Решение на Съда на ЕС (голям състав) от 19 юли 2012 г.

по дело C‑154/11, Mahamdia

Николай Бандаков[1]

 

 

1. Въведение

Въпреки на пръв поглед примамливите им постове, често сътрудниците в посолствата на чуждите държави са изправени пред проблеми от трудовоправен характер, типични за работниците и служителите в частния сектор, като например лошо заплащане, риск от незаконосъобразно уволнение или неподновяване на трудовия договор при следващия посланически мандат. От юридическа гледна точка не е изненадваща несигурността сред работещите в дипломатическите представителства лица, че техните интересите няма да бъдат зачетени и защитени. Това е така, защото се приема, че работещите в чуждестранните мисии не разполагат с правни средства за защита срещу незаконосъобразни действия на своя работодател в приемащата държава, тъй като според разпространеното разбиране последният се ползва от съдебен имунитет пред юрисдикциите на приемащата държава.

Винаги ли обаче изпращащата държава може да разчита на своя имунитет по трудовоправни спорове със сътрудниците на нейните дипломатически представителства в чужбина? Кои са международно компетентните съдилища в тези случаи? Ако съответното посолство е разположено в държава — членка на Европейския съюз, приложима ще бъде Брюкселската система. Едно от принципните изисквания на установения в Регламент Брюксел І[2] режим за определяне на международната компетентност на съдилищата на държавите членки е ответникът по образуваното международно гражданско или търговско дело да има местоживеене на територията на определена държава членка[3]. Все пак, възможно ли е в някои случаи този регламент да бъде приложен дори и ако ответникът е извън юрисдикцията на Съюза и е установен в трета държава? А ако този ответник е самата трета държава? Ползва ли се тя от съдебен имунитет по международното публично право в спор относно прекратяването на трудовото правоотношение на сътрудник на нейно дипломатическо представителство на територията на държава членка? Какви са необходимите условия, за да може да се напусне полето на Регламента и да се отклони неговото прилагане в подобен случай?

На тази пъстра палитра от въпроси дава отговор коментираното в настоящото изложение решение и задълбоченото и информативно заключение, представено от генерален адвокат Mengozzi.

2. Факти и обстоятелства

Г‑н Mahamdia има алжирско и германско гражданство, живее в Германия и работи по срочен трудов договор като шофьор към посолството на Алжирската демократична народна република в Берлин. Трудовият договор е сключен с министерството на външните работи на Алжирската демократична народна република на френски език и съдържа пророгационна клауза, с която страните по договора възлагат на алжирските съдилища изключителна компетентност за спорове по трудовия договор.

Трудовият договор е прекратен от работодателя. Г‑н Mahamdia оспорва по съдебен ред законосъобразността на прекратяването на трудово правоотношение. Ответникът, Алжирската демократична народна република, повдига възражение за липса на международна компетентност на германските съдилища да разгледат трудовоправния спор, като, от една страна, се позовава на международните правила относно съдебния имунитет на служителите в дипломатическите мисии, а от друга страна — на съдържащата се в трудовия договор пророгационна клауза. Първоинстанционният съд отхвърля иска, позовавайки се на съдебния имунитет, с който се ползва ответникът, и на липсата на международна компетентност на германските съдилища да разрешат спора, защото приема, че работата на ищеца била функционално свързана с дипломатическата дейност на посолството.

Второинстанционният съд уважава въззивната жалба на г‑н Mahamdia и отменя частично първоинстанционното съдебно решение. Приема, че дейността на жалбоподателя в рамките на трудовото му правоотношение е единствено спомагателна и не е проявление на държавния суверенитет на ответника, поради което Алжирската демократична народна република не може да се ползвала от съдебен имунитет в спора. Според въззивния съд германските съдилища са международно компетентни да разрешат спора по главното дело, тъй като посолството представлява „представителство“ по смисъла на член 18, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 44/2001. В това отношение подчертава, че Регламентът не изключва изрично от приложното си поле дипломатическите представителства на държавите. Въззивният съд приема, че съдържащото се в трудовия договор пророгационно споразумение не отговаря на условията по член 21 от Регламента, тъй като не е сключено преди възникването на спора и отпраща работника или служителя изключително към алжирските съдилища.

Алжирската демократична народна република подава касационна жалба. Bundesarbeitsgericht отменя въззивното съдебно решение и връща делото на запитващата юрисдикция за ново разглеждане, като ѝ дава задължителни указания.

При повторното разглеждане на делото въззивната инстанция взема предвид обстоятелството, че съгласно Основния закон на Федерална република Германия държавите могат да противопоставят съдебния си имунитет само при спорове, които се отнасят до упражняването на техния суверенитет. Взема предвид и съдебната практика на Bundesarbeitsgericht, че за споровете в областта на трудовото право между служители на посолство и съответната държава германските съдилища имат международна компетентност, когато трудовите задължения на наетия работник или служител не се отнасят до упражняваните от съответната държава суверенни функции.

3. Преюдициалните въпроси и тяхното значение

Тъй като въззивният съд има колебания дали конкретният случай попада в приложното поле на Регламент Брюксел I, тъй като не е сигурен дали посолството на трета страна в дадена държава членка може да се разглежда като „клон, агенция или друго представителство“ по смисъла на член 18, параграф 2 от този регламент, решава да спре производството по делото и поставя следните два преюдициални въпроса на Съда:

„1)    Представлява ли „клон, агенция или друго представителство“ по смисъла на член 18, параграф 2 от Регламент № 44/2001 […] намиращото се в държава членка посолство на държава, която не попада в приложното поле на този регламент […]?

2)     При положителен отговор на първия въпрос, може ли със сключено преди възникването на спора споразумение за предоставяне на компетентност да се обоснове компетентността на съд, който не попада в приложното поле на Регламент № 44/2001, когато със същото се изключва компетентността, основана на членове 18 и 19 от Регламент № 44/2001?“.

