ПОГЛЕДЪТ НА СЕС ЗА ВЗАИМОДЕЙСТВИЕТО МЕЖДУ НОВАТА ДИРЕКТИВАТА 2016/343 ОТНОСНО ПРЕЗУМПЦИЯТА ЗА НЕВИНОВНОСТ И РАЗПОРЕДБИТЕ ОТ НПК, ЗАБРАНЯВАЩИ НА НАЦИОНАЛНИЯ СЪД ПРИ ПРОВЕРКА НА МЯРКАТА ЗАДЪРЖАНЕ ПОД СТРАЖА ДА СЕ ПРОИЗНАСЯ ОТНОСНО НАЛИЧИЕТО НА ОБОСНОВАНО ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ ЗА ИЗВЪРШЕНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ОТ ПОДСЪДИМИЯ

Author

(Решение на Съда на ЕС от 27 октомври 2016 г. по дело С-439/16 PPU, Милев и Заключение на Генералния адвокат Бобек от 11 октомври 2016 г.)

Решението на СЕС

Делото е образувано по отправено запитване от Специализирания наказателен съд относно тълкуване на членове 3 и 6 от Директива (ЕС) 2016/343 на Европейския парламент и на Съвета от 9 март 2016 година относно укрепването на някои аспекти на презумпцията за невиновност и на правото на лицата да присъстват на съдебния процес в наказателното производство, в рамките на наказателно производство срещу г‑н Емил Милев във връзка с продължаването на неговото задържане под стража.

В наказателно производство, образувано през 2013 г., на г‑н Милев е повдигнато обвинение за редица престъпления, сред които ръководене на организирана и въоръжена престъпна група, отвличане, грабежи и опит за убийство, за които се предвиждат наказания от три години лишаване от свобода до доживотен затвор без замяна. Той е задържан под стража от 24 ноември 2013 г.Производството е преминало в съдебната си фаза на 8 юни 2015 г. Оттогава Специализираният наказателен съд се е произнасял 15 пъти по искания на г‑н Милев за отмяна на задържането му под стража.В съответствие с член 270, алинея 2 от НПК във всеки от тези случаи посоченият съд се е произнасял по неговите искания, без да преценява наличието на обосновано предположение, че подсъдимият е извършил престъпление.Специализираният наказателен съд счита, че националната наказателно-процесуална уредба е в противоречие с произтичащите от ЕКПЧ изисквания, защото забранява на съда при проверка на мярката за неотклонение задържане под стража в съдебната фаза на производството да се произнася по въпроса дали е налице обосновано предположение, че подсъдимият е извършил престъпленията, в които е обвинен, докато член 5, точка 1, буква c) и точка 4 от ЕКПЧ позволява подсъдимият да бъде задържан под стража само „при обосновано подозрение за извършване на престъпление“.

С оглед на тези обстоятелства Специализираният наказателен съд се е обърнал към Върховния касационен съд, който е обсъдил въпроса на общото събрание на наказателната колегия от 7 април 2016 г. ВКС е провел заседание, и се произнесъл с указания. В указанията е потвърдено наличието на противоречие между националната наказателно-процесуална уредба и ЕКПЧ. В указанията Върховният касационен съд посочва също, от една страна, че биха съществували пречки както от правно, така и от практическо естество за възприемане на разрешението да се възложи на първоинстанционен съдебен състав, различен от този, който е взел решение за задържане под стража, или пък на друг съд правомощието да се произнася по основанията за продължаване на задържането под стража, каквито предложения е имало при разглеждане на предишни искания за отмяна на задържането под стража на Милев. От друга страна, той счита, че произнасянето на съда, който разглежда делото в съдебната фаза, и относно наличието на обосновано предположение, че подсъдимият е извършил престъплението, за което е обвинен, би могло да влезе в разрез с изискването за безпристрастност на съда, закрепено в член 6, точка 1 ЕКПЧ.При това положение, като приема, че във всички случаи има риск националните наказателно-процесуални разпоредби да се окажат в противоречие с тези на ЕКПЧ, и същевременно подчертава необходимостта от законодателни действия, за да се премахне посоченото противоречие, в указанията си от 7 април 2016 г. Върховният касационен съд отбелязва, че оставя на мнението на всеки състав да прецени дали ще даде приоритет на ЕКПЧ или на националното право и дали ще съумее да се произнесе в тези рамки. В същите указания ВКС посочва, че е взето решение те да бъдат изпратени на Министерството на правосъдието за иницииране на промяна в съответните законодателни текстове.Според Специализирания наказателен съд правната сила на указанията от 7 април 2016 г. е аналогична на тълкувателно решение, поради което съдържащите се в тях съображения са задължителни за всички национални съдебни инстанции. Той обаче изпитва съмнения относно съответствието на тези съображения с членове 3 и 6 от Директива 2006/343. Съзнавайки, че срокът за транспониране на тази директива все още не е изтекъл, той все пак напомня, че съгласно практиката на Съда компетентните национални органи, включително съдилищата, са задължени да се въздържат от действия, които биха могли да застрашат сериозно постигането на предписания от тази директива резултат.

