ОТНОСНО ЗАДЪЛЖЕНИЕТО НА НАЦИОНАЛНИЯ СЪД ДА ПРОВЕРИ СЛУЖЕБНО НЕРАВНОПРАВНИЯ ХАРАКТЕР НА КЛАУЗА В ПОТРЕБИТЕЛСКИ ДОГОВОР В ПРОИЗВОДСТВОТО ПО ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ЗАПОВЕД ЗА ПЛАЩАНЕ

Author

(Решение на Съда на ЕС по дело С-49/14, Finanmadrid EFC)

Делото е образувано по преюдициалното запитване, отправено от Juzgado de Primera Instancia n° 5 de Cartagena (Първоинстанционен съд Картахена, Испания) във връзка с тълкуването на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори (Директивата) и на член 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз (ХОПЕС). Запитването е подадено в рамките на съдебно производство, свързано с принудителното изпълнение на вземания по договор за потребителски кредит.

На 29 юни 2006 г. г‑н Jesús Zambrano сключва с Finanmadrid договор за кредит в размер на 30 000 EUR за финансиране на покупката на автомобил. Солидарни поръчители по договора са г‑н Jorge Zambrano, г‑жа María Zapata и г‑жа Miriam Merino. Тъй като плащането на договорените от г‑н Jesús Zambrano погасителни вноски било преустановено в началото на 2011 г., на 8 юли 2011 г. Finanmadrid пристъпва към предсрочно прекратяване на договора за кредит.

На 8 ноември 2011 г. Finanmadrid е поискало от „Secretario judicial“ на Първоинстанционния съд на Картахена да започне производство по издаване на заповед за плащане срещу длъжника и поръчителите. С разпореждане от 13 февруари 2012 г. „Secretario judicial“ обявява заявлението за допустимо и разпорежда на ответниците или да платят в срок от 20 дни сумата 13 447,01 EUR, ведно с изтеклите лихви, считано от 8 юли 2011 г., или да направят възражение срещу изискуемостта на задължението посредством адвокат или „procurador“ и да се явят пред този съд, за да изложат основанията, поради които считат, че не дължат цялата или част от претендираната сума. В определения срок ответниците не са изпълнили заповедта за плащане, нито са се явили пред съда, поради което, с разпореждане от 18 юни 2012 г., „Secretario judicial“ приключва заповедното производство съгласно националното законодателство. На 8 юли 2013 г. Finanmadrid е поискало от Първоинстанционния съд на Картахена да пристъпи към изпълнение на това разпореждане.

У запитващата юрисдикция възникват съмнения относно съответствието на приложимите разпоредби от испанското право с правото на Съюза. В тази връзка тя посочва, че съгласно испанското процесуално право, намесата на съдия в заповедното производство е предвидена, само когато приложените към заявлението документи сочат, че претендираният размер на вземането не е точен, в който случай „Secretario judicial“ трябва да уведоми съдията, или когато длъжникът възрази срещу заповедта за изпълнение. Разпореждането на „Secretario judicial“ е процесуалното изпълнително основание, което се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което съдията не може да разгледа служебно в изпълнителното производство наличието евентуално на неравноправни клаузи в договора, въз основа на който е образувано заповедното производство.

Поради това, Първоинстанционния съд на Картахена решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:

„1)   Следва ли Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като действащата в Испания регламентация на заповедното производство — членове 815 и 816 от LEC — доколкото затруднява или не дава възможност на съда да упражни служебен контрол върху договори за наличието на неравноправни клаузи, като не предвижда задължителен контрол върху неравноправните клаузи, нито намесата на съда, освен ако „Secretario judicial“ не счете тази намеса за необходима или длъжниците не възразят?

2)     Следва ли Директива 93/13 да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба като тази в Испания, която не дава възможност за служебна проверка in limine litis в последващо производство по принудително изпълнение на съдебното изпълнително основание, каквото е разпореждането за приключване на заповедното производство на „Secretario judicial“, за наличието на неравноправни клаузи в договора, послужил като основание за постановяване на това разпореждане, чието изпълнение се претендира, поради обстоятелството че съгласно националното право е налице сила на пресъдено нещо (в съответствие с членове 551 и 552 във връзка с член 816, параграф 2 от LEC)?

3)     Следва ли Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба като тази на заповедното производство и производството по принудително изпълнение на съдебно изпълнително основание, която не предвижда съдебен контрол във всички случаи по време на декларативната фаза, нито позволява, във фазата на изпълнение, съдът, пред който същата се осъществява, да извърши проверка на разпореждането на „Secretario judicial“?

4)     Следва ли Хартата на основните права на Европейския съюз да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, съгласно която не се допуска служебен контрол за спазване на правото на защита поради наличието на сила на пресъдено нещо?“.

Според Съда поставените от запитващата юрисдикция въпроси трябва да се схващат в широк смисъл, а именно като насочени към преценката по същество, с оглед на развитието на заповедното производство и на правомощията на „Secretario judicial“ в това производство, на съвместимостта с Директивата на липсата на правомощия на съдията да извърши служебен контрол в изпълнителното производство относно евентуално неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договора, сключен между търговец или доставчик и потребител. Поради това той приема, че поставените въпроси са допустими.

