(Решение на Съда на ЕС по дело G/Cornelius de Visser, C–292/10)
Николай Бандаков[1]
Въведение
С Решение по съединени дела eDate Advertising GmbH (C–509/09) и Olivier Martinez (C–161/10) Съдът на Европейският съюз поясни правилата за определяне на международната компетентност на съдилищата на държавите членки по дела относно отговорност за нарушения на правата на личността в интернет. Съгласно установената в това решение формула в случай на твърдяно нарушение на правата на личността чрез публикуване на информация в уебсайт лицето, което счита, че е увредено, може да сезира с иск за отговорност за цялата причинена вреда или юрисдикциите на държавата членка по мястото на установяване на лицето, което публикува информацията, или юрисдикциите на държавата членка, в която се намира центърът на неговите интереси, като вместо иск за отговорност за цялата причинена вреда това лице може да предяви иска си пред юрисдикциите на всяка държава членка, на чиято територия е достъпна или е била достъпна публикуваната в интернет информация. В последната хипотеза сезираният съд е компетентен да се произнесе единствено по вредата, причинена на територията на неговата юрисдикция[2].
Когато обаче лицето, което публикува увреждащата информация — най-често собственик и администратор на съответния уебсайт, — е с неизвестно местоживеене[3] и не може да се установи дали въобще неговото местопребиваване е на територията на Съюза, какви са относимите правила за определяне на международната компетентност и приложим ли е изобщо Регламент Брюксел I? Допустимо ли е документът за образуване на производството да бъде връчен чрез публикуване или оповестяване в съответствие с предвидените възможности съгласно националното процесуално право на сезирания съд? Възможно ли е съдебното производство да протече без участието на ответника, като бъде постановено неприсъствено съдебно решение? Доколко ищецът може да предприеме допълнителни действия за защита на нарушените си права и законни интереси, като образува принудително изпълнение срещу ответника с неизвестно местоживеене или най-малкото като поиска постановеното неприсъствено решение да бъде удостоверено като европейско изпълнително основание при безспорни вземания[4]?
С разглежданото решение Съдът дава отговор именно на тези въпроси.
Факти и обстоятелства
Г‑н De Visser е собственик на наименование на домейн и оперира с уебсайта www.*****.de. През 2003 г. г‑жа G се свързва с него, тъй като се интересува от уебсайта и от предлаганите от него услуги. Чрез свои сътрудници г‑н De Visser прави поредица от снимки на г‑жа G, които не използва съобразно уговореното предназначение, а без знанието и съгласието на г‑жа G публикува на уебсайта си. След кликане върху една от електронните препратка на този уебсайт могат да бъдат видени различни снимки на г‑жа G, на които тя е показана отчасти гола.
В изискваната от закона информация за уебсайта, а и в базата данни на съответният германски регистър на домейна „.de“ като лице за контакти е посочен г‑н N с адрес в Дортмунд (Германия). В телефонния указател на Дортмунд обаче не се открива лице под това име. Не е известно местонахождението на сървъра, чрез който се предоставят хостинг услуги за съхраняването и поддържането на уебсайта.
Г‑н De Visser е вписан като собственик на домейна с адрес в Terneuzen (Нидерландия) и с пощенски адрес във Venlo (Нидерландия). Връчването на тези адреси обаче е невъзможно, тъй като всички изпратени писма са върнати със забележката, че няма такова лице на посочения адрес. След отправяне на официално запитване консулството на Кралство Нидерландия в Мюнхен потвърждава, че г‑н De Visser не е вписан в регистрите на населението в Нидерландия.
След неколкократни опити да бъде връчен по пощата, документът за образуване на производството (исковата молба на г‑жа G) е връчен чрез оповестяване съгласно разпоредбите на германския граждански процесуален кодекс — залепено е обявление на таблото за съобщения на Landgericht Regensburg. Запитващата юрисдикция приема, че към датата на отправяне на преюдициалното запитване г‑н De Visser не е информиран за образуваното производство срещу него.
