Габриела Едрева [1]
Конкурентното право на Съюза, поради своето силно икономическо естество, често въвежда понятия, чието разглеждане в чисто правна светлина би могло да се окаже особено трудно и дори опасно.
В рамките на дадена група, съставена от свързани помежду си дружества, правната логика подсказва, че всяко от тези дружества би трябвало да носи лична отговорност за антиконкурентните практики, които е извършило. Много често обаче при такива обстоятелства на дадено дружество в групата не е оставена свобода да определя самостоятелно своята стратегия, а оттам и своето поведение, а понякога дори му е наложено да следва инструкциите на друго дружество.
Така от практиката на Съда на Европейския съюз (СЕС) се ражда понятието отговорност на дружеството майка за антиконкурентните практики на неговото дъщерно дружество. [2] На пръв поглед сравнението между това понятие и познатата ни от член 48 ЗЗД отговорност на родителите за вредите, причинени от децата им, поради сходството в терминологията, е някак неизбежно. Също така неизбежни обаче са въпросите, които изникват оттам за това как отговорността на дадено юридическо лице за поведението на друго юридическо лице, е съвместима с принципа на личната отговорност, намиращ пълно приложение в правото на ЕС, при какви условия дружеството майка следва да бъде подведено под отговорност и какви са последиците от тази отговорност.
- Функционалното понятие “предприятие” в основата на отговорността на дружеството майка
Забраната на антиконкурентните практики фигурира в член 101 и 102 ДФЕС. Съгласно член 101 ДФЕС са „несъвместими с вътрешния пазар всички споразумения между предприятия, решения на сдружения на предприятия и съгласувани практики, които биха могли да засегнат търговията между държавите-членки и които имат за своя цел или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в рамките на вътрешния пазар“. Член 102 ДФЕС забранява „като несъвместима с вътрешния пазар (…) всяка злоупотреба от страна на едно или повече предприятия с господстващо положение в рамките на вътрешния пазар или в съществена част от него, доколкото тя може да повлияе върху търговията между държавите-членки.“ Следователно разпоредбите на ДФЕС, касаещи антиконкурентните практики се прилагат спрямо предприятията. Те обаче не дават определение на понятието „предприятие“.
Съдържанието на това понятие е определено от съдебната практика на СЕС. За тази цел Съдът възприема изцяло икономически подход, определяйки предприятието като „всеки субект, който извършва икономическа дейност, независимо от неговия правен статут и начин на финансиране“. [3] В съдебната практика се уточнява, че в този контекст понятието „предприятие“ трябва да бъде схващано като обозначаващо една стопанска единица, макар и от юридическа гледна точка тази стопанска единица да е съставена от няколко физически или юридически лица.[4] Следователно понятието предприятие в конкурентното право на ЕС се разграничава от понятието дружество.
Така сякаш се получава известно разминаване между практиката на СЕС и практиката на Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), в която двете понятия често се използват като синоними. Показателно в това отношение е систематичното използване на въведените от КЗК понятия “предприятие майка” и “дъщерно предприятие”, непонятни за конкурентното право на Съюза. [5] В същото време обаче в отделни решения и дори само отделни пасажи от такива, КЗК, макар да продължава да използва двете понятия като синоними, уточнява, че понятието предприятие е отделно понятие, характеризиращо се с “извършването на стопанска дейност, независимо от правната и организационната форма на съответното образувание”. [6] В Решение №601 от 17.07.2008 г. КЗК уточнява дори, че “правилата, установени от правото на конкуренция (както българското, така и европейското), са насочени към “предприятия” – концепция, която има най-вече икономическо измерение и не съвпада изцяло с понятието за търговец или юридическо лице по смисъла на търговското право. Тези правила възприемат, че различните фирми, принадлежащи към една и съща група, формират икономическа единица и следователно “предприятие” по смисъла на правото на конкуренция, ако фирмите не определят независимо една от друга собственото си пазарно поведение на съответния пазар”. Така представените обаче правила на българското и европейското право на конкуренцията, КЗК тълкува в смисъл, че “когато няколко дъщерни предприятия следват наложеното им пазарно (търговско, ценово или др.) поведение от страна на предприятие, което притежава възможност да упражнява ефективен контрол върху тях [се счита], че такива предприятия принадлежат към “икономическа група”, подчиняват се на общо управление и контрол и е нормално да спазват единната политика на пазара, наложена им от контролиращото предприятие”. Доколкото, както бе уточнено по-горе, понятието предприятие трябва да бъде схващано като обозначаващо една стопанска единица, използването му в този контекст, целящ да демонстрира, че дъщерното “предприятие” и контролиращото го “предприятие” представляват една обща стопанска единица, свидетелства за различното разбиране на българския орган по конкуренцията на същността на това понятие, което, съгласно постоянната практика на СЕС обозначава стопанската единица.