При тези обстоятелства Специализираният наказателен съд решава да спре производството и да сезира Съда на Европейския съюз по реда на преюдициалното производство с въпроса дали членове 3 и 6 от Директива 2016/343 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат дадените от Върховния касационен съд на 7 април 2016 г., в началото на срока за транспониране на тази директива, указания, с които на националните съдилища, компетентни да се произнасят по жалбите срещу определения за задържане под стража, се дава възможността да решават дали в рамките на осъществявания в съдебната фаза на наказателното производство съдебен контрол по отношение на продължаването на задържането под стража на подсъдимия трябва да се разглежда въпросът дали продължава да е налице обосновано предположение, че той е извършил престъплението, за което е обвинен.

СЕС отбелязва най-напред, че съгласно член 15 от Директива 2016/343 тя влиза в сила на 31 март 2016 г., а съгласно член 14, параграф 1 от нея срокът за нейното транспониране изтича на 1 април 2018 г.След като този срок има по-специално за цел да даде на държавите членки необходимото време да приемат мерки за транспониране, тези държави не могат да бъдат упреквани, че не са транспонирали директивата в своето законодателство, преди да е изтекъл този срок.При все това в срока за транспониране на директива държавите членки трябва да се въздържат да приемат разпоредби, които биха могли да застрашат сериозно постигането на предписания от нея резултат . Без значение в това отношение е дали подобни разпоредби на националното право, приети след влизането в сила на съответната директива, имат за цел нейното транспониране. От това следва, че от датата на влизане в сила на дадена директива органите на държавите членки, както и националните юрисдикции трябва да се въздържат, доколкото е възможно, от тълкуване на вътрешното право, което след изтичането на срока за транспониране на тази директива би могло да застраши сериозно осъществяването на целта, преследвана с нея.

СЕС констатира във връзка с това, че видно от самия текст на указанията, те не задължават националните съдилища, сезирани с жалби срещу определения за продължаване на задържането под стража, да се произнасят в определен смисъл в съдебната фаза на производството. Обратно, според акта за преюдициално запитване указанията оставят на посочените съдилища свободата да приложат разпоредбите на ЕКПЧ съгласно тълкуването им от Европейския съд по правата на човека или тези на националното наказателно-процесуално право.

С оглед на изложените съображения СЕС отговаря, че указанията, дадените от Върховния касационен съд на 7 април 2016 г., в началото на срока за транспониране на Директива 2016/343 не могат да застрашат сериозно осъществяването на залегналите в нея цели след изтичане на срока за нейното транспониране.

Заключението на Генералния адвокат Бобек

Интерес представлява и заключението на Генералния адвокат по делото.

Според него, въпросът относно задължението да не се застрашава сериозно резултатът на Директива 2016/343 в срока за транспониране е отделен от основния въпрос относно съвместимостта на указанията на Върховния съд (а оттам и на националното законодателство) с тази директива. Генералният адвокат достига до извода, че указанията не могат да застрашат сериозно целите на Директивата, както е постановил впоследствие и Съдът. Той подчертава в заключението си, че в този смисъл не би трябвало да се прави анализ по основния въпрос за тълкуването на Директива 2016/343 и препоръчва на Съда да не го прави, което е последвано от Съда, но въпреки това излага съображенията си и по този въпрос.

Според Генералния адвокат положението на Милев попада в обхвата на Директива 2016/343, доколкото той е подсъдим в съдебната фаза на наказателно производство, становище, което е застъпено в производството и от Европейската комисия. Той счита по същество, че в рамките на ЕКПЧ, която представлява пълноценна система за защита на правата на човека, член 5 от ЕКПЧ е специфична разпоредба, отнасяща се до мерките, свързани с лишаване от свобода. Поради това ЕСПЧ разглежда наличието на „обосновано подозрение“ в рамките на задържането под стража с оглед на член 5 от ЕКПЧ. В параграф 4 от последната разпоредба във връзка с параграф 1, буква с) от същия член се съдържа специфично правило, съгласно което съдилищата, сезирани с искане за освобождаване, трябва да разгледат дали е налице обосновано подозрение, че задържаният е извършил престъпление. При това положение не е изненадващо, че жалбите против Република България в това отношение се основават на член 5 от ЕКПЧ, тъй като това правило може да се счита за lexspecialis спрямо презумпцията за невиновност.  При все това фактът, че в практиката на ЕСПЧ задължението да се разгледа наличието на „обосновано подозрение“ последователно се извежда от член 5 от ЕКПЧ, не е пречка такова задължение да произтича и от свързани с презумпцията за невиновност изисквания.  В контекста на правото на Съюза от член 52, параграф 3 от Хартата следва, че смисълът и обхватът на гарантираните от нея права са същите като дадените им в споменатата конвенция за съответните права. Това обаче не води до невъзможност определени стандарти, развити в практиката на ЕСПЧ в рамките на дадено основно право, в рамките на правото на Съюза да представляват елемент от защитено от други основни права съдържание.  Подобно ограничение не би могло да бъде наложено при тълкуването с оглед на основните права на акт на вторичното право, който следва различна вътрешна логика. В действителност системата на ЕСПЧ позволява разглеждането на съответните оплаквания спрямо по-конкретни разпоредби, докато системата за защита на основните права съгласно Хартата се различава в това отношение, тъй като е свързана изцяло с приложното поле на правото на Съюза.