Преюдициални въпроси
Запитващата юрисдикция има съмнения дали предвидената в националното право възможност за връчване чрез публикуване на документа за образуване на производството е съвместима с правото на Съюза. Ако това не е така, за г‑жа G ще остане единствената алтернатива да посочи друг адрес на г‑н De Visser, което на практика е невъзможно. В тази хипотеза обаче би могло да се окаже, че се нарушава член 47, първа алинея от Хартата на основните права на Европейския съюз, тъй като в такъв случай г‑жа G би била фактически лишена от правото на ефективна съдебна защита. Тъй като освен това запитващата юрисдикция има съмнения относно приложимостта и тълкуването на Регламент № 44/2001, тя формулира детайлно единадесет обстоятелствени въпроса[5], които поставя на Съда в рамките на производството по преюдициално запитване.
По същество запитващата юрисдикция се стреми да установи а) дали възможността за „връчване чрез публикуване[6]“ не противоречи на разпоредби от Договорите или от Хартата на основните права; б) ако това е така — дали запитващата юрисдикция следва да откаже да приложи разпоредбите от националното право, които позволяват връчването чрез публикуване, като задължи ищецът да посочи нов адрес на ответника; в) с оглед на разпоредбите на Регламент Брюксел I и на Регламент № 805/2004 дали е допустимо да бъде постановено неприсъствено осъдително съдебно решение (за обезщетение за неимуществени вреди), въз основата на което да бъде издадено европейско изпълнително основание при безспорни вземания; г) дали Регламент Брюксел I се прилага по отношение на лице, което се предполага, че е гражданин на Съюза и е с неизвестно местопребиваване, при условие че може да се допусне с голяма степен на несигурност, че това лице пребивава извън територията на Съюза и че може да се предположи, че местонахождението на сървъра, на който е качен съответният уебсайт, се намира на територията на Съюза.
С последния преюдициален въпрос запитващата юрисдикция моли Съда за допълнителни разяснения на Решение по дело eDate Advertising[7], като по-специално се стреми да установи какъв е критерият за определяне на релевантния стандарт, към който трябва да бъде съобразена дейността на доставчика на услуги на електронното общество, при положение че не е известно мястото на неговото установяване. С други думи, в тази хипотеза кое е приложимото право в координираната област на директивата — i) правото на държавата, в която се намира местоживеенето, съответно постоянното местопребиваване на увреденото лице; ii) правото на държавата членка, чийто гражданин се предполага, че е доставчикът на услугите, или iii) правото във всички държави членки.
Приложимо право
Относими към делото са следните разпоредби от правото на Съюза:
а) по отношение на определянето на международната компетентност по дела срещу ответник с неизвестно местоживеене — член 4, параграф 1[8], член 5, точка 3[9] и член 26[10] от Регламент Брюксел I;
б) по отношение на връчването на документа за образуване на производството на ответник с неизвестно местоживеене — следва да се има предвид принципното правило в член 1, параграф 2 от Регламент № 1393/2007[11] (че последният не се прилага, ако адресът на получателя на връчвания документ е неизвестен) и възможностите за дерогация от този принцип съгласно член 19 от Регламента[12];
в) по отношение на възможностите за изпълнение на съдебно решение срещу ответник с неизвестно местоживеене — член 34, точка 2 и член 59 от Регламент Брюксел I, както и член 14 от Регламент № 805/2004[13];
г) по отношение на последния преюдициален въпрос — член 3, параграфи 1 и 2 от Директивата за електронната търговия.
Решението на Съда
Съдът разглежда на първо място въпроса за приложимостта на член 5, точка 3 от Регламент Брюксел I в хипотезата на иск за отговорност на собственик на уебсайт, който вероятно е гражданин на Съюза, но е с неизвестно местоживеене при нарушения на правата на личността в интернет.
Във връзка с това Съдът припомня извода си от Решение по дело Hypoteční bank[14], че Регламент Брюксел I запазва приложимостта си по отношение на ответник с неизвестно местоживеене, който е гражданин на Съюза, тъй като по този начин се гарантира постигането на целите на Регламента за предвидимост и правна сигурност[15]. От друга страна, Съдът напомня, че изразът „няма местоживеене в държава членка“ (съгласно член 4, параграф 1 от Регламент Брюксел I) следва да се разбира в смисъл, че до прилагане на националните правила за определянето на международната компетентност, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела може да се стигне само когато сезираната юрисдикция разполага с доказателства, позволяващи ѝ да направи еднозначен извод, че ответникът (гражданин на Съюза) действително има местоживеене извън територията на Съюза[16]. При липса на такива доказателства учредяването на международната компетентност на сезирания съд на държавата членка се урежда от Регламент Брюксел I, когато са изпълнени условията за прилагане на някои от предвидените в този регламент правила за компетентност, и по-специално на член 5, точка 3[17].