Действително в решението си от 16 юни 2011г., GosselinGroup/Commission (T‑208/08 и T‑209/08, все още непубликувано в Сборника, точка 41) Общият съд заключава, че “Понятието за стопанска единица, което може да включва няколко отделни юридически лица, следователно е въведено с цел да позволи вменяването на поведението на един правен субект (дъщерно дружество) на друг (дружеството майка), а не за да придаде на дружеството майка качеството на предприятие. Следователно понятието за икономическа единица не позволява да се компенсира фактът, че дружеството майка няма качеството на предприятие”. Общият Съд обаче разглежда качеството на “предприятие” на дружеството майка единствено поради аргумента, изтъкнат от това дружество, според който то не упражнява стопанска дейност. Липсата на стопанска дейност на дадено дружество би означавала, че то не би могло, само по себе си или заедно с други физически или юридически лица да представлява стопанска единица и следователно да има качеството на предприятие. [7]
Дружеството майка може да носи отговорност за поведението на дъщерното дружество когато, макар и последното да има отделна правосубектност, то не определя по самостоятелен начин своето поведение на пазара, а изпълнява главно указанията, които са му дадени от дружеството майка, в частност поради икономическите, организационните и юридическите връзки между тези два правни субекта. Всъщност в подобна ситуация дружеството майка и неговото дъщерно дружество са част от една и съща стопанска единица и са едно единствено предприятие. [8] В практиката на СЕС когато подобна стопанска единица нарушава правилата на конкуренцията, съгласно принципа на личната отговорност същата следва да отговаря за това нарушение.
Следователно не свързаното с нарушението отношение на подбудителство между дружеството майка и неговото дъщерно дружество, нито, на по-силно основание, участието на първото в споменатото нарушение, а фактът, че те представляват едно единствено предприятие по смисъла на член 101 и 102 ДФЕС, позволява на съответния орган, прилагащ правото на конкуренцията, да адресира до дружеството майка решение за налагане на глоби. [9]
Съгласно практиката на Съда, макар и да не участва пряко в нарушението, дружеството майка упражнява решаващо влияние върху дъщерното дружество, участвало в него, от което следва, че отговорността на дружеството майка не би могла да се счита за безвиновна отговорност. [10] Лице, което не е взело пряко участие в нарушението, но е било част от стопанската единица – предприятието, нарушило правилата на конкуренцията, може да бъде подведено под отговорност. Следователно изложеният принцип не представлява „режим на отговорност за чужди действия“ в конкурентното право на Съюза[11]. Принципът на личната отговорност е спазен именно благодарение на факта, че правото на ЕС разглежда не деянията на отделните физически или юридически лица, а тези на предприятието. Така неминуемо се поставя въпросът за съответствието на практиката на КЗК с принципа на личната отговорност.
