Решение на Съда на ЕС (Голям състав) от 27 май 2014г. по дело Spasic, С-129/14 PPU

 

Радостина Стефанова – Камишева[1]

 

І. Въведение

По отправено преюдициално запитване, Съдът на Европейския съюз (СЕС) постанови на 27 май 2014г., по реда на спешното производство[2], решението си по делото Spasic, свързано с тълкуване на принципа ne bis in idem, залегнал в чл. 54 от Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (наричана по-нататък „КПСШ”) и неговата съвместимост с чл. 50 от Хартата на основните права на Европейския съюз (наричана по-нататък „Хартата), посветен на същия принцип.

Принципът ne bis in idem е основен принцип на правото, който забранява ново наказателно преследване и/или осъждане за едно и също деяние. Въпреки че принципът има неоспорима роля и е прилаган в националните законодателства на държавите – членки на Европейския съюз (ЕС/Съюза), утвърждаването му на международно ниво е относително скорошно явление, въведено в рамките на Съюза с чл. 54 от КПСШ. С влизането в сила на Договора от Лисабон принципът ne bis in idem намери и нормативно проявление в първичното право на Съюза, и по-конкретно в чл. 50 от Хартата. Основната разлика между двете разпоредби е невъзпроизвеждането в чл.50 от Хартата на условието за изпълнение по смисъла на чл.54 от КПСШ, съгласно което забраната за наказателно преследване за същото деяние се прилага само при условие, че „санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена”. В тази връзка и основният въпрос, поставен от запитващата юрисдикция по настоящото дело, е дали посочената разлика в двете разпоредби би повлияла на валидността на чл.54 от КПСШ.

След влизането в сила на договора от Лисабон се поставят и нови въпроси относно взаимодействието между различните правни инструменти за гарантиране на основните права, които имат своето въздействие върху съдебното сътрудничество по наказателни дела в ЕС. В този контекст пост лисабонският период превърна прилагането на принципа ne bis in idem в още по-сложна мозайка[3]. Едно по едно парчетата й намираха своето място благодарение на практиката на СЕС. Въпреки това, преди постановяваенота на решението по делото Spasic, в доктрината е отбелязвано наличието на противоречива съдебна практика в държавите членки, като част от тях приемат, че чл.54 КПСШ противоречи на чл.50 от Хартата и следва да бъде оставен неприложен, а други – че условието за изпълнение по чл.54 от КПСШ е пропорционално и допустимо ограничение на чл.50 от Хартата. Така постановеното по делото Spasic решение може да се приеме като предпоставка за преодоляване на тази противоречива съдебна практика в държавите членки.

ІІ. Правна рамка

Правната рамка, релевантна към настоящото преюдициално запитване, включва:

• Хартата на основните права на Европейския съюз (Хартата) – чл.50, чл.52

Чл. 50: „Никой не може да бъде подложен на наказателно преследване или наказван за престъпление, за което вече е бил оправдан или осъден на територията на Съюза с окончателно съдебно решение в съответствие със закона“.

Чл. 52: „1. Всяко ограничаване на упражняването на правата и свободите, признати от настоящата Харта, трябва да бъде предвидено в закон и да зачита основното съдържание на същите права и свободи. При спазване на принципа на пропорционалност ограничения могат да бъдат налагани, само ако са необходими и ако действително отговарят на признати от Съюза цели от общ интерес или на необходимостта да се защитят правата и свободите на други хора.”

• Конвенцията за прилагане на споразумението от Шенген (КПСШ) – чл.54

Чл. 54: „Лице, което е съдено в една договаряща страна и наказателното производство срещу него окончателно е приключило, не може да бъде преследвано за същите деяния в друга договаряща страна, при условие че, когато лицето е осъдено, санкцията е изпълнена или е в процес на изпълнение, или не може да се изпълни по силата на законите в договарящата страна, в която е произнесена“.

• Eвропейска конвенция за защита правата на човека (ЕКПЧ) – Протокол №7, член 4;

„1. Никой не може да бъде съден или наказан от съда на една и съща държава за престъпление, за което вече е бил оправдан или окончателно осъден съгласно закона и наказателната процедура на тази държава.

2. Разпоредбите на предходната точка не представляват пречка за възобновяването на процеса съгласно закона и наказателната процедура на съответната държава, ако има свидетелства за нови факти или новооткрити обстоятелства или за съществен порок на предидущия процес, които са повлияли на неговия ход.”

