Решение от 6 октомври 2021 г., дело Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19

 

Точно на 39-ия рожден ден от основополагащото юриспруденцията “CILFIT”[1] решение, Съдът на Европейския съюз постанови поредно преюдициално заключение (по дело Consorzio Italian Management и Catania Multiservizi, C‑561/19, EU:C:2021:799), с което потвърди тази юриспруденция и даде допълнителни насоки относно задължението на националните касационни юрисдикции да отправят преюдициално запитване по чл. 267 от ДФЕС. Интересно е и заключението на Генералния адвокат Бобек от 15 април 2021 г. по това дело, което съдържа полезен анализ на практиката на Съда на ЕС при прилагането на юриспруденция CILFIT.

Делото е образувано по преюдициално запитване на Държавния съвет на Италия (Consiglio di Stato) в рамките на спор при изпълнението на обществена поръчка с предмет услуги за почистване и поддържане на чистотата на помещенията и други публично достъпни места в Каляри, Италия. По време на изпълнението на договора, изпълнителите искат преразглеждане на цената на договора поради увеличение на себестойността на поръчката, но възложителят отказва, тъй като такава възможност не е предвидена в договора. Изпълнителите подават жалба до областния административен съд в Сардиния, който я отхвърля. Те обжалват пред Consiglio di Stato, който решава да сезира Съда на ЕС по реда на чл. 267 ДФЕС. В решението си от 19 април 2018 г. (C‑152/17, EU:C:2018:264), Съдът постановява, че правото на ЕС в областта на обществените поръчки допуска национални разпоредби, които не предвиждат периодично преразглеждане на цените на обществени поръчки след възлагането им.

След това решение, жалбоподателите молят Consiglio di Stato да отправи нови преюдициални въпроси. Тази юрисдикция решава да уважи искането, но с първия си въпрос до Съда иска разяснение дали член 267 ДФЕС задължава националните касационни инстанции да отправят преюдициално запитване за тълкуване на правото на Съюза и в случаите, когато това е поискано от страните в по-късен етап на съдебното производство или дори след като вече е отправено такова запитване в същото производство.

В решението си, Съдът припомня най-напред юриспруденцията CILFIT, съгласно която национална касационна инстанция може да не отправи преюдициално запитване в следните случаи:

• преюдициалният въпрос не е относим за разрешаването на спора ;
• когато сходни по същество въпроси са били предмет на обсъждане в аналогично дело пред Съда или разпоредбата, чието тълкуване се иска, вече е била тълкувана в предходно решение на Съда ;
• тълкуването на приложимите по делото разпоредби от правото на ЕС се налага с такава яснота, че няма място за никакво разумно съмнение.

По отношение на третото условие, Съдът уточнява, че липсата на разумно съмнение следва да бъде преценено с оглед на специфичните характеристики на правото на ЕС, на конкретните трудности при тълкуването му, както и евентуалния риск от нееднообразно тълкуване на правото на ЕС от други национални юрисдикции в ЕС. Ето защо, за да установи липсата на разумно съмнение, националната касационна юрисдикция следва да е убедена, че това се налага със същата сила и за останалите юрисдикции на държавите членки на ЕС, както и за съда на ЕС. В този контекст, Съдът уточнява, че ако касационната инстанция е наясно със съществуването на разнопосочна национална съдебна практика, то тя трябва да е особено внимателна при достигането да евентуален извод за липсата на разумно съмнение.

При всички положения, националната юрисдикция е длъжна да обсъди и мотивира извода си за приложимостта на някое от изключенията от задължението й да отправи преюдициално запитване.

Когато обаче пред национална касационна юрисдикция се поставя въпрос, свързан с тълкуването на правото на ЕС, и никое от изключенията на задължението й за отправяне на преюдициално запитване не е налице, тази юрисдикция е длъжна да сезира Съда на ЕС по реда на 267 ДФЕС. Фактът, че същата юрисдикция вече е отправила преюдициално запитване в рамките на същото производство или производството е в напреднала фаза, не отменя задължението й.

***

[1] Решение от 29 февруари 1984 г., Cilfit и др., 77/83, EU:C:1984:91