По-нататък Съдът обсъжда допустимостта да се произнесе с неприсъствено съдебно решение срещу ответник, в хипотезата на връчване на исковата молба чрез публикуване. В това отношение Съдът подчертава, че сезираният национален съд може да разглежда производство в съответствие със собственото си национално право срещу лице, чието местоживеене не е известно, само когато това не противоречи на правилата за определяне на международната компетентност по Регламент Брюксел I, които имат за цел да гарантират ефективното зачитане на правото на защита на ответника. Реципрочно на последното е правото на ищеца да сезира компетентната юрисдикция в стремежа да получи защита на нарушените си права и законни интереси. Съдът се позовава на предходната си съдебна практика, според която спазването на правото на защита не представлява безусловен прерогатив и търпи ограничения, които обаче трябва действително да отговарят на преследвани цели от общ интерес[18]. От друга страна, Съдът вече е имал възможност да приеме, че заинтересоваността да се избегнат ситуации на отказ на правосъдие, пред каквито би се изправил ищец поради невъзможността да се установи местонахождението на ответника, представлява такава цел от общ интерес и императивно изискване, свързано с необходимостта да се избегне несъразмерно засягане на правото на защита[19].
Така в хипотезата, в която ответникът не е могъл да получи документа за образуване на производството, сезираният с правния спор съд би могъл да продължи производството само ако са взети всички необходими мерки за гарантиране правото на защита на ответника. Според Съда тази цел се постига, когато сезираният съд се увери, при прилагане на lex fori[20], че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността[21]. Като признава, че връчването чрез публикуване ограничава правото на защита на съответния ответник, Съдът подчертава, че това ограничение е оправдано с оглед на необходимостта от ефективно обезпечаване на правото на ищеца на ефективна защита, което би останало без юридическа стойност, ако автоматично се изключваше подобно връчване, т.е. ищецът рискува да бъде лишен от всякаква възможност за съдебно производство[22]. Като допълнителен аргумент в защита на това становище Съдът изтъква съвместимостта на призоваването с обявление с ЕКПЧ, потвърдено в практиката на Европейския съд по правата на човека[23].
В съответствие с изложените съображения Съдът заключава, че правото на Съюза следва да се тълкува в смисъл, че допуска произнасянето на съдебно решение в неприсъствено производство срещу ответник, на когото документът за образуване на производството е бил връчен чрез публикуване съгласно националното право, при условие че сезираният съд предварително се е уверил, че за откриването на ответника са предприети всички проучвания, изисквани от принципите на дължимата грижа и на добросъвестността[24].
Съдът продължава с анализа на поставените преюдициални въпроси, като изтъква, че предвид разпоредбата на член 14, параграф 2 от Регламент № 805/2004 съдебното решение, произнесено в неприсъствено производство, ex lege не може да се удостовери като европейско изпълнително основание, ако адресът на ответника продължава да не може да бъде локализиран със сигурност. Следва да се има предвид, че Регламент № 805/2004 въвежда механизъм на дерогации от общия режим на признаване на съдебните решения, които по принцип подлежат на стриктно тълкуване. Съдът логично формулира правилото, че съдебно решение, произнесено в неприсъствено производство срещу ответник, чийто адрес е неизвестен, не трябва да се удостоверява като европейско изпълнително основание по смисъла на Регламент № 805/2004[25].
Както бе посочено по-горе, в настоящия случай се поставят въпроси и относно определянето на приложимото право, тъй като не могат да бъдат изпълнени изискванията за конструиране на мащаба, с който трябва да бъде съобразена дейността на доставчика на услуги на електронното общество. Съгласно разпоредбите на Директивата за електронната търговия установяването на доставчика на услуги на електронното общество в определена държава членка е абсолютно необходимо условие за прилагане на механизма, предвиден в член 3 от Директивата. Поради тази причина, ако доставчикът не е установен на територията на държава членка, посоченият механизъм не се прилага и не следва да се съблюдават предвидените в Директивата критерии за осигуряване на свободата на предоставяне на услуги на информационното общество. Съдът прима, че Директивата за електронната търговия не се прилага в хипотеза, при която не е известно мястото на установяване на доставчика на услугите на информационното общество[26].