Поставените преюдициални въпроси са от значение за изясняването на разглежданата проблематиката дотолкова, доколкото при положителен отговор на първия въпрос Съдът би разрешил да се отворят вратите на брюкселската система и когато ответник с местоживеене извън територията на Съюза е самата трета държава, която е носител на суверенитет Напротив, при отрицателен отговор на поставения въпрос, дори и да се приеме, че в конкретния случай съответната държава не проявява своя суверенитет и поради това следва да бъде приравнявана на частноправен субект, ще трябва да се приложи разпоредбата на член 4, параграф 1 от Регламента.

От друга страна, ако се приеме, че в конкретния случай не е приложим Регламента, международната компетентност би трябвало да се определи съгласно приложимите национални разпоредби. Сезираният германски съд би следвало да зачете сключеното споразумение за избор на съд, тъй като то отговаря на формалните изисквания на приложимото германско право и с него се изключва международната компетентност на германските съдилища[4].

4. Приложимо право

Относими към делото са:

а) някои разпоредби от Виенска конвенция за дипломатическите отношения[5], и по специално член 3 и член 37, параграф 2 във връзка с член 31;

б) член 2, параграф 1, член 4, параграф 1 и членове 18—21[6] от Регламент Брюксел I, както и съображения 9, 11, 13 и 14 от същия регламент;

в) някои правила на международното обичайно право по отношение на съдебния имунитет, като например: (i) Европейската конвенция относно имунитета на държавите[7], и по-специално член 5[8] и (ii) Конвенция за съдебния имунитет на държавите и на техните имущества, приета от Генералната асамблея на Обединените нации в Ню Йорк[9], и по-специално член 11[10];

г) релевантните разпоредби от германското право, и по-специално член 25 от Основния закон на Федерална република Германия (относно предимството на международноправните актове пред актовете на вътрешното законодателство), членове 18 и 20 от Закона за съдебната власт (признаващи изрично съдебния имунитет на сътрудниците на дипломатическите представителства и на частните им домашни работници, както и на лицата, за които това е предвидено от общите правила на международното право).

5. Заключението на генералния адвокат

Генералният адвокат Mengozzi започва анализа си с някои предварителни бележки. На първо място припомня, че съгласно постоянната съдебна практика правомощията на Съюза трябва да се упражняват при зачитане на международното право, като при приемането на всеки акт Съюзът е длъжен да спазва международното право, включително международния обичай. Поради тази причина според генералния адвокат (наричан по-нататък „ГА“) нормите на вторичното право на Съюза трябва да се тълкуват в светлината на правилата на международните обичаи[11]. Ето защо в конкретния случай преди всичко следва да се потърси отговор на въпроса дали правилата на международните обичаи са в състояние да окажат влияние при тълкуването на Регламент Брюксел I.

По-нататък ГА се спира на съдебния имунитет, който е сравнително слабо изяснен институт на международното публично право[12] и представлява изключително силно средство за осуетяване и препятстване на всякакви съдебни искове[13]. Във връзка с това ГА отбелязва все по-разпространената тенденция към утвърждаване на относителен съдебен имунитет[14], който се основава на фундаменталното разграничаване между действията iure imperii,и действията iure gestionis, като последните се приравняват на действия, извършвани от субекти на частното право. Така например държавата не упражнява своя суверенитет или публична власт, когато сключва граждански договори или наема на работа служители в качеството си на работодател и тези действия обичайно не са съпроводени от упражняване на прерогативите на публичната власт. В съдебните спорове във връзка с подобни правоотношения не следва да се признава, че държавата може да се ползва от съдебен имунитет.

В търсене на отговор на поставения предварителен въпрос ГА прави кратък преглед на съдебната практика на Европейския съд по правата на човека, като констатира, че тя постепенно еволюира[15]. ГА отбелязва, че Съдът в Страсбург приема, че ако държава, страна по ЕКПЧ, допуска позоваването на съдебния имунитет по трудовоправен спор със служител на дипломатическо представителство, който не изпълнява задачи, свързани с упражняването на суверенитета на съответната държава, се нарушава член 6, параграф 1 от Конвенцията[16]. Нещо повече, Съдът по правата на човека приема[17], че независимо че не е влязъл в сила, член 11 параграф 1 от Нюйоркска конвенция[18] има задължителен характер, доколкото отразява международния обичай[19].

ГА е на мнение, че в това отношение би могло да се възприеме една по-нюансирана позиция, която да позволи да се сподели изходната позиция на запитващата юрисдикция, че в конкретния случай Алжирската народна демократична република не може успешно да се позовава на съдебния си имунитет.

След направените предварителни разяснения ГА анализира по същество проблематиката, поставена с първия преюдициален въпрос. Възприема тезата за относителния съдебен имунитет и акцентира върху обстоятелството, че при изпълнението на трудовата си функция г‑н Mahamdia не упражнява публични функции. Освен това, тъй като при наемането на помощния персонал на дипломатическите мисии изпращащата държава не упражнява своя суверенитет, тя може да бъде приравнена на частноправен субект, на всеки останал работодател. Само по себе си мястото на работа (дипломатическото представителство на конкретната държава) не може да обуслови зачитането на съдебния имунитет в конкретния спор и осуетяване на прилагането на правилата на Регламент Брюксел І[20].

ГА приема за даденост, че Регламентът е приложим в настоящото производство и не подлага на допълнително задълбочено обсъждане този въпрос[21]. Посочва, че за да се прецени дали посолството отговаря на определението на понятията „клон“, „агенция“ или „друго представителство“ по смисъла на член 18, параграф 2 от Регламент Брюксел І, е изключително важно да се има предвид, че разпоредбите на глава ІІ, раздел 5 от този регламент се явяват lex specialis по отношение на разпоредбите на глава ІІ, раздел І от същия регламент[22]. Според ГА „тези разпоредби явно разширяват приложното поле на Регламент № 44/2001“[23]. Именно поради характера им на своеобразна дерогация на общите правила за определяне на международната компетентност тези разпоредби подлежат на стриктно тълкуване[24], при което следва винаги[25] да се държи сметка за специалната цел на предвиденото изключение, а именно да се осигури адекватна и възможно най-всеобхватна защита на интересите на по-слабата страна по договора, т.е. на работника или служителя[26].