Съдът отговаря по същество само на първия и втория от поставените въпроси, които разглежда заедно. Според него с тях се поставя въпросът дали Директивата допуска национална правна уредба, която не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, да извърши служебно преценка относно неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между продавач или доставчик и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка.

Съдът припомня по-ранната си практика, според която Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска правна уредба на държава членка, която не дава възможност на съда в заповедното производство, макар да е установил наличието на всички необходими за това правни и фактически обстоятелства, да преценява служебно in limine litis или на който и да е друг етап от производството неравноправния характер на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, ако последният не подаде възражение (Banco Español de Crédito (C‑618/10, EU:C:2012:349). По това дело обаче приложимата национална уредба е предоставяла на съдията, а не на „Secretario judicial“, правомощието да постанови разпореждане, съдържащо заповед за плащане. След реформата на испанското законодателство от 2010 г. „Secretario judicial“ е вече органът, който, в случай че длъжникът не изпълни заповедта за плащане или не се яви пред съда, издава мотивирано разпореждане, с което приключва заповедното производство и което се ползва със сила на пресъдено нещо.

Според Съда това законодателно изменение, извършено с цел да се ускори развитието на заповедното производство, само по себе си не поражда изразените в преюдициалното запитване съмнения.

Независимо от това, Съдът анализира националната правна уредба в светлината на принципите за ефективност и равностойност. По отношение на принципа на равностойност той приема, че не са му предоставени данни, които да пораждат съмнения в съответствието с този принцип на разглежданата в главното производство национална правна уредба, тъй като в системата на испанското процесуално право сезираният с изпълнението на заповед за плащане съд не може да преценява служебно неравноправния с оглед на Директивата характер на клауза в договор между продавач или доставчик и потребител, нито да проверява служебно противоречието между такава клауза и националните норми от обществен ред, което все пак запитващата юрисдикция следва да провери.

Що се отнася до принципа на ефективност, Съдът припомня, че във всеки случай, в който се поставя въпросът дали национална процесуална норма прави невъзможно или прекомерно трудно прилагането на правото на Съюза, анализът трябва да държи сметка за мястото на тази норма с оглед на цялото производство, за неговото развитие и за неговите особености пред различните национални инстанции. В тази перспектива следва, ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на производството.

В конкретния случай Съдът установява, че щом като сезираният с изпълнението на заповедта за плащане съд не е компетентен да преценява наличието на неравноправни клаузи в потребителски договор, потребителят би могъл да се окаже длъжен да изпълни, без в никакъв момент в производството да разполага с гаранция, че такава преценка ще бъде извършена. Подобна процесуална уредба може да засегне ефективността на търсената с Директивата защита. Такава ефективна защита на произтичащите от Директивата права може да бъде гарантирана само при условие, че системата на националното процесуално право позволява в рамките на заповедното производство или на това по изпълнението на заповед за плащане да се извърши служебен контрол относно евентуално неравноправния характер на клаузите, съдържащи се в потребителския договор.

Освен това Съдът отчита, че националното процесуално право предоставя на разпореждането на „Secretario judicial“ силата на пресъдено нещо и му признава последици, аналогични на тези на съдебно решение, като наред с това контролът на „Secretario judicial“ по отношение на заявление за издаване на заповед за плащане се ограничава до проверката за спазване на формалните изисквания, на които е подчинено заявлението,  и по-специално до точното съответствие на размера на претендираното вземане с оглед на приложените към заявлението документи. Поради това „Secretario judicial“ няма правомощия да преценява евентуално неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договора, който представлява основанието на вземането.

На следващо място, разпореждането на „Secretario judicial“ за приключване на заповедното производство придобива сила на пресъдено нещо, което прави невъзможен контрола за наличието на неравноправни клаузи на стадия на изпълнението на заповедта за изпълнение, само поради факт,а че потребителите не са възразили срещу заповедта в предвидения за тази цел срок и че „Secretario judicial“ не е сезирал съда. Според Съда съществува немалък риск съответните потребители да не подадат изискваното възражение, било поради твърде краткия срок, предвиден за тази цел, било защото може да се откажат да бранят правата си предвид разходите, които евентуалното исково производство би създало с оглед на размера на оспорваното задължение, било защото не знаят правата си или не осъзнават обема им, или пък поради ограниченото съдържание на подаденото от продавача или доставчика заявление за издаване на заповед за изпълнение и съответно поради непълнотата на сведенията, с които разполагат. Не на последно място, „Secretario judicial“ е длъжен единствено да сезира съда, когато приложените документи към заявлението сочат, че размерът на претендираната сума не е точен.

При тези обстоятелства Съдът установява нарушение на принципа на ефективността и приема, че на първия и втория въпрос следва да се отговори, че Директивата трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която не позволява на сезирания съд да провери служебно в производството по изпълнение на заповед за плащане неравноправния характер на клауза, съдържаща се в договор, сключен между търговец или доставчик и потребител, когато сезираният със заявлението за издаване на заповед за плащане орган не е компетентен да извърши такава преценка.

Съдът отклонява третия и четвъртия въпрос с аргумента, че запитващата юрисдикция не е посочила съображенията, поради които си поставя въпроса за съвместимостта на  националната правна уредба с член 47 от Хартата, и че актът за преюдициално запитване не съдържа достатъчно точни и пълни данни, за да може Съдът да даде полезен отговор на тези въпроси.