Коментар
Накратко представеното решение допълва и обогатява юриспруденцията на Съда по дела, образувани по преюдициални запитвания относно тълкуването на различни актове на вторичното право на Съюза в областта на съдебното сътрудничество по гражданскоправни въпроси с оглед на особеностите на интернет и онлайн нарушенията на субективните права и интереси[27]. Интересно е да се отбележи, че в резултат на стремителното навлизане на интернет в съвременния живот Съдът е изправен пред предизвикателството да развива стъпка по стъпка своята аргументация, като с всяко решено дело подрежда (или пренарежда) частите от пъзела, намира неизвестните на уравнението, които се увеличават след всеки следващ казус.
И в разгледаното решение Съдът се опира до голяма степен на изводите от предходната си съдебна практика, като следва подчертано прагматичен подход.
На първо място, той потвърждава формулата в Решение по дело Hypoteční banka[28] и проявява гъвкавост при тълкуването на условията за прилагане на Регламент Брюксел І. Във връзка с това следва да се припомни, че местоживеенето на ответника[29] по делото в конкретна държава членка е основният критерий, върху който се гради не само общата структура на Регламент Брюксел І, но и цялостната концепция за уеднаквяване и кодифициране на правилата за определяне на международната компетентност на съдилищата на държавите членки. Това принципно условие за наличието на актуална връзка, на „реални скорошни контакти“[30] на ответника с държавата на сезирания съд представлява и базисно изискване, за да се задейства механизмът Брюксел І, и е установено в съображение 9 и член 4, параграф 1 от едноименния регламент[31]. На тази основа, в случай че местоживеенето на ответника е неизвестно, е съвсем логично, без по-нататъшен анализ, международната компетентност на сезирания съд да се определи съгласно lex fori[32], тъй като не е налице абсолютна предпоставка за прилагането на Регламента.
Въпреки това, Съдът съобразява спецификите на съвременния начин на живот, тъй като особено при предоставянето на услуги чрез интернет съществува реален риск да не може на практика да се локализира с точност местонахождението на ответника по спора. Съдът отчита и необходимостта от осигуряване на полезното действие на Регламента и постигането на преследваните с него цели във възможно най-голям брой житейски ситуации. Поради това е склонен да прибегне към вторични критерии, с помощта на които евентуално да могат да се отключват вратите на Регламента.
Съдът приема, че такива спомагателни привръзки, които обосновават прилагането на Регламента, са гражданството (или предполагаемото гражданство[33]) на Съюза и вероятното (разбирано като „не абсолютно сигурното“) пребиваване на ответника на територията на Съюза. При систематичния анализ и съпоставка на точки 38, 39 и 40 от накратко представеното решение може дори да се обоснове изводът, че за целите на прилагането на Регламента Съдът установява оборимата презумпция, че всеки гражданин на Съюза пребивава на територията на някоя от държавите членки. За оборването на презумпцията не е достатъчно да се докаже, че в действителност ответникът не е с местоживеене в държавата членка на сезирания съд. Необходимо е същевременно да бъдат представени доказателства, че ответникът действително пребивава извън територията на държавите членки[34].
На пръв поглед би могло да бъде възразено срещу предложеното разрешение, тъй като то наподобява твърде много екзорбитантните основания за учредяване на международна компетентност[35], които по начало се критикуват в доктрината, тъй като позволяват учредяването на международната компетентност въз основата на формалния критерий „гражданство на държавата на сезирания съд“, без да отчитат реалните връзки на ответника с тази държава.
При по-задълбочен анализ обаче следва да се вземе предвид и напредналата дискусия по направените предложения за преработване на Регламент Брюксел І[36], с които се предлага пълното отпадане на член 4 от действащия понастоящем регламент и възможността за прилагане на правилата за учредяване на международна компетентност съгласно бъдещия регламент и спрямо ответници с местоживеене в трети държави.