ІІІ. Факти и обстоятелства

Главното производство, в рамките на което е отправено преюдициално запитване от Нюрнбергския висш областен съд, Германия (Oberlandesgericht Nürnberg), е относно продължаването на мярка за неотклонение на г-н Spasic, сръбски гражданин, срещу когото е повдигнато обвинение от Регенсбургската прокуратура, Германия (Staatsanwaltschaft Regensburg ) за извършена от него в Милано, Италия на 20 март 2009 г. измама на немския гражданин г–н Wolfgang Soller.

Хронологията на събитията, във връзка с главното производство, е следната:

На 8 октомври 2009 г. г-н Spasic е задържан в Унгария и предаден на австрийските власти въз основа на издадена на 27 август 2009 г. европейска заповед за арест от Инсбрукската прокуратура, Австрия за друга поредица от измами, извършени от него през 2008 г. в Австрия и Германия. В Австрия г-н Spasic е осъден на лишаване от свобода за срок от седем години и шест месеца с присъда, която влиза в сила на 26 август 2010 г.

На 18 юни 2012 г., г-н Spasic е осъден задочно от Миланския градски съд, Италия на лишаване от свобода за една година и глоба в размер на 800 евро за измамата, извършена в Милано, с присъда, която влиза в сила на 7 юли 2012 г. Италианските власти обаче не издават европейска заповед за арест на г-н Spasic, за да пристъпят към изпълнение на наложеното му наказание.

От своя страна Регенсбургската прокуратура издава европейска заповед за арест на 5 март 2010г. за задържането на г-н Spasic във връзка с извършената в Милано измама, в изпълнение на която заповед на 6 декември 2013 г. австрийските власти предават на германските г-н Spasic, с което изпълнението на наложеното в Австрия наказание е временно отложено.

Към момента на отправяне на запитването г-н Spasic се намира в Германия, с наложена мярка за неотклонение задържане под стража. Жалбата му срещу наложената мярка не е уважена нито от Регенсбургски районен съд (Amtsgericht Regensburg), нито от Регенсбургски областен съд (Landgericht Regensburg). Г-н Spasic обжалва и пред Нюрнбергски висш областен съд (Oberlandesgericht Nürnberg), където по същество поддържа, че е правно недопустимо ограничителните разпоредби на член 54 от КПСШ да стесняват обхвата на член 50 от Хартата и че, след като междувременно е заплатил глобата от 800 EUR, наложена му от Миланския граски съд би трябвало да бъде приложен принципът ne bis in idem и той да бъде освободен.

При тези условия Нюрнбергският висш областен съд (Oberlandesgericht Nürnberg), Германия, решава да спре производство и да отправи 2 преюдициални въпроса към Съда на Европейския съюз.

ІV. Поставените пред Съда преюдициални въпроси и заключението на Генералния адвокат

С първия въпрос запитващата юрисдикция иска да се установи дали чл.54 КПСШ противоречи на чл. 50 от Хартата, тъй като предвижда като условие за прилагането на принципа ne bis in idem, когато лицето е осъдено, санкцията да е „изпълнена” или да е „в процес на изпълнение” или да не може да се изпълни (т.нар. условие за изпълнение).

С втория въпрос запитващата юрисдикция търси да установи дали при кумулативно наложени две наказания, в случая лишаване от свобода и глоба, е достатъчно да бъде изпълнено само едно (наказанието глоба), за да се приеме, че санкцията е „изпълнена” или е „в процес на изпълнение” по смисъла на чл. 54 КПСШ.

Анализът на Генералния адвокат (ГА) г-н Jääskinen започва с някои предварителни бележки, касаещи компетентността на Съда да разгледа преюдициалното запитване, както и значимостта на делото.  Взимайки предвид натрупаната до момента практика от Съда на ЕС във връзка с приложението на принципа ne bis in idem, както и основната цел на този принцип, а именно постигането на пространство на свобода, сигурност и правосъдието в рамките на Съюза, ГА отчита липсата на ясно очертаване на обхвата на чл. 50 от Хартата в практиката на Съда, а от там и важността на поставените въпроси.