Всъщност е редно да се уточни, че за антиконкурентните практики на дадено дружество, което не определя самостоятелно поведението си, може да бъде подведено под отговорност всяко дружество, чиито инструкции то е прилагало. [12] Така е възможно при липса на самостоятелно поведение на дружеството, участвало в антиконкурентните практики, да бъде подведено под отговорност друго дъщерно дружество, принадлежащо на същата икономическа група, явяващо се сестра на първото, но фактът, че дружественият капитал на двете дъщерни дружества принадлежи на едно и също лице, не е достатъчен. [13] В делото Knauf Gips/Комисия, в което на върха на групата Knauf е имало две юридически лица, тоест две дружества майки, Съдът е счел едното дружество майка за отговорно за антиконкурентните практики на другото дружество майка поради факта, че второто не определя по самостоятелен начин поведението си на пазара. [14] Следователно единствено самостоятелно поведение на дадено дружество позволява то да бъде определено като самостоятелно предприятие и от липсата на такова поведение спрямо друго дружество, независимо от формалната структура на групата, към която двете дружества принадлежат, следва да бъде заключено, че те представляват едно-единствено предприятие.
Въпросът за липсата на самостоятелно поведение на дадено дружество следва да бъде разглеждан според обстоятелствата, характеризиращи всеки отделен случай. Така, за да определи дали дадено дъщерно дружество определя по самостоятелен начин своето поведение на пазара, органът, прилагащ конкурентното право на ЕС следва да вземе предвид всички релевантни елементи относно икономическите, организационни и юридически връзки, които свързват това дъщерно дружество с неговото дружество майка, които могат да варират във всеки отделен случай и следователно не могат да бъдат предмет на изчерпателно изброяване. [15] Като пример за такива елементи, доказващи наличието на такива връзки могат да бъдат дадени : съставът на управителния съвет на дъщерното дружество, в който има представители на дружеството майка, ясните инструкции, давани от дружеството майка по отношение на търговската политика на дъщерното дружество, представянето на счетоводни отчети, фактът, че дружеството майка е било информирано за дадената практика, общото представителство на двете дружества по време на административното производство и др. Възможно е контролът да се осъществява не на ниво ръководство, а на оперативно ниво. Така например се приема в полза действителното упражняване на решаващо влияние довода, според който дружеството майка е можело да влияе върху ценовата политика, върху дейностите по производство и разпространение, върху целите за продажбите, брутните маржове, разходите по продажбите, паричния поток, резервите и маркетинга. Същото наблюдение може да бъде направено и по отношение на факта, че решенията относно важните договори в областта на ноу-хау, патенти, марки, сътрудничество за научните изследвания и стратегическите обединения, се вземат от дружеството майка.
Реалистичният подход на правото на конкуренцията, определен от икономическата действителност, взима превес над формалните връзки между отделните правосубекти. Един тип правна връзка обаче, поради опита, разкриващ нейното ключово значение за липсата на самостоятелно поведение, има особена тежест в практиката на СЕС.
- Оборимата презумпция за решаващо влияние на дружеството майка при ексклузивен контрол върху дъщерното дружество
Съгласно практиката на Съда, в особения случай, когато дружество майка притежава изцяло капитала на свое дъщерно дружество, което е извършило нарушение на правилата на конкуренция на Съюза, от една страна, това дружество майка може да упражнява решаващо влияние върху поведението на дъщерното дружество и от друга страна, съществува оборима презумпция, според която посоченото дружество майка действително упражнява такова влияние. [16] Тази презумпция почива на констатацията, според която, освен при изключителни обстоятелства, дружество, притежаващо изцяло капитала на дъщерно дружество, може с оглед на този единствен дял в капитала да упражни решаващо влияние върху поведението на това дъщерно дружество, и от друга страна, че поначало липсата на действително упражняване на това влияние може да бъде открита най-редовно в сферата на образуванията, срещу които презумпцията действа. [17]