Без да може със сигурност да се твърди, че със застъпваното тълкуване Съдът дава израз на прогресивното си отношение към проблематиката и по своеобразен начин споделя направеното предложение за изменение на Регламента, на този етап е важно да се подчертае следваният гъвкав подход и стремежът да се осигури възможно най-широко прилагане на правилата за учредяване на международна компетентност според Регламент Брюксел I. Съдът потвърждава вече направения извод[37], че вратите на Брюксел І се отварят винаги, когато съответният спор е от естество да повдигне въпроси, свързани с определянето на международната компетентност на съд на държава членка. При неизвестно местоживеене на ответника следва да се провери дали международната компетентност не би могла да се учреди на някое от другите основания от Регламента, в случая на основание член 5, точка 3[38].
Същият прагматизъм в подхода е застъпен и при допускането на възможността постановяване на неприсъствено съдебно решение, без на ответника с неизвестно местонахождение да е връчен документът[39] за образуването на съдебното производство[40]. Действително образуването на производство, без реално на ответника да е връчен документът за образуването на производството, накърнява гарантираното в член 47, втора алинея от Хартата право на защита на ответника. Това накърняване обаче е оправдано с оглед на постигането на необходимия баланс между двата противопоставящи се интереса — на ищеца и на ответника[41]. В аргументацията на Съда по този въпрос може да се открие своеобразна градация на отделните измерения на правото на ефективна съдебна защита според Хартата на основните права. Така според Съда предотвратяването на риска от отказ от правосъдие и възможната девалвация на правото на ищеца на ефективна съдебна защита (и закрилата на неговите оправдани очаквания) е ценност от по-висш обществен интерес и е в състояние да оправдае накърняването на реципрочното право, с което разполага ответникът. Като се придържа към изводите в Доклада „Jenard“[42], Съдът възприема посочените там условия, при които е допустимо нарушаването на правото на защита на ответника. Изискването към запитващата юрисдикция да положи дължимата грижа съобразно изискванията на добросъвестността, за да може да бъде открит ответникът и да му бъде връчен документът за образуване на производството, е въздигнато в абсолютно необходимо предварително условие, което трябва при всички обстоятелства да бъде изпълнено, преди да се пристъпи към постановяване на неприсъствено решение при посочените обстоятелства.
Във връзка с това следва да се припомни, че осъден с неприсъствено съдебно решение ответник може да се позовава на член 34, параграф 2 от Регламент Брюксел І при последващата си защита (например в рамките на производството по обявяване на решението за изпълняемо в държавата членка по местоизпълннието). В съответствие с тази разпоредба, дори и да бъде постановено съдебно решение, без преди това на ответника да бъде връчен документът за образуване на производството, съществува голяма вероятност да бъде отказано изпълнение на това съдебно решение[43].
Отново в унисон с установения подход, следвайки главната парадигма в нормативната уредба на изпълнението на чуждестранни съдебни решения, пренесена и доразвита в Регламент № 805/2004, Съдът категорично отрича възможността съдебно решение, постановено без валидно връчване на документа за образуване на производството, да може да бъде удостоверено като европейско изпълнително основание при безспорно вземане. Това разрешение изглежда напълно логично, тъй като противното би противоречало на общата структура на Регламента и би било в нарушение на основни принципи на международния изпълнителен процес.
След систематично тълкуване на членове 12—14 от Регламента, предвид заглавието на главата, в която са поместени[44], може да се заключи, че съществено и абсолютно необходимо условие за удостоверяването на съответното решение като европейско изпълнително основание при безспорно вземане е изискването документът за образуване на производството[45] да бъде връчен по някой от предвидените в Регламента способи. В случай че такова връчване не е извършено, изобщо не може да се обсъжда приложимостта на разглеждания регламент.
Освен това в системата на Регламент № 805/2004 не е предвидена разпоредба буфер, подобна на член 34, параграф 2 от Регламент Брюксел І, която да компенсира на един по-късен етап евентуалното ограничаване на защитата на интересите на ответника с цел постигане на бързина на производството и гарантиране на правата на ищеца. В Регламент № 805/2004 се следва по-различен подход. В съображения 10—12 от Регламента именно закрилата на правото на ефективна съдебна защита и за двете страни е въздигната в ръководно начало. Нещо повече, веднъж удостоверено като европейско изпълнително основание при безспорно вземане, съдебното решение подлежи на изпълнение, а възможностите за отказ на изпълнението са силно ограничени[46], а и решението не може при никакви обстоятелства да бъде преразглеждано.