Преди да разгледа първия въпрос по същество ГА анализира последователно целите на принципа ne bis in idem, на условието за изпълнение, залегнало в чл. 54 от КПСШ, чл. 4 от Протокол 7 ЕКПЧ и чл. 50 от Хартата. Правилото ne bis in idem в трансграничните отношения по наказателно правни въпроси е въведено именно с чл. 54 КПСШ, признато от Съда като основен принцип на общностното право и впоследствие издигнато в ранг на основно право с чл. 50 от Хартата[4]. Целта на въведеното условие за прилагането на принципа от авторите на КПСШ, видно от практиката на Съда по делата Miraglia (С-469/03)[5] и Kretzinger (С-288/05)[6], е да се избегне безнаказаността[7], като се предотврати положение, при което срещу лице, осъдено с влязла в сила присъда в една държава членка, която обаче не е изпълнила наложеното наказание, да не може да се образува наказателно производство в друга държава членка за същите деяния и в крайна сметка лицето да остане ненаказано. Т.е. условието за изпълнение има за цел да гарантира, че съответното лице ще бъде реално наказано за конкретното деяние поне веднъж.

Генералният адвокат г-н Jääskinen продължава със сравнителен анализ между разпоредбите на чл. 54 от КПСШ и чл. 4 от Протокол № 7 към ЕКПЧ и между чл. 50 от Хартата и посочената разпоредба от Протокол № 7. Очевидна е разликата в териториалното приложение между разпоредбите от ЕКПЧ и тези в рамките на правото на ЕС. Чл. 4 от Протокол №7 не се прилага към трансграничните правоотношения, а приложното му поле е ограничено до вътрешнодържавни случаи, докато същественото при чл.54 КПСШ е неговият международен елемент. Освен това практиката на ЕСПЧ очертава приложението на принципа ne bis in idem не само за хипотезите на повторно осъждане, но и за хипотезите на повторно наказателно преследване, т.е. в рамките на Конвенцията принципът обхваща и двата си аспекта – забрана за повторно преследване на едно и също лице за едно и също деяние (принцип на изчерпване на процеса) и принципът на приспадане, според който при нов процес на вече осъдено лице за същото престъпление в друга страна следва да се намали второто наказание. Не на последно място следва да се има предвид, че Протокол № 7 не е ратифициран от 3 от държавите членки на ЕС. Този факт обаче според ГА не може да се отрази на тълкуването на чл. 50 от Хартата, което трябва да бъде в светлината на съответните разпоредби на ЕКПЧ.

В рамките на така очертания контекст ГА търси отговор на въпроса дали условието за изпълнение, предвидено в чл. 54 от КПСШ противоречи на чл.50 от Хартата или става дума за допустима дерогация от този принцип по смисъла на чл. 52, параграф 1 от Хартата.

Условието за изпълнение по чл. 54 от КПСШ безспорно съставлява допълнително условие за прилагането на принципа ne bis in idem, което отсъства в чл. 50 от Хартата и което не съответства на изключенията, допуснати с чл. 4, т. 2 от Протокол №7, а именно наличие на нови факти и/или обстоятелства или съществен порок на предшестващия процес. Като взема предвид направените разяснения относно Хартата[8], ГА заключава, че „Съдът не би могъл да приеме, че условието за изпълнение само по себе си е несъвместимо с Хартата”[9]. ГА допуска, че „прилагането на условието за изпълнение по чл. 54 КПСШ може да представлява ограничение – по смисъла на чл. 52, параграф 1 от Хартата – на основното право, закрепено в чл. 50 от нея”[10].

Чл. 52, параграф 1 от Хартата допуска ограничения на закрепените в нея основни права, но при условие, че тези ограничения са предвидени в закон и зачитат основното съдържание на същите права и свободи и отговарят на условието за пропорционалност.

ГА приема, че условието за изпълнение отговаря на двете условия – да е предвидено в закон и да зачита основното съдържание на съответното право[11]. ГА разглежда по-задълбочено обосноваността на намесата в конкретното право в светлината на проверката за пропорционалност. Съгласно постоянната практика на Съда, за да е пропорционална една намеса, то актът, с който тя е въведена, следва да бъде годен да постигне легитимните цели, преследвани от разглежданата правна уредба, и да не надхвърля границите на подходящото и необходимото за постигането на тези цели[12].  Целта, както посочва и ГА, на въведеното с чл. 54 КПСШ ограничение на правото на всеки да не бъде съден или наказван два пъти за едно и също престъпление е да се избегне безнаказаността в контекста на установяване на пространството на свобода, сигурност и правосъдие. Но доколко условието за изпълнение е годно да осигури постигането на тази цел?