Следователно е достатъчно органът, прилагащ конкурентното право на ЕС да докаже, че целият капитал на дадено дъщерно дружество се притежава от неговото дружество майка, за да се изведе презумпцията, че последното оказва решаващо влияние върху търговската политика на дъщерното дружество. Впоследствие той може да приеме дружеството майка за солидарно отговорно за плащането на наложената на неговото дъщерно дружество глоба, освен ако дружеството майка, което трябва да обори тази презумпция, не представи достатъчно доказателства, за да удостовери, че дъщерното му дружество има самостоятелно поведение на пазара. [18]
Всъщност преди решението на Съда по делото AkzoNobelе съшествувало известно съмнение относно това дали презумпцията е достатъчна сама по себе си, за да обоснове налагането на санкции на дружеството майка. Съдът е имал тенденция да допълва мотивите си с елементи, отнасящи се до икономическите, организационните и юридическите връзки между двете дружества. [19] Днес практиката на Съда не оставя място за съмнение относно липсата на необходимост органите, прилагащи конкурентното право на ЕС, да обосновават допълнително своите решения. Съдебната практика обаче не предполага, че Комисията е длъжна да се основава само на споменатата презумпция. Няма пречки Комисията да установи действителното упражняване на решаващо влияние от дружество майка върху негово дъщерно дружество, като се основе на други доказателства или на съчетание от такива доказателства и презумпцията, налагайки си по този начин степен на доказване на действително упражняване на решаващо влияние, която е по-висока, отколкото по принцип би могла да се приеме за достатъчна (метода, наречен „двояка обосновка“). [20] Когато използва метода на двояката обосновка обаче, съгласно принципа на равно третиране, Комисията е длъжна да го приложи по отношение на всички засегнати дружества.
Така Европейската комисия може да адресира до дружеството майка решение за налагане на глоби, без да е необходимо да се доказва личното участие на последното в нарушението. [21]
Презумпцията за решаващо влияние на дружеството майка може да се приложи не само в случаи, когато е налице пряка връзка между дружеството майка и неговото дъщерно дружество, но и в случаите, когато тази връзка е непряка, опосредена от междинно дъщерно дружество. [22] Тя следва да намери приложение и в случаите, когато дружеството майка притежава почти изцяло капитала на дъщерното дружество. [23]
Стопанските единици, желаещи да оборят презумпцията за действително упражняване на решаващо влияние, са длъжни да представят всякакви доказателства относно икономическите, организационните и юридическите връзки между въпросното дъщерно дружество и неговото дружество майка, за които считат, че са от естество да докажат, че тези две дружества не представляват една-единствена стопанска единица. [24]
Както вече бе уточнено по-горе обаче, тези елементи не могат да бъдат предмет на изчерпателно изброяване. Засегнатите дружествата често се позовават acontrarioна доводи, приемани от СЕС в полза действителното упражняване на решаващо влияние, но биват систематично отхвърляни, когато става дума за отхвърляне на презумпцията за действително упражняване на решаващо влияние върху дъщерните дружества. Такъв е примерът с наличието на представители на дружеството майка в ръководните органи на дъщерното дружество, чиято липса не доказва сама по себе си липсата на упражняване на решаващо влияние. За пример може да бъде дадено също така прякото участие на дружеството майка в антиконкурентните практики на дъщерното дружество, чиято липса в никакъв случай не доказва липсата на решаващо влияние върху поведението на дъщерното дружество, тъй като такова влияние би могло да бъде упражнено и чрез редица други средства. Биват отхвърлени и доводите, отнасящи се до забраната от страна на дружеството майка на всякакви антиконкурентни практики от страна на дъщерните му дружества, незнанието от страна на дружеството майка за дадената практика, липсата на влияние от страна на дружеството майка върху политиката на дъщерното дружество в специфичната област, станала обект на нарушението.
Така съдебната практика често бива подложена на критики, отнасящи се до превръщането според засегнатите дружества на deiureоборимата презумпция в defactoнеоборима такава, относно изискването за probatiodiabolica, както и относно прилагането на презумпция за виновност, противоречаща на член 6, параграф 2 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, подписана в Рим на 4 ноември 1950 г.