ГА отбелязва, че до този момент Съдът не е имал възможност да вземе предвид тази специална защитна цел на уредбата, тъй като понятията „агенция“, „клон“ или „друго представителство“ никога не са били тълкувани в трудовоправен контекст. Въпреки това съдържанието на тези понятия е достатъчно наситено и сравнително добре изяснено в практиката на Съда[27]. Според г‑н Mengozzi особено релевантно е определението, съдържащо се в Решение по дело Somafer[28], съгласно което „с понятията „клон“, „агенция“ или „друго представителство“ се има предвид център на стопанска дейност, който за външния свят се явява трайно продължение на организацията майка, има управление и е материално оборудван за водене на преговори с трети лица […]“[29]. ГА изтъква, че не е уместно да се преекспонира понятието „стопанска дейност“, като се твърди, че клон, агенция или друго представителство могат да имат единствено търговците. Напротив, според него е необходимо по-актуално и адаптирано тълкуване на въпросните понятия, като се приеме, че става въпрос за „структури, които действат като частноправни субекти“[30]. Предвид тези особености, за да може да се обоснове наличието на международна компетентност на сезираните съдилища по искове, предявени срещу клон, агенция или друго представителство, е необходимо да съществува връзка между предмета на иска и дейността на това организационно подразделение на ответника[31]. Според посоченото решение в този аспект понятието за дейност включва наред с всичко останало и споровете, свързани назначаването на персонала на местните структури[32].

При тези обстоятелства като че ли постепенно все по-ясно започват да изпъкват очертанията на предложението за положителен отговор на първия преюдициален въпрос. Преди да формулира междинното си заключение, ГА проверява дали посолството отговаря на критериите в накратко скицираната съдебна практика. Изтъква, че преди всичко следва да се има предвид квалификацията ex lege на принципните функции на посолството съгласно член 3 от Виенската конвенция за дипломатическите отношения. Според ГА за целите на тълкуването на Регламент Брюксел I посолството може да се приравни на център на стопанска дейност, който за външния свят се явява трайно продължение на организация майка, т.е. представляваната държава[33].

Поради подробно изложените съображения ГА предлага на Съда да отговори на първия поставен преюдициален въпрос, че „член 18 параграф 2 от Регламент № 44/2001 трябва да се тълкува в смисъл, че посолството на трета държава в държава членка трябва да се приравни на „агенция“, „клон“ или „друго представителство“ в рамките на спор относно трудов договор, сключен от това посолството в качеството му на представител на изпращащата държава, когато работникът или служителят е бил назначен и е изпълнявал функциите си на територията на държавата членка, освен ако тези функции са били свързани с упражняването на публичната власт на изпращащата държава“[34].

При това положение и след като отнапред се приема, че в конкретния случай е приложим Регламент Брюксел I, отговорът на втория преюдициален въпрос изглежда ясен. Член 21 от Регламента се допуска отклонение от установения в предходните три разпоредби специален режим само ако са уговорени в споразумение, което задължително трябва да бъде сключено след възникването на спора или да допуска работникът или служителят да предяви иска си пред съдилища, различни от тези, които са компетентни в съответствие с членове 18 и 19 от Регламента. Тъй като пророгационната клауза е включена в трудовия договор на г‑н Mahamdia при подписването му (преди възникването на спора) и възлага изключителна международна компетентност на алжирските съдилища (като изключва евентуалната международна компетентност на германските съдилища и по този начин лишава по-слабата страна по договора от същностно за организацията на защитата ѝ право на избор), тази клауза противоречи на повелителната норма на Регламента и поради това е недействителна[35].

6. Решението на Съда

В самото начало на анализа на поставената проблематика Съдът разглежда въпроса за приложимостта на Регламент Брюксел I. Припомня, че този регламент има за цел да уеднакви правилата за установяване на международна компетентност на държавите членки както по отношение на вътрешните за Съюза спорове, така и на тези, които съдържат международен елемент[36]. Съдът приема, че достатъчен критерий за привързване на правоотношението към правния ред на Съюза е обстоятелството, че установеният в трета страна ответник има клон, агенция или друго представителство в държава членка. Тази предпоставка задейства механизма на установената в член 18, параграф 2 от Регламента фикция, че за целите на определянето на международната компетентност ответникът има местоживеене в съответната държава членка.

Съдът разглежда и възраженията на Алжирската демократична народна република, че ако бъде допусната приложимостта спрямо посолство на трета държава на установените в Регламента правила относно международната компетентност на съдилищата на държавите членки, ще се нарушат правилата на международното обичайно право по отношение на съдебния имунитет[37]. Във връзка с това Съдът подчертава, че международното право признава съдебен имунитет на държавите, като следва принципа par in parem non habet imperium. Съдът споделя и обобщава изводите на ГА, като изтъква, че имунитетът е общопризнат, когато спорът се отнася до действия, осъществени iure imperii, които са проява на държавния суверенитет, и може да бъде изключен, когато искът се отнася до действия, осъществени iure gestionis, които не се отнасят до упражняването на публична власт. Поради тази причина общопризнатите принципи на международното право в областта на съдебния имунитет по принцип не изключват възможността срещу държава да бъде предявен иск пред юрисдикция на друга държава във връзка със спор като този в главното производство и не са пречка пред прилагането на Регламент Брюксел I към спора в главното дело[38].

По отношение на съдържанието на понятията „клон“, „агенция“ или „друго представителство“ Съдът обръща внимание, че те следва да бъдат тълкувани самостоятелно, като се има предвид целта на тълкуваната разпоредба, а именно защитата на по-слабата страна по договора[39] и необходимостта да се осигури адекватната ѝ защита.