ГА съвсем уместно отбелязва напредъка в наказателноправното сътрудничество между държавите членки на Съюза и възможността за трансгранично изпълнение въз основа на актовете за взаимно признаване, както и все по–голямата необходимост в тази връзка от взаимно доверие между държавите. Всяка една държава членка следва да приема прилагането на действащото в останалите наказателно право, дори когато прилагането на нейното наказателно право би довело до различно разрешение[13] т.е. условието за изпълнение би поставило под съмнение изискването за взаимно доверие. Например в конкретната хипотеза започването на ново наказателно преследване в Германия би могло да се основава на опасението, че г-н Spasic може да остане ненаказан за престъплението, което е извършил в Милано.  Всъщност в правото на ЕС, както описва ГА, съществуват актове на вторичното законодателство, които въвеждат механизми за сътрудничество между държавите членки с по-слабо въздействие върху правата на съответните лица[14]. Тук могат да бъдат посочени Рамковите решения за прилагане на принципа на взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела[15] и за вземане предвид присъдите, постановени в държавите членки в хода на новообразувани наказателни производства[16], които дават възможност на държавите членки да изпълняват наложените наказания, когато осъденият се намира в друга държава, както и да обменят съответната информация. В редица рамкови решения за взаимно признаване[17]е залегнал принципът ne bis in idem, но без изпълнителното условие.

От друга страна ГА отчита и необходимата оперативна самостоятелност, с която би следвало да разполагат държавите при определяне на способите за привеждане в изпълнение решенията на националните си съдилища. Неизпълнението на постановена присъда може да се дължи на определени, присъщи за съответната държава членка, обстоятелства и издаването на европейска заповед за арест може успешно да бъде заменено с някои от механизмите, залегнали в рамково решение за прилагане между държавите членки на принципа за взаимно признаване към актове за налагане на мерки за процесуална принуда като алтернатива на предварителното задържане[18] или в рамково решение за прилагане на принципа на взаимно признаване към съдебни решения и решения за пробация с оглед на надзора върху пробационните мерки и алтернативните санкции.[19]

Във връзка с гореизложеното, ГА достига до извода, че автоматичното прилагане на условието за изпълнение не отговаря на критерия за пропорционалност и не би следвало да се разглежда като оправдано посегателство по смисъла на чл. 52 от Хартата.

Въпреки това ГА посочва, че съществуват обстоятелства, при които прилагането на условието за изпълнение по чл. 54 от КПСШ е необходимо за постигане на заложената цел – като такива могат да се посочат хипотезите по чл. 4, т. 2 от Протокол №7 към ЕКПЧ, също така при  престъпления срещу човечеството, геноцид и военни престъпления и случаите, когато не може да бъде постиганто достатъчно ниво на взаимопомощ между държавите членки в областта на изпълнението на решенията. Във всеки конкретен случай националната юрисдикция следва да осъществи преценката дали е налице някоя от описаните хипотези.

На втория поставен от запитващата юрисдикция въпрос, ГА дава отрицателен отговор, като приема, че санкцията не може да се приеме за „изпълнена” само с плащането на глобата, при кумулативно наложени наказания глоба и лишаване от свобоа, нито пък да се приеме за такава „в процес на изпълнение”, по смисъла на чл.54 от КПСШ.

V.Решението на Съда

Съдът приема, че преюдициалното запитване следва да бъде разгледано по реда на спешното производство, предвидено в чл.23а от Статута на СЕС и в чл.107 от Процедурния правилник на Съда, тъй като г-н Spasic е с наложена мярка за неотклонение задържане под стража и достигнат максимален срок на задържането, като законосъобразността на наложената мярка зависи от отговора на Съда по преюициалните въпроси.

По първия преюдициален въпрос, Съдът приема, подобно на ГА, че „условието за изпълнение, което се явява допълнително условие за прилагането на предвиждащия по–широка защита член 50 [от Хартата], съставлява ограничение на закрепеното в този член право по смисъла на член 52 от Хартата.”[20]

След това Съдът прави проверката за обоснованост и пропорционалност на ограничението на установеното в чл. 50 от Хартата основно право на всеки човек да не бъде съден или наказван два пъти за едно и също деяние.