Вместо заключение може да се отбележи, че въпреки че в Решение по дело Cornelius de VisserСъдът следва ясно изразен прагматичен подход, обслужващ поставените цели за установяването на доктринерно издържани единни правила за разрешаване на разглежданите въпроси, действителните последици от постановеното решение за заинтересованите от изхода на процеса частноправни субекти далеч не могат да се квалифицират като практични. Оказва се, че лице, чиито права или законни интереси са нарушени в интернет от собственик на уебсайт с неизвестно местоживеене, може да предяви иск в своя защита пред съд, чиято международна компетентност се определя според правилата на Регламент Брюксел І. Сезираният съд има право да постанови осъдително съдебно решение срещу ответника, който може никога да не бъде уведомен за водения процес срещу него. Въпреки това е налице сериозна вероятност това съдебно решение да не може да бъде ефективно изпълнено, като удостоверяването му като европейско изпълнително основание е категорично изключено. В резултат на това прагматичните изводи на Съда биха могли да се ползват реално и ефективно на практика в изключително редки и изолирани хипотези.
***
Link to the summary in English language: ABOUT THE LIABILITY OF WEBSITE OPERATORS WITH UNKNOWN DOMICILE FOR INFRINGEMENT OF PERSONALITY RIGHTS ON THE INTERNET
***
[1]Докторант по международно частно право, катедра „Международно право и международни отношения“ към Юридическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и юрист лингвист в генерална дирекция „Писмени преводи“ в Съда на ЕС. Настоящата публикация изразява личното становище на автора и не ангажира посочените институции.
[2]За по-подробен анализ вж. коментара на това решение, публикуван от автора в сп. „Европейски правен преглед“, том II, с. 119—142.
[3]По смисъла на член 2 във връзка с членове 59 и 60 от Регламент (ЕО) № 44/2001 на Съвета от 22 декември 2000 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (ОВ L 12, 2001 г., стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 3, стр. 74), наричан по-нататък „Регламент Брюксел I“.
[4]Съгласно Регламент (ЕО) № 805/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 21 април 2004 г. за въвеждане на европейско изпълнително основание при безспорни вземания (ОВ L 143, с. 15; Специално издание на български език, 2007 г., глава 19, том 7, стр. 3.
[5]Вж. точка 33 от решението. След постановяване на Решение по дело eDateAdvertising запитващата юрисдикция оттегля първоначално поставените въпроси по точки 5—10 и преформулира единадесетия въпрос, който се отнася до тълкуване на член 3, параграфи 1 и 2 от Директива 2000/31/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 8 юни 2000 година за някои правни аспекти на услугите на информационното общество, и по-специално на електронната търговия на вътрешния пазар (Директива за електронната търговия) (ОВ L 178, стр. 1; Специално издание на български език, 2007 г., глава 13, том 29, стр. 257).
[6]Съгласно членове 185—188 от германския Граждански процесуален кодекс — връчване чрез обявление за срок от един месец на таблото за съобщения на разпоредилата връчването национална юрисдикция.
[7]А именно че член 3 от Директивата за електронната търговия не налага транспониране под формата на специална стълкновителна норма и че в рамките на координираната област държавите членки трябва да гарантират, че доставчиците на услуги на електронната търговия не следва да се съобразяват с по-строги изисквания от предвидените от право в държавата членка, в която са установени, вж. точка 68 от Решението и точка 2 от диспозитива на Решение по дело eDate Advertising.
[8]Съгласно който, ако ответникът няма местоживеене в държава членка, компетентността на съдилищата на всяка държава членка […] се определя по lexfori.
[9]Съгласно който по дела относно гражданска отговорност за непозволено увреждане са компетентни съдилищата на държавата, в която е настъпило или може да настъпи вредоносното събитие.