Като повтаря изводите на относимата и подробно разгледана от ГА предходна съдебна практика относно тълкуването на посочените понятия, Съдът приема, че посолството „може да се приравни на център на стопанска дейност, който се проявява трайно пред външния свят и допринася за разпознаването и представянето на държавата, от която произхожда“[40]. В допълнение, според Съда предметът на спора в главното производство показва, че съществува достатъчно близка връзка с функционирането на посолството. Поради това по отношение на спорове относно сключени от името на държавата трудови договори това посолство е „представителство“ по смисъла на член 18, параграф 2 от Регламент Брюксел I, когато осъществяваните от работника или служителя функции не са свързани с упражняването на публична власт, т.е. с проявление на държавния суверенитет Според Съда определянето на естество на трудовата функция на работника или служителя е въпрос на фактическа преценка, която трябва да бъде извършена от сезираната национална юрисдикция[41].

При преценката на втория преюдициален въпрос Съдът по принцип споделя аргументацията и заключението на ГА. В допълнение посочва, че разпоредбата на член 21 от Регламент Брюксел I не може да се тълкува в смисъл, че допуска едностранното прилагане на пророгационна клауза, с която на работника или служителя се забранява да сезира международно компетентните съгласно предходните три разпоредби съдилища. Освен това Съдът изрично приема, че няма пречки подобно споразумение да възложи международна компетентност на съдилища на трета държава, стига да не изключва основанията за учредяване на международна компетентност съгласно Регламента[42].

7. Коментар

Относно международния обичай и съдебния имунитет

На първо място, това решение продължава и затвърждава съдебната практика относно условията, при които се допуска позоваване на международния обичай[43] и на разпоредби на международни конвенции в производства по преюдициални запитвания[44]. Това разрешение е в съответствие с предвидената в член 3, параграф 5 ДЕС цел на Съюза да допринася „за стриктното спазване и развитието на международното право“, която Съдът тълкува в практиката си и като задължение на институциите на Съюза да се съобразяват изцяло с международното право, включително с международния обичай, който има обвързващо действие за тях[45]. Интересно е да се отбележи, че може би за първи път Съдът допуска, че международните конвенции, които не са влезли в сила, инкорпорират международен обичай. Освен това Съдът е склонен да приеме, че постоянната практика на други международни съдилища[46] може да бъде считана за източник, за доказателство за съществуването на определен международен обичай. Във връзка с това следва да се уточни, че Съдът не стига изрично до посочените изводи. В по-горе представеното решението единствено изразява съгласието си с позицията на генералния адвокат, застъпвана в точки 17—23 от неговото заключение, относно актуалното състояние на международната практика относно съдебния имунитет[47].

Ако останем за кратко в пределите на международното публично право, следва да се припомни, че съгласно Виенската конвенция за дипломатическите отношения членовете на дипломатическото представителство се делят на три категории — дипломатически, административно-технически и обслужващ персонал. Изглежда Съдът счита това разделение за не особено важно за целите на определянето на международната компетентност по трудови спорове, тъй като извежда като главен критерий в това отношение характера на осъществяваните от съответното лице функции. В този смисъл не възприема аргументите на испанското правителство, че тъй като основната функция на дипломатическото представителство е да представлява изпращащата държава, всички работещи в съответното посолство осъществяват задълженията си от името и за сметка на тази държава и изпълняват представителни функции, тоест следва да се ползват с имунитет[48]. Така в съответствие с възприетата от Съда теория за относителния имунитет на служителите на посолствата, във всеки отделен случай съдът на държава членка, сезиран с подобен на разглеждания в настоящото изложение спор, ще следва конкретно да преценява дали трудовата функция на ответника е проява на държавния суверенитет на изпращащата държава. От значение е дали сътрудникът на посолството упражнява определен елемент от публичната власт на изпращащата държава. Така съвсем не е уместно да се обобщава, че от съдебен имунитет могат да се ползват единствено дипломатическите агенти по смисъла на Виенската конвенция, тъй като са мислими хипотези, в които определени публични функции могат да бъдат възложени и на членове на административно-техническия персонал[49]. При всички обстоятелство следва да се има предвид, че при назначаването на административно-техническия и обслужващ персонал на посолствата държавата действа не като субект на публичното право, притежаващ суверенитет, а като работодател, упражняващ функция, която не е свързана със суверенитета.

Относно приложимостта на Регламента

Основните аргументи против приложимостта на Регламент Брюксел І към настоящия случай са изложени в представеното от испанското правителство писмено становище по делото.

На първо място се твърди, че разпоредбите на членове 2 и 4 от Регламента са ясни. Изискват наличието на точно определена привръзка с правопорядъка на Съюза — местоживеене на ответника на територията на дадена държава членка. Твърди се, че в конкретния случай (тъй като посолството по дефиниция се ползва с право на екстериториалност) единствената съществуваща привръзка с правото на Съюза е местоживеенето на ищеца, което с оглед на постоянната практика на Съда е ирелевантно за целите на определянето на международната компетентност на сезирания съд[50]. Освен това се изтъква доводът, че разпоредбите от Регламента относно установяването на специална и изключителна международна компетентност също не са приложими без оглед и независимо от местожителството на ответника. Според Испания това е единственият ключ, с който могат да се отворят вратите на Регламента, и до проверка на установените в него специални правила може да се стигне едва след като правоприлагащият орган е установил със сигурност, че по принцип е приложима Брюкселската система.