Според практиката на Съда, макар дадена презумпция да е трудно оборима, тя остава допустима, ако е пропорционална на преследваната законосъобразна цел, ако е налице възможност да се приведат доказателства за противното и ако правото на защита е гарантирано. Обстоятелството, че е трудно да се приведат доказателствата, необходими да се обори дадена презумпция, не означава само по себе си, че тя фактически е необорима, най-вече когато образуванията, срещу които е насочена тази презумпция, се намират в най-добра позиция да търсят това доказателство в собствената си сфера на дейност. [25]
Следователно съгласно практиката на Съда предприятията следва да представят доказателства, които да бъдат от естество да оборят презумпцията за действително упражняване на решаващо влияние. Липсата на такива доказателства не означава, че посочената презумпция не може в никакъв случай да се обори, а отхвърлянето на доводите на страните не показва само по себе си наличието на probatiodiabolica.
Практиката на Европейската комисия, потвърдена от Общия Съд [26], изисква от дружествата, спрямо които се прилага презумпцията за решаващо влияние, да представят достатъчни доказателства, за да докажат съществуването на особена и необикновена ситуация, тъй като презумпцията е изведена именно по пътя на дедукцията от едно основано на опита правило.
Практиката познава редки случаи, в които презумпцията е била оборена. До решение на Съда по дело General Química/Комисия [27] Европейската комисия е считала, че презумпцията може да бъде отхвърлена в случая, при който дружеството майка е неоперативен холдинг. В това решение обаче Съдът потвърждава анализа на Общия Съд, съгласно който, макар неоперативно холдингово дружество да не осъществява пряка намеса на пазара, не е изключена възможността то да упражнява решаващо влияние върху търговската политика на дъщерните си дружества, като се има предвид по-специално присъщата му координираща и финансово ръководна функция, и че поради това, ако холдинговото дружество притежава целия или почти целия капитал на дъщерните дружества, може да се предположи, че то действително упражнява такова влияние. Ето защо не е достатъчно да се изтъкне единствено обстоятелството, че дружеството майка не е оперативно, за да се обори презумпцията за действително упражняване на решаващо влияние върху търговската политика на дъщерните дружества, която все пак остава оборима презумпция.
В скорошното си решение Alliance One International и Standard Commercial Tobacco/ Комисия [28] Съдът потвърждава решението на Общия Съд [29], с което последният счита за законосъобразно решението на Комисията [30], с което не са подведени под отговорност две от дружествата майки, спрямо които презумпцията се прилага поради факта, че освен структурната връзка между дружествата майки и техните дъщерни дружества нищо в преписката не указва, че дружествата майки действително са участвали в нарушението. С решението на Комисията не е подведено a fortiori под отговорност и трето дружество майка, тъй като неговото 100-процентно участие в дъщерното му дружество, участвало в нарушението, е чисто финансово. В това решение Комисията използва незадължителния метод на двояката обосновка спрямо всички предприятия. Причината за използването на този метод вероятно се корени във факта, че към момента на приемането на решението на Комисията не е било ясно от съдебната практика дали установяването на контрол от дружество майка върху целия капитал на негово дъщерно дружество е достатъчно за целите на доказването на действителното упражняване на решаващо влияние от дружество майка върху негово дъщерно дружество.
Случаят се характеризира с особени обстоятелства и поставя въпроса за това как следва да бъдат тълкувани заедно решенията Alliance One International и Standard Commercial Tobacco/ Комисия и General Química/Комисия и дали първото от тях представлява промяна в практиката на Съда. Макар фактът, че дружеството майка е неоперативно холдингово дружество, да не е сам по себе си достатъчен елемент, за да обори презумпцията, при прилагането двоякия метод, решението, на базата на чисто финансовото участие на дружеството майка, то да не бъде подведено под отговорност, е счетено за законосъобразно. Макар Съдът още да не е дал отговор на този въпрос, тълкуването на разглежданите решения следва да бъде направено с оглед принципите на равно третиране и правна сигурност.