[10] Съгласно който, когато срещу ответник с местоживеене в една държава членка е предявен иск в съд на друга държава членка и той не се яви, съдът служебно прогласява, че не е компетентен, освен ако компетентността му произтича от разпоредбите на настоящия регламент. В допълнение сезираният съд е задължен да спре разглеждането на делото дотогава, докато не бъде доказано, че ответникът е могъл да получи документа за образуване на производството, или равностоен документ в достатъчен срок, който да му позволи да организира защитата си, или че са били предприети всички необходими действия за постигането на тази цел.
[11]Регламент (ЕО) № 1393/2007 наЕвропейскияпарламентинаСъветаот 13 ноември 2007 годинаотносновръчваневдържавитечленкинасъдебнииизвънсъдебнидокументипогражданскиилитърговскидела (връчваненадокументи) изаотмянанаРегламент № 1348/2000 (OВ L 324, стр. 79), който се прилага от 13 ноември 2008 г.
[12]И по-специално член 19, параграф 2, съгласно който всяка държава членка може да заяви, че сезираният съд може да постанови решение, ако не е получено никакво удостоверение, въпреки че са положени всички необходими усилия за неговото получаване чрез компетентните власти или органи на държавата членка адресат.
[13] И по-специално член 14, параграф 2, съгласно който „[з]а целите на този регламент връчване в съответствие с параграф 1 не е приемливо, ако адресът на длъжника не е известен със сигурност“.
[14] Решение от 17 ноември 2011 г. по дело Hypoteční banka C‑327/10, все още непубликувано в Сборника.
[15]Вж. точка 44 от това решение.
[16]Вж. точка 42 от същото решение.
[17]Вж. точка 1 от диспозитива.
[18]Вж. точка 49 от решението, в което Съдът се позовава на Решение от 2 април 2009 г. по дело Gambazzi, C‑394/07, Сборник, стр. I‑2563, точка 29.
[19]Вж. точки 50—52 от Решението и точка 51 от Решение по дело Hypoteční banka, посочено по-горе.
[20]Тъй като Регламент № 1393/2007 и Хагската конвенция от 15 ноември 1965 г. за връчването в чужбина на съдебни и извънсъдебни документи по граждански или търговски дела (обн. ДВ, бр. 65 от 8 август 2000 г.) „не се прилагат, когато адресът на получателя на документа, който трябва да се връчи, е неизвестен“.
[21]Вж. точка 55 от решението и точка 52 от Решение по дело Hypoteční banka.
[22]Вж. точки 56 и 57 от решението и точки 53 и 54 от Решение по дело Hypoteční banka.
[23]Решение на ЕСПЧ от 10 април 2003 г. по дело Nunes Dias срещу Португалия, Recueil des arrêts et décisions 2003‑IV.
[24]Вж. точка 59 от решението.
[25]Вж. точка 67 от решението.
[26]Вж. точка 72 от Решението и точка 4 от диспозитива.
[27]За повече подробности вж. коментара, публикуван от автора в сп. Европейски правен преглед, том II, с. 133—134, бележка под линия 41.
[28]Вж. бележка под линия 14 по-горе.
[29]Заслужава да бъде отбелязано, че Регламент Брюксел І не съдържа истинска дефиниция на това понятие, а единствено посочва в член 59 по какъв начин следва да се определи местоживеенето на ответника — чрез прилагане на lexfori. Вж. за повече подробности Magnus/Mankowski/Vlas, P. „Brussels I Regulation“ (2012), Munich, Art.2, (8), р. 80.
[30]Така Mronz, Th. „Rechtsverfolgung im weltweiten E-Commerce — Die gerichtliche Durchsetzung von Verbraucherrechten bei Vertragsabschlüssen im Internet mit besonderer Berücksichtigung der einschlägigen Gerichtsstände“; Berlin, 2004, S. 197.
[31]Съгласно което ако ответникът няма местоживеене в държава членка се прилагат националните правила за компетентност според lexfori.
[32]Ако в тази хипотеза е сезиран български съд, той би бил задължен да се произнесе по международната си компетентност в съответствие с правилата на Кодекса на международното частно право, вж. също и Тодоров, Т. „Международно частно право — Европейският съюз и България“, София, 2009 г., с. 87 и 88.
[33]В конкретното дело всъщност само (се предполага, че) ответникът DeVisserе гражданин на Съюза — вж. четвъртия преюдициален въпрос в точка 33 от решението.