Въпреки че голяма част от изложените от испанското правителство аргументи заслужават по-задълбочено осмисляне и подробен анализ, за целите на настоящото изложение е достатъчно да се посочи, че преобладаващите становища в доктрината разглеждат разпоредбата на член 5, параграф 5 от Регламента (която е възпроизведена съответно в глава ІІ, раздели 3—5 от Регламента) за „квази“ обща международна компетентност[51]. Ако се възприеме този изразен похват, може да се твърди, че член 18, параграф 2 придава на този регламент „квази“ универсално действие, т.е. разширява максимално териториалното и персоналното му приложно поле (в тази конкретна материя) по отношение на ответници, чието фактическо местоживеене е в трети държави, които не са членки на Съюза. Ако се задълбочат разсъжденията в тази посока, би могло да се стигне и до извода, че законодателят на Съюза се стреми към своеобразна градация на ценностите, на специфичните цели в основата на Регламента. Така принципното правило, че вратите на Регламента се отварят единствено ако ответникът е с местоживеене в държава членка (член 4, параграф 1 във връзка със съображения 9 и 11 от Регламента), отстъпва пред целта за гарантиране и подсилване на защитната функция, която установената в Регламента система е призвана да изпълнява спрямо по-слабата страна с оглед на по-ефективното и цялостно гарантиране на нейните интереси (съображение 13, във връзка с член 9, параграф 2, член 15, параграф 2 и член 18, параграф 2).

Следващата група възражения на испанското правителство са насочени срещу възможността посолството на чужда държава само по себе си да бъде смятано за представителство, клон или друга агенция (тъй като основната функция на дипломатическото представителство не е извършването на определена стопанска дейност, а осъществяването на представителни функции, обслужващи двустранните отношения между двете държави като носителки на суверенитет). Вярно е, че понятията в член 18 подлежат на стриктно тълкуване, тъй като въвеждат изключение от общото правило, но след систематично и телеологично тълкуване на разпоредбата Съдът приема, че досегашното определение на тези понятия е твърде тясно. Определящо за прилагането на член 18 от разпоредбата е самото качеството на работодателя като такъв, т.е. обстоятелството, че се наемат работници или служители, които да предоставят работна сила. Без значение са конкретните цели, поради които се учредява трудовото правоотношение. Без значение е и осъществяваната от работодателя дейност, която не следва непременно да е търговска дейност.

Изглежда Съдът допуска своеобразно разширяване на обхвата на разглежданата разпоредба и тъй като по необходимост, за да може да се осигури постигането на специалната цел на уредбата[52], тълкува разширително разбирането за местоживеене на ответника. Установява фикцията, че по отношение на спор, възникнал от действията на клона, агенцията или представителството, се счита, че работодателят има местоживеене в държавата членка по местонахождението на съответното негово подразделение[53].

Накрая, пренесена към българската действителност, съдържащата се в коментираното решение формула би означавала следното: тъй като всички посолства на чужди държави в България са установени в София, международно компетентен да разгледа като първа инстанция исковете по трудови спорове между изпращащите държави (дори и те да не са държави — членки на ЕС) и назначените в дипломатическите мисии сътрудници ще бъде Софийски районен съд[54].

Относно споразумението за избор на съд, приложимото право и евентуалното принудително изпълнение на националното съдебно решение

Разгледаното дело и неговото разрешение отново доказват изключителната важност от предвиждане на възможно най-ясни и точни клаузи за избор на съд[55] в трудовите договори с международен елемент. В тези случаи страните по договора (и най-вече работодателите, които са установени в държава членка или имат представителство или клон, чрез който наемат работници или служители в тази държава членка) следва да имат предвид обстоятелството, че е невъзможно да разчитат на включената в трудовия договор пророгационна клауза, с която отнапред (при подписване на трудовия договор или преди възникване на спора) се предоставя изключителна международна компетентност единствено на съдилищата на държава, различна от държавата по обичайното полагане на труда. В този смисъл член 21 от Регламента е повелителна норма на международно частно право на Европейския съюз, чието прилагане не зависи от волята на страните[56].

Все във връзка с манифестираната воля на страните е интересен въпросът дали те са избрали мълчаливо приложимото към трудовия договор право. Това е въпрос, на който запитващата юрисдикция следва да даде отговор според задължителните указания на Bundesarbeitsgericht, след като той връща делото за ново разглеждане[57]. Във връзка с това следва да се съобрази член 3, параграф 1 от Регламент Рим І[58] и да се преценят условията на договора и обстоятелствата по случая (например сключването на договора на френски език, включеното в него пророгационно споразумение, местоработата на наетото лице — посолството на държавата работодател). Всички тези елементи могат да обусловят евентуалния извод, че страните са избрали мълчаливо за приложимо към договора алжирското право[59]. В този случай обаче следва да се вземе в допълнение предвид разпоредбата на член 8, параграф 1 от Регламент Рим I, според който изборът на приложимо право не може да води до лишаване на работника или служителя от разпоредбите на обективно приложимото право, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение. В резултат на това германският съд ще е задължен да установи съдържанието на алжирското трудово право, след което да го съпостави с разпоредбите на германското трудово право и ако прецени, че първият правопорядък е по-неблагоприятен за служителя на алжирското посолство в Берлин, да съобрази и приложи повелителните норми на германското трудово право, които гарантират по-високо ниво на защита на по-слабата страна в договора. Тези норми са обикновени повелителни норми, които по принцип не могат да бъдат отклонявани чрез договор между страните в рамките на гарантираната им свобода на договаряне, като в материята на индивидуалните трудови договори им е придадена нова функция. Въздигнати са в ограничители на автономията на волята на страните и с това на избраното от тях право[60].

Не на последно място от значение за практиката е обстоятелството, че Виенската конвенция за дипломатическите отношения провежда разграничение между съдебен имунитет и имунитет срещу принудително изпълнение във връзка с дейността на дипломатическото представителство. Допуснатата международна компетентност на основание на член 18, параграф 2 от Регламент Брюксел І не включва сама по себе си и отпадането на евентуалните пречки пред принудителното изпълнение на постановеното от сезирания съд на държава членка съдебно решение в третата държава (където може да бъде прието например, че въпросното съдебно решение е в съществено противоречие с обществения ред на тази държава, тъй като не зачита съдебния ѝ имунитет). На още по-силно основание, с оглед на разпоредбата на член 22, параграф 3 от Виенската конвенция, подобно съдебно решение би било трудно изпълняемо в приемащата държава, защото по принцип ex conventionis е недопустимо да се насочва принудително изпълнение срещу имуществото на дипломатическото представителството.