 В този контекст логическата връзка между критерия за наличие на „обосновано подозрение“ на етапа на задържане под стража и презумпцията за невиновност, както е гарантирана в член 3 от Директива 2016/343 и член 48, параграф 1 от Хартата, не може по никакъв начин да бъде отречена. Задържането без осъдителна присъда без никакво съмнение представлява тежка форма на дерогиране на принципите на лична свобода и презумпцията за невиновност. Поради това в рамките на ЕКПЧ наличието на „обосновано подозрение“ представлява един от критериите, позволяващи лишаването от свобода на лице преди постановяването на осъдителна присъда, независимо от презумпцията за невиновност. В този смисъл в специфичния контекст на задържането под стража изискването за наличие на „обосновано подозрение“ е свързано с гаранцията на презумпцията за невиновност. Ето защо Генералният адвокат е на мнение, че пълната липса на съдебен контрол относно наличието на обосновано подозрение, че подсъдимият е извършил престъплението, може да влезе в разрез с презумпцията за невиновност.

Този извод се подкрепя от систематичното тълкуване на разпоредбите на Директива 2016/343 относно отделните аспекти на тази презумпция. Връзката между необходимостта да се докаже наличието на разумен минимум подозрения и презумпцията за невиновност произтича от член 4 от Директива 2016/343 във връзка със съображение 16 от нея. Съгласно член 4 от споменатата директива задължението да се гарантира, че в съдебните решения, различни от решенията относно въпроса за вината, заподозреният няма да бъде представен като виновен, преди вината му да бъде доказана, се прилага, без да „засяга […] предварителните решения от процесуално естество, които […] се основават на подозрения или уличаващи доказателства“. Сред тези решения съображение 16 упоменава по-специално решенията за предварително задържане. Освен това то изрично посочва, че преди да бъде взето такова решение, компетентният орган „трябва първо да се увери, че съществуват достатъчно елементи на уличаващи доказателства срещу заподозрения или обвиняемия, за да бъде обосновано съответното решение“. Това решение „би могло да съдържа позоваване на тези елементи“.  Поради това член 4 от Директива 2016/343 запазва правото на преценка на държавите членки, като едновременно с това отразява задължението предварителните решения от процесуално естество, например за задържане под стража, да бъдат основани на достатъчно елементи, обосноваващи съответното решение. От една страна, законодателят на Съюза е искал да установи, че сами по себе си тези решения не съставляват нарушение на презумпцията за невиновност, дори да се позовават на наличието на подозрения. От друга страна, законодателят все пак изрично е предвидил възможността съдилищата да бъдат задължавани да основават тези решения на достатъчни оправдаващи приемането им съображения. Директивата също отразява изискването за проверка на основанията, които могат да оправдаят приемането на почиващи на подозрения предварителни решения, например за задържане под стража. С оглед на това държавите членки трябва да зачитат гаранциите, произтичащи от Хартата, когато се ползват от посочената възможност относно „процесуалните решения“.

Генералният адвокат изразява и мнението, че гаранциитена презумпцията за невиновност, съдържащи се в член 4 от Директива 2016/343 са противопоставими както в хипотезата на „положително“ действие на съда (например акт, съдържащ твърдения за наличието на вина), така и на „отрицателно“ по естеството си бездействие, подобно на пълната липса на съдебен контрол относно наличието на подозрения в основата на мярка за неотклонение задържане под стража в съдебната фаза на наказателното производство.

Въз основа на тези съображения, Генералният адвокат Бобекдостига да извода, че продължаването на задържането под стража на лице при пълна липса на съдебен контрол относно наличието на „обосновано подозрение“ може да влезе в разрез с принципа на презумпцията за невиновност по смисъла на член 3 от Директива 2016/343, както и с гаранциите, предоставени с членове 4 и 10 от споменатата директива.