношение на обезщетението за пътуване, дължимо на командированите работници съгласно съответния финландски колективен трудов договор, Съдът на ЕС отбелязва, че това обезщетение не се изплаща за възстановяване на разходи, които фактически са били направени от работника във връзка с командироването, и че следователно то трябва съгласно член 3, параграф 7, втора алинея от Директива 96/71 да се счита за специфична добавка, свързана с командироването, и като такава да се включва в минималната заплата.
Според Съда на ЕС поемането на квартирните разходи на работниците също не трябва да се счита за компонент на минималната им заплата. В тази връзка Съдът на ЕС подчертава, че самата цел на член 3, параграф 7 от Директива 96/71 не позволява при изчисляване на минималната заплата на командированите работници да се вземат предвид квартирните разходи за настаняването им. Същото се отнася и за ваучерите за храна, тъй като от член 3, параграфи 1 и 7 от Директива 76/91 ясно следва, че подобни ваучери не трябва да се считат за част от минималната заплата.
Накрая, що се отнася до платения годишен отпуск, Съдът посочва, че той е неразделна част от възнаграждението, получавано от работника в замяна на услугите, които предоставя. Следователно член 3 от Директива 96/71 трябва да се тълкува в смисъл, че заплащането, което трябва да получи работникът в съответствие с член 3, параграф 1, второ тире, буква б) от тази директива за минималните платени почивни дни, е част от минималната заплата, на която този работник има право през референтния период.
С тези мотиви Съдът на ЕС отговаря, че член 3, параграфи 1 и 7 от Директива 96/71 следва да се тълкува в смисъл, че:
– допуска изчисляване на минималното почасово възнаграждение и/или минималното възнаграждение според изработеното въз основа на предвиденото в релевантните колективни трудови договори в приемащата държава членка категоризиране на работниците с оглед на определянето на възнаграждението им, при условие че изчисляването и категоризирането се извършват при спазване на задължителни и прозрачни правила, което следва да се провери от националния съд,
– дневни като разглежданите в главното производство трябва да се считат за част от минималната заплата при същите условия, при които те се включват в минималната заплата, изплащана на местните работници при командироването им в рамките на съответната държава членка,
– обезщетението за пътуване, което се изплаща на работниците, при условие че ежедневно отделят повече от час за път до и от мястото си на работа, трябва да се счита за част от минималната заплата на командированите работници,
– поемането на квартирните разходи на тези работници не трябва да се счита за компонент на минималната им заплата,
– добавка под формата на ваучери за храна, предоставяни на посочените работници, не трябва да се счита за част от минималната им заплата, и
– заплащането, което трябва да получават командированите работници за минималните платени почивни дни, е част от минималната заплата, на която те имат право през референтния период.