В началото Съдът следва логиката на изложението на ГА, както и направените от него констатации относно факта, че ограничението на принципа ne bis in idem е предвидено в закон по смисъла на чл.52, пар. 1 от Хартата, както и относно целта на въведеното ограничение, а именно избягване на безнаказаността на лицата, осъдени с окончателно съдебно решение в някоя от държавите членки на Съюза. Съдът отчита, че би могло да се приеме, че тази цел е в общ интерес по смисъла на чл. 52, пар. 1 от Хартата.

По-нататък обаче в частта относно оценката за пропорционалност на въведеното ограничение, Съдът достига до изводи, различаващи се от тези на ГА в неговото Заключение. Съдът признава напредъка в развитието на наказателноправното сътрудничество между държавите членки, както и наличието на множество механизми за взаимопомощ, прилагането на които би накърнило в по–малка степен основните права на човека. От друга страна обаче, в случай че тези механизми не бъдат използвани[21] – напр. започване на преки консултации при паралелни наказателни производства в няколко държави членки, които могат да доведат до издаване на европейска заповед за арест или пък до привеждане в изпълнение в една държава членка на санкциите, наложени от наказателен съд в друга държава членка – съществуването на изпълнителното условие в чл.54 КПСШ се оказва наложително. Така Съдът стига до заключението, че възможностите, които рамковите решения, цитирани в т.66-67 и т.70, дават на държавите членки, „не са гаранция, че в пространството на свобода, сигурност и правосъдие ще бъде избегната безнаказаността на осъдените с окончателно съдебно решение в Съюза лица, когато първата осъдила ги държава не е изпълнила наложеното наказание.”[22] В действителност, в правото на Съюза не съществува задължение за държавите членки реално да изпълнят наложените санкции[23].

Ново наказателно преследване, съгласно уредбата на чл.54 КПСШ, ще е възможно, само когато предвидената в правото на Съюза система се е оказала недостатъчна да отстрани риска от безнаказаност на лицата.

С оглед на гореизложеното, Съдът приема, във връзка с първия поставен въпрос от запитващата юрисдикция, че „член 54 от КПСШ, който като условие за прилагането на принципа ne bis in idem предвижда, когато лицето е осъдено, санкцията да е изпълнена или да е в процес на изпълнение, е съвместим с член 50 от Хартата, който гарантира този принцип”.[24]

Отговорът на втория поставен въпрос изглежда не поставя големи правни предизвикателства нито пред ГА, нито пред Съда. Така Съдът приема, имайки предвид липсата на хармонизация на материалното и процесуалното наказателно право на държавите членки, както и целта на принципа ne bis in idem да се гарантира правната сигурност чрез зачитане на влезлите в сила решения на публичните власти, че при две кумулативно наложени санкции и неизпълнение на едната от тях,  не може да се приеме, че „санкцията” е изпълнена или е в процес на изпълнение по смисъла на чл.54 КПСШ[25].

VІ. Коментар

КПСШ може да бъде квалифицирана като първата многостранна конвенция, която въвежа международен ne bis in idem принцип като индивидуално право erga omnes в рамките на Шенгенското пространство.[26] Скоро след интегрирането в рамките на ЕС на шенгенското acquis, СЕС в поредица от решения дава автономно тълкуване на принципа, очертавайки неговите материални контури, географско приложение и допустими изключния, подреждайки по този начин едно по едно парчетата от сложната мозайка, наречена ne bis in idem или правото на лицата да не бъдат наказателно преследвани за същите деяния, за които вече наказателното производство окончателно е приключило в друга държава  членка.

При определяне на понятието „същите деяния” (или idem елемента), Съдът приема като относим критерий идентичността на материалните факти, преставляващи съвкупност от конкретни обстоятелства, неделимо свързани помежду си, независимо от тяхната юридическа квалификация и независимо от защитимия интерес при квалифицирането на нарушението.[27]

Приложното поле на принципа ne bis in idem не е ограничено само до окончателните решения[28] (bis елемента) на наказателните юрисдикции, но покрива също и решенията на прокуратурата, ако те слагат край на наказателното преследване[29], оправдателните присъди поради липса на доказателства, както и погасяване на наказателното преследване по давност[30]. Bis елементът обаче не може да се формира от решение на публичните власти за прекратяване на наказателното преследване без оценка по същество с единствения мотив, че същото е започнато в друга държава членка срещу същия обвиняем и за същите деяния[31], нито пък от решение, взето от полицейските органи на предварителен етап от досъдебната фаза от наказателното преследване[32]. В скорошното си решение по делото М[33], Съдът внесе допълнително уточнение, че „определение за прекратяване на наказателното производство и непредаване на съд, което в държавата, в която е постановено, е пречка за образуването на ново производство за същите деяния и спрямо същото лице, освен ако не бъдат открити нови уличаващи го факти и/или обстоятелства, следва да се разглежда като съдебен акт, с който окончателно е приключило наказателното производство по смисъла на този член и който поради това възпрепятства образуването в друга договаряща държава на ново производство за същото лице и за същите деяния”.