[34]Спрямо които се прилага Регламентът.
[35]Относно термина Magnus/Mankowski/Vlas, P. „Brussels I Regulation“ (2012), Art.4, (5), р. 86. Тодоров, Т., цит. съч. с. 78, който при анализа на аналогичната норма от българския правопорядък (чл. 4, ал. 1, т. 2 от КМЧП) посочва, че „тази разпоредба може да бъде окачествена като проява на съдебен национализъм и нейното прилагане от българските съдилища трябва да е изключително внимателно“. За обстоен анализ вж. Натов, Н. „Коментар на Кодекса на Международното частно право — Книга първа“, София, 2006 г., с. 133—136.
[36]Вж. напр. предложение за регламент на Европейския парламент и на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (преработен текст) от 14 декември 2010 г. (COM (2010) 748 окончателен).
[37]В точка 1 от диспозитива на Решение по дело Hypoteční banka.
[38]От друга страна, Съдът приема, че спомагателният критерий за учредяване на международната компетентност при обстоятелствата по дело Hypoteční banka е последното известно местоживеене на ответника — вж. точка 2 от диспозитива на това решение.
[39]По въпросите на връчването на съдебни книжа вж. Мусева, Б. „Проблеми при връчването на съдебни и извънсъдебни документи по граждански и търговски дела съгласно Регламент (ЕО) № 1348/2008, Регламент (ЕО) № 1393/2007 и част седма на ГПК“ в „Международното частно право и някои разпоредби на част седма от ГПК в светлината на общностните източници“ — Сборник под общата редакция на проф.д‑р Николай Натов, София, 2008 г., стр. 23 и сл.
[40]До настоящият момент Съдът е имал възможност да дефинира понятието „документ за образуване на съдебното производство“, като е посочил функционалните му характеристики; вж. Решение от 13 юли 1995 г. по дело HengstImportBV/AnnaMariaCampese, C‑474/93, Recueil, стр. I‑02113, точка 19. За повече подробности вж. Magnus/ Mankowski/ Francq, St., „Brussels I Regulation“ (2012), Art. 34, (38 etseq.), р. 676etseq.
[41]По този начин се предотвратява и възможност за злоупотреба, когато лице, което не желае да се яви на заведено срещу него дело, умишлено напусне местоживеенето си или го сменя периодично.
[42]Стр. 40, ОВ C 59, 1979 г., стр. 1.
[43]За повече подробности вж. Magnus/ Mankowski/ Queirolo, I., „Brussels I Regulation“ (2012), Art.26, (23 etseq.), р. 549 etseq., както и Magnus/ Mankowski/ Francq, St., ibid., p. 676 etseq. Съгласно постоянната съдебна практика съдът, сезиран с признаване и допускане до изпълнение на постановено в друга държава членка съдебно решение, не е обвързан от резултатите от издирването на ответника, установени от първия сезиран съд. В Решение от 16 юни 1981 г. по дело Klomps/Michel, C‑166/80 Recueil, стр. 1593, точка 11 Съдът приема, че сезираният с молба за признаване и допускане до изпълнение национален съд е при всички обстоятелства задължен да провери дали връчването е било извършено достатъчно време преди започването на производството, за да се позволи на ответника да организира защитата си. Пренесено към разглеждания случай, това правило би означавало, че сезираният съд с молба за допускане до изпълнение на постановеното неприсъствено съдебно решение би могъл и е задължен да провери дали е положена дължимата грижа при издирването на ответника.
[44]„Минимални изисквания за процедурите относно безспорни вземания“; за по-подробен анализ вж. Pabst, St. „EGVollstrTitelVO“, Art. 12, в Rauscher, Th. „EuropäischesZivilprozess- undKollisionrechtEuZPR/EuIPR“, München, 2010, S. 122 et seq.
[45]В превода на български на член 13 от Регламента се използва понятието „документ за започване на производството“. За да се осигури терминологичното единство и съгласуваност между специализираните понятия в Регламент № 805/2004 и Регламент Брюксел І, следва да се предпочита възприетият в практиката по-стар термин на по-стария по време регламент.
[46]Вж. член 21 от Регламента.