В заключение следва да се посочи, че в резултат на постановеното решение значително се подобряват възможностите на сътрудниците в посолствата, установени в държавите членки, да търсят защита на произтичащите от трудовото им правоотношение права пред съдилищата на приемащата държава[61]. Въпреки това може да се предположи, че производството по подобни дела ще е доста усложнено. При всички положения следва да се очаква, че основен предмет на спора в подобни случаи ще бъде характерът на осъществяваната от съответния сътрудник дейност и дали тя носи белезите на държавния суверенитет на изпращащата държава. От друга страна, може да се предвиди, че допълнително усложнение ще следва от обстоятелството, че съдилищата на държавите членки би могло да се наложи да прилагат чуждо право (в хипотезата на изричен или мълчалив избор на приложимо право), което след съобразяване на член 8, параграф 1 от Регламент Рим І може да наложи разделяне на договорния статут[62]. Не на последно място, дори и ако процесът завърши успешно в полза на ищеца и неговият иск бъде уважен, предстои да възникнат практически трудности при евентуалното принудително изпълнение на осъдителното съдебно решение срещу изпращащата държава предвид разпоредбата на член 22, параграф 3 от Виенската конвенция.

 

***

Link to the summary in English language: ABOUT THE IMMUNITY FROM JURISDICTION OF THIRD STATES IN PROCEEDINGS OVER INDIVIDUAL EMPLOYMENT CONTRACTS BROUGHT BY EMPLOYEES AT THE DIPLOMATIC MISSIONS OF THESE STATES SITUATED IN EU MEMBER STATES AND THE APPLICABILITY OF THE BRUSSELS I REGULATION

***

 

[1]Докторант по международно частно право, катедра „Международно право и международни отношения“ към Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент охридски“ и юрист лингвист в Генерална дирекция „Писмени преводи“ в Съда на ЕС. Настоящата публикация изразява личното становище на автора и не ангажира посочените институции.

[2] Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), наричан в настоящото изложение „Регламент Брюксел I“.

[3] Вж. член 4, параграф 1 във връзка със съображения 9 и 11 от Регламента.

[4] Международната компетентността на германските съдилища не може да бъде обоснована поради факта на самото явяване на ответника по делото. Принципно правило е (установено и в член 39 от ZPO), че ответникът, взел участие в съдебното заседание само за да повдигне възражение за липса на международна компетентност на сезирания съд, не приема и не се съгласява с юрисдикцията на последния да разреши правния спор. Така и в член 24 от Регламента. Вж. за повече подробности Бандаков, Н. „Мълчалива пророгация — Коментар на член 24“, в „Регламентът Брюксел I – Коментар“, авторски колектив под редакцията на проф. Н. Натов, Сиела, София 2012 г., стр. 287 и сл.

[5] Ратифицирана от България с Указ № 766 на Президиума на Народното събрание от 19 октомври 1967 г., обн. в ДВ, бр. 28/9 април 1968 г., в сила за България от 15 февруари 1968 г.

[6] Следва да се имат предвид критичните забележки към публикувания официален текст на български език, вж. Мусева, Б., Сборник с нормативни актове „Международно частно право — част І“, издателство Сиби, 2008 г., стр. 169, бележка под линия 2 и стр. 170, бележка под линия 2.

[7] Конвенцията е изготвена в рамките на Съвета на Европа и е открита за подписване от държавите на 16 май 1972 г. в Базел. Конвенцията е ратифицирана до момента от осем държави (включително от Германия, но не и от Алжир) и е влязла в сила за тях, тъй като условието за влизането ѝ в сила е наличието но най-малкото три ратификации. За актуален списък с държавите, ратифицирали тази конвенция и за пълния ѝ текст на английски език вж. http://conventions.coe.int/Treaty/Commun/QueVoulezVous.asp?NT= 074&CM= 8&DF= 27/09/2012&CL=ENG.

[8] Според чийто параграф 1 „Договаряща държава, не може да се позовава на съдебния си имунитет пред съдилища на друга договаряща държава, ако делото се отнася до трудов договор, сключен между държавата и физическо лице, а работната сила следва да се предоставя на територията на държавата на сезирания съд“. Съгласно параграф 2 от същия член, параграф 1 не се прилага, ако към момента на образуване на делото работникът или служителят е гражданин на държавата работодател или ако страните по трудовия договор са постигнали, доколкото това е допустимо от правото на държавата на сезирания съд, писмено споразумение, с което възлагат изключителна компетентност по произтичащи от трудовия договор спорове на съдилищата на държавата работодател. От друга страна, според член 7, параграф 1 от тази директива „Договаряща държава, не може да се позовава на съдебния си имунитет пред съдилища на друга договаряща държава, ако на територията на държавата на сезирания съд разполага с офис, представителство или място на дейност, чрез които извършва по същия начин като частноправен субект промишлена, търговска или финансова дейност и съдебното производство е във връзка с дейността на този офис, представителство или място на дейност“. С оглед на разпоредбата на член 5 обаче, в случаите когато работната сила се предоставя в полза на офис, представителство или място на дейност, това правило се прилага единствено ако работникът има обичайно местоживеене в държавата работодател към момента на сключване на индивидуалния трудов договор.