- Последици от отговорността на дружеството майка при определяне на санкцията
Съгласно член 23 от Регламент 1/2003 [31] Европейската комисия налага санкции на предприятия и на сдружения на предприятия, които не могат да надвишават 10% (или 1% в зависимост от вида нарушение) от общия размер на оборота на предприятието за предходната стопанска година. Аналогична разпоредба се съдържа и в член 100 от Закона за защита на конкуренцията. Комисията за защита на конкуренцията налага имуществена санкция в размер до 10% (или 1% в зависимост от вида нарушение) от общия оборот за предходната финансова година на предприятие или сдружение на предприятия.
Следователно независимо от това дали конкурентното право следва да бъде приложено от Европейската комисия или от българския орган по конкуренцията, размерът на санкцията винаги зависи от общия оборот на предприятието за предходната стопанска година.
Така, в зависимост от това дали дъщерното дружество е отделно предприятие или то, заедно с дружеството майка и евентуални други дружества, са част от една и съща стопанска единица и представляват едно-единствено предприятие, общият размер на оборота на предприятието и съответно, общият размер на санкцията, може значително да варира. Дори и когато обаче дружеството, извършило нарушението, е част от една стопанска единица заедно с други дружества, то остава отговорно за част от наложената на предприятието глоба, наред с дружеството майка. Така отново се получава разминаване с практиката на КЗК, която в Решение № 601 от 17.07.2008г., в което прилага разглежданата презумпция, налага глоба единствено на дружеството майка. Това разминаване се обяснява с концепцията на КЗК, описана по-горе, за понятието предприятие.
Подвеждането под отговорност и на дружеството майка често има значение и за утежняващите вината обстоятелства и по-специално по отношение на специалното увеличение на глобата с възпираща цел поради принадлежността на дружествата към стопанска единица, разполагаща със значима икономическа мощ, както и в случаите, когато дружеството майка вече е било санкционирано за извършването на същото или подобно нарушение.
Налагането на санкции срещу дружеството майка може да има и тежки последствия за неговия имидж и отношението на потенциалните кредитори и инвеститори към него, а понякога и към цялата група от свързани дружества, особено в случаите когато това дружество е котирано на борсата.
***
Link to the summary in French language: LA RESPONSABILITÉ DES SOCIÉTÉS MÈRES DES PRATIQUES ANTICONCURRENTIELLES DE LEURS FILIALES
***
[1]Съдебен помощник в Съда на Европейския съюз. Авторът изразява своето лично мнение.
[2]С оглед по-лесния прочит на статията, както и на факта, че почти всички случаи, в които едно дружество бива подведено под отговорност за антиконкурентните практики на друго дружество, попадат в тази хипотеза, авторът е предпочел да се концентрира върху отговорността на дружеството майка за практиките на дъщерното му дружество. Повече уточнения относно други случаи, в които такава отговорност е възможна, са направени в първата част на статията (I).
[3] Решения на Съда от 23 април 1991г.подело Höfner и Elser /Macrotron, C-41/90, Сборник 1991 стр. I-1979, точка 21; от 10 септември 2009 г. по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, C-97/08 P, Сборник 2009 стр. I-8237, точка 54 и цитираната съдебна практика; от 19 юли 2012, Alliance One International и Standard Commercial Tobacco/ Комисия, C-628/10 P и C-14/11 P, все още непубликувано в Сборника, точка 41 и цитираната съдебна практика.
[4] Решение от 10 септември 2009 г. по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, C-97/08 P, Сборник 2009 стр. I-8237, точки 55 и 56; от 19 юли 2012, Alliance One International и Standard Commercial Tobacco/ Комисия, C-628/10 P и C-14/11 P, все още непубликувано в Сборника, точка 42 и цитираната съдебна практика.
[5] Решения № 1176 от 08.09.2011 г.; № 121 от 03.02.2011 г.; № 601 от 17.07.2008 г. на КЗК.