Относно условието за изпълнение, заложено във втората част на чл. 54 от КПСШ, СЕС също прави няколко уточнения преди настоящото решение. За наказание по смисъла на тази разпоредба може да се приеме и условно осъждане на лишаване от свобода, след като то санкционира противоправното поведение на осъденото лице[34]. Такова наказание следва да се възприема като „в процес на изпълнение” по време на изпитателния срок, а след изтърпяването му като „изтърпяно наказание”[35]. В тази хипотеза обаче не попада задържането под стража, когато то следва да се приспадне от последващо наказание лишаване от свобода[36].

Изпълнителното условие по чл. 54 КПСШ се счита за изпълнено при наказателно преследване, започнато в държава членка за същите деяния, за които обвиняемият има вече влязла в сила присъда в друга държава членка, дори когато по силата на законодателството на държавата, където обвиняемият е осъден, наложеното му наказание така и не е могло да бъде своевременно изпълнено поради процедурни особености[37].

Член 54 КПСШ става предмет на противоречива съдебна практика в държавите членки. Така например миланският окръжен съд[38], гръцкият върховен съд[39], както и немският конституционен съд[40] се изправиха пред ред предизвикателства при прилагането[41] на принципа ne bis in idem и по–конкретно относно връзката между чл. 50 от Хартата и чл. 54 от КПСШ. От една страна, гръцкият върховен съд и миланският окръжен съд приемат, че принципът ne bis in idem се прилага в общото пространство на свобода, сигурност и правосъдие без никакви ограничения, произтичащи от шенгенския режим. Те възприемат автономно тълкуване и прилагане на чл. 50 от Хартата като отказват да приложатдопълнителното условие, произтичащо от КПСШ.

За разлика от тях, германският федерален конституционен съд приема, че условието за изпълнение по чл. 54 от КПСШ е пропорционално и допустимо ограничение на чл. 50 от Хартата. За конституционния съд няма съмнение, че чл.54 от КПСШ съответства на чл. 50 от Хартата[42], както приема и СЕС по анализираното дело Spasic.

Решението по разглежданото дело би следвало да доведе до преустановяване именно на описаната по–горе противоречива съдебна практика на национално ниво[43] при тълкуването и прилагането на принципа ne bis in idem. В практиката на българския Върховен касационен съд има вече позоваване на разглежданото решение и прилагане на изведените в него правни заключения[44].

При всички случаи нивото на взаимно доверие между държавите членки на равнището на съответните им системи за наказателно правосъдие, при което всяка от тях би следвало да приема прилагането на действащото в останалите държави членки наказателно право, дори когато прилагането на нейното наказателно право би довело до различно разрешение, е такова[45], че към момента, за да се изпълни заложената в чл. 54 от КПСШ цел за предотвратяване на безнаказаността, е напълно оправдана намесата в основното право на всеки да не бъде съден два пъти за едно и също нещо. И все пак държавите членки са длъжни не само да тълкуват, но и да прилагат актовете на вторичното право в съответствие с основните права[46] и би било редно да прибягват първо до останалите способи за вазимно сътрудничество по наказателно правни въпроси, описани изчерпателно от ГА в неговото Заключение, както и от Съда в т.66-71 от решението си, преди да приложат ограничаващата клауза на чл. 54 от КПСШ. Съдът дава преимущество именно на онези разпоредби от правото на Съюза, които в по-малка степен засягат правата на лицата като приема, че „съгласно въведената с чл.54 КПСШ уредба наказателно преследване ще е възможно, само когато превидената понастоящем в правото на Съюза система се е оказала недостатъчна – независимо по какви причини – да острани риска от безнаказаност на лицата, осъдени в Съюза с окончателно съдебно решение.”[47]

Въпреки че настоящият анализ бе изцяло конкретизиран върху наказателноправната сфера на прилагане на принципа ne bis in idem , би следвало да се направи кратко уточнение, че в доктрината[48] често се критикува различния подход на прилагане на принципа на национално ниво при кумулиране на административни и наказателноправни санкции, въпрос който намери своето отражение в решението по делото Akerberg Fransson (С-617/10), т.34: „[…] член 50 от Хартата допуска държава членка да наложи и данъчни, и наказателноправни санкции за едно и също деяние, изразяващо се в неизпълнение на задълженията за деклариране за целите на ДДС. Държавите членки могат свободно да избират приложимите санкции, за да гарантират събирането на всички приходи от ДДС, а следователно и защитата на финансовите интереси на Съюза […] Ето защо тези санкции могат да бъдат административни, наказателноправни или съчетание от двете. Само когато данъчната санкция има наказателноправен характер по смисъла на член 50 от Хартата и е влязла в сила, посочената разпоредба не допуска да бъде образувано наказателно преследване за същото деяние срещу същото лице.”

Така пред СЕС остава преизвикателството във връзка с приложението на принципа ne bis in idem в сферата на конкуретнтото право, както и когато разследванията на Комисията засягат и държави извън рамките на ЕС[49].

Заключение

Разширяването на приложното поле на принципа ne bis in idem, въведен с чл.54 от КПСШ след влизането в сила на чл.50 от Хартата, се подчинява едновременно на две основни цели: гарантиране на правната сигурност[50] и улесняване свободното движение на хора[51]. Дали обаче правната сигурност не влиза в конфликт със желанието за разширяването на прилагането на принципа ne bis in idem? Ето тук се крие важната роля на националните съдилища, както и на СЕС, в търсенето на баланса межу механизмите, основаващи се на взаимно доверие и защитата правата на човека.  Както констатира и Съдът, държавите членки следва да прилагат механизмите, които им предоставя вторичното законодателство в наказателноправната област, включително и по–активна комуникация и консултации, за да бъде ефективно отстранен риска от безнаказаност на лицата, осъдени в Съюза с окончателно съдебно решение, преди да се прибягва до прилагане на чл.54 КПСШ и заложеното там изпълнително условие.

В заключение, и във връзка с всичко гореизложено може да се приеме, че мозайката ne bis in idem в цялост има все още липсващи парчета, но на наказателно правно ниво, благодарение на практиката на СЕС, са преодолени предпоставките за наличие на противоречива съдебна практика в държавите членки.

 ***

[1] Магистър по Право на Европейски съюз, програмен координатор в Национален институт на правосъдието. В настоящия анализ е представено личното мнение на автора.

[2] Чл.107 от Процедурния правилник на Съда на Европейския съюз

[3] Badea Corina, “Shaping fundamental principles of EU law in the area of freedom, security and justice – the ne bis in idem challenge for the CJEU”, ERA Forum (2012) 13:307-309

[4] Заключение на Генералния адвокат N. Jääskinen, т.44 и бележка под линия 39

[5] ECLI:EU:C:2005:156

[6] ECLI:EU:C:2007:441

[7] Заключение на Генералния адвокат N. Jääskinen, т.48

[8] Convent 49: Text of the explanations relating to the complete text of the Charter as set out in CHARTE 4487/00/CONVENT 50

[9] Заключение на Генералния адвокат N. Jääskinen, т.73

[10] Заключение на Генералния адвокат N Jääskinen, т.82

[11] Заключение на Генералния адвокат N.Jääskinen, т.86-87

[12] Заключение на Генералния адвокат N. Jääskinen, т.91

[13] Вж цитираната в бележка под линия 82 практика от Закючението на Генералния адвокат N. Jääskinen

[14] Заключение на Генералния адвокат N. Jääskinen, т.100

[15] Рамково решение 2008//909

[16] Рамково решение 2008/675/ПВР на Съвета

[17] Виж бележка под линия 87 от Заключението на Генералния адвокат N. Jääskinen

[18] ОВ L 294, стр.20

[19] ОВ L 337, стр.102

[20] Решение по дело Spasiс, т.55

[21] Решение по дело Spasiс, т.66 и 97

[22] Решение по дело Spasic, т.69

[23] Пак там

[24] Решение по дело Spasic т.74

[25] Решение по дело Spasic, т.85

[26] John A.E. Vervaele, “Ne bis in idem: Towards a Transnational Constitutional Principle in the EU?”, Utrecht Law Review, Volume 9, Issue 4 (September) 2013, p.8

^[27] Решение на СЕС от 9 март 2006, aff. van Esbroeck, C-436/04, пар.36. Подобна теза е застъпена и в решенията по делата Van Straaten (C-150/05, 28 септември 2006, § 40 и следв.), Gasparini (C-467/04, 28 септември 2006, § 53 и следв.),  Kretzinger (C-288/05, 18 юли 2007, §34 и следв.), Kraaijenbrink (C-367/05, 18 юли 2007, § 36). Относно практиката на СЕС във връзка с прилагането на принципа ne bis  in idem виж също и Dr.Katalin Ligeti, “Rules on the application of n bis in idem in the EU”, eucrim, issue 1-2/2009; Robert ROTH, “ Ne bis in idem transnational: vers de nouveaux paradigmes?”, Le contrôle juridictionnel dans l’espace pénal européen Bruxelles, Editions de l’Université de Bruxelles, février 2009

[28] Решение на СЕС от 28 септември 2006, aff. van Straaten, C-150/05, § 55-56

[29] Решение на СЕС от 11 февруари 2003, aff. jointes Gözütok et Brügge, C-187/01 et C-385/01, § 48;

[30] Решение на СЕС от 29 септември 2006, aff. Gasparini, C-467/04

[31] Решение на СЕС от 10 март 2005, aff. Miraglia , C-469/03

[32] Решение на СЕС от 22 декември 2008, aff.. Turansky , C-491/07

[33] Решение на СЕС от 05 юни 2014, aff. M., С-398/12

[34] Решение на СЕС  от 18 юли 2007, aff. Kretzinger, C-288/05, § 42 и следв.

[35] Пак там.

[36] Пак там, § 52

[37] Решение на СЕС от 11 декември 2008,aff.  Bourquain, C-297/07

[38] Tribunale di Milano, Ufficio del Guidance par le indagini Preliminary N 12396/92 RG N.R.- N. 3351/94 RG G.I.P., 6 July 2011

[39] The Greek Supreme Court (Areopag), Judgment No. 1/2011 of 9 June 2011

[40] Решение от 15 декември 2011, BVerfG, 2 BvR 148/11

[41] John A.E. Vervaele, “Ne bis in idem: Towards a Transnational Constitutional Principle in the EU?”, Utrecht Law Review, Volume 9, Issue 4 (September) 2013, стр.15

[42] Пар.21, BVerfG, 2 BvR 148/11

[43] В подкрепа на тезата за наличие на двойнствена практика в прилагането на принципа, виж също и Bas van Bockel, “The Ne Bis in Idem Principle in EU Law”, 2009, стр.3 и бележка по линия 16

[44] Решение № 19 от 30.06.2014 г. на ВКС по н. д. № 2101/2013 г., II н. о., НК.

[45] Виж раздел 4 от Доклада на Комисията по прилагане на ЕЗА от 2011г. (СОМ(2011)175): „… изглежда, че въпреки че правото и наказателните процедури във всички държави- членки са подчинени на стандартите на Европейския съд по правата на човека, често има известни съмнения относно адекватността на стандартите в различни части на ЕС.”

[46] Заключение на Генералния адвокат N. Jääskinen, т.104

[47] Решение по дело Spasic, т.71

[48] Wolfgang Schomburg, “Criminal matters: transnational ne bis in idem in Europe – conflict of jurisdictions – transfer of proceedings; Bas van Bockel, “The ne bis in idem principle in European Union legal order: between scope and substance”, ERA Forum, Journal of the Academy f European Law, Volume 13, Number 3, November 2012.

[49] Виж по-подробно Przemysław Kamil Rosiak, „The ne bis in idem Principle in Proceedings Related to Anti-Competitive Agreements in EU Competition Law”, Yearbook of antitrust and regulatory studies, VOL. 2012, 5(6)

[50] Решение по делото Spasic, т.58 и т.63 и цитираната практика.

[51] Gözütok et Brügge, C-187/01 et C-385/01, §38; Miraglia , C-469/03, §32 ; Van Esbroeck, C-436/04, §33.

***

Link to the article in French language: LA MOSAIQUE DITE NE BIS IN IDEM EST – ELLE ARRANGÉE?

***