[9] Тази конвенция е приета на 2 декември 2004 г. и е открита за подписване от държавите на 17 януари 2005 г. До този момент е подписана от 28 държави, но все още не е влязла в сила (тъй като за това се изисква да са налице най-малкото 30 ратификации). За актуален списък с държавите, ратифицирали тази конвенция и за пълния ѝ текст на английски език вж. http://treaties.un.org/Pages/ViewDetails.aspx?src=IND&mtdsg_no=III‑13&chapter= 3&lang=en. Конвенцията не е ратифицирана нито от Германия, нито от Алжир. За кратък коментар на разрешените (или поставените) проблеми с Конвенцията вж. Dickinson, A. „Status of Forces under the UN Convention on State Immunity“, International and Comparative Law Quaterly, 55, pp 427—436.

[10] Съгласно член 11, параграф 1, освен ако не е уговорено друго между съответните държави, договаряща държава не може да се позовава на съдебния си имунитет пред съдилищата на друга договаряща държава, съдилищата на която са компетентни да разгледат трудовоправен спор между физическо лице и първата държава, ако работната сила следва да се предоставя на територията на другата държава. В параграф 2 от тази разпоредба са предвидени дерогации от това правило, по-специално за дипломатическите агенти и консулите по смисъла на Виенската конвенция за дипломатическите отношения и на Виенската конвенция за консулските отношения или за други лица, ползващи се със съдебен имунитет.

[11] Вж. точка 17 от представеното на 24 май 2012 г. от генералния адвокат Mengozzi заключение.

[12]Вж. точки 19 и 20 от заключението. Според ГА последица от тази недостатъчна изясненост е относително слабата предвидимост при прилагането на този институт и силната му зависимост от националната чувствителност.

[13] Вж. точки 22—24 от заключението.

[14] Въпреки че признава, че означението е условно и не е налице определена теория в това отношение, а националните различия правят трудна международната кодификация, ibidem.

[15] Първоначално Съдът в Страсбург приема, че „предоставянето на суверенен имунитет на една държава в гражданското производство преследва законната цел да се зачита международното право, за да се благоприятстват вежливостта и добрите отношения между държавите“, и в тези случаи не се допуска непременно непропорционално ограничение на правото на достъп до съд съгласно член 6, параграф 1 ЕКПЧ. Вж. цитираната от ГА съдебна практика в бележки под линия 10 и 11 от заключението.

[16] Вж. Решение по дело Cudak/Литва от 23 март 2010 г., Recueil des arrêts et décisions 2010 и Решение по дело Sabeh El Leil/Франция, анализирано от ГА в точка 26 от Заключението.

[17] В Решение по дело Sabeh El Leil/Франция от 29 юни 2011 г., жалба № 34869/05.

[18] Вж. бележки под линия 6 и 7 по-горе.

[19] Европейският съд по правата на човека преодолява всеки път незадължителния характер на тази конвенция, приемайки, че към момента на създаването на член 11 държавите ответници не са направили специални възражения и не са се противопоставили на Нюйоркската конвенция, вж. точка 24 от заключението.

[20]Вж. точки 30—32 от Заключението.

[21] Във връзка с това вж. изложените в точка 50 от Заключението аргументи.

[22] Членове 18—21 от Регламента представляват изключение от принципа, че всички правила за компетентност, предвидени в Регламента, се прилагат само ако ответникът има местоживеене или седалище на територията на държава членка.

[23] Така в точка 34 от Заключението.

[24] Вж. по-специално бележка под линия 22 от Заключението и посочената там съдебна практика.

[25] С оглед на съображение 13 от Регламента.

[26] Във връзка с това вж. съдебната практика, посочена в бележка под линия 25 от Заключението.

[27] ГА посочва на първо място Решение от 6 октомври 1976 г. по дело De Bloos (14/76, Recueil, стр. 1497), в което за първи път се разглежда тази проблематика.

[28] Решение от 22 ноември 1978 г. по дело Somafer (33/78, Recueil, стр. 2183, точка 11).

[29] Това определение е възприето и доразвито и в последващата съдебна практика, вж. Решение от 18 март 1981 г. по дело Blanckaert & Willems (139/80, Recueil, стр. 819, точка 12) и Решение от 9 декември 1987 г. по дело SAR Schotte (218/86, Recueil, стр. 4905, точка 16).

[30] Вж. точки 44 и 46 от заключението.

[31] Решение по дело Somafer, посочено в бележка под линия 27, точка 11.

[32]ibidem, точка 13.

[33]Вж. точка 48 от заключението.

[34] Вж. точки 51 и 61 от заключението.

[35] Вж. подробната аргументация на ГА в точки 56—60 от Заключението.

[36]Вж. точки 39 и 40 от Решението и посоченото там Становище 1/03 от 7 февруари 2006 г. (Recueil, стр. I‑1145, точки 143 и 144).

[37] Вж. точки 53—55 от Решението.

[38] Вж. по-специално точки 54 и 55.

[39] Вж. по-специално посоченото в точка 44 от Решението Решение от 22 май 2008 г. по дело Glaxosmithkline и Laboratoires Glaxosmithkline, C‑462/06, Сборник, стр. I‑3965, точка 17).

[40] Така в точка 50 от Решението.

[41] Вж. точка 52 от Решението и точка 1 от диспозитива.

[42] Вж. точка 65 от Решението и точка 2 от диспозитива.

[43] По смисъла на член 38, параграф 1, буква б) от Статута на Международния съд на ООН.

[44] Вж. по-специално Решение от 21 декември 2011 г. по дело AirTransportAssociationofAmerica и др. (C‑366/10, все още непубликувано в Сборника, точки 101 и 107 и посочената съдебна практика).

[45] Вж. Решение от 24 ноември 1992 г. по дело Poulsen и DivaNavigation, C–286/90, Recueil, стр. I‑6019, точки 9 и 10 и Решение от 16 юни 1998 г. по дело Racke, C–162/96, Recueil, стр. I‑3655, точки 45 и 46.

[46] Като например Европейския съд по правата на човека в Страсбург.

[47] Вж. точка 17 от Решението.

[48] Вж. представеното от Испания писмено становище, точка 40.