[6] Рeшение № 353 от 08.05.2008 г. на КЗК.
[7] Срещу решението на Общия Съд е подадена жалба и предстои то да бъде разгледано от Съда.
[8]Решение на Съда от 10 септември 2009 г. по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, C-97/08 P, Сборник 2009 стр. I-8237, точки 58 и 59.
[9] Решение на Общия съд от 30 септември 2003 г. по дело Michelin / Комисия, T-203/01, Сборник, стр. II-4071, точка 290; от 12 декември 2007 г. по дело AkzoNobel и др. / Комисия, T-112/05, Rec. 2007, стр. II-5049, точка 58.
[10] Решение ня Съда по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, посочено по-горе, точка 77.
[11] Решение на Съда от 29 септември 2011 г. по дело Elf Aquitaine/Комисия, C‑521/09 P, все още непубликувано в Сборника, точка 87.
[12] Решение на Съда от 2 октомври 2003г., Aristrain/Комисия, C‑196/99 P, Сборник 2003 стр. I‑11005, точка 96.
[13] Решение на Съда по дело Aristrain/Комисияпосочено по-горе, точка 99.
[14] Решение на Съда от 1ви юли 2010г., Knauf Gips/Комисия, C-407/08 P, Сборник. 2010 стр. I-6375, точки 96 до 110.
[15]Решение на Съда по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, посочено по-горе, точка 74; Решение на Съда по дело Elf Aquitaine / Комисия, посочено по-горе, точка 58.
[16] Решение на Съда по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, посочено по-горе, точка 46.
[17] Решение на Съда по дело Elf Aquitaine / Комисия, посочено по-горе, точка 60 и цитирана съдебна практика.
[18] Решение на Съда по дело Akzo Nobel и др. / Комисия, посочено по-горе, точка 61; СЕС, Решение на Съда по дело Elf Aquitaine / Комисия, посочено по-горе, точка 57.
[19] Решение на Съда от 16 ноември 2000 г. по дело Stora Kopparbergs Bergslags/Комисия, C‑286/98 P, Recueil, стр. I‑9925, точки 27 до 29.
[20]Решение Alliance One International и Standard Commercial Tobacco/ Комисия, посочено по-горе, точки 49 и 53.
[21] Решение на Съда по дело Elf Aquitaine / Комисия, посочено по-горе, точка 55 и цитирана съдебна практика.
[22] Решение от 20 януари 2011 г. по дело General Química и др./Комисия, C 90/09 P, все още непубликувано в Сборника, точка 90.
[23] Решение на Съда от 17 юни 2010 г. по дело Lafarge/Комисия (C‑413/08 P, Сборник, стр. I‑5361), където дружеството майка е притежавало 99,99 % от капитала на дъщерното си дружество.
[24] Решение на Съда по дело Elf Aquitaine / Комисия, посочено по-горе, точка 65.
[25] Решение на Съда по дело Elf Aquitaine / Комисия, посочено по-горе, точки 62 и 70.
[26] Решение на Общия съд от 9 септември 2011г., по дело AllianceOneInternational/Комисия, T‑25/06, все още непубликувано в Сборника, точка 132.
[27] Решение по дело General Química, посочено по-горе, точка 48.
[28] Решение Alliance One International и Standard Commercial Tobacco/ Комисия, посочено по-горе.
[29] Решение на Общия съд на Европейския съюз от 27 октомври 2010 г. по дело Alliance One International и др./Комисия (T‑24/05, все още непубликувано в Сборника.
[30] Решение C(2004) 4030 окончателен на Комисията от 20 октомври 2004 година относно производство по прилагане на член 81, параграф 1 [ЕО] (дело COMP/C.38.238/B.2 — Суров тютюн — Испания).
[31] Регламент (ЕО) № 1/2003 на Съвета от 16 декември 2002 година относно изпълнението на правилата за конкуренция, предвидени в членове 81 и 82 от Договора (бел.ред. настоящи членове 101 и 102 ДФЕС)