[49] Така например в производството пред запитващата юрисдикция ответникът се опитва да докаже (безуспешно), че г‑н Mahamdia на практика не е работил единствено като шофьор, а е осъществявал и определени задължения във връзка с разнасянето на дипломатическата поща и при необходимост е предоставял услуги по превод на членовете на дипломатическия персонал.

[50] Вж. точки 20—26 от писменото становище на Испания, и по-специално посочените Решение от 13 юли 2000 г. по дело GroupJosi (С‑412/98, Recueil, стр. І‑5925) и Решение от първи март 2005 г. по дело Owusu (I–281/02, Recueil, стр. І‑1383).

[51]Mankowski, P., в Magnus/Mankowski „Brussels I Regulation” (2012), Art.5, (270—271), стр. 277. Във връзка с това следва да се има предвид становището на генерален адвокат Darmon, изложено в заключението, представено по дело Shearson Lehmann Hutton (C‑89/91, Recueil, стр. І‑l39, точка 38), че член 5, параграф 5 и член 18 от Регламента се различават дотолкова, доколкото първата норма се отнася до предприятия, които имат седалище в друга държава членка, докато член 18 допуска отклонение от стриктното прилагане на член 4 от Регламента.

[52] За повече подробности вж. Carlos Espulges Mota/Guillermo Palao Moreno, в Magnus/ Carlos Espulges Mota/Guillermo Palao Moreno „Brussels I Regulation” (2012), Art. 18,(9 f.), стр. 396.

[53] Вж. Йордански, Ст. „Компетентност при индивидуални трудови договори“ в „Регламентът Брюксел I – Коментар“, авторски колектив под редакцията на проф. Н. Натов, Сиела, София 2012 г., стр. 210. Желязкова, В. в „Търговските дружества в международното частно право“, София 2009 г., стр. 141—142, пояснява, че паралелната на член 18, параграф 2 разпоредба в глава II, раздел 2 от Регламента (а именно член 5, параграф 5) установява не само международна компетентност, но и местна подсъдност, цитирано по Йордански, Ст. ibidem, бележка под линия 415.

[54] Вж. член 103 във връзка с член 104 от ГПК; съобр. член 114 от ГПК.

[55] Синтезирано за общите правни последици на споразуменито за избор на съд вж. Тодоров, Т. „Международно частно право — Европейският съюз и Република България“, Сиби, София 2009 г., стр. 99.

[56] За повече относно условията и ограниченията при изричния избор на компетентен съд вж. CarlosEspulgesMota/GuillermoPalaoMoreno, op.cit., Art. 21, (3 f.), стр. 411. Следва да се има предвид, че член 21 от Регламента не допуска мълчаливата пророгация.

[57] Съгласно стр. 5 от представеното от представителите на Алжир писмено становище.

[58] Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 2008 година относно приложимото право към договорни задължения (Рим I) (OB L 177, 4.7.2008 г., стр. 6).

[59] Относно разграничението между мълчаливия, но сигурен избор на приложимото към договора право, и имплицитния, хипотетичен избор на приложимо право (при който се презюмира приложимото право, което страните по договора разумно биха могли да изберат с оглед на обстоятелствата в конкретния случай) вж. последно Scherer, M. „Lechoiximplicitedanslesjurisprudencesnationals: versuneinterprétationuniformeduRèglement? – L’exampleduchoixtaciterésultantdesclausesattributivesdejurisdictionetd’arbitrage“, в „LeRèglementcоmmunitaire „RomeI“ etlechoixdeloidanslescontratsinternationaux“ – sousladirectiondeSabineCorneloupetNatalieJoubert, Dijon 2011, стр. 254 и сл., и по-специално литературата, цитирана в бележка под линия 3. Относно специфичните изисквания на Регламент Рим I вж. също Станчева-Минчева, В. „Мълчалив избор на приложим закон към договори с международен елемент“, Съвременно право, 1992/ бр. 4, както и Бандаков, Н. „Изборът на приложимо право според чл. 3 от Регламент Рим I“, в „Регламентът Рим I“, авторски колектив под редакцията на проф. Н. Натов, стр. 56 и сл.

[60] За повече подробности вж. Зидарова, Й., „Приложимо право към индивидуалните трудови договори“, в „Актуални проблеми на трудовото и осигурителното право — в памет на проф. Любомир Радуилски“, стр. 58 и сл. Проф. Зидарова подчертава, че това ограничение е частично и се отнася единствено до степента и обхвата на защитата на работника или служителя. Дори и когато е отстранено относно защитата, избраното право ще се прилага за останалата част от трудовия договор, ibidem, стр. 59.

[61] В подобен смисъл Hensche, Martin в „Botschaftsangestellte ausländischer Staaten können vor deutschen Arbeitsgerichten klagen“, студията е достъпна на интернет адрес http://www.hensche.de/Botschaftsangestellte_koennen_vor_deutschen_Gerichten_klagen_Botschaft_EuGH_C‑154‑11_Mahamdia.html

[62]Т.нар. dépeçage, splitting of the contract или Spaltung des Vertragеs, т.е. прилагане на различно право към различни части от договора. Относно последиците от разделянето на договора между различни правопорядъци вж. Станчева-Минчева, В. „Коментар на Кодекса на международното частно право — Съпоставка с актовете на европейското право“, Сиби, София, 2010 г., стр. 345 и сл., както и Станчева-Минчева, В. „Новата стълкновителна уредба на договорите с международен елемент, въведена със Закона за допълнение на Закона за задълженията и договорите, обнародван в бр. 19 от 28.02.2003 г. на Държавен вестник“, Търговско право, бр.1/2003 г., стр. 41—60. Това нежелано явление в правния мир неминуемо води до т.нар. law mix (смесица от закони) между избрано и обективно приложимо право, което значително затруднява правоприлагането и би могло да доведе до възникване на логически противоречия, вж. Бандаков, Н. „Изборът на приложимо право…“, op.cit., стр. 